Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (13)

12
Кръв и вода

Не смея да я докосна,

целувката й оставя моите устни овъглени.

Да, Господи, голям грях върша за малко наслада.

Но знаеш ли ти колко сладка е тя?

Алджернон Чарлз Суинбърн, „Laus Veneris“

Когато пристигнаха в Института, завариха Софи и Агата да ги чакат с фенери в ръка. Теса се препъна от умора, докато слизаше от каретата, и бе изненадана и благодарна, когато Софи се притече да й помогне. Шарлот и Хенри на практика носеха Натаниъл. Зад тях каретата с Уил и Джем изтрополи, докато минаваше през портите. Гласът на Томас проехтя в студената нощ, когато извика за поздрав.

Теса не се изненада, когато не видя никъде Джесамин.

Настаниха Натаниъл в спалня, не много различна от нейната. Имаше същите тъмни дървени мебели, същото огромно легло, същият гардероб. Докато Шарлот и Агата настаняваха Натаниъл в леглото, Теса се отпусна в стола до него. Бе премаляла от умора и тревога. Около нея се чуваха тихи гласове. Долови Шарлот да споменава Мълчаливите братя и Хенри да отговаря нещо за огнени съобщения или вестоносци — не бе съвсем сигурна. По едно време Софи се появи и я накара да изпие нещо горещо и сладко, което постепенно я съживи. Скоро беше в състояние да се изправи и да се огледа наоколо. С изненада откри, че е сама с брат си. Всички останали бяха излезли.

Тя погледна към Натаниъл, който лежеше като мъртвец. Лицето му бе насинено, а сплъстената му коса бе разстлана върху възглавницата. Теса с болка се замисли за спретнатия брат от спомените си. Светлата му коса винаги бе внимателно сресана. Този Натаниъл не напомняше с нищо на младежа, свирукайки си танцувал със сестра си в дневната, щастлив от самото усещане, че е жив.

Тя се приведе напред, за да огледа внимателно лицето му и с крайчеца на окото си долови движение. Тя рязко обърна глава и разбра, че е видяла отражението си. В роклята на Камила приличаше на дете, което си играе. Бе твърде слаба за тази натруфена рокля. Бе като дете. Глупаво дете. Не бе изненада, че Уил…

— Теси — гласът на Натаниъл, слаб и треперещ, веднага я откъсна от мислите за Уил, — не ме оставяй, Теси. Мисля… че съм болен.

— Нат — тя покри ръката му със своята, облечена в ръкавица, — всичко е наред. Всичко ще е наред. Те извикаха лечители…

— Кои са те? — попита той и тихо заплака. — Къде сме? Не познавам това място.

— Това е Институтът. Тук ще си в безопасност.

Натаниъл премигна. Под очите му имаше тъмни, почти черни кръгове. Устните му бяха изцапани с нещо, което приличаше на засъхнала кръв. Очите му шареха наляво-надясно, без да спират върху нищо.

— Ловци на сенки — въздъхна той, — не мислех, че наистина съществуват.

— Магистърът… — прошепна внезапно Натаниъл и нервите на Теса се опънаха — Той каза, че те са Закона. Каза, че трябва да се боим от тях. Но на този свят няма друг закон, освен този на джунглата — убий или ще бъдеш убит. — Гласът му се повиши. — Теси, толкова съжалявам… За всичко.

— Магистърът. Имаш предвид Де Куинси? — попита Теса, но Нат издаде хриплив звук и погледна отвъд нея с очи, в които се четеше ужас. Теса пусна ръката му и се обърна да види какво е видял.

Шарлот бе влязла в стаята почти безшумно. Все още бе облечена с бойните дрехи, но бе наметнала старомодно наметало с двойна закопчалка на шията. Изглеждаше много мъничка, отчасти защото зад нея стоеше брат Енох, а фигурата му хвърляше дълга сянка. Той бе облечен в същата сива роба, която бе носил и преди, макар сега жезълът му да бе черен, а върхът му да изобразяваше тъмни криле. Бе спуснал качулката си, която хвърляше сянка върху лицето му.

— Теса — каза Шарлот, — нали помниш брат Енох. Той е тук, за да помогне на Натаниъл.

Нат нададе животински крясък на ужас и се вкопчи в ръката на Теса. Тя го погледна удивена:

— Натаниъл? Какво има?

— Де Куинси ми каза за тях — изпъшка Натаниъл. — Грегориите. Мълчаливите братя. Онези, които убиват с мисълта си. — Той потрепери и гласът му спадна до шепот. — Теса, виж лицето му.

Теса погледна. Докато бе разговаряла с брат си, брат Енох безшумно бе свалил качулката. Празните дупки на мястото на очите отразяваха магическата светлина, а червеният белег на устата правеше изражението му да изглежда безмилостно.

Шарлот пристъпи напред.

— Брат Енох ще прегледа господин Грей…

— Не! — извика Теса. Като освободи ръката си от хватката на Нат, тя застана между брат си и новодошлите. — Не го докосвайте.

Шарлот спря объркана.

— Мълчаливите братя са нашите най-добри лечители. Без брат Енох Натаниъл… — гласът й секна — няма да можем да му помогнем.

Госпожице Грей.

Отне й миг, преди да разбере, че името й не бе изречено на висок глас. Вместо това, като стих от забравена песен, бе изплувало в ума й, но не беше нейна мисъл. Тази мисъл бе чужда, враждебна. Друга. Гласът на брат Енох. Така й бе проговорил и първия ден, когато бе напуснал стаята й.

Интересно е, госпожице Грей — продължи брат Енох, — че сте долноземка. За разлика от брат ви. Как е възможно това?

Теса замръзна.

— Можете да кажете това само като го погледнете?

— Теси! — Натаниъл се надигна от възглавниците, а бледото му лице бе почервеняло. — Какво правиш? Не говори с Грегория! Той е опасен!

— Спокойно, Нат — каза Теса, без да сваля поглед от брат Енох. Знаеше, че трябва да е уплашена, ала единственото, което чувстваше, бе болезнено разочарование. — Имате предвид, че в Нат няма нищо необичайно? — тихо попита тя. — Нищо свръхестествено?

Абсолютно нищо, рече Мълчаливият брат.

До този момент Теса не бе осъзнала колко се надява брат й да е като нея. Разочарованието изостри гласа й.

— Предполагам, след като знаете толкова много, можете да ми кажете каква съм? Магьосница ли съм?

Не мога да кажа. Около теб има нещо, което подсказва, че си едно от Децата на Лилит. Ала не носиш Знака на демона.

— Забелязах това — каза Шарлот и Теса осъзна, че тя също чува гласа на брат Енох. — Мислех, че може би не е магьосница. Някои хора имат определена сила, като Зрението. Или пък може би във вените й тече кръвта на фея…

Тя не е човек, а нещо друго. Ще го проуча. Може би има нещо в архивите, което може да ни упъти. Макар да бе без очи, брат Енох сякаш се взираше в Теса. Усещам в теб сила. Сила, която никой друг магьосник няма.

— Превъплъщението, имате предвид.

Не. Нямам предвид това.

— А какво, тогава? — изуми се Теса. — Какво бих могла…

Тя спря насред изречението, когато чу как Натаниъл издаде глух звук. Обърна се и видя, че е изпаднал наполовина от леглото, след като се бе опитал да стане. Лицето му бе потно и мъртвешки бледо. Усети как я пронизва чувство за вина. Беше се заслушала в това, което говореше брат Енох и напълно бе забравила за брат си.

Втурна се към леглото и с помощта на Шарлот притисна Нат обратно към възглавниците и го зави. Изглеждаше много по-зле, отколкото само преди миг. Докато Теса го увиваше с одеялото, той отново я хвана за китката. Очите му горяха.

— Той знае ли? Знае ли къде съм?

— За кого говориш? За Де Куинси?

— Теси — той стисна китката й, дръпна я към себе си и зашепна в ухото й, — трябва да ми простиш. Той ми каза, че ще си тяхна кралица. На всичките. Той ми каза, че ще ме убие. Не искам да умирам, Теси. Не искам да умирам!

— Няма, няма — опита се да го успокои тя, но той явно не я чуваше. Очите му, вторачени в лицето й, внезапно се изцъклиха.

— Махни го от мен, махни го от мен! — завика той и я блъсна, след което започна да удря главата си отново и отново във възглавниците. — Мили Боже, не му позволявайте да ме докосне!

Изплашена, Теса отдръпна ръката си и се обърна към Шарлот. Тя обаче се бе отдалечила от леглото и пред нея стоеше брат Енох. Лицето му бе напълно безизразно.

Трябва да ми позволиш да помогна на брат ти. Иначе ще умре, каза той.

— За какво говори? — попита Теса нервно. — Какво не е наред?

Вампирите са го упоили, за да е спокоен, докато се хранят. Ако не бъде излекуван, опиатът първо ще отнеме разсъдъка, а после и живота му. Той вече халюцинира.

— Не съм виновен! — крещеше Натаниъл. — Нямах избор! Не съм виновен!

Той погледна Теса и тя с ужас видя, че очите му са потъмнели напълно, като на насекомо. Тя ахна и отстъпи назад.

— Помогнете му. Моля ви, помогнете му! — тя хвана брат Енох за ръкава и незабавно съжали за това. Ръката му бе твърда като мрамор и ледена на допир. Пусна го ужасено, но Мълчаливият брат сякаш дори не забелязваше присъствието й. Той мина покрай нея и с белязаните си пръсти докосна челото на Натаниъл, който се отпусна върху възглавниците и затвори очи.

Трябва да излезеш, каза брат Енох, без да се обръща. Присъствието ти само ще забави лечението.

— Но Нат ме помоли да остана…

Върви!

Гласът в ума на Теса бе леден. Тя погледна към брат си, който все още лежеше под завивките с отпуснато лице. Обърна се към Шарлот, за да възрази, но тя отвърна на погледа й, като поклати леко глава. В очите й се четеше съчувствие, но и твърдост.

— Веднага щом състоянието на брат ти се подобри, ще те уведомя. Обещавам.

Теса погледна към брат Енох. Той бе отворил кесийката на пояса си и бавно и методично поставяше предмети върху нощната масичка. Стъкленици, пълни с пудра и течности, снопчета изсъхнали растения, пръчици от някаква черна субстанция, напомняща въглища.

— Ако нещо се случи с Нат — каза Теса, — няма да ви простя. Никога.

Като че говореше на статуя. Брат Енох не й отговори дори с кимване.

Теса излезе от стаята.

След сумрака в стаята на болния Нат, яркостта на свещниците в коридора я заслепи. Тя се облегна на стената до вратата и преглътна сълзите си. Това бе вторият път, когато почти се бе разплакала и се ядосваше на себе си. Стисна дясната си ръка в юмрук и силно удари по стената зад себе си. Заболя я и това премахна сълзите и проясни главата й.

— Това изглеждаше болезнено.

Теса се обърна. Джем се бе появил в коридора зад нея, тих като котка. Бе сменил облеклото си. Сега носеше свободни тъмни панталони, стегнати в кръста, и бяла риза, само малко по-светла от кожата му. Красивата му коса бе влажна и полепнала по слепоочията и врата.

— И не само изглежда — Теса потърка ръка в гърдите си. Ръкавицата, която носеше, бе омекотила удара, но кокалчетата още я боляха.

— Брат ти ще се оправи ли? — попита Джем.

— Не зная. Той е с едно от онези създания… монасите.

— Брат Енох — Джем я погледна състрадателно. — Знам как изглеждат Мълчаливите братя, но те са отлични лечители. Научили са много за медицината. Живеят дълго и знаят много.

— Не знам дали си струва, при условие, че изглеждаш така.

Ъгълчетата на устните на Джем се изкривиха в усмивка.

— Зависи за какво живееш — той я погледна внимателно. Имаше нещо в погледа на Джем, помисли си тя. Като че можеше да види през и в теб. Но нищо от това, което виждаше, сякаш не можеше да го разочарова.

— Знаеш ли какво ми каза брат Енох? — каза тя внезапно. — Каза, че Нат не е като мен. Че е просто човек, без никакви специални умения.

— И това те ядоса?

— Не зная. От една страна, не бих искала и той да е такова… нещо, каквото съм аз. Ала ако не е като мен, значи не е мой истински брат. Той е син на своите родители. Но чия дъщеря съм аз?

— Не бива да се тормозиш заради това. Щеше да е хубаво всички да знаем какви сме, но това знание не идва отвън, а отвътре. Както казва оракулът, опознай себе си. — Джем се ухили. — Извинявам се, ако това ти звучи като обикновен софизъм. Само казвам какво научих от собствен опит.

— Но аз не познавам себе си — поклати глава Теса, — съжалявам. Сигурно мислиш, че съм страхливка, която плаче, защото брат й не е чудовище. Защото нямам сила да бъда единственото чудовище.

— Нито си чудовище — каза Джем, — нито страхливка. Обратното, бях доста впечатлен от това как стреля по Де Куинси. Мисля, че щеше да го довършиш, ако имаше още патрони в пистолета.

— И аз така мисля. Исках да ги избия всичките.

— Това искаше Камила. Тя ни каза: „избийте ги всичките“. Може би си усещала нейните чувства?

— Няма причина Камила да я е грижа за Нат или за това какво ще се случи с него. Тогава бях най-кръвожадна. Щом видях Нат там и разбрах какво мислят да направят… — трепереща, тя си пое въздух. — Не зная доколко бях аз и доколко Камила. Не зная дори дали е редно да изпитвам такива чувства.

— Понеже си момиче? — попита Джем.

— Не. Не знам дали е редно, който и да било, да чувства това. Но може би си прав и мисля така, защото съм момиче.

Погледът на Джем сякаш мина през нея, като че виждаше нещо отвъд нея, отвъд коридора или самия Институт.

— Каквато и да си физически — каза той, — момиче, момче, силна, слаба, болна или здрава… всичко това няма значение. Важно е това, което е в сърцето ти. Ако душата ти е на воин, значи си воин. Всичко друго е стъкларията, от която е направена лампата. Но ти си светлината вътре. — Той се усмихна, сякаш върнал се на себе си, леко смутен. — Поне аз вярвам в това.

Преди Теса да може да отговори, вратата на стаята на Нат се отвори и Шарлот излезе в коридора. Тя отговори на въпросителния поглед на Теса с уморено кимване.

— Брат Енох помогна много на брат ти — каза тя, — но има още работа. Преди сутринта няма да знаем повече. Предлагам ти да поспиш, Теса. Изтощението няма да помогне на Натаниъл.

С усилие на волята Теса си наложи просто да кимне и да не залее Шарлот с въпроси, на които знаеше, че няма да получи отговор.

— Джем — Шарлот се обърна към него, — може ли да поговоря с теб за малко? Би ли ме придружил до библиотеката?

Джем кимна.

— Разбира се — той се усмихна на Теса и наклони глава. — До утре, тогава — каза и последва Шарлот по коридора.

В мига, в който се скриха зад ъгъла, Теса пробва да отвори вратата към стаята на Нат. Тя обаче беше заключена. Теса въздъхна, обърна се и се отправи към другия край на коридора. Може би Шарлот бе права. Може би трябваше да поспи.

Бе изминала половината коридор, когато чу шум. Софи, която носеше метална кофа, внезапно се появи и затръшна една врата зад гърба си. Изглеждаше бясна.

— Негово сиятелство е особено мил днес — обяви тя, когато Теса се приближи. — Метна една кофа по мен.

— Кой? — попита Теса и след това се сети. — А, имаш предвид Уил. Той добре ли е?

— Очевидно, щом замеря хората с кофи — отвърна ядосано Софи. — Освен това ме обиди. Дори не знам какво каза. Беше нещо на френски, тоест най-вероятно ме е нарекъл курва. — Тя сви устни. — Ще отида да повикам госпожа Брануел. Може би тя ще успее да го накара да си вземе лекарството, щом аз не мога.

— Лекарство?

— Трябва да изпие това — Софи вдигна кофата пред Теса, която не можа да разбере какво има в нея, приличаше на най-обикновена вода. — Трябва. Иначе никой не знае какво може да стане.

Теса усети щур порив в себе си.

— Аз ще го накарам. Къде е той?

— Горе в мансардата — каза Софи и се ококори, — но на ваше място, госпожице, не бих го направила. Когато е в такова настроение, може да се държи наистина отвратително.

— Не ме интересува — каза Теса и протегна ръка към кофата. Софи й я подаде, като изглеждаше едновременно облекчена и притеснена. Кофата бе изненадващо тежка и пълна догоре с вода. Почти преливаше.

— Уил Херондейл ще трябва да се научи да си взима лекарството като мъж — добави Теса, след което отвори вратата, водеща към тавана. Софи я погледна така, сякаш си е загубила ума.

Зад вратата имаше тясно стълбище, водещо нагоре. Тя носеше кофата пред себе си, докато се изкачваше. Водата се разля по корсажа на роклята й. Кожата й настръхна. Докато стигна върха на стълбището, вече бе мокра и останала без дъх.

Стълбите не завършваха с врата, а внезапно извеждаха на мансардата — голяма стая, чийто таван се разделяше на две стръмни половини, създаващи впечатлението, че е нисък. Покривни греди се простираха по дължината на стаята точно над главата на Теса, а през ниски квадратни прозорци, разположени на равни интервали по стената, проникваше мъждива светлина. Подът бе от полирани дъски. Нямаше никакви мебели и никаква друга светлина, освен тази, проникваща през прозорците. Други, по-тесни стъпала, водеха към затворената врата за покрива.

В средата на стаята Уил лежеше по гръб, при това бос. Около него имаше няколко кофи, а подът беше мокър. Водата се стичаше по дъските и се събираше на малки локвички, някои от които бяха червеникави, сякаш бяха примесени с кръв.

Уил бе поставил ръка върху лицето си, скрил очите си. Не лежеше неподвижен, а шаваше неспокойно, като че нещо го боли. Докато Теса се приближаваше, той промълви нещо с тих глас. Нещо, което звучеше като име. Сесили, помисли си Теса. Като че бе казал Сесили.

— Уил, на кого говориш? — попита тя.

— Пак ли се връщаш, Софи? — отговори Уил, без да вдига глава. — Казах ти, че ако пак ми донесеш някоя от тези пъклени кофи, ще…

— Не е Софи. Аз съм, Теса.

За момент Уил остана мълчалив и неподвижен, като се изключи равномерното надигане на гърдите му. Носеше само чифт тъмни панталони и бяла риза, които, подобно на пода около него, бяха мокри. Платът на дрехите прилепваше към тялото му, а черната му коса приличаше на мокър парцал. Сигурно измръзваше.

— Изпратили са теб? — каза той накрая. Звучеше най-малкото смаян.

— Да — отвърна Теса, макар това да не бе съвсем вярно.

Уил отвори очи и обърна глава към нея. Дори на мъждивата светлина виждаше наситения цвят на очите му.

— Хубаво тогава. Оставяй кофата и си върви.

Теса погледна към кофата. По някаква причина ръцете й не искаха да пуснат металната дръжка.

— Какво има вътре? Имам предвид, какво ти дават?

— Не ти ли казаха? — той премигна изненадано. — Това е светена вода. Да изгори това, което е в мен.

Теса премигна.

— Имаш предвид…

— Забравям, че не знаеш много неща — рече Уил. — Помниш ли, че по-рано тази вечер ухапах Де Куинси? Е, ами глътнах малко от кръвта му. Не много, но не е и нужно.

— За какво?

— За да вампирясаш.

Теса почти изпусна кофата.

— Ти вампирясваш?

Уил се ухили и се завъртя на една страна.

— Не се тревожи излишно. Трябва да минат дни, преди трансформацията да се случи и дори тогава най-напред трябва да умра, за да се прояви. Кръвта обаче ще направи вампирите неотразими за мен. Ще се въртя около тях с надеждата да стана такъв. Ще бъда като човешките им ратаи.

— А светената вода…

— Има обратен ефект на този на кръвта. Трябва да продължа да я пия. От нея, разбира се, ми става лошо. Кашлям кръв.

— Мили Боже — Теса му подаде кофата с гримаса, — значи е по-добре да ти я дам.

— Предполагам — Уил се изправи и протегна ръце, за да я вземе от нея. Той направи физиономия като гледаше съдържанието й, след което я надигна и опря ръба до устните си. След няколко глътки отново направи гримаса и безцеремонно изля остатъка върху себе си. След това метна кофата настрана.

— Помага ли, като се поливаш с нея? — попита Теса с искрено удивление.

Уил нададе сподавен звук, който можеше да е само смях.

— Какви въпроси задаваш само… — поклати глава и капчици вода полетяха от косата му към дрехите на Теса. Водата се бе просмукала в бялата му риза, правейки я прозрачна. Начинът, по който тя прилепваше по тялото му и очертаваше линиите му — релефните мускули, гръдния кош, руните, които блестяха черни върху кожата му — всичко това накара Теса да помисли за тънък лист хартия, поставен върху медна руна, върху който рисуваш с въглен, за да прекопираш формата. Тя преглътна. Тежко.

— От кръвта получавам треска, кожата ми гори — каза Уил. — Не мога да се охладя. Но да, водата помага.

Теса просто го гледаше. Когато бе дошъл в стаята й в Къщата на мрака, бе помислила, че е най-красивото момче, което някога е виждала, но чак сега, докато го гледаше, разбра, че никога досега не е поглеждала към момче по начин, който да я кара да се изчервява, който да ускорява дишането й. Повече от всичко на света искаше да го докосне, да види дали мускулестите му ръце са толкова здрави, колкото изглеждат, да разбере дали дланите му са груби. Да отпусне буза върху неговата, да усети миглите му по кожата си. Тези дълги мигли.

— Уил… — каза тя, а гласът й прозвуча неестествено в собствените й уши. — Уил, искам да те попитам…

Той я погледна. Водата слепваше миглите му в едно, така че приличаха на звездички.

— Какво?

— Държиш се все едно не ти пука за нищо — каза тя с въздишка. Чувстваше се все едно е бягала по нанагорнището на хълм, след което е минала от другата му страна, тръгвайки надолу и не може да спре. Гравитацията я водеше накъдето трябва. — Но всеки го е грижа за нещо. Нали?

— Мислиш ли? — меко попита Уил. Когато тя не отговори, той се облегна на ръцете си, привел се напред.

— Тес — каза той, — ела тук и седни до мен.

Тя се подчини. На пода бе студено и влажно, но тя седна и събра полите си така, че се виждаха само върховете на обувките й. Погледна към Уил. Бяха близо един до друг, лице в лице. На сивкавата светлина неговото изглеждаше хладно и чисто. Само устата му придаваше известна мекота.

— Ти никога не се смееш — каза тя, — държиш се, все едно всичко ти е забавно, но никога не се смееш. Понякога, когато си мислиш, че никой не ти обръща внимание, се усмихваш.

За момент той не отговори. После каза колебливо:

— Ти… ме караш да се смея. От мига, в който ме халоса с онази бутилка.

— Беше ваза — каза автоматично тя.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Да не споменавам, че винаги ме поправяш. С този забавен поглед на лицето. А и как се развика на Гейбриъл Лайтууд. Дори начина, по който говореше на Де Куинси. Караш ме…

Той се спря, погледна я и тя се зачуди дали изглежда така, както се чувства — замаяна и останала без дъх.

— Теса, нека видя ръцете ти — каза внезапно той.

Тя му ги подаде с дланите нагоре, без сама да поглежда към тях. Не можеше да откъсне очи от лицето му.

— Още има кръв по ръкавиците — каза й той.

Тя погледна надолу и видя, че наистина е така. Не бе свалила белите кожени ръкавици на Камила, които бяха изцапани с кръв и прах, и разкъсани по върховете на пръстите, от опитите й да свали оковите на Нат.

— О — каза тя и понечи да отдръпне ръцете си, за да свали ръкавиците, но Уил пусна само едната й ръка. Той продължи да държи леко дясната за китката. Теса забеляза, че на показалеца си носеше тежък сребърен пръстен, изографисан с изящни птици в полет. Бе свел глава, мократа му черна коса падаше напред така, че не можеше да види лицето му. Той приглади с пръсти повърхността на ръкавицата. Имаше четири перлени копчета, които я стягаха около китката. Когато прокара пръсти по тях, те се отвориха и палецът му докосна оголената й кожа там, където сините вени пулсираха.

Тя почти подскочи.

— Уил!

— Теса, какво искаш от мен?

Все още галеше вътрешната страна на китката й. Докосването му оказваше странен, но прекрасен ефект върху кожата и нервите й. Гласът й потрепери, когато отговори.

— Искам да те разбера.

Той я погледна през мигли.

— Нужно ли е това, наистина?

— Не зная — каза Теса, — не съм сигурна, че някой те разбира, освен може би Джем.

— Джем не ме разбира — каза Уил, — него го е грижа за мен. Той ми е като брат. Но това не е същото.

— А искаш ли той да те разбере?

— Не, за Бога. За какво му е да знае причините, поради които живея живота си така?

— Може би — каза Теса, — той иска да знае дали има причина?

— А дали това има значение? — попита меко Уил и с едно движение свали ръкавицата напълно от ръката й. Леденият въздух в стаята докосна кожата на пръстите й. Теса потръпна цялата, все едно внезапно бе останала гола в студа.

— Какво значение имат причините, когато нищо не може да се направи, за да се променят нещата?

Теса опита да намери отговор на това, но не можа. Трепереше, беше й трудно да говори.

— Студено ли ти е? — сплел пръсти с нейните, Уил взе ръката й и я притисна до бузата си. Тя бе смаяна от нездравата топлина на кожата му.

— Тес — каза той с глас, дрезгав от желание. Тя се приведе към него, огъвайки се като клоните на дърво, покрити със сняг. Цялото тяло я болеше. Самата тя се усещаше като рана, като че в нея имаше ужасна пустота. Чувстваше Уил така, както не бе чувствала никого или нищо друго в живота си. Виждаше слабото сияние на сините му очи изпод притворените клепачи, мъха по лицето му, където не се бе избръснал, избледнелите знаци, които изпъстряха кожата на раменете и врата му — и най-вече устата му, с форма на полумесец, мъничката трапчинка в центъра на долната му устна.

Когато той се приведе над нея и докосна с устните си нейните, тя се хвана за него като удавник.

За миг устните им останаха слети, а свободната ръка на Уил рошеше косата й. Теса простена, когато ръцете му я обгърнаха. Тя се притисна силно в него и обви ръце около врата му. Кожата му бе гореща на допир. През тънкия влажен плат на ризата му можеше да усети мускулите на раменете му, здрави и гладки. Неговите пръсти погалиха сресаната й коса и освободиха скъпата фиба, която се търкулна на пода. Косите й се спуснаха по раменете. Изненадана, Теса тихо възкликна.

И тогава, без предупреждение, той свали ръце от нея и я отблъсна толкова силно, че тя едва не падна назад, опряла ръце на пода зад себе си.

Тя седна с коса, разпиляна около лицето й, като завеса след края на представление, и го загледа удивено. Уил бе на колене, а гърдите му се надигаха и спускаха невероятно бързо. Лицето му бе пребледняло, само бузите му горяха.

— Боже, който си на небесата — прошепна той, — какво беше това?

Теса усети как се изчерви. Не беше ли Уил този, който трябваше да знае какво е това? Не трябваше ли тя да го избута?

— Не мога — той бе стиснал ръце в юмруци. Виждаше се как треперят. — Теса, трябва да си вървиш.

— Да си вървя? — главата й се завъртя. Чувстваше се, сякаш е била на топло, безопасно място и без предупреждение е захвърлена в ледена бездна. — Не биваше да съм така пряма… съжалявам…

Лицето му се изкриви от болка.

— Боже, Теса — думите сякаш излизаха с мъка от устата му. — Моля те, върви си. Просто си върви. Не трябва да си до мен. Не… невъзможно е.

— Уил, моля те…

— Не! — той отклони поглед от нея, отбягвайки лицето й. Очите му бяха втренчени в пода. — Утре ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш. Всичко. Но сега трябва да ме оставиш сам. — Гласът му потрепери. — Теса, умолявам те. Как не разбираш? Моля те, върви си.

— Добре — каза Теса и със смесица от болка и недоумение видя как напрежението изчезва от раменете му. Толкова ли бе ужасно тя да е тук, край него? Такова облекчение ли бе това, че си тръгва?

Тя се изправи на крака, като почти се подхлъзна под тежестта на студената и влажна рокля. Уил дори не погледна към нея. Остана на колене, втренчен в пода, докато Теса излезе от стаята и се спусна надолу по стълбите, без да поглежда назад.

 

 

След известно време, в осветената си от лондонския изгрев стая, Теса лежеше в леглото, твърде изтощена, за да свали дрехите на Камила. Твърде изтощена дори за да заспи. Това бе денят на „първите пъти“. За пръв път бе използвала силата си по своя воля и това я бе накарало да се почувства добре. За пръв път бе стреляла с пистолет. И за пръв път бе станало това, за което бе мечтала от години. Първата целувка.

Теса се завъртя в леглото и зарови лице във възглавницата си. Много години се бе питала каква ли ще бъде тази първа целувка. Дали той ще е красив. Дали ще я обича. Дали ще е мил и добър. Никога не си бе представяла, че тази целувка ще е кратка, отчаяна, дива. Или че ще има вкуса на светена вода.

Светена вода, примесена с кръв.