Фирдоуси
Шах-наме (19)

Мехраб узнава за любовта на дъщеря си

Завърна се Мехраб, от Зал доволен:

витязът беше ласкав, млад и волен.

Ала видя Синдохт — лежи изпита,

с отворени очи, и я попита:

„Защо ме гледаш със очи несмели,

страните ти от що са побледнели?“

На царя ей така отвърна тя:

„Засели се в душата ми скръбта.

За всичко, що владеем от предци,

тъгувам — за арабските жребци,

за твоите градини и палати,

за дните на велможите богати,

за преданите ти до смърт слуги,

за царските покои и лъки,

за тези чудни рамена и лик

на властелина славен и велик.

Навярно от Яздан е предрешено

да бъде туй във пепел потопено

и всичко на врага да предадем,

и да изчезнем от света съвсем

на черния саван под тържеството.

Роди отровни плодове дървото,

със толкоз труд отгледано от нас;

и беше вече със венец-елмаз,

и слънцето достигаше далече…

А ето че само в прахта се свлече.

Такъв е всъщност краят ни печален.

Не знаем ний покой в света страдален.“

Мехраб отвърна: „Нови са словата,

но туй е същината на съдбата.

Такъв е просто земния закон:

един гладува, друг владее трон,

един се ражда, друг си заминава;

и кой какво на този свят остава?

Плачи, дори да бъдеш тигър същ —

единствен бог над нас е всемогъщ.“

Синдохт изрече: „Притчата е проста,

но не към тези думи беше моста.

И мигар мога да укрия аз

за меча, вече вдигнат срещу нас?

Когато чуеш за дърво отровно —

за своето дете мисли синовно.

И точно туй преследвах със словата,

да срещнеш по-спокойно ти бедата.“

Тук ниско се наведе кипариса,

от нейните сълзи Мехраб се слиса.

„Върти се — каза тя — ей този свод,

но не за радост в нашия живот!

Синът на Сам подобно птицелов

привлече дъщеря ни и любов

сега бушува във гръдта и млада;

тъгувам аз, че тя от обич страда.

Говорих й, съветвах я, но тя

не чува нищо, в плен на любовта.“

След думите могъщият Мехраб

в миг скочи с меча, в злобата си сляп.

В сърцето си усети гняв безкраен

и се развика като невменяем:

„Кръвта и мигновено ще пролея,

река от кръв ще потече от нея!“

Синдохт се спусна, плачейки горчиво,

през кръста го обгърна мълчаливо

и каза: „О, в минутата тревожна,

послушай ти робинята нищожна,

а след това, каквото щеш прави

със нашата нещастница, уви.“

Но я отблъсна царят вихрогон

и зарева подобно бесен слон:

„В ония дни, когато ти доби я,

аз трябваше в мига да я убия!

Но не последвах дядо си Зохак

и моето дете — е моят враг!

Тоз, който не върви подир баща си,

той няма нищо общо със рода си.

Така веднъж и тигърчето зло

е казало за свойто потекло:

«Щом в някой бой свиреп се спусна диво,

аз бащината кръв усещам живо.

Синът е длъжен вредом по света

да пази на баща си доблестта.»

Нима бедата вече не съзираш —

защо да я убия ме възпираш?

Щом се научи царят на царете,

ще връхлети със Сам и черно цвете

ще затъмни кабулското небе

за любовта на Зал и Рудабе.“

„Юнако славен — в миг Синдохт изрече, —

защо отиваш толкова далече?

И прогони ти този страх голям —

за всичко знае великанът Сам.

От Зал е известен той в Горгсаран,

завърнал се е скоро във Иран.“

Мехраб и каза: „Слушай, лунолика,

неправдата, изглежда, е велика.

Възможно ли е вятърът свиреп

да се сдружи с безоблачната степ?

От станалото щом не се страхувам —

едва ли толкова ще се вълнувам.

Известно е, че всеки би желал

да има зет преславен като Зал.

Кой Сам за сват не би приел от нас

от Кандахар, та чак до град Ахваз?“

Синдохт отвърна: „Властелине чуден,

нима те лъжа в този миг най-труден?

От твоята беда и аз линея,

със твойта скръб и грижа аз живея.

Мъдрецо, твойта реч е справедлива;

от мъката и аз едва съм жива.

И ненапразно ме намери ти

с тревога, що в гърдите ми пламти.

Ала все пак не е така ужасно

на две сърца стремлението ясно.

В Йемен Фаридун бе цар желан,

по тоя път е тръгнал и Дастан.

Угасва всеки пламък от водата,

след зимата разцъфват пак цветята.“

Тогаз от Сам писмото му показа:

„Чети КАКВО е писал на витяза.

Щом ти със чужденеца се сродиш,

завистниците си ще подлудиш.“

Макар че бе царицата разумна,

гневът у царя с нова сила лумна.

И викна, както беше разгневен:

„След миг да дойде Рудабе при мен!“

Синдохт изтръпна: страшен бе мигът,

ще я разкъса може би лъвът. Тя каза:

„Закълни се ти пред бога,

че жива ще излезе от чертога,

че няма да помръкне този край

без розата, красива като рай.“

Заставила го да се закълне,

тя с тръпна радост вдигна рамене.

А той отпусна дръжката на ножа,

достоен да прости като велможа,

и каза тихо: „За ЛЮБОВ такава

едва ли шахът ще ни отмъщава.“

Чело Синдохт наведе до земята,

що беше като слънце над тъмата

от черносмолите й дълги къдри;

при Рудабе тя влезе с думи мъдри:

„Най-после тигърът е във покой,

не ще се втурне към сърната той.

Сега без пръстен и гердан, и брошка

падни пред него и моли за прошка.“

Отвърна дъщерята: „Майко мила,

какво че с накит съм се украсила?

Синът на Сам е в моето сърце;

това, що имам, то е на лице.“

И Рудабе пред царя се показа,

като зора сияеща, в елмази,

по-свежа и от райска роза жива,

от пролетното слънце по-красива.

Щом я видя, бащата се намръщи

и си помисли: „Боже всемогъщи!“

Но каза: „Своя цар-баща петниш,

не ни приляга с тях да се сродиш!

Не може пери Ахриман да люби.

По-скоро този брак ще ни погуби!

В кахтанската пустиня като маг

отровната змия бих смазал с крак.“

С лице от янтар слушаше тя клето,

в гърдите й се късаше сърцето.

Очи надолу кротко сведе тя.

Замлъкнаха коралите-уста,

бе като тигър разярен бащата,

от всеки вик тя тръпнеше, горката.

Отиде си в покоя изтерзана,

изправи лик по-жълт и от шафрана

и с майка си замолиха твореца

да ги дари на радостта с венеца.