Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (17)

16
Обвързващо заклинание

Веднъж-дваж зара си опитай,

но не там, где Грехът

ще те посрещне в Дом Потаен —

строил го е Срамът.

Оскар Уайлд, „Балада за Редингската тъмница“^[1]

— Джесамин! Джесамин, какво става? Къде е Нат?

Джесамин, която бе застанала пред стаята на Нат, се завъртя към Теса, която тичаше по коридора. Очите й бяха зачервени, а на лицето й бе изписан яд. Руси кичури се бяха измъкнали от обикновено прецизния й кок.

— Не знам — сопна се тя, — заспах на стола до леглото му и когато се събудих, той бе изчезнал. Просто го нямаше! — тя присви очи. — Боже, изглеждаш ужасно.

Теса погледна надолу към себе си. Не бе имала време да постави кринолин на роклята си, нито дори да обуе обувки. Просто се бе облякла набързо и бе хукнала боса, само по чехли. Косата й падаше свободно по раменете и си даде сметка, че вероятно прилича на лудата, която господин Рочестър държеше на тавана си в „Джейн Еър“.

— Едва ли Нат е избягал много далеч, предвид състоянието си — каза Теса. — Някой търси ли го?

Джесамин вдигна ръце.

— Всички. Уил, Шарлот, Хенри, Томас и дори Агата. Надявам се не искаш да изкараме бедничкия Джем от леглото, та и той да се юрне да търси брат ти.

Теса поклати глава.

— Джесамин, честно казано… — тя се спря и се обърна. — Ами и аз ще се включа. Ти ако искаш стой тук.

— Ами искам — Джесамин тръсна глава, а Теса хукна по коридора, докато мислите трескаво се въртяха в ума й. Къде за Бога бе отишъл Нат? Нали е болен, с треска? Дали не бе станал замаян и без да знае къде се намира, да е тръгнал да я търси? Мисълта накара сърцето й да се свие. Институтът бе като лабиринт, помисли си тя, докато завиваше се озова в поредния украсен с гоблени коридор. Щом дори тя едва намираше пътя, как би могъл Нат…

— Госпожице Грей?

Теса се обърна и видя Томас да се появява от една от вратите в коридора. Беше по пижама и както обикновено, с рошава коса. А очите му гледаха много, много сериозно.

Теса замръзна.

Боже, лоши новини.

— Да?

— Намерихме брат ви — рече Томас за удивление на Теса.

— Намерили сте го? Къде?

— В гостната. Беше се скрил зад завесите. — Томас говореше бързо и изглеждаше почти виновен. — В мига, в който ме видя, полудя. Започна да вика и да крещи. Опита се да мине покрай мен и аз почти трябваше да го ударя, за да го удържа… — Томас спря, като видя неразбиращия поглед на Теса и прочисти гърлото си. — Опитвам се да кажа, че вероятно съм го изплашил, госпожице.

Теса постави ръка на устата си.

— О, Боже. Но той добре ли е?

Томас изглеждаше, сякаш не знае къде да се дене. Бе смутен от това, че е намерил Нат да се крие зад завесите на Шарлот, помисли си Теса и се почувства неудобно заради Нат. Брат й все пак не бе ловец на сенки, не бе израсъл като убиец на чудовища, не бе свикнал да рискува живота си. Разбира се, че ще се ужаси. Да не говорим за това, че вероятно имаше и треска.

— По-добре да отида при него. Само аз. Според мен има нужда да види познато лице.

Томас изглеждаше облекчен.

— Да, госпожице. Ще ви изчакам тук. Само ми дайте сигнал, когато поискате да викнете останалите.

Теса кимна и мина покрай Томас, за да отвори вратата. В гостната цареше сумрак, единственото осветление идваше от сивата светлина на английския следобед, процеждаща се от високите прозорци. Масите и столовете в стаята приличаха на чудовища, спотаили се в сенките. На едно от големите кресла край огъня бе седнал Нат. Той бе намерил окървавените си риза и панталони, които бе носил на „представлението“ на Де Куинси, и ги бе облякъл. Краката му бяха боси. Седеше, поставил лакти на коленете си и отпуснал лице в длани. Изглеждаше като човек, обзет от пълно отчаяние.

— Нат? — меко каза Теса.

Той вдигна поглед и стана на крака. На лицето му се изписа невероятно щастие.

— Теси!

Теса изплака тихо, затича се през стаята и прегърна брат си с всичка сила. Чу го как той тихо изохка, но също я притисна към гърдите си. За миг, застинала в прегръдката му, Теса се върна назад във времето, в малката кухня на леля си в Ню Йорк, усети миризмата на готвено и чу мекия смях на леля си, която ги мъмреше, че вдигат шум.

Нат пръв се отдръпна от нея и я погледна.

— Леле, Теси, изглеждаш толкова различно…

Тя трепна.

— Какво имаш предвид?

Почти разсеяно, той я потупа по бузата.

— Пораснала си — рече той — и си отслабнала. Беше такова бузесто момиченце, когато напуснах Ню Йорк… а може би просто такава те помня. И винаги носеше онова герданче, с маминия ангел. Кажи ми, че не си го загубила. Той винаги е бил част от теб, Теси.

Теса увери брат си, че не е изгубила ангела, но умът й бе само отчасти зает с този въпрос. Не можеше да не го погледне с тревога. Кожата му вече не изглеждаше така сива, както преди, ала все още бе много блед, а тъмни и жълтеникави синини украсяваха лицето и врата му.

— Нат…

— Не е толкова лошо, колкото изглежда — каза той, усетил тревогата в гласа й.

— Напротив, толкова е лошо. Трябва да лежиш в леглото и да си почиваш. Какво търсеше тук?

— Опитвах се да те намеря. Знаех, че си тук. Видях те, преди онзи плешив урод без очи да ме докопа. Досетих се, че са пленили и теб. Опитвах се да те намеря и да се измъкнем оттук.

— Пленили? Не, Нат, не е така — тя поклати глава. — Тук сме в безопасност.

Той сви очи.

— Но това не е ли Института? Предупредиха ме за това място. Де Куинси каза, че се управлява от луди изчадия, наричащи себе си нефилими. Той ми каза, че пленяват човешки души в някаква кутия и там те пищят ли, пищят…

— Пиксисът? Той съдържа демонична енергия, Нат, не човешки души! Напълно е безобиден. После ще ти го покажа. В оръжейната е, ако не ми вярваш.

Но Нат не изглеждаше успокоен.

— Той ми каза, че ако нефилимите ме докопат, ще ме разкъсат на парчета за това, че съм нарушил Споразумението.

Теса усети леден полъх по гърба си. Отдръпна се от брат си и видя, че един от прозорците в гостната е отворен. Завесите се люлееха от вятъра.

— Ти ли отвори прозореца? Тук е много студено, Нат.

Нат поклати глава.

— Беше си отворен, когато влязох.

Теса също поклати глава, отиде в другия край на стаята и затвори прозореца.

— Ще изстинеш…

— Остави това — подразнен каза Нат, — кажи ми за ловците на сенки. Нима казваш, че те не те държат тук като пленница?

— Не — Теса се извърна от прозореца. — Те са особени хора, но се държаха добре с мен. Сама поисках да остана. Бяха достатъчно мили, за да ми разрешат.

Нат поклати глава.

— Не разбирам.

Теса усети как започва да се ядосва. Това я изненада и тя потисна чувството. Нат не бе виновен за станалото. Та той не знаеше почти нищо.

— Къде другаде можех да отида, Нат? — попита тя, приближи се отново до него и го хвана за ръката. Заведе го до стола. — Седни. Преуморяваш се.

Нат я послуша и седна, след което я погледна. Погледът му бе далечен, замечтан. Теса познаваше добре този поглед. Значеше, че крои нещо, най-вероятно безумно.

— Все още можем да се махнем от тук — каза той, — да отидем до Ливърпул, да хванем параход. Да се върнем в Ню Йорк.

— И после? — попита Теса с цялата нежност, на която бе способна. — Там не ни очаква нищо хубаво. Не и след смъртта на леля. Продадох всичко, за да платя погребението. Апартаментът го няма. Нямаме пари да наемем друг. Няма какво да правим в Ню Йорк, Нат.

— Ще измислим нещо. Ще започнем нов живот.

Теса погледна брат си с нескрита тъга. Болеше я да го види такъв, с умолителен поглед, със синини, изпъстрили лицето му като бурени, с кръв, все още полепнала по светлата му коса. Нат не е като останалите, бе казвала леля Хариет. В него има невинност и красота, които трябва да бъдат съхранени.

На всяка цена.

И Теса бе опитала. Толкова години се бореше за това. С леля й криеха слабостите на Нат от самия него. Не казваха до какво водят недостатъците и провалите му. Никога не му казаха за работата, която леля Хариет трябваше да върши, за да покрие това, което той профукваше на хазарт. Нито за обидите, които Теса чуваше от другите деца, които наричаха брат й пияница и разсипник. Криеха тези неща от него, за да не го наранят. Но накрая го бяха ранили, помисли си Теса.

Може би Джем беше прав.

Може би винаги най-добре беше да кажеш истината.

Тя седна на дивана срещу брат си и го погледна спокойно.

— Не може, Нат. Не още. Кашата, в която сме се забъркали, ще ни последва, ако побегнем. И когато ни настигне, ще бъдем сами. Няма да има кой да ни защити. Имаме нужда от Института, Нат. От нефилимите.

Сините очи на Нат бяха замаяни.

— Предполагам — каза той. Думите му сякаш удариха Теса, която от почти два месеца бе слушала само британци. Американският акцент на брат й я накара да почувства носталгия по дома.

— Тук си заради мен. Де Куинси ме подложи на изтезания. Принуди ме да напиша онези писма, да ти изпратя билета. Каза ми, че няма да те нарани, ала така и не ми разреши да те видя. Помислих си, че… — Той вдигна глава и я погледна с празен поглед. — Сигурно ме мразиш.

Гласът на Теса не трепна.

— Никога не бих могла да те мразя. Ти си ми брат. Ние сме една кръв.

— Мислиш ли, че когато всичко свърши, ще може да се върнем у дома? — попита Нат. — Да забравим за всичко това? Да заживеем нормално?

Нормално. Думата я накара да си представи себе си и Нат в малък, слънчев апартамент в Ню Йорк. Нат работи, а тя върши домакинската работа. Почивните дни се разхождат в парка или взимат влака до Кони Айлънд, където се качват на въртележката или на върха на Желязната кула и гледат как фойерверките избухват нощем над хотел „Манхатън Бийч“. Слънцето е ярко, истинско, не като тази сива, мъглива версия на лятото тук. А Теса е обикновено момиче, което обича да чете и да се разхожда по познатите улици на Ню Йорк.

Но когато се опита да задържи тази картина в ума си, тя сякаш се разпадна и отдалечи от нея, като паяжина, която си опитал да вземеш в ръце. Видя лицето на Уил, Джем и Шарлот, дори това на Магнус, който казваше „Горкичката. Сега знаеш истината и няма връщане назад.“

— Но ние не сме нормални — каза Теса. — Аз не съм нормална. Добре знаеш това, Нат.

Той погледна към пода.

— Знам — махна безсилно с ръка. — Значи е вярно. Де Куинси ми каза каква си. Създание на магията. Каза ми, че можеш да се превръщаш в каквото поискаш, Теса.

— И ти му повярва? Вярно е… почти вярно… но аз самата едва повярвах. Толкова е странно…

— Виждал съм и по-странни неща — каза той, гласът му прозвуча кухо. — Боже, трябваше да бъда аз…

Теса се сепна.

— Какво имаш предвид?

Преди да може да отговори обаче, вратата се отвори.

— Госпожице Грей — каза Томас извинително, — господарят Уил…

— … е вече тук — рече Уил и ловко се промъкна край Томас, въпреки масивното му тяло.

Уил все още носеше дрехите, с които се бе преоблякъл миналата нощ. Изглеждаха измачкани и Теса се зачуди дали не е спал на стола в стаята на Джем. Под очите му имаше синьо-сивкави сенки и изглеждаше уморен, макар погледът му да светна — дали от облекчение или забавление, Теса не можа да каже — когато се спря върху Нат.

— Най-сетне намерихме нашия беглец. Томас ми каза, че си се скрил зад завесите.

Нат погледна тъпо Уил.

— Кой си ти?

Теса набързо ги запозна, като нито едно от двете момчета не изглеждаше доволно от срещата си с другото. Нат изглеждаше сякаш всеки миг щеше да припадне, а Уил го наблюдаваше като интересно, ала не особено приятно научно откритие.

— Значи ти си ловец на сенки — рече Нат. — Де Куинси ми каза, че вие сте чудовища.

— Интересно. Кога го направи, преди или след като се опита да се нахрани с теб? — попита Уил.

Теса бързо стана на крака.

— Уил. Може ли да поговоря с теб за миг в коридора?

Ако бе очаквала съпротива, то такава не последва. Уил изгледа лошо Нат за последно, след което кимна и излезе с нея в коридора, като затвори вратата на гостната зад себе си.

Осветлението в коридора без прозорци се осигуряваше от магически светлини, които образуваха светли петна. Уил и Теса стояха в сенките между две такива петна и се гледаха един друг. Предпазливо, като ядосани котки, обикалящи се в кръг, помисли си Теса.

Уил пръв наруши тишината.

— Добре, ето ме с теб в коридора…

— Да, да — каза Теса нетърпеливо, — и хиляди жени в цяла Англия биха платили скъпо и прескъпо за такава възможност. Но може ли да оставим твоя несъмнено блестящ хумор настрана, поне за момент? Става дума за нещо важно.

— Значи искаш да се извиня, нали? — каза Уил. — За това, което се случи на тавана.

Теса премигна изненадано.

— На тавана ли?

— Искаш да се извиня, че те целунах.

При тези думи споменът изникна в съзнанието на Теса неочаквано ясно — пръстите на Уил в косата й, допирът на ръката му върху ръкавицата й, устните му, покрили нейните. Усети как се изчервява. Надяваше се това да не личи в сумрака.

— Какво… не!

— Значи не искаш да се извиня? — рече Уил и се подсмихна като дете, което се е навело над току-що построена къщичка от карти, преди да я съсипе с едно махване на ръката си.

— Не ме интересува дали ще се извиниш или не — каза Теса. — И не за това искам да говоря с теб. Искам да те помоля да се държиш мило с брат ми. Той преживя ужасни неща. Не е нужно да го разпитват като престъпник.

Уил отговори по-тихо, отколкото Теса очакваше.

— Разбирам това. Но ако той крие нещо…

— Всеки крие нещо — избухна Теса, като изненада дори себе си. — Има неща, от които се срамува, но това не означава, че ти влизат в работата. Ти самият не споделяш всичко с всички, не е ли така?

Уил изглеждаше разтревожен.

— За какво говориш?

За родителите ти, Уил. Защо си отказал да ги видиш? Защо няма къде другаде да отидеш, освен тук? И защо ме изгони от тавана?

Ала Теса не зададе нито един от тези въпроси. Вместо това каза:

— Какво да кажем за Джем например? Защо не ми каза какво му е?

— Джем? — Уил звучеше искрено изненадан. — Ами той не искаше. Смята, че е нещо лично, и то е така. Ако си спомняш, аз бях против това да ти каже. Джем мисли, че ти дължи обяснение, но това не е така. Не дължи нищо на никого. Няма никаква вина за това, което му се е случило, и въпреки това го е срам…

— Но той няма от какво да се срамува.

— Ти може и да мислиш така. Други обаче не виждат никаква разлика между болестта му и пристрастяването към наркотици. Презират го за това, че е слаб. Сякаш би могъл да се справи, ако има нужната воля — Уил звучеше изненадващо огорчено. — Някои са му го казвали в лицето. Не исках и ти да му го кажеш.

— Никога не бих му казала такова нещо!

— А аз откъде бих могъл да зная какво би му казала? — попита Уил. — Та аз не те познавам, Теса. Не повече, отколкото ти мен.

— Ти и не искаш някой да те познава — сопна му се тя. — Няма и да опитвам. Но не си въобразявай, че Джем е като теб. Може би той предпочита хората да знаят истината за него.

— Не си мисли — очите на Уил потъмняха, — че познаваш Джем по-добре от мен.

— Ако толкова те е грижа за него, защо не правиш нищо, за да му помогнеш? Защо не търсиш лек?

— Нима мислиш, че не съм опитвал? Нима мислиш, че Шарлот не е търсила, че Хенри не е търсил, че не сме наемали магьосници, че не сме плащали на информатори, че не сме молели за помощ? Нима смяташ, че смъртта на Джем е нещо, което сме приели, без дори да се опитаме да я предотвратим?

— Джем ми каза, че ви е помолил да спрете да търсите — отвърна Теса, спокойна пред гнева му. — И вие сте го послушали. Така ли е?

— Казал ти го е значи.

— Така ли е?

— Няма нищо, което можем да направим, Теса. Лек няма.

— Няма как да знаеш това. Можете да търсите, без да му казвате. Може да се появи лек. Дори най-малкият шанс…

Уил повдигна вежди. Светлините в коридора правеха сенките под очите му по-тъмни, подчертаваха скулите му.

— Значи мислиш, че трябва да пренебрегнем волята му?

— Мисля, че трябва да направите каквото можете, дори това да означава да го излъжете. Не зная как приемате смъртта му.

— А аз мисля, че не знаеш, че понякога изборът е между това да приемеш неизбежното или да полудееш.

Зад тях в коридора някой учтиво се изкашля.

— Какво става тук? — попита познат глас.

Теса и Уил бяха така погълнати от разговора си, че не бяха чули Джем да приближава. Уил подскочи гузно, преди да се обърне към приятеля си, който наблюдаваше и двамата с учтив интерес. Джем бе облечен добре, но изглеждаше сякаш току-що се е събудил след прекарана треска. Косата му бе разрошена, а бузите му горяха.

Уил изглеждаше изненадан и не съвсем доволен от това, че го вижда.

— Защо си станал от леглото?

— Срещнах Шарлот в коридора. Каза ми, че се събираме в гостната, за да си поговорим с брата на Теса — гласът на Джем бе спокоен. От изражението му бе невъзможно да се разбере каква част от разговора на Теса и Уил бе дочул. — Чувствам се достатъчно добре, най-малкото, за да слушам.

— О, чудесно, всички вече сте тук — появи се и Шарлот, забързана по коридора. Зад нея вървеше Хенри, а от двете й страни — Джесамин и Софи. Джеси се бе облякла в една от най-хубавите си рокли, в тъмносин муселин, забеляза Теса. Освен това носеше сгънато одеяло, а Софи — поднос с чай и сандвичи.

— Тези за Нат ли са? — попита Теса изненадана. — Чаят, одеялото…

Софи кимна.

— Госпожа Брануел прецени, че сигурно ще е гладен…

— И че ще му е студено. Снощи трепереше силно — намеси се нетърпеливо Джесамин. — Нали може да му занесем тези неща?

Шарлот погледна към Теса за одобрение, с което я обезоръжи напълно. Шарлот щеше да е мила с Нат. Просто си бе такава.

— Да. Той ви очаква.

— Благодаря ти, Теса — каза меко Шарлот, отвори вратата на гостната и влезе заедно с останалите. Когато Теса понечи да ги последва, почувства нечия ръка върху рамото си, толкова леко, че едва я усети.

Джем.

— Почакай само за минутка.

Тя се обърна към него. През отворената врата чуваше гласове — приятния баритон на Хенри, нервния фалцет на Джесамин, докато изговаряше името на Нат.

— Какво има?

Той се поколеба. Ръката му върху нейната бе хладна. Пръстите му бяха като тънки стъклени тръбички върху кожата й. Зачуди се дали бузите му, които бяха червени от треската, са по-топли.

— Но сестра ми… — чу се гласът на Нат от стаята. Звучеше нервно. — Тя няма ли да дойде? Къде е?

— Няма значение — с успокоителна усмивка Джем отпусна ръката си. Теса се замисли, но после се обърна и влезе в гостната, следвана от него.

Софи бе коленичила до камината и подклаждаше огъня. Нат си седеше в креслото, а Джесамин го бе завила. Самата тя направо сияеше, седнала до него на една табуретка. Хенри и Шарлот се бяха разположили на кушетката срещу Нат, като Шарлот видимо изгаряше от любопитство. Уил, както обикновено, се бе облегнал на най-близката стена, като успяваше да изглежда ядосан и развеселен.

Джем застана до Уил, а Теса съсредоточи вниманието си върху брат си. Той се бе поуспокоил, когато я бе видял да се връща в стаята, ала продължаваше да изглежда нещастен, като подръпваше одеялото на Джесамин. Теса мина през стаята и седна на дивана до краката му, като едва се сдържа да не го разроши или потупа по рамото. Усещаше погледите на всички върху себе си. И муха да бръмнеше, щеше да се чуе.

— Нат — каза меко тя, — предполагам всички вече са се представили.

Нат, който все още подръпваше завивката, кимна.

— Господин Грей — каза Шарлот, — ние вече разговаряхме с господин Мортмейн. Той ни разказа много за вас. За това колко сте привързан към света на сенките. А и към хазарта.

— Шарлот! — възрази Теса.

Ала Нат пророни.

— Всичко това е вярно, Теси.

— Никой не обвинява брат ти за станалото, Теса — Шарлот звучеше много нежно, когато отново заговори на Нат. — Мортмейн твърди, че вече сте знаели за неговото участие в окултни ритуали, когато сте дошли в Лондон. Откъде разбрахте, че той е член на клуб „Пандемониум“?

Нат се поколеба.

— Господин Грей, просто трябва да разберем какво ви се е случило. Интересът на Де Куинси към вас… Вижте, знаем, че не се чувствате много добре и нямаме желание да ви разпитваме като затворник. И все пак, ако можете да ни предоставите дори малко информация, тя ще бъде изключително важна за нас…

— Шивашките пособия на леля Хариет — каза тихо Нат.

Теса премигна.

— Моля?

Нат продължи, все така тихо.

— Нашата леля Хариет държеше старата кутия за бижута на мама върху нощната масичка до леглото. Каза, че вътре били шивашките й пособия, но аз…

Нат си пое дълбоко дъх и погледна към Теса.

— Бях загазил. Залагах прибързано, изгубих пари, задлъжнях. Не исках ти или леля да узнаете. Спомних си, че мама имаше златна гривна, която носеше, докато бе жива. Помислих, че може да е в тази кутия за бижута и че леля Хариет е прекалено голям инат, за да я продаде. Знаеш я каква е… каква беше. Както и да е, не можах да се отърва от тази мисъл. Знаех, че ако успея да заложа гривната, ще взема достатъчно пари, за да покрия дълговете си. Затова, когато един ден двете с нея бяхте излезли, взех кутията и я претърсих. Естествено, гривната не беше вътре. Но открих второ дъно. В него нямаше нищо ценно, само някакви стари листове. Щом чух, че се прибирате, ги отнесох в стаята си.

Нат спря. Всички го наблюдаваха. След миг Теса, която не можеше да удържи напиращите в нея въпроси, попита:

— И?

— Това бяха страници от дневника на мама — рече Нат. — Имаше няколко липсващи. Ала прочетеното бе достатъчно, за да сглоби странна история. Тя започва с това, че нашите са живеели в Лондон. Баща ми често отивал по работа в офисите на Мортмейн на пристанището, а мама оставала с леля Хариет за компания и се грижела за мен. Току-що съм се бил родил. Тогава, нощ след нощ, баща ми започнал да се прибира все по-притеснен. Разказвал за странни случки в завода — машини, които се повреждали по особен начин, шумове, които ехтяли по всяко време. Една нощ дори пазачът изчезнал. Носели се слухове, че Мортмейн се занимава с окултизъм.

Нат звучеше, сякаш си спомня събитията, а не ги преразказва.

— Първоначално татко не обърнал внимание на слуховете, но после, когато говорил с Мортмейн, онзи признал всичко. Представил го за нещо безобидно, как просто се занимавал с някои заклинания, пентаграми и такива. Казал, че членува в клуб на име „Пандемониум“. Предложил на баща ми да отиде на някоя от сбирките, като доведе и майка ни.

— Мама? Но той не е могъл да иска това…

— Надали, но отскоро женен и с бебе, татко не искал да разочарова своя работодател. Съгласил се да отиде с мама.

— Трябвало е да се обади в полицията…

— Богаташ като Мортмейн държи полицията на каишка — прекъсна я Уил. — Ако баща ти бе отишъл там, са щели да му се изсмеят в лицето.

Натаниъл отметна косата от челото си.

— Мортмейн уредил да ги вземе карета през нощта, когато никой нямало да гледа. Тя ги отвела до имението му. След този епизод липсват страници и няма описание какво се е случило през онази нощ. Това било първото им посещение, ала както разбрах, не и последното. През следващите месеци посещавали няколко пъти клуб „Пандемониум“. Мама мразела това място, но ходела с баща ми, докато нещо внезапно не се променило. Нямам представа какво, оставаха още малко страници до края. Само разбрах, че напуснали Лондон под прикритието на нощта, не казали никому къде отиват и не оставили адрес, на който да бъдат намерени. Сякаш изчезнали. Нищо в дневника обаче не обясняваше защо…

Натаниъл прекъсна разказа си заради пристъп на суха кашлица. Джесамин грабна чая, който Софи бе оставила на страничната масичка и миг по-късно буташе чашата в ръката на Нат. След това изгледа Теса надменно, сякаш за да й каже, че е било редно тя първа да се сети.

Нат, който успокои кашлицата си с чая, продължи:

— След като намерих страниците от дневника, се почувствах сякаш съм се натъкнал на златна мина. Бях чувал за Мортмейн и знаех, че е богат като Крез, но и малко луд. Писах му, че се казвам Натаниъл Грей, син на Ричард и Елизабет, че родителите ми са починали, и че в дневника на майка ми съм открил информация за неговите окултни увлечения. Намекнах, че бих искал да се срещнем и да обсъдим възможна работа, а ако той не проявява интерес, бих могъл да се сетя за няколко вестника, които биха се заинтересували от дневника.

— Находчиво — отбеляза Уил, като изглеждаше почти впечатлен.

Нат се усмихна, а Теса го изгледа свирепо.

— Не бъди толкова доволен от себе си. Когато Уил каже, че нещо е находчиво, има предвид, че е неморално.

— Не, имам предвид, че е находчиво — каза Уил. — Ако смятам, че е неморално, ще кажа: „да, така бих постъпил и аз“.

— Достатъчно, Уил — прекъсна го Шарлот. — Остави господин Грей да довърши разказа си.

— Сметнах, че той ще ми изпрати подкуп, за да си мълча — продължи Нат, — но вместо това получих билет за първа класа до Лондон и предложение за работа, веднага щом пристигна. Реших, че това е за добро и за пръв път в живота си реших да не оплесквам нещата.

— Щом пристигнах, отидох право в къщата на Мортмейн, където той ме посрещна в кабинета си. Поздрави ме доста приятелски, като ми рече, че е много доволен да ме види, и че му напомням на починалата ми майка. След това стана сериозен. Каза ми да седна и ми сподели, че винаги е харесвал родителите ми. Бил разстроен, когато те напуснали Англия. Не знаел, че са починали, докато не получил писмото ми. Каза ми, че заради тях ще ми даде работа, дори и да разкрия пред света какво знам за него. Обещах на Мортмейн, че ще запазя тайната му, ако ме заведе на някоя от сбирките в клуб „Пандемониум“. Казах му, че ми дължи това, което е показал на родителите ми. Истината е, че хазартните игри, споменати в дневника на мама, разпалиха любопитството ми. Представих си как в този клуб се събират луди, които вярват в дяволи и магии. Реших, че няма да е трудно да обера такива глупаци.

Нат притвори очи.

— Мортмейн се съгласи, макар и неохотно. Предполагам, че не е имал избор. Онази вечер сбирката бе в къщата на Де Куинси. В мига, в който вратата се отвори, разбрах, че глупакът съм аз. Тук не се събираха аматьори, интересуващи се от спиритизъм. Тук нещата бяха истински. Видях Света на сенките, за който майка само намекваше в дневника си. Бе реален. Не мога да ви опиша изненадата, която почувствах, докато наблюдавах неописуемо гротескните създания, намиращи се в залата. Там бяха Сестрите на мрака, които ме наблюдаваха иззад картите, които стискаха в ноктестите си лапи. Жени със снежнобели лица и рамене ми се усмихваха, а от краищата на устите им капеше кръв. Малки създания, чиито очи променяха цвета си, се щураха по пода. Не можех да си представя, че такива неща могат да съществуват. Казах го на Мортмейн.

„Има много повече неща на небето и земята, Хорацио, отколкото вашата философия може да си представи“ — отговори ми тогава той.

— Познах цитата заради теб, Теса. Винаги ми четеше Шекспир, а понякога дори ти обръщах внимание. Тъкмо щях да кажа на Мортмейн да не ми се подиграва, когато към нас се приближи един мъж. Видях, че Мортмейн се вцепенява, сякаш е ужасен от него. Той ме представи на мъжа като неговия нов служител Натаниъл и ми каза името му. Де Куинси. Онзи се усмихна и веднага разбрах, че не е човек. До този момент не бях виждал вампир и просто зяпнах мъртвешки бледата му кожа и заострените зъби, които се разкриха, когато се усмихна. Сетне рече: „Мортмейн, пак криеш нещо от мен. Това не е просто нов служител. Това е Натаниъл Грей, синът на Елизабет и Ричард.“ Мортмейн заекна нещо, изглеждаше изумен. Де Куинси се изсмя. „Подочувам това-онова, Аксел“, рече той, след което се обърна към мен. „Познавах баща ти“, каза ми. „И много го харесвах. Може би ще изиграеш с мен една игра на карти“.

Мортмейн ме предупреди с поклащане на главата, ала аз вече бях видял залата за карти. Бях привлечен от игралните маси като нощна пеперуда от лампа. Цяла нощ играх фаро с един вампир, двама върколаци и един рошав магьосник. Онази нощ имах късмет, спечелих много пари и изпих много от шарените, бълбукащи напитки, които се разнасяха из масите върху сребърни подноси. По някое време Мортмейн си тръгна, ала на мен не ми пукаше. Осъмнах в къщата, чувствайки се превъзходно, като господар на света и с покана от Де Куинси да се върна в клуба, когато пожелая.

Естествено, бях глупак. Чувствах се толкова добре, тъй като напитките бяха примесени с магически отвари, водещи до пристрастяване. И ми бе разрешено да спечеля онази нощ. След това, естествено, се върнах без Мортмейн. Ходех всяка нощ. Първоначално печелех стабилно. Затова имах възможност да ви пращам пари, на теб и леля Хариет. Не бе от работата ми при Мортмейн. Ходех от време на време в офиса му, ала не можех да се съсредоточа и върху най-простите задачи. Цялата ми мисъл бе съсредоточена върху това да се върна в клуба, да пийна още от напитките, да спечеля още малко пари. Сетне започнах да губя. Колкото повече губех, толкова по-обсебен бях от желанието да спечеля парите си обратно. Де Куинси ми предложи да играя на вересия и аз започнах да заемам пари. Спрях да ходя на работа. Спях цял ден, играех цяла нощ. Загубих всичко.

Гласът му звучеше някак далечен.

— Когато получих писмото ти, че леля е починала, реших, че това е наказанието ми, Теса. Заради поведението ми. Исках да избягам и да си взема билет, за да се върна в Ню Йорк още същия ден. Ала нямах пари. Отчаян, отидох в клуба, небръснат, окаян и с кървясали очи. Явно приличах на просяк, понеже в този момент Де Куинси дойде при мен със странно предложение. Той ме привика в една стаичка и ми каза, че съм загубил повече пари, отколкото който и да било може да плати. Бе развеселен от това и приличаше на дявол, докато почистваше невидими прашинки от дантелените си маншети, хилейки се насреща ми, разкрил острите си зъби. Попита ме какво бих дал, за да се отърва от дълговете си. Отговорих му: „Всичко“. А той каза: „Какво ще кажеш тогава за сестра ти?“.

Теса усети как косъмчетата на ръцете й настръхват и й стана неудобно от това, че всички я гледат.

— Какво… ти каза той за мен?

— Бях напълно изненадан — рече Нат. — Не помня да бях разказвал за теб пред него, ала толкова често се бях напивал с магическите питиета в клуба и тогава говорехме така свободно…

Чашката в ръката му изтрака в чинийката си. Той ги остави на масата.

— Попитах го какво би искал от сестра ми. Той ми рече, че имал причини да вярва, че едно от децата на мама е… специално. Бил сметнал, че това може да съм аз, но след като ме наблюдавал, установил, че единственото необичайно нещо в мен е глупостта ми.

Гласът на Нат бе пълен с горчивина.

— „Ала сестра ти вече е друго нещо“, рече ми той. „Тя има силите, които ти не притежаваш. Нямам намерение да я наранявам. Тя е прекалено важна“. Аз запелтечих и поисках повече информация, ала той бе непреклонен. Каза ми, че или ще му предам Теса, или ще умра. Дори ми каза какво трябва да направя.

Теса бавно си пое въздух.

— Де Куинси ти е казал да напишеш онова писмо и да ми изпратиш билета за „Мейн“. Да ме доведеш при него.

Очите на Нат я умоляваха да разбере.

— Той ми се закле, че няма да те нарани. Каза ми, че само иска да те обучи да използваш силите си. Че ще ти отдаде полагаемите почести, че ще си по-богата, отколкото можеш да си представиш…

— Ехее, ами то значи нямало проблем — прекъсна го Уил. — На тоя свят няма нищо по-важно от парите — очите му блестяха възмутено. Джем изглеждаше не по-малко отвратен.

— Вината не е на Нат! — сопна се Джесамин. — Не го ли чухте? Де Куинси е щял да го убие. Той е знаел кой е Нат и къде живее. Все някога така или иначе е щял да намери Теса. Нат е щял да умре напразно.

— Това ли е твоят урок по етика, Джес? — попита Уил. — Предполагам, няма нищо общо с това, че точиш лиги по брата на Теса откакто е тук. Вярно, в твоя случай всеки мундан бил свършил работа, независимо колко е безполезен…

Джесамин извика възмутено и се изправи на крака. Шарлот също скочи, опитвайки се да ги накара да млъкнат. Теса обаче не ги слушаше.

Тя гледаше към Нат.

От доста време се досещаше, че брат й е слабохарактерен, че това, което леля й наричаше невинност, всъщност представлява детинска разглезеност. Като първороден син и красавец Нат винаги е бил принца на своето миниатюрно кралство. Осъзнаваше, че макар ролята на закрилник да е на големия брат, всъщност двете с леля й бяха тези, които го бяха защитавали.

Но той бе неин брат и тя го обичаше. И сега трябваше да го защити.

Както винаги.

— Джесамин е права — каза тя, като повиши глас, за да ги надвика. — Нямаше да има никакъв смисъл, ако беше отказал на Де Куинси, а и полза от това да спорим, сега също няма. Трябва да узнаем какви са плановете му. Ти знаеш ли нещо, Нат? Каза ли ти какво иска от мен?

Нат поклати глава.

— Щом се съгласих да те извикам, той ме затвори в къщата си. Каза ми да напиша писмо на Мортмейн, че напускам. Горкият човек сигурно е много обиден, че ми предложи работа, а аз се изплюх в лицето му. Де Куинси не ме изпускаше от очи, Теси. Той смяташе да ме държи в плен, докато се добере до теб. Даде на Сестрите на мрака моя пръстен, за да си сигурна, че аз завися от тяхната милост. Отново и отново ми обещаваше, че няма да те нарани, че просто иска Сестрите да те обучат да ползваш силата си. Те му докладваха какво става всеки ден, затова знаех, че си жива. И понеже вече бях в дома му, започнах да наблюдавам как работи клуб „Пандемониум“. Видях, че това е стройна организация със своя йерархия. Най-долу, събиращи огризките, са хора като Мортмейн. Де Куинси и висшестоящите ги държат около себе си заради парите им. И за да ги изкушават да се върнат отново, от време на време им показват по някоя магия. Над тях са създания като Сестрите на мрака и други като тях. Те имат много повече сила и отговорности в клуба и са все свръхестествени същества, хора не се допускат. А на върха е Де Куинси. Останалите го наричат Магистър. Често си организират срещи, на които нисшестоящите, хората, не са поканени. Именно на една такава за пръв път чух за ловците на сенки. Де Куинси ги презира — каза Нат, обръщайки се към Хенри и Шарлот, — той им има зъб. Постоянно говори колко по-хубаво ще бъде, когато ловците бъдат унищожени и долноземците останат свободни да живеят и търгуват в мир…

— Какви глупости! — Хенри изглеждаше искрено обиден. — Не знам какъв мир очаква той без ловците.

— Той каза, че преди не е имало начин да бъдат победени, понеже оръжията им са по-съвършени. Той каза, че според легендата Бог създал нефилимите като такива воини, които никое живо същество да не може да унищожи. И очевидно Де Куинси си е рекъл: „Ами същество, което не е живо?“

— Автоматоните — каза Шарлот, — неговата армия от машини.

Нат изглеждаше озадачен.

— Нима сте ги виждали?

— Няколко от тях нападнаха сестра ти снощи — отговори Уил, — цяло щастие е, че чудовищните ловци на сенки бяха наблизо, за да я спасят.

— Макар че и тя самата не се справяше никак зле — промърмори Джем.

— Знаеш ли нещо за тези машини? — попита трескаво Шарлот, като се приведе напред. — Каквото и да е? Де Куинси спомена ли нещо пред теб?

Нат потъна в стола си.

— Да, но не можах да разбера нищо. Нещо механиката не ми се удава…

— Просто е — каза Хенри с глас, сякаш се опитваше да успокои подплашена котка, — в момента машините на Де Куинси са просто механизми. Трябва да се навиват, като часовници. Но ние намерихме копие от заклинание в библиотеката му, от което разбрахме, че той се опитва да им вдъхне живот, като влее демонична енергия към механичната обвивка.

— А, това! Спомена за това — отговори Натаниъл като дете, доволно, че е могло да отговори правилно в клас. Теса направо видя как ушите на развълнуваните ловци на сенки се наострят. Точно това искаха да научат. — Затова нае Сестрите на мрака, не само заради Теса. Както знаете, те са магьосници. Задачата им бе да разберат какво трябва да се направи. И те разбраха. Неотдавна, само преди няколко седмици.

— Открили са? — Шарлот бе смаяна. — Но тогава какво чака Де Куинси? Защо не ни е нападнал?

Нат погледна първо нейното развълнувано лице, после това на Теса, а сетне и останалите в стаята.

— Но аз мислех, че знаете. Той каза, че обвързващото заклинание може да се направи само при пълнолуние. Когато това стане, Сестрите ще започнат работа и после… Той има дузини от тези създания, складирани в скривалище. Предполагам, ще ги съживи и…

— Пълнолуние? — Шарлот погледна към прозореца и прехапа устни. — Но това е съвсем скоро. Утре вечер, мисля.

Джем се изпъна като струна.

— Ще проверя лунния календар в библиотеката. Връщам се веднага — каза той и изчезна през вратата.

Шарлот се обърна към Нат.

— Сигурен ли си?

Нат кимна и преглътна.

— Когато Теса избяга от Сестрите на мрака, Де Куинси обвини мен за това, макар самият аз да не знаех нищо. Каза ми, че ще остави Децата на нощта да излочат кръвта ми за наказание. Държа ме затворен дни преди сбирката им. Не се интересуваше какво говори пред мен, защото знаеше, че ще умра. Чух го как се хвали, че Сестрите са овладели заклинанието. Че приближава денят, в който нефилимите ще бъдат унищожени, а ръководителите на клуба ще управляват Лондон както си пожелаят.

Уил го попита с напрегнат глас:

— Имаш ли някаква представа къде може да е Де Куинси сега, след като изгорихме къщата му?

Нат изглеждаше изтощен.

— Има скривалище в Челси. Сигурно се спотайва там с верните си вампири. Поне стотина от клана му не бяха в имението онази нощ. Зная къде е мястото. Ще ви го покажа на картата…

Той млъкна, когато Джем нахлу в стаята с очи, пълни с тревога.

— Пълнолунието — каза той, — не е утре, а тази вечер.