Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (7)

6
Странна земя

Не бива да гледаме към гоблините,

нито да купуваме техните плодове:

кой знае от каква почва

жадно смучели са те?

Кристина Росети, „Пазарът на гоблините“

— Знаеш ли — каза Джем, — всичко това някак си не се вписва в представите ми за бордей.

Двете момчета стояха на входа на сградата на улица „Уайтчапъл“, която Теса бе нарекла Къщата на мрака. Изглеждаше по-мрачна и неприветлива, отколкото я помнеше Уил, сякаш някой я бе покрил с допълнителен слой прах.

— А ти какво точно си представяше, Джеймс? Леконравни девойки, които да ти махат от балкона? Голи статуи, декориращи входа?

— Представях си — каза меко Джем, — нещо не така безлично.

Уил си бе помислил същото, когато за пръв път бе дошъл на това място. Чувството, което изпитваше всеки, озовал се в Къщата на мрака, е, че това не е място, което някой би нарекъл дом. Прозорците изглеждаха мръсни, а спуснатите завеси — дрипави.

Уил запретна ръкави.

— Най-вероятно ще ни се наложи да избием вратата…

— А може би няма — каза Джем и завъртя дръжката.

Вратата се отвори и заприлича на правоъгълник от тъмнина.

— Мързелива работа — рече Уил. Той извади един кинжал от колана си и внимателно пристъпи навътре, следван от Джем, който стискаше своя бастун с нефритена дръжка. Обикновено двамата се редуваха кой да влезе пръв, макар самият Джем да предпочиташе да пази гърба на Уил, който винаги забравяше да поглежда назад.

Вратата се хлопна зад тях и ги остави в полуосветения коридор. Антрето изглеждаше същото, както и предишния път, когато Уил бе минал по него. Същите вити стълби, които водеха нагоре, мраморният под, все така напукан, но все още елегантен.

Същият прашен въздух.

Джем вдигна ръка и магическата светлина грейна, като изплаши няколко черни буболечки, които се разбягаха по пода, което от своя страна накара Уил да направи физиономия.

— Хубаво местенце, а? Да се надяваме да открием и нещо друго, освен мръсотията. Например полезни адреси, няколко отрязани крайника, проститутка или може би две…

— Аха. Ако сме късметлии, бихме могли да пипнем и сифилис.

— Или демонска шарка — жизнерадостно предложи Уил, докато пробваше ключалката на вратата под стълбите. Тя се отвори, точно както входната. — Няма нищо по-забавно от демонската шарка.

— Такова нещо не съществува — възрази Джем.

— Ах ти, невернико — скара му се на шега Уил и изчезна в тъмнината под стълбите.

Претърсиха щателно мазето и приземния етаж, но не откриха нищо, освен боклуци и прахоляк. Всичко бе иззето от къщата след битката на Теса и Уил със Сестрите на мрака. След дълго претърсване Уил намери петно на стената, което бе като от кръв, но нямаше източник и Джем учтиво, но твърдо му припомни, че може да става дума и за обикновена боя.

Двамата напуснаха мазето и се изкачиха нагоре, като се озоваха в дълъг коридор с врати, който се стори познат на Уил. Той бе бягал по него, с Теса зад гърба си. Вмъкна се в първата врата отдясно, стаята, в която я бе намерил. Нямаше и следа, която да подсказва, че тук е живяло момичето, ударило го с ваза. Стаята бе празна, а мебелите бяха иззети, за да се изследват в Града на тишината. Четири тъмни вдлъбнатини подсказваха къде бе стояло леглото.

Другите стаи изглеждаха почти по същия начин. Уил разглеждаше прозореца на една от тях, когато чу как Джем го вика от последната стая вляво. Уил хукна натам и го завари застанал в центъра на голяма квадратна стая. Магическата светлина блестеше в ръката му. Не беше сам. В стаята имаше оставена мебел — тапицирано кресло, — а в него седеше жена.

Тя бе млада — вероятно не по-голяма от Джесамин, — носеше евтина рокля, а сивата й коса бе прибрана на тила. Ръцете й бяха оголени и червени.

Оцъклените й очи се взираха в нищото.

— Ъх — каза Уил, твърде изненадан, за да измисли нещо друго, — тя…

— … е мъртва — довърши Джем.

— Сигурен ли си? — Уил не можеше да откъсне очи от лицето на жената. Тя бе бледа, ала не като мъртвец. Ръцете й бяха отпуснати в скута, пръстите леко извити, а не сковани от смъртта. Той я приближи и постави ръка върху нейната. Плътта под пръстите му бе студена и скована.

— Е, не реагира на допира ми — каза той по-весело, отколкото се чувстваше, — би следвало да е мъртва.

— Освен ако не е разумна жена с добър вкус — Джем коленичи и погледна към лицето на жената. Очите й бяха бледосини и изпъкнали. Бяха се вторачили отвъд него и изглеждаха като нарисувани. — Госпожо — каза той и посегна към китката й, за да види дали има пулс.

Тя внезапно потръпна от допира на ръката му и нададе нисък, нечовешки звук.

Джем се изправи на крака.

— Какво по…

Жената надигна глава. Очите й бяха все така мъртви и нефокусирани, ала устните й се помръднаха и от тях излезе звук.

— Пазете се — извика тя. Гласът й отекна в стаята и Уил отскочи назад с вик.

Гласът на жената звучеше като зъбни колела, тракащи едно в друго.

— Пазете се, нефилими. Тъй както убивате и вие ще бъдете убити. Вашият ангел не ще ви опази срещу онова, което не е създадено ни от Бога, ни от Дявола, от армията, пръкнала се ни в Рая, ни в Ада. Пазете се от човешката ръка. Пазете се от ангела с часовников механизъм. Пазете се.

Гласът й се извиси до кресчендо и тя започна да се гърчи на стола напред-назад, като марионетка, чиито конци биват изтръгвани.

— ПАЗЕТЕ СЕ, ПАЗЕТЕ СЕ, ПАЗЕТЕ СЕ…

— Господи — прошепна Джем.

— ПАЗЕТЕ СЕЕЕЕЕ — изкрещя жената за последно и се просна по очи на земята.

Уил я гледаше, зяпнал.

— Тя…

— Да — каза Джем, — този път мисля, че вече наистина е мъртва.

Но Уил поклати глава.

— Мъртва? Не мисля така.

— А какво мислиш?

Вместо да отговори, Уил приближи тялото и се наведе до него. Той постави два пръста върху бузата на жената и внимателно обърна главата й така, че тя да ги погледне. Устата й бе широко отворена, а дясното око се взираше в тавана.

Лявото висеше върху бузата, придържано към очната кухина от дълга медна жица.

— Тя не е жива, но не е и мъртва — каза Уил. — Тя е като… механичните джунджурии на Хенри. — Той докосна лицето й. — Кой би могъл да създаде такова нещо?

— Нямам представа — отвърна Джем, — но тя ни нарече нефилими. Знаеше кои сме.

— Или някой друг е знаел — каза Уил, — не мисля, че тя „знае“ каквото и да било. Тя е машина. Като часовник. И батерията й е свършила. — Той се изправи. — Въпреки това трябва да я отнесем в Института. Хенри ще иска да я изследва.

Джем не отвърна, той гледаше към жената на пода. Краката под роклята й бяха боси и мръсни. Устата й бе широко отворена и той можеше да види метала, проблясващ в гърлото й. Окото й се люлееше зловещо от медната жица, докато някъде в далечината Биг Бен^[1] отбеляза, че настъпва пладне.

 

 

Веднъж озовала се в парка, Теса установи, че започва да се отпуска. Не бе излизала сред зеленина, откакто бе пристигнала в Лондон, и почти пряко волята си се възхити от гледката на дръвчета и трева, макар паркът да не бе и наполовина толкова прекрасен, колкото Сентръл Парк в Ню Йорк. Въздухът тук не бе така мъглив като в останалата част на града и небето над нея бе почти синьо.

Томас чакаше в каретата, докато момичетата се разхождаха. Теса вървеше зад Джесамин, която не спираше да бъбри. Вървяха по широк път, който, съобщи й Джесамин, по необясними причини се наричаше Ротън Роу^[2]. Въпреки неприветливото си име, това очевидно бе мястото, на което можеш да видиш всеки или самият ти да бъдеш видян. Ездачи в изтънчени облекла яздеха в центъра на алеята, като жените бяха с вдигнати воали и се смееха така, че гласовете им отекваха в летния въздух. По краищата на пътя вървяха пешеходци. Под дърветата имаше столове и пейки и жените седяха на тях, като въртяха цветни слънчобрани и се разхлаждаха с разредена мента. Зад тях, засукали мустаци, пушеха джентълмени, изпълвайки въздуха с миризмата на тютюн, която се смесваше с аромата на окосена трева и коне.

Макар, че никой не спря да ги заговори, Джесамин явно познаваше всички и знаеше кой за кого ще се жени, коя си търси съпруг, кой имал връзка с еди-коя си жена и как всички знаели за това. Бе малко объркващо и Теса бе щастлива, когато излязоха от главната алея и тръгнаха по по-малка, водеща навътре в парка.

Джесамин прокара ръка под тази на Теса и стисна дланта й съучастнически.

— Нямаш представа какво облекчение е наоколо да има друго момиче — бодро каза тя, — имам предвид, Шарлот е добричка, но е омъжена и скучна.

— Ами Софи?

Джесамин изсумтя.

— Софи е прислужница.

— Но аз познавам момичета, които са добри приятелки с прислужничките си — възрази Теса, макар това, което каза, да не бе съвсем вярно. Бе чела за такива момичета, но нямаше такива познати. Все пак, според романите, основната функция на прислужничките бе да слушат как господарките изливат душата си с история за нещастна несподелена любов и понякога да се обличат в дрехите им, за да ги спасят от някой злодей. Не че Теса можеше да си представи как Софи се опитва да спаси Джесамин.

— Видя я как изглежда. Уродливостта я е направила свадлива. Една прислужница следва да е хубава, да говори френски, а Софи нито изглежда добре, нито говори чужди езици. Казвах й на Шарлот, но тя не ме послуша. Тя никога не ме слуша.

— Нямам представа защо — рече Теса. Бяха завили по тясна пътека, която криволичеше между дърветата. Виждаха отблясъците от реката между стволовете им, а клоните над тях се бяха сплели като балдахин, скриващ момичетата от яркото слънце.

— Нито пък аз — вдигна глава Джесамин, като остави слънчевите лъчи да поиграят върху кожата й. — Шарлот никога никого не слуша. И държи горкия Хенри под чехъл. Нямам представа защо се ожени за нея.

— Предполагам я е обичал…

Джесамин отново изсумтя.

— Никой не вярва в това. Хенри искаше достъп до Института, за да работи по глупавите си експерименти в мазето и да не се бие. Не че е имал нещо против да се ожени за Шарлот — не мисля, че е имало друга, — но ако имаше и тя ръководеше Института, щеше да се ожени за нея. — Тя подсмръкна. — Да не отварям дума за момчетата, Уил и Джем. Джем е симпатяга, ама ги знаеш чужденците. Не можеш да им имаш доверие, а и са мързеливи и себични. Виж го него — по цял ден си седи в стаята, уж болен, само и само да не пипне нещо.

Джесамин продължаваше да бръщолеви пълни глупости, очевидно забравила за факта, че Джем и Уил в момента претърсваха Къщата на мрака, докато тя се шляеше из парка с Теса.

— А Уил! Толкова самовлюбен, въпреки, че прилича на човек, отгледан от диваци. Няма уважение към никого и нищо, нито пък представа как е редно да се държи един джентълмен. Може би защото е уелсец.

Теса бе изумена.

— Уелсец?

Но какво лошо има в това да си уелсец, имаше предвид тя, ала Джесамин я разбра погрешно. Решила, че Теса се съмнява в произхода на Уил, тя доволно продължи.

— О, да. С тая черна коса, можеш да си сигурна. Майка му е била от Уелс. Баща му се влюбил в нея и зарязал нефилимите. Сигурно го е омагьосала. — Джесамин се изкикоти. — В Уелс има всякакви магии и дивотии, да знаеш.

Теса не знаеше.

— Сигурно, иначе щяха да си го потърсят — Джесамин се намръщи. — Както да е. Не искам да говоря повече за Института. — Тя се обърна към Теса. — Сигурно се чудиш защо съм толкова любезна с теб.

— Ами… — Теса наистина се чудеше. В книгите момичета като нея, чиито семейства се бяха разорили, често биваха отглеждани от богати настойници, които ги образоваха и им купуваха нови дрехи. Не че, помисли си Теса, имаше пропуски в нейното образование. Леля Хариет не отстъпваше на никоя гувернантка. От друга страна, самата Джесамин никак не напомняше на благите възрастни дами от онези романи, чиито действия винаги бяха продиктувани от добро сърце.

— Джесамин, чела ли си „Фенерджията“^[3]?

— Разбира се, че не. Момичетата не бива да четат книги — изстреля Джесамин с тона на човек, рецитиращ нещо, чуто от другаде. — Както и да е, госпожице Грей — продължи тя, — имам предложение.

— Теса — по навик я поправи Теса.

— Разбира се, та ние вече сме най-добри приятелки — рече Джесамин, — а скоро ще станем още по-близки.

Теса я изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Сигурна съм, че онзи ужасен младеж, Уил, вече ти е казал, че скъпите ми мама и татко са починали. Ала те ми завещаха една немалка сума пари. Заделила съм ги настрана за осемнайсетия си рожден ден, който е след няколко месеца. Сигурна съм, че вече виждаш проблема.

Теса не го виждаше, но каза:

— Да?

— Аз не съм ловец на сенки, Теса. Ненавиждам всичко, свързано с нефилимите. Не съм искала да бъда такава и най-голямото ми желание е да напусна Института и повече да не срещна никого от там.

— Но аз чух, че родителите ти са били ловци на сенки…

— Никой не може да бъде принуден да е ловец — сряза я Джесамин. — Освен това родителите ми не бяха такива. Те са напуснали Клейва много рано, още докато са били млади. Мама винаги е била болезнено ясна. Тя не желаеше около мен да се навъртат ловци на сенки. Казваше, че такъв живот не е подходящ за едно момиче. Имаше други планове за мен. Да израсна като дама, да се срещна с кралицата, да си намеря добър съпруг, да имам чудесни малки бебенца. Да имам обикновен живот.

Тя изрече последните думи с невероятна страст.

— Знаеш ли колко момичета има в този град, Теса, момичета на моята възраст, по-грозни от мен, които танцуват, флиртуват, смеят се и си хващат съпрузи. Учат френски. А аз уча противни демонски езици. Не е честно.

— Но ти би могла да се омъжиш — не разбираше Теса, — всеки мъж би…

— Бих могла да се омъжа за ловец на сенки — Джесамин изплю последните думи — и да живея като Шарлот, да се обличам и да се бия като мъж. Това е отвратително. Жените не са създадени за такъв живот. Ние сме на този свят, за да създадем семейно огнище. Да го украсим така, че да стоплим сърцата на мъжете си, да ги успокояваме с нежно и ангелско присъствие.

В този момент Джесамин не изглеждаше нито нежна, нито ангелска, ала Теса си наложи да не споделя това свое впечатление с нея.

— Не виждам как…

Джесамин стисна ядно ръката на Теса.

— Нима? Мога да напусна Института, Теса, ала не мога да живея сама. Непристойно е. Ако бях вдовица, може би, но момиче на моята възраст… не е прието. Но ако си имам някого, например сестра…

— Искаш да се правя на твоя сестра? — почти изпищя Теса.

— А защо не? — отговори Джесамин с тон, все едно това е най-нормалното нещо на света. — Или пък братовчедка. Моята братовчедка от Америка. Звучи много добре. Виж… — добави тя с прагматичен тон, — няма какво друго да правим, нали? Сигурна съм, че бързо ще си хванем съпрузи.

Теса я заболя главата. Искаше Джесамин да спре да говори за това как ще си „хванат“ съпрузи, все едно става дума за това да хванеш настинка или пък котка.

— Ще те запозная с най-важните хора — продължи Джесамин, — ще ходим на балове, на вечерни партита… — Внезапно тя млъкна и се огледа наоколо, объркана. — Но къде се озовахме?

Теса също се огледа. Пътеката се бе стеснила. Сега представляваше тъмна просека, виеща се между високи, криви дървета. Теса вече не виждаше небето, нито пък чуваше гласове.

Джесамин бе спряла зад нея. Лицето й бе изкривено от страх.

— Отклонихме се от пътя — прошепна тя.

— Е, какво толкова, ще се върнем назад, нали? — Теса се завъртя, оглеждайки се за пролука в дърветата, за слънчева светлина.

— Мисля, че дойдохме от…

Изведнъж Джесамин сграбчи ръката на Теса, с пръсти, извити като котешки нокти. Някой… не, нещо се бе появило на пътя.

Фигурката бе малка, тъй малка, че Теса за момент реши, че е на дете. Но когато пристъпи на светло, видя, че е на мъж — прегърбен и сбръчкан, облечен като клошар, с раздърпани дрехи и измачкана шапка на главата. Лицето му бе съсухрено и бледо, като изсушена ябълка, а очите му блещукаха измежду дебели пластове кожа.

Той се ухили и разкри зъби, остри като бръсначи.

— Сладки момиченца.

Теса погледна към Джесамин, която се бе сковала и гледаше съществото, свила устни в тънка линия.

— Трябва да тръгваме — прошепна Теса и дръпна Джесамин за ръката. Бавно, като насън, Джесамин позволи на Теса да я завърти към пътя, по който бяха дошли…

И мъжът отново застана пред тях, препречил пътя им. Далеч, далеч напред Теса видя парка и забеляза сечище, огряно от светлината.

Бе недостижимо далеч.

— Отклонихте се от пътя — каза странникът. Гласът му бе напевен, ритмичен. — Сладки момиченца, отклонили се от пътя. Знаете какво става с дечица като вас, нали?

Джесамин, все още скована, стискаше слънчобрана както удавник сламка.

— Гоблине — каза тя, — или хобгоблине, не съм сигурна… ние нямаме нищо против Прекрасния народ. Но ако ни докоснеш…

— Отклонихте се от пътя — припя ниският мъж и приближи към тях. Теса видя, че блестящите му обувки всъщност не са обувки, а излъскани подкови. — Глупав нефилим, да дойдеш на тази ничия територия. Тази земя е по-древна от всякакви Споразумения. Тази земя е странна, магическа. Ако ангелската ти кръв покапе върху нея, лози от чисто злато ще поникнат, с диаманти като техни плодове. Искам я. Искам кръвта ти.

Теса дръпна Джесамин за ръката.

— Джесамин, може би трябва…

— Тихо, Теса.

Джесамин освободи ръката си и насочи слънчобрана си към гоблина.

— По-добре не прави това. Недей…

Съществото скочи. Докато летеше към тях устата му се отвори невъобразимо, плътта му се разцепи и Теса видя лице отдолу — озъбено и свирепо. Тя изпищя и отстъпи назад. Кракът й се заплете в корен и тя падна на земята. Видя как Джесамин вдигна слънчобрана си и с едно завъртане на китката той се отвори като цвете.

Гоблинът изпищя. Той рухна назад, затъркаля се по земята и продължи да пищи. Кръв потече от рана на бузата му, капейки по парцаливото му сиво яке.

— Казах ти — процеди Джесамин, дишайки тежко, сякаш е бягала през парка, — казах ти да ни оставиш на мира, гнусно същество такова!

Тя отново удари гоблина и сега Теса видя, че краищата на слънчобрана блещукат в златистобяло и са остри като бръснач. Пъстрият плат бе оплискан с кръв.

Гоблинът зави и вдигна ръце, за да се защити. Отново приличаше на стар гърбушко и макар Теса да знаеше, че това е илюзия, не можа да не почувства малко жал.

— Милост, господарке, милост!

— Милост? — излая Джесамин. — Ти искаше да пролееш кръвта ми заради някакви си цветя! Мръсно, гнусно същество!

Тя отново го удари със слънчобрана, а после отново и отново. Гоблинът виеше и се гърчеше. Теса седна, изтърси прахта от косата си и се изправи на крака. Джесамин продължаваше да крещи и да размахва слънчобрана, а създанието се гърчеше след всеки удар.

— Мразя те — изкрещя Джесамин с изтънял и треперещ глас, — теб и всички като теб, долноземци уродливи, гадни…

— Джесамин! — Теса изтича до нея и я хвана здраво, притискайки ръцете й към тялото. За момент Джесамин се напрегна и Теса разбра, че няма как да я удържи, защото бе силна, а мускулите под нежната й кожа се изпънаха като въжета. И тогава Джесамин внезапно се отпусна в ръцете на Теса. Гласът й стана хрипкав, а слънчобрана се изплъзна от ръцете й.

— Не — изплака тя, — не исках. Не желаех. Не…

Теса погледна надолу. Тялото на гоблина лежеше сгърчено и безжизнено в краката им. Кръвта му се стичаше по земята като тъмни лозя. Докато прегръщаше ридаещата Джесамин, Теса не можа да не се зачуди какво ли ще поникне от тази кръв сега.

 

 

Както можеше и да се очаква, Шарлот първа се съвзе от изненадата.

— Но, господин Мортмейн, не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид…

— Разбирате ме отлично — усмихна се той. Дяволита усмивка цъфна на слабото му лице. — Ловци на сенки. Нефилими. Така се наричате, нали? Деца на хора и ангели. Малко странно, предвид факта, че в Библията нефилимите се описват като ужасяващи чудовища, нали така?

— Не е съвсем така — каза Хенри, неспособен да удържи педантичността си. — Има един проблем с оригиналния превод от арамейски…

— Хенри — каза Шарлот предупредително.

— Наистина ли оковавате душите на демоните в огромен кристал? — любопитно попита Мортмейн. — Но това е великолепно!

— Имате предвид Пиксиса? — учуди се Хенри. — Това не е кристал, по-скоро дървена кутия. А що се отнася до душите — демоните нямат души. Имат енергия…

— Тихо, Хенри! — сопна се Шарлот.

— Госпожо Брануел — каза Мортмейн с ужасна веселост, — не се безпокойте. Вече зная всичко за вида ви. Вие сте Шарлот Брануел, нали така? А това е вашият съпруг, Хенри Брануел. Ръководите Лондонския институт, построен върху мястото, където някога се е издигала църквата „Малките Вси Светии“. Наистина ли мислите, че не знам кои сте? Особено след като се опитахте да използвате внушение върху моя лакей? Знаете ли, той не обича внушението. Има алергия към него.

Шарлот присви очи.

— И как се сдобихте с всичката тази информация?

Мортмейн се приведе напред и потри доволно ръце.

— Изучавам окултното. Бях очарован от света на сенките още щом научих за него като младо момче, по време на едно от посещенията ми в Индия. За човек в моето положение, с много пари и свободно време, малко врати са затворени. Мога да си купувам всякакви книги, да събирам всякаква информация. Знанието за вас не е така тайно, както може би си мислите.

— Може би — рече Хенри, който изглеждаше силно разстроен, — но да ви кажа, е малко опасно. Да убивате демони не е като да стреляте по тигри. Демоните могат да преследват вас така, както вие — тях.

Мортмейн се изкикоти.

— Но момчето ми, аз нямам намерение да се боря с демоните с голи ръце. Тази информация, разбира се, е опасна за онези, склонни да действат прибързано, ала моят ум е внимателен и предпазлив. Аз търся само знание за света, нищо повече. — Той огледа кабинета си. — Трябва да ви призная, досега никога не съм имал честта да разговарям с нефилим. Разбира се, за вас често се говори в литературата, ала едно е да четеш за нещо, и съвсем друго — да го изпиташ на живо. Вярвам, ще се съгласите с мен. Толкова много мога да науча от вас…

— Достатъчно — каза Шарлот с леден глас.

Мортмейн я погледна объркан.

— Моля?

— След като знаете толкова много за нефилимите, господин Мортмейн, може би ще бъдете така любезен да ни припомните каква е нашата работа.

— Да унищожавате демони — доволно каза Мортмейн, — да защитавате хората… мисля, че ги наричахте мундани.

— Да — каза Шарлот, — голяма част от защитата се състои в това, да предпазваме хората от собствената им глупост. Виждам, вие самият не сте изключение от това правило.

Мортмейн изглеждаше изумен. Той хвърли поглед към Хенри. Шарлот видя какво се четеше в очите му. Това бе погледът между мъже, който гласеше „Драги господине, не можете ли да контролирате съпругата си?“. Ала този поглед не достигна Хенри, който бе зает да гледа записките върху бюрото на Мортмейн, в опити да ги разчете, макар да ги виждаше наопаки. Почти не обръщаше внимание на разговора.

— Вие смятате, че знанието за окултното ви прави много умен — каза Шарлот, — но съм виждала много мъртви мундани, господин Мортмейн. Не знам колко пъти съм попадала на останките на хора, които са се смятали за експерти в магията. Помня, когато бях момиче, как попаднах в дома на някакъв юрист, член на общество на глупци, смятащи се за магьосници. Прекарваха свободното си време, наметнати с роби и драскайки пентаграми по земята. Една вечер решил, че притежава нужните умения, за да призове демон.

— И?

— Оказал се прав — рече Шарлот, — призовал демон Маракс. Съществото го убило и след това изклало цялото му семейство. — Шарлот говореше със спокоен глас, като че обсъждаше някакъв незначителен факт. — Намерихме повечето от тях обезглавени, провесени наопаки в конюшнята. Най-малкото дете се печеше на огъня. Така и не открихме демона.

Мортмейн бе пребледнял, ала бързо се съвзе.

— Винаги има хора, които прекрачват границите на собствените си способности, ала аз…

— Ала вие не бихте били така глупав — каза Шарлот, — само че в този момент сте. Гледате към Хенри и мен, и не сте изплашен. Развеселен сте. Виждате приказка, оживяла от страниците на книгите! — Тя удари с юмрук по масата и той подскочи. — Но зад нас е силата на Клейва — каза тя с най-студения глас, на който бе способна, — ние браним хората, хора като Натаниъл Грей. Той е изчезнал и зад това изчезване се крие нещо окултно. И тук намираме неговия началник, очевидно занимаващ се с окултизъм. Дали тези два факта не са свързани?

— Но нима господин Грей е изчезнал? — заекна Мортмейн.

— Да. Сестра му дойде при нас, търсейки го. Бе научила от двама магьосници, че той е в голяма беда. Докато вие тук се веселите, момчето може би умира. Клейвът няма да е очарован.

Мортмейн подпря лицето си с ръка. Когато я отпусна, изглеждаше състарен.

— Разбира се, ще ви кажа каквото искате да знаете.

— Отлично — сърцето на Шарлот туптеше бясно, но гласът й не издаде нищо.

— Познавах бащата на Натаниъл. Наех го преди двайсет години, когато „Мортмейн“ се занимаваше с корабоплаване. Имах офиси в Хонконг, Шанхай… — той млъкна, когато видя как Шарлот нетърпеливо барабани с пръсти по бюрото му.

— Ричард Грей работеше за мен тук, в Лондон. Беше най-добрият ми и доверен служител. Умен и добър човек. Много ми бе мъчно, когато замина за Америка. Когато Натаниъл ми писа и ми каза кой е, веднага го наех.

— Господин Мортмейн — каза Шарлот със стоманен глас, — това няма връзка с…

— О, има връзка — настоя дребният човечец, — виждате ли, моите знания за окултното винаги са ми помагали в работата. Преди години например, една банка на „Ломбард“ фалира и повлече дузина компании със себе си. Един познат магьосник обаче ме предупреди и аз се измъкнах навреме. Изтеглих спестяванията си преди краха на банката, като така спасих компанията си. Ала това събуди подозренията на Ричард. Той явно бе узнал какво се е случило, тъй като един ден дойде при мен, повдигайки въпрос за клуб „Пандемониум“.

— Значи вие сте член — промърмори Шарлот. — Каква изненада.

— Предложих и на Ричард членство в клуба, като дори го заведох на една-две срещи, ала той не бе заинтересован. Скоро след това се премести заедно със семейството си в Аляска. — Мортмейн разпери широко ръце. — Клуб „Пандемониум“ не е за всеки. Пътувал съм къде ли не и съм чувал за подобни организации в много градове. Групи от хора, които знаят за света на сенките, и искат да споделят своите опит и знания, ала цената за членството е в тайна.

— Има и по-тежка цена, повярвайте ми.

— Това не е организация с лоши намерения — каза Мортмейн. Звучеше почти обиден. — Тя дава много предимства, направила е много открития. Видях как един магьосник създаде сребърен пръстен, който може да пренесе в дома му този, който го носи, само с едно завъртане около пръста. И портал, който може да те отведе, където си поискаш. Виждал съм да връщат хора от прага на смъртта…

— Имам представа от магията и нейните способности, господин Мортмейн. — Шарлот хвърли поглед на Хенри, който изследваше един документ за джунджурия, закачаща се на стена. — Ала едно нещо ме притеснява. Магьосниците, отвлекли господин Грей, някак си са свързани с клуба. Доколкото знаех, той е за мундани. Защо в него членуват и долноземци?

Мортмейн сбърчи чело.

— Долноземци? Имате предвид свръхестествени същества като магьосници и върколаци? Вижте, госпожо Брануел, има си нива на членство. Мундан като мен може само да членува в клуба. Но ръководителите, които командват парада, са все долноземци. Магьосници, върколаци и вампири. Няма обаче нито един представител на феите. Имаме твърде много индустриалци — директори на железници, фабриканти — за техния вкус. Те мразят всичко това… — Той поклати глава. — Феите са прекрасни създания. Опасявам се обаче, че прогресът ще доведе до гибелта им.

Шарлот не се интересуваше от разсъжданията на Мортмейн относно съдбата на феите. Умът й трескаво работеше.

— Нека позная — каза тя, — завели сте Натаниъл Грей в клуба, както преди това сте завели баща му.

Мортмейн, който тъкмо бе възстановил малко от старото си самочувствие, отново посърна.

— Натаниъл беше едва от няколко дни в офиса ми в Лондон, когато се изправи срещу мен. Явно бе научил от баща си за клуба и у него се бе събудила жажда да узнае повече. Не можах да му откажа. Заведох го на една сбирка и се надявах с това всичко да приключи. Уви, не стана така.

Той отново поклати глава.

— Там Натаниъл се почувства в свои води. Само няколко седмици след първото си отиване там, той напусна квартирата си. Изпрати ми писмо, с което прекрати нашите взаимоотношения. Пишеше, че ще отиде да работи за друг член на клуб „Пандемониум“, явно някой, който бе проявил желание да покрие загубите му от хазарта. — Мортмейн въздъхна. — Едва ли има нужда да ви казвам, че не ми изпрати новия си адрес.

— И това е всичко? — Шарлот повиши глас невярващо. — Не се опитахте да го потърсите? Да разберете къде е отишъл? Кой е новият му работодател?

— Е, човек може да работи, където си пожелае — отговори бързо Мортмейн. — Нямаше причина да мисля…

— И не сте го виждали от тогава?

— Не. Нали ви казах…

Шарлот го прекъсна.

— Казвате, че се е почувствал в свои води в клуб „Пандемониум“, но не сте го видели дори на една сбирка, откакто ви е напуснал?

В очите на Мортмейн проблесна паника.

— Аз… аз самият не съм ходил от доста време. Имам много работа.

Шарлот погледна сурово към Аксел Мортмейн, който се бе свил зад огромното си бюро. Винаги бе смятала, че умее да преценява хората, а освен това вече бе виждала хора като Мортмейн. Хитри, арогантни и самоуверени, хора, които вярваха, че успехите им в бизнеса или някаква друга дейност гарантират същия успех и в магията. Отново си спомни онзи юрист, за стените на неговата къща в Найтсбридж, оплискани с алената кръв на семейството му. Бе мислела за това какъв ли ужас е изпитал той в последните мигове от живота си. Виждаше проблясъци от същия ужас в очите на Аксел Мортмейн.

— Господин Мортмейн — каза тя, — не съм глупачка. Зная, че криете нещо от мен.

Тя извади от чантичката си едно от зъбните колела, които Уил бе взел от къщата на Сестрите и го постави на бюрото.

— Това изглежда като нещо, произведено от вашата компания, господин Мортмейн.

Той погледна разсеяно малкото парче метал на бюрото си.

— Мда, това е едно от моите зъбни колела. Какво за него?

— Две долноземки, наричащи се Сестрите на мрака и членуващи в клуб „Пандемониум“, убиват хора. Млади момичета. Почти деца. Намерихме това в дома им.

— Нямам нищо общо с никакви убийства! — възкликна Мортмейн. — Никога не бих си и помислил…

Той започна да се поти.

— Какво мислите? — попита меко Шарлот.

Мортмейн взе зъбното колело с треперещи пръсти.

— Не можете да си представите… — гласът му притихна. — Преди няколко месеца един от ръководителите на клуба, много древен и могъщ долноземец, дойде при мен и поиска да купи евтино механични части. Зъбни колела, брънки и прочее. Не го питах за какво. Защо да го правя? Нямаше нищо обезпокоително в такава поръчка…

— Да не би, по една случайност, това да е същия човек, за когото е отишъл да работи Натаниъл? — попита Шарлот.

Мортмейн изпусна зъбното колело. Докато чаркът се търкаляше по масата, той го захлупи с ръка и спря въртенето му. Макар да не каза нищо, Шарлот позна по страха в очите му, че е права. Изпълни я усещане за триумф.

— Името му — каза тя, — искам името му.

Мортмейн я погледна иззад бюрото.

— Ако ви кажа, той ще ме убие.

— Ами животът на Натаниъл Грей? — попита Шарлот.

Мортмейн поклати глава, без да среща погледа й.

— Нямате представа колко могъщ е той. Колко опасен.

Шарлот изпъна рамене.

— Хенри — каза тя, — донеси ми призовителя.

Хенри я погледна объркан.

— Но мила…

— Веднага! — сряза го Шарлот. Мразеше да му крещи, бе като да риташ кученце. Но трябваше да направи нещо.

Хенри гледаше все така объркано, докато приближаваше жена си до бюрото на Мортмейн. Той извади нещо от джоба на сакото си. Бе тъмно и метално, със странни цифри по него. Шарлот го грабна и го размаха пред Мортмейн.

— Това е призовител — обясни му тя. — С него мога да призова Клейва. За три минути нефилими ще обкръжат къщата ви. Ще ви извлекат оттук и ще ви отведат на тяхна територия, където ще ви изтезават по начини, за които не сте и сънували. Знаете ли какво се случва с човек, в чиито очи покапе кръвта на демон?

Мортмейн я изгледа ужасен, ала не продума.

— Моля ви, не ме принуждавайте да го правя, господин Мортмейн. — Машинката в ръката на Шарлот бе станала хлъзгава от потта й, ала гласът й бе равен. — Не бих искала да умрете.

— Човече, моля ви, кажете й! — извика Хенри. — Наистина нямате нужда от това, господин Мортмейн. Само си усложнявате живота.

Мортмейн прикри лицето си с две ръце. Той винаги бе искал да види истински ловци на сенки, помисли си Шарлот, докато го гледаше. Ето, че мечтата му се бе сбъднала.

— Де Куинси — промълви той, — ала не зная първото му име. Просто Де Куинси.

— Де Куинси — повтори тя, — не може да бъде…

— Познавате ли го? — попита глухо Мортмейн. — Разбира се, предполагам, че би трябвало…

— Той е главатарят на могъщ вампирски клан в Лондон — каза Шарлот почти с нежелание. — Много влиятелен долноземец, съюзник на Клейва. Не бих могла да си представя, че той би…

— Той ръководи клуба — каза Мортмейн. Изглеждаше уморен и състарен. — Всички отговарят пред него.

— Ръководителят, значи. Има ли си титла?

Мортмейн изглеждаше леко изненадан от въпроса.

— Магистърът.

Ръката на Шарлот потръпна леко, след което тя прибра устройството в ръкава си.

— Благодаря ви, господин Мортмейн. Помогнахте ни много.

Мортмейн й отправи поглед, изпълнен с нещо като възмущение.

— Де Куинси ще разбере, че съм ви казал. Ще ме убие.

— Клейвът ще се погрижи да не го направи. Той никога няма да разбере кой го е издал.

— Ще направите това? — попита Мортмейн меко. — За един глупав мундан?

— Има надежда за вас, господин Мортмейн. Изглежда разбирате собствената си глупост. Клейвът ще ви наблюдава, не само, за да ви пази, но и за да е сигурен, че ще стоите настрана от клуб „Пандемониум“ и подобни организации. Надявам се, заради вас самия, да осъзнаете, че нашата среща бе предупреждение.

Мортмейн кимна. Шарлот се отправи към вратата, а Хенри я последва. Вече я бе отворила и стоеше на прага, когато Мортмейн проговори отново.

— Ставаше дума за едни прости зъбни колелца — промълви той, — най-обикновени машинарийки. Напълно безобидни.

За голяма изненада на Шарлот, Хенри бе този, който отговори, без дори да се обръща.

— Неодушевените предмети наистина са безобидни, господин Мортмейн. Ала не същото може да се каже за тези, които ги използват.

Мортмейн остана притихнал, когато двамата ловци на сенки напуснаха кабинета. След няколко мига те отново бяха на площада, на чист въздух — доколкото можеше въздухът в Лондон да бъде наречен чист. Може и да бе замърсен от прахта и пепелта на въглищата, помисли си Шарлот, ала поне не бе наситен със страха и отчаянието, които се бяха спуснали като миазма над кабинета на Мортмейн.

Изваждайки устройството от ръкава си, Шарлот го подаде на мъжа си.

— Би следвало да те попитам — каза тя, докато той го вземаше с гробовно изражение — какво всъщност е това, Хенри?

— Нещо, върху което работя — отговори той и го погледна с умиление. — Устройство, което долавя демонична енергия. Ще го нарека Сензор. Още не съм го довършил, но когато го сторя…

— Убедена съм, че ще е чудесно.

Хенри премести топлия си поглед от устройството към жена си, нещо, което не се случваше толкова често.

— Бе гениална, Шарлот. Да се престориш, че можеш да призовеш Клейва, само за да уплашиш онзи човек! Но как разбра, че имам нещо, което може да ти свърши работа?

— Е, ти имаше, скъпи. Нали?

Хенри я погледна възхитено.

— Толкова си ужасяваща, колкото си и възхитителна, миличка.

— Благодаря ти, Хенри.

 

 

Връщането в Института премина в мълчание. Джесамин се взираше през прозореца на файтона към натовареното движение в Лондон и отказваше да говори. Държеше слънчобрана в скута си, без да обръща внимание, че кръвта по него цапа мантото й. Когато стигнаха църквата, тя позволи Томас да й помогне да слезе от каретата, след което стисна ръката на Теса.

Изненадана от докосването, Теса можа само да я погледне. Пръстите на Джесамин бяха леденостудени.

— Ела — каза нетърпеливо Джесамин и придърпа спътницата си към вратите на Института, като остави Томас да гледа след тях.

Теса й позволи да я отведе по стълбите в самия Институт и после по дълъг коридор, почти същия като този, водещ към стаята на Теса. Джесамин спря пред една врата, избута Теса през нея и я последва, след което я затвори след тях.

— Искам да ти покажа нещо — каза тя.

Теса се огледа наоколо. Това бе поредната огромна спалня. Явно в Института имаше безкрайно много такива. Тази на Джесамин обаче бе обзаведена според вкуса й. Стени бяха облепени с розови тапети, а завивката на леглото бе изрисувана с цветя. Имаше и голяма бяла тоалетка, върху която бе поставен скъп комплект сребърни четки, огледало и шишенце с розова вода.

— Стаята ти е прекрасна — каза Теса, повече, за да успокои Джесамин, отколкото заради нещо друго.

— Много е малка — оплака се Джесамин, — но ела, ела тук.

Тя захвърли окървавения слънчобран върху леглото и мина през стаята, за да спре в един ъгъл до прозореца. Теса я последва, леко учудена. В този ъгъл нямаше нищо друго, освен висока маса, върху която бе поставена къща за кукли. Но не като тези с по две стаи, които Теса бе имала като дете. Това бе красива миниатюра на истинско лондонско имение и когато Джесамин го докосна, Теса видя как вратичката му се отвори на малките си панти.

Теса затаи дъх. Имаше красиви мънички стаи, великолепно украсени с миниатюрни мебели, като всичко бе прецизно мащабирано, от малките дървени столчета с възглавнички до желязната печка в кухнята. Имаше и малки куклички с порцеланови глави.

— Това бе моята къща — Джесамин коленичи, като така застана на нивото на кукленските стаи и направи жест към Теса да направи същото.

Чувствайки се странно, Теса се подчини, като се опита да не стъпи върху полите на Джесамин.

— Имаш предвид, че си си играла с нея като малко момиче?

— Не — Джесамин звучеше подразнена, — това бе моят дом. Татко направи модела за мен, когато бях на шест. Изработен е като точно копие на къщата, в която живяхме на улица „Кързън“. Такъв тапет имахме в трапезарията — посочи тя, — а тези столове са същите като в кабинета на татко, виждаш ли?

Тя погледна към Теса напрегнато, тъй напрегнато, че Теса бе сигурна, че трябва да види нещо повече от изключително скъпата играчка, за която Джесамин отдавна трябваше да е пораснала. Но не можеше да види какво е то.

— Много е хубава — каза накрая тя.

— Виждаш ли, тук в дневната, е мама — каза Джесамин и докосна една от малките кукли с пръст. Куклата се залюля върху плюшения си стол-люлка. — А тук, в кабинета, татко чете книга — ръката й погали малка порцеланова фигурка, — а горе, в детската стая е мъничката Джеси.

И наистина, в миниатюрното детско креватче имаше още една кукличка, завита така, че само главата й се подаваше над малките завивки.

— После те ще вечерят тук, в трапезарията. А след това мама и татко ще стоят до късно пред огъня. През някои вечери ще отидат на театър, на бал или на гости.

Гласът й бе станал приглушен, като че рецитираше добре позната молитва.

— А после мама ще целуне татко за лека нощ, ще отидат в стаите си и ще спят до сутринта. Клейвът няма да им звъни посред нощ, за да ги кара да се бият с демоните в тъмното. Никой няма да следи за кръв около къщата. Никой няма да загуби ръката си от върколак и няма да пие светена вода, защото е бил нападнат от вампири.

Боже Господи!, помисли си Теса.

Джесамин сякаш прочете мислите й. Лицето й се изкриви.

— Когато къщата ни изгоря, нямаше къде да отида. Нямаше кой да ме вземе. Всички близки на мама и татко бяха ловци на сенки, а те не бяха говорили с тях, откакто прекратиха взаимоотношенията си с Клейва. Знаеш ли, Хенри ми направи този слънчобран. Мислех, че е много красив, докато не ми каза, че по краищата му има електрум^[4], остър като бръснач. Че е замислен като оръжие.

— В парка днес ти ни спаси — каза Теса. — Аз не умея да се бия. Ако не бе сторила това, което направи…

— Не трябваше — Джесамин погледна с празни очи куклената къща. — Няма да живея така, Теса. Няма да го понеса. Не ме интересува какво очакват от мен да правя. Няма да живея така. По-скоро ще умра.

Стресната, Теса отвори уста да й каже да не говори така, когато вратата зад гърба им се отвори. Бе Софи, с бялата си шапка и тъмна рокля. Очите й бяха изпълнени с тревога, когато се спряха на Джесамин. Тя каза:

— Госпожице Теса, господин Брануел би искал да ви види в кабинета си. Каза, че е важно.

Теса се обърна към Джесамин, за да я попита дали не иска да остане с нея, но изражението й бе непроницаемо. Ранимостта и гневът ги нямаше, ледената маска отново бе поставена.

— Тичай тогава, щом Хенри те търси — каза тя. — И без това съм уморена от теб, започна да ме боли глава. Софи, когато се върнеш, бих желала да помасажираш слепоочията ми с одеколон.

Очите на Софи проблеснаха весело, когато срещнаха тези на Теса.

— Както кажете, госпожице Джесамин.