Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (11)

10
Бледи крале и принцове

Видях крале, принцове и воини.

И те бяха бледи като мъртъвци.

Джон Кийтс, „La Belle Dame Sans Merci“

Докато пътуваха по улица „Странд“, Уил вдигна облечената си с черна ръкавица ръка, отмести една от кадифените завеси от прозореца на каретата и част от светлината на газените лампи освети тъмната вътрешност на превозното им средство.

— Изглежда тази нощ ще вали — каза той.

Теса проследи погледа му. Небето изглеждаше покрито с тъмносиви облаци, което, помисли си тя, бе обичайно за Лондон. Мъже с шапки и тъмни дълги палта крачеха бързо по тротоарите и от двете страни на улицата, а раменете им бяха приведени заради силния вятър, който разнасяше въглищен прах, конска тор и всякакви боклуци, които влизаха в очите. Теса отново си помисли, че може да усети мириса на реката.

— Тази църква защо е по средата на улицата? — зачуди се тя на висок глас.

— Това е „Света Мари льо Странд“ — каза Уил. — И за нея има дълга история, но сега няма да ти я разказвам. Ти слушаше ли изобщо какво ти говоря?

— Да — отговори Теса, — докато не заговори за дъжда. Кой го интересува дъжда? Тръгнали сме към сбирка на вампири, нямам представа как трябва да се държа, а до този момент ти никак не си ми помогнал.

Ъгълчетата на устните на Уил се извиха нагоре.

— Само бъди внимателна. Когато пристигнем в къщата, не можеш да ме поглеждаш за помощ или съвет. Помни, аз съм само твоят ратай. Държиш ме заради кръвта ми, от която можеш да пиеш, когато си поискаш и заради нищо друго.

— Значи тази вечер няма да приказваш? Изобщо?

— Освен ако ти не ми наредиш — каза Уил.

— Е, значи се очертава да мине по-добре, отколкото си мислех.

Уил се направи, че не я е чул. С дясната си ръка той затегна една от връзките на лявата си китка, в която бяха втъкани ножове. Той се взираше през прозореца, като че виждаше нещо, невидимо за нея.

— Може би смяташ вампирите за зверове, но тези не са такива. Те са толкова културни, колкото и жестоки. Като наточени ножове, сравнени със захабеното острие, което е човечеството. — Челюстта му изпъкваше на бледата светлина. — Ще трябва да се справиш. И за Бога, ако можеш, не казвай нищо. Те имат странен и неразбираем етикет на поведение. Сериозен гаф в тяхното общество може да ти донесе мигновена смърт.

Ръцете на Теса се свиха в скута й. Бяха студени. Дори през ръкавиците долавяше ледената кожа на Камила.

— Шегуваш ли се? Както в библиотеката, когато изпусна онази книга?

— Не — гласът му бе далечен.

— Уил, плашиш ме — думите излязоха от устата на Теса, преди да може да ги спре. Напрегна се в очакване да й се подиграе.

Уил отмести поглед от прозореца и я погледна с разбиране.

— Тес — каза той и Теса почувства през тялото й да преминава тръпка, никой не я бе наричал така. Само брат й понякога я наричаше Теси. — Знаеш, че не е необходимо да правиш това, ако не искаш.

Тя си пое дълбоко дъх.

— И после? Какво? Ще обърнем каретата и ще се приберем вкъщи?

Той взе ръцете й в своите. Дланите на Камила бяха толкова малки, че изглеждаше, сякаш покритите с тъмни ръкавици ръце на Уил са ги погълнали.

— Един за всички, всички за един — каза той.

Тя се усмихна слабо.

— „Тримата мускетари“?

Спокойният му поглед улови нейния. Сините му очи бяха много тъмни, като на никой друг човек. Бе виждала синеоки хора и преди, но очите им винаги бяха светлосини. Тези на Уил бяха като небе преди настъпването на нощта. Дългите му мигли ги премрежиха, когато той каза.

— Понякога, когато трябва да свърша нещо, което не искам, си представям, че съм герой от книга. Така ми е по-лесно. Знам какво би направил той.

— Наистина? И кой си представяш, че си? Д’Артанян? — попита Теса, като спомена името на единствения мускетар, който си спомняше.

— „Правя нещо много, много по-добро от това, което правил съм преди“ — отговори с цитат Уил — „и намерих почивка много, много по-спокойна от всяка, която познавал съм до сега“.

— Сидни Картън? Но ти ми каза, че мразиш „Повест за два града“?

— Излъгах — каза Уил, без да му мигне окото.

— А и Сидни Картън е лекомислен алкохолик.

— Точно. Той е човек без никакви качества, който си го знае. И въпреки това, колкото и да се мъчи да се пропие, в него остава нещо, способно на велики дела — Уил снижи гласа си. — Какво каза той на Луси Манет? Че макар да е слаб, още може да гори.

Теса, която бе чела „Повест за два града“ толкова много пъти, че вече дори не помнеше колко точно, прошепна:

— „И все пак имах слабостта, и все още имам слабостта, да искам да знаете с каква внезапна магия ме възпламенихте и накарахте една купчина пепел да лумне в огън.“^[1] — тя се поколеба. — Но той каза това, защото я обичаше.

— Да — отвърна Уил, — дотолкова, че да осъзнае, че тя ще бъде по-добре без него.

Ръцете му останаха върху нейните, а топлината им сякаш прогаряше ръкавиците. Докато бяха прекосявали двора на Института, за да се качат в каретата, вятърът бе разрошил гарвановочерната му коса. Така изглеждаше по-млад и по-раним. Очите му също изглеждаха раними, отворени като врата. Начинът, по който я гледаше… не можеше да си представи, че Уил би могъл да гледа така. Ако можеше да се изчерви, помисли си тя, сега щеше да е като домат.

Тъкмо тогава й се прииска да не се беше замисляла върху това. Тъй като тази мисъл доведе със себе си друг неизбежен и неприятен въпрос. Дали той гледаше така нея или Камила, жена, която наистина бе уникално красива? Затова ли изражението му се бе променило? Можеше ли да види Теса, или се наслаждаваше на обвивката?

Тя се облегна назад и издърпа ръцете си от неговите, въпреки че той ги бе стиснал, и й отне няколко мига, преди да се освободи.

— Теса… — започна той, но преди да каже още нещо, каретата рязко спря, от което кадифените завеси се разлюляха. Томас извика от мястото на кочияша:

— Пристигнахме!

Уил си пое дълбоко въздух, след което отвори широко вратата, скочи на паважа и подаде ръка на Теса, за да й помогне да слезе. Тя приведе глава, докато излизаше от каретата, за да не смачка розите върху шапката на Камила. Макар и двамата с Уил да носеха ръкавици, тя усещаше пулсирането на кръвта под кожата му, въпреки плата, който ги разделяше. Бе се изчервил и тя се зачуди дали студеният вятър е предизвикал притока на кръв в лицето му, или нещо друго.

Стояха пред голяма бяла къща, с вход, обграден от бели колони. Около нея имаше подобни къщи, които приличаха на редици бели плочки домино. Стълби в бяло се издигаха нагоре и стигаха до двойна врата, боядисана в черно. Тя бе открехната и през процепа й се виждаше светлина на свещи, трептяща като през завеса.

Теса се обърна към Уил. Зад него Томас стоеше пред каретата, спуснал шапка така, че да прикрива лицето му. Пистолетът със сребърна дръжка, който носеше в джоба на сакото си, бе напълно скрит.

Някъде в съзнанието си дочу как Камила се смее и разбра, без да знае как, че жената вампир се забавлява на нейното влечение към Уил. Ето те най-после, помисли си Теса с успокоение, въпреки раздразнението. Бе започнала да се опасява, че вътрешният глас на Камила никога няма да се появи при нея.

Отдръпна се от Уил и вирна брадичка. Тази надменна поза не бе характерна за нея, но бе естествена за Камила.

— Няма да се обръщаш към мен с „Теса“ — сбърчи устни тя, — а ще говориш, както се полага на един слуга. Хайде, тръгвай!

Теса се обърна към стълбите и се заизкачва, без да гледа дали той я следва. Изискан иконом я очакваше на върха на стъпалата.

— Почитаема лейди — обърна се към нея той и се поклони. Теса видя две ранички на врата му, точно над яката. Обърна се, за да види дали Уил я следва и тъкмо се канеше да го представи на иконома, когато дочу в ума си гласа на Камила.

Ние не запознаваме любимците си човеци един на друг. Те са наша безименна собственост, освен ако не предпочетем да им дадем имена.

Уф, помисли си Теса. Толкова бе отвратена, че почти не обърна внимание как икономът я превежда през дълъг коридор в огромна зала с мраморен под. След това той се поклони отново и напусна. Уил застана до нея и в първия момент те само се оглеждаха.

Мястото бе осветено само от свещи. Дузини златни свещници бяха разположени в залата, а върху тях блестяха дебели златни свещи. Изваяни от мрамор ръце се протягаха от стените и всяка държеше алена свещ. Капки червен восък се стичаха върху мрамора и приличаха на цъфнали рози.

Между свещниците се придвижваха вампирите, с бели като облаци лица, с елегантни и плавни движения. Теса виждаше приликата им с Камила, общите им черти — кожата, която не се потеше, очите, подобни на скъпоценни камъни, бледите бузи, напудрени с руж. Някои приличаха на хора повече от други, мнозина бяха облечени с дрехи от отдавна отминали времена — с бричове, шалове и поли като от времената на Мария Антоанета или с дантелени маншети и ленени яки. Погледът на Теса трескаво обходи залата, търсейки позната русокоса фигура, ала Натаниъл не се виждаше никъде. Вместо това тя се мъчеше да не се вторачи във висока, слаба като скелет жена с перука, напудрена по мода, отминала преди сто години. Лицето й бе изпито и ужасяващо, по-бяло от пудрата върху косата й. Името й е лейди Делила, прошепна гласът на Камила в съзнанието на Теса.

Лейди Делила водеше малка фигура за ръка и умът на Теса потръпна — дете, на това място? — ала когато фигурката се обърна, тя видя, че това също е вампир, с тъмни очи, хлътнали в детското му личице като дупки към ада. То се усмихна на Теса и разкри острите си зъби.

— Трябва да потърсим Магнус Бейн — прошепна тихо Уил, — той трябва да ни преведе през цялата тази бъркотия. Ще ти го посоча, като го видя.

Тъкмо щеше да каже на Уил, че Камила ще й каже, когато видят Магнус, когато видя слаб мъж с руса коса, който носеше черно стегнато палто. Теса усети как сърцето й прескача един удар — и след това почувства горчиво разочарование, когато мъжът се обърна. Не беше Натаниъл. Беше вампир, с бледо, ъгловато лице. Косата му не бе руса като на Нат, а почти безцветна на светлината на свещите. Той намигна на Теса и започна да я приближава, проправяйки си път през тълпата. Теса видя, че около тях има не само вампири, но и ратаи. Те носеха ярки подноси с празни чаши, до тях бяха поставени най-различни сребърни прибори, всичките заострени. Ножове и шила, подобни на тези, с които обущарите пробиваха дупки в кожата.

Докато Теса гледаше объркано, един от ратаите бе спрян от жената с бялата напудрена перука. Тя щракна властно с пръсти и той — бледо момче със сиво яке и панталони — обърна глава на една страна. След като взе тънко шило от подноса с костеливите си пръсти, вампирът обърна острия край към гърлото на момчето, точно под челюстта. Чашите върху подноса иззвъняха, когато ръката му потръпна, но той не го изпусна, дори когато жената вдигна една чаша и я притисна към гърлото му така, че кръвта да се стича в нея в тънка струйка.

Стомахът на Теса се сви от странна смесица на отвращение и глад. Не можеше да превъзмогне глада, макар той да бе на Камила, а не неин. По-силен от жаждата й обаче бе ужасът. Тя гледаше как жената вампир надига чашата до устните си, а момчето стои край нея, посивяло и треперещо, докато тя пие.

Това е предупреждение, помисли си Теса. Може би необходимо. Колкото и да приличаха на хора, тези вампири си оставаха чудовища.

Искаше да хване Уил за ръката, но една баронеса вампир никога не би държала ратая си за ръка. Затова изпъна гръб и щракна с пръсти на Уил да се приближи. Той я погледна изненадано, след което се подчини, макар видимо да се бореше с раздразнението, което трябваше да скрие.

— Не се скитосвай, Уилям — каза тя и го погледна многозначително, — не искам да те изгубя в тълпата.

Уил стисна зъби.

— Защо ми се струва, че ти е по-забавно, отколкото е редно? — попита той през зъби.

— Не ти се струва — чувствайки се невероятно смела, Теса го перна по брадичката с дантеленото си ветрило. — Просто се дръж прилично.

— Толкова е трудно да ги възпиташ, нали? — каза мъжът с безцветната коса, появявайки се от тълпата и кимвайки на Теса. — Ратаите имам предвид — добави той, като погрешка взе изненаданото й изражение за объркване. — И тъкмо когато ги обучиш, те умират от нещо. Крехки твари са това хората. С дълголетния живот на пеперуди.

Той се усмихна. Кожата му бе синкавобледа, с цвета на лед. Косата му имаше почти същия цвят и се спускаше права до раменете му, едва докосвайки яката на елегантното му сиво палто от коприна, изрисувано с преплитащи се сребърни нишки. Приличаше на руски княз от приказките.

— Радвам се да ви видя, лейди Белкор — каза той и в гласа му се долови акцент, ала не френски. Славянски.

Алексей де Куинси, процеди гласът на Камила в подсъзнанието на Теса. В ума й внезапно изникнаха образи, сякаш фонтан ги разпръсква вместо вода. Видя се как танцува с Де Куинси, поставила ръце на раменете му; стоеше до черен поток под бялото небе на северната нощ, докато той се хранеше с нещо бледо, проснато на тревата; стоеше неподвижна на дълга маса с други вампири, предвождани от Де Куинси, докато той й крещеше и удряше масата така, че мраморната й повърхност се напука. Говореше й нещо за върколак, за отношения, за които ще съжалява. Сетне бе сама в тъмна стая, разтърсвана от ридания, а Де Куинси дойде до нея и коленичи до стола й. Взе ръката й, за да я успокои, макар тъкмо той да бе причината за болката й.

Нима вампирите могат да плачат, помисли си Теса, а след това разбра, че двамата са се познавали много дълго — Алексей де Куинси и Камила Белкор. Някога са били приятели. Той все още смяташе, че са приятели.

— Алексей — каза тя, — и аз се радвам да те видя — надигна глава и остана неподвижна, докато той я целуваше с ледените си устни.

Очите на Де Куинси се плъзнаха от Теса към Уил и той облиза устни.

— Както виждам вкусът ти към ратаите се подобрява постоянно. Този е доста апетитен. — Той протегна тънката си бяла ръка и прокара показалец от бузата на Уил до челюстта му. — Какъв необикновен цвят — каза весело той, — какви очи.

— Благодаря — каза Теса по начин, сякаш я бе поздравил за избора на тапети. Тя гледаше нервно как Де Куинси се приближи още повече до Уил, който бе блед и напрегнат. Зачуди се колко ли му е трудно да се сдържа, докато всичките му инстинкти крещят „Враг! Враг!“

Де Куинси придвижи пръста си от челюстта на Уил към гърлото му, до трахеята, където трептеше животът.

— Тук — каза той и когато се усмихна, белите му зъби блеснаха, бяха остри като игли. Тежките му клепачи се притвориха замечтано и той заговори с глас, пълен с желание: — Нали не би възразила, Камила, ако вкуся…

На Теса й причерня. Тя отново видя Де Куинси, с бяла риза, оцапана с кръв и едно тяло, провесено с главата надолу от дърво, израснало до черния поток. Бледите му пръсти докосваха черната вода…

Ръката й се изстреля напред със скорост, която не бе и подозирала, че може да развие, и хвана китката на Де Куинси.

— Ще се наложи да възразя, скъпи — каза тя с престорена любезност, — бих искала да го задържа само за себе си още малко. Ти не си знаеш апетита понякога — тя премрежи поглед.

Де Куинси се изкикоти.

— Заради теб, Камила, ще се въздържа — той отдръпна ръката си и за миг иззад флирта, в очите му проблесна ярост, която обаче бързо прикри. — Заради старото приятелство.

— Благодаря ти, Алексей.

— А помисли ли, скъпа, за моето предложение да се присъединиш към нашия клуб? Знам, че мунданите те отегчават, но носят доста пари. Тези от нас, които са в ръководството, са на прага на… вълнуващи открития. Власт и мощ отвъд мечтите ти, Камила.

Теса зачака, но вътрешният глас на Камила остана смълчан. Защо ли? Тя потисна паниката си и успя да дари Де Куинси с усмивка.

— Мечтите ми — каза тя с надеждата, че той ще вземе предрезгавелия й глас за весел, а не уплашен, — са по-необуздани, отколкото можеш да си представиш.

Усети, че Уил зад нея я погледна изумено. Той обаче бързо промени изражението си на незаинтересувано и отмести поглед от нея. Де Куинси, чиито очи блестяха, само се усмихна.

— Моля те просто да помислиш върху предложението ми, Камила. Сега трябва да обърна внимание и на останалите гости. Надявам се ще останеш за представлението?

Замаяна, тя само кимна.

— Разбира се.

Де Куинси се поклони, обърна се и изчезна в тълпата. Теса издиша. Не бе осъзнала, че е сдържала дъха си.

— Недей — каза Уил, — помни, че вампирите нямат нужда да дишат.

— Боже, Уил, щеше да те ухапе.

Очите на Уил потъмняха от ярост.

— Щях да го убия, преди да успее.

Зад рамото на Теса долетя глас.

— Тогава и двамата щяхте да бъдете мъртви.

Тя се обърна и видя висок мъж, който бе изникнал точно зад нея така тихо, все едно бе пушек. Носеше натруфен, украсен с брокат жакет, приличащ на нещо, излязло от миналия век, с множество дантели по яката и ръкавите. Под жакета се виждаха панталони и високи заострени обувки. Косата му бе като груба тъмна коприна, така черна, че бе почти синя. Кожата му бе кафеникава, а чертите му напомняха тези на Джем. Запита се дали и той като Джем не е от чуждестранно потекло. На едното му ухо се полюшваше сребърна обеца, на която висеше диамант, голям колкото пръст. Той ярко блестеше на фона на светлините. Дръжката на сребърния му бастун също бе обсипана с диаманти. Поради това мъжът целия светеше като облян с магическа светлина и Теса зяпна. Никога не бе виждала някой да се облича толкова помпозно.

— Това е Магнус — каза тихо Уил, като звучеше облекчено, — Магнус Бейн.

— Скъпа ми Камила — рече Магнус, като се наведе, за да целуне покритата й с ръкавица ръка, — бяхме разделени твърде дълго.

В момента, в който я докосна, тя бе залята от спомените на Камила — спомени за това как Магнус я прегръща, целува и докосва, в интимни и лични моменти.

Теса изписка и отдръпна ръката си. Сега вече се върна, помисли си кисело тя за Камила.

— Разбирам — промърмори той и се изправи. Когато видя очите му, Теса едва не изгуби отново присъствие на духа. Бяха златистозелени, с вертикални ириси, като очите на котка. Бяха пълни с игриво веселие. За разлика от Уил, чиито очи винаги бяха леко тъжни, дори когато самият той бе усмихнат, тези на Магнус бяха изненадващо ведри. Той погледна встрани и посочи с брадичка към далечния край на залата, давайки знак на Теса да го последва.

— Ела. Има уединена стая, в която ще можем да поговорим.

Замаяна, Теса го последва, а Уил вървеше до нея. Въобразяваше ли си, или бледите лица на вампирите се обръщаха към нея, докато минаваше покрай тях? Червенокоса жена вампир в претруфена синя рокля я изгледа злобно; гласът на Камила й прошепна, че жената я ревнува от вниманието, което Де Куинси й отделя. Теса бе благодарна, когато Магнус най-сетне стигна до една врата — така умело скрита в стената, че не разбра, че е врата, докато магьосникът не извади ключ. Той я отвори с меко изщракване и двамата с Уил го последваха в стаята.

Това бе библиотека, очевидно много рядко използвана. Макар стените да бяха опасани от редици томове, книгите бяха покрити с прах, също както и кадифените завеси, които се спускаха пред прозорците. Когато вратата се затвори зад тях, стаята потъна в мрак и преди Теса да успее да каже нещо, Магнус щракна с пръсти и в камините от двете страни на стаята пламнаха огньове. Пламъците бяха сини и от тях се носеше странен аромат, като от запалени индийски пръчици.

— О! — Теса не можа да сдържи изненаданото си възклицание.

С усмивка Магнус скочи на мраморната маса в центъра на стаята и се отпусна на една страна, подпрял глава с ръка.

— Никога ли не си виждала как магьосник прави магии?

Уил въздъхна пресилено.

— Моля, въздържай се от това да я дразниш, Магнус. Предполагам, Камила ти е казала, че тя знае съвсем малко за света на сенките.

— Каза ми — отвърна Магнус спокойно, — но е трудно да го повярвам, предвид това, което умее. — Очите му се спряха на Теса. — Видях лицето ти, когато целунах ръката ти. Веднага разбра кой съм, нали? Разбра какво знае Камила. Има някои магьосници и демони, които могат да приемат каквито си поискат форми. Но за пръв път чувам за някой с твоето умение.

— Не е сигурно, че съм магьосница — каза Теса. — Шарлот каза, че нямам знака на магьосник.

— О, магьосница си, довери ми се. Това, че нямаш прилепови уши… — Магнус видя как Теса се намръщи и повдигна вежди. — О, но ти не искаш да си магьосница? Идеята те отвращава.

— Просто не съм предполагала… — прошепна Теса, — че съм нещо друго, а не човек.

Гласът на Магнус се изпълни със съчувствие.

— Горкичката. Сега знаеш истината и няма връщане назад.

— Остави я на мира, Магнус — каза Уил с остър глас. — Трябва да претърся стаята. Ако не можеш да помогнеш, поне не тормози Теса.

Той мина покрай голямото дъбово бюро в центъра на стаята и започна да преравя листата върху него.

Магнус намигна на Теса.

— Ревнува — прошепна й той съучастнически.

Теса поклати глава и се приближи до най-близкия рафт с книги. Върху него имаше една, обърната така, че да се вижда коя е. Страниците й бяха изрисувани със светли, сложни фигури, а някои от илюстрациите светеха, сякаш са нарисувани със златна боя. Теса ахна.

— Но това е Библия!

— Нима това те изумява? — попита Магнус.

— Смятах, че вампирите не могат да докосват святи предмети.

— Това зависи от вампира — колко дълго е живял, в какво е вярвал. Самият Де Куинси колекционира стари Библии. Според него в малко книги има толкова кървища.

Теса погледна към затворената врата. Зад нея не се чуваха гласовете на останалите.

— Няма ли да предизвикаме коментари за това, че се крием тук. Другите вампири ни зяпаха, докато идвахме насам.

— Зяпаха Уил — в някои отношения усмивката на Магнус бе точно толкова изнервяща, колкото и тази на вампирите, въпреки че той нямаше остри зъби. — Уил не изглежда наред.

Теса погледна към Уил, който ровеше в чекмеджетата на бюрото с покритите си в ръкавици ръце.

— Ти понеже си картина шедьовър… — отвърна Уил.

Магнус не му обърна внимание.

— Уил не се държи като другите ратаи. Например, не гледа господарката си със сляпо обожание.

— Заради тази чудовищна шапка е — каза Уил, — тя ме отблъсква.

— Човешките ратаи не могат да бъдат отблъснати — каза Магнус, — те обожават своите господари вампири, в каквото и да са облечени. Разбира се, гостите зяпаха и защото знаят за моите отношения с Камила, и се чудеха какво ли ще правим тук в библиотеката… сами.

Той повдигна вежди към Теса и тя си спомни виденията си.

— Де Куинси… той каза нещо на Камила за някакви отношения с върколак. Каза го, сякаш е извършила престъпление.

Магнус, който бе легнал по гръб и въртеше бастуна над главата си, сви рамене.

— За него е престъпление. Вампирите и върколаците се презират взаимно. Според тях, това е защото двете раси демони, които са ги пръкнали, се ненавиждат, но ако питаш мен, причината е, че и двете създания са хищници, а хищниците мразят някой да навлиза в територията им. Не че вампирите са привързани толкова много към феите и елфите, или пък към моя собствен вид, но Де Куинси ме харесва. Смята, че сме приятели. Даже подозирам, че иска да сме повече от приятели. — Магнус се ухили многозначително, което допълнително обърка Теса. — Ала аз го презирам, макар той да не знае.

— Тогава защо си прекарваш времето с него? — попита Уил, който се бе приближил до висок шкаф, разположен между два от прозорците и разглеждаше какво има в него. — Защо посещаваш сбирките му?

— Политика — сви отново рамене Магнус. — Той е водач на клан, ако Камила не дойде на празненствата му, когато е поканена, ще излезе като обида. А да й позволя да присъства сама, би било… опасно. Де Куинси е опасен, включително за своя собствен вид. И особено за онези, които някога са го разочаровали.

— Тогава трябва… — започна Уил и замлъкна. Гласът му се промени. — Открих нещо. Може би трябва да видиш това, Магнус.

Уил отиде до масата и постави върху нея хартия, завита на дълго руло. Той махна на Теса да дойде при тях и разви хартията върху масата.

— В бюрото нямаше нищо кой знае колко интересно — каза той, — но намерих това, скрито в тайно отделение в шкафа. Магнус, какво мислиш?

Теса, която бе застанала зад Уил, погледна надолу към хартията. Върху нея бе нарисувана груба скица на човешки скелет, направен от зъбци, спици и метални плочки. Черепът имаше подвижна челюст и празни очни кухини. Имаше и панел на гърдите, точно като при Миранда. Отляво до скицата имаше бележки на език, който Теса не разбираше. Буквите й бяха напълно непознати.

— Схема на автоматон — каза Магнус, като наклони глава на една страна, — изкуствен човек. Предполагам, че хората много се впечатляват от тези създания, защото са хуманоидни, но не могат да умрат или да бъдат ранени. Разглеждал ли си „Енциклопедия на изумителните механични устройства“?

— Не съм я чувал дори — каза Уил — не е и твоят тип четиво, предполагам? — попита той Теса. Тя поклати глава.

— Написана е от арабски учен, два века преди Леонардо да Винчи. Описва как машините могат да бъдат конструирани така, че да наподобяват човешки същества и да имитират движенията им. Не че има нещо лошо в това, само по себе си. Но това тук… — дългият пръст на Магнус докосна писанията от лявата страна на страницата — е притеснително.

Уил се наведе още повече. Ръкавът му докосна ръката на Теса.

— Да, исках да те попитам. Какво е то, заклинание?

Магнус кимна.

— Обвързващо заклинание. Предназначението му е да влее демонична енергия в неодушевен предмет и по този начин да му вдъхне живот. Виждал съм това заклинание. Преди Споразумението вампирите обичаха да се веселят, като създават демонични устройства. Музикални кутии, които свирят само нощем, механични коне, които яздят след залез, и други подобни глупости. — Той поглади дръжката на бастуна си. — Един от проблемите при създаването на убедителни автоматони, разбира се, винаги е бил видът им. Няма материал, който да имитира достатъчно добре човешката плът.

— Но ако някой, използва… човешка плът? — попита Теса.

Магнус притихна замислен.

— Проблемът тук, за тези, които създават автоматони, е очевиден. Вземеш ли плътта, се разваля външния й вид. Веднъж ти трябва магия, за да я запазиш, и втори път, за да влееш демоничната енергия в механичното тяло.

— И какво би станало, ако успееш? — попита нервно Уил.

— Автоматони са били правени, за да пишат поеми, да рисуват картини, но такава е била програмата им. Те нямат индивидуалност, креативност. Ако обаче бъде съживен с демонична енергия, автоматонът ще може да мисли, ще има своя воля. От друга страна, духът му ще е подчинен. Така той би бил напълно верен на онзи, който го е създал.

— Механична армия — каза Уил, а в гласа му се долови горчива нотка, — която не идва нито от Рая, нито от Ада.

— Мисля, че това е преувеличено — рече Магнус. — Демонична енергия не се получава толкова лесно. Най-напред трябва да призовеш демона, после да го оковеш, а това не е проста работа. Да се добереш до толкова енергия, че да създадеш цяла армия, е невъзможно, а освен това и доста рисковано. Дори за зло копеле като Де Куинси.

— Разбирам — с тези думи Уил нави свитъка и го прибра под дрехата си. — Много съм ти задължен за помощта, Магнус.

Магнус изглеждаше леко озадачен, но отговорът му бе галантен:

— Удоволствието бе изцяло мое.

— Доколкото разбирам, няма да съжаляваш, ако Де Куинси бъде премахнат и друг вампир заеме мястото му — каза Уил. — Но ти самият виждал ли си го да нарушава Закона?

— Веднъж. Бях поканен на театрално представление, а вместо това… — Магнус изглеждаше нехарактерно за него мрачен. — Нека ви покажа.

Той се обърна и отиде до шкафа с книги, който Теса бе разгледала по-рано, махвайки им с ръка да се приближат. Уил го последва, а Теса бе зад него. Магнус отново щракна с пръсти. Появиха се сини искри, илюстрираната Библия се плъзна встрани и се показа малка дупка в стената зад шкафа. Когато Теса се приведе напред, с изненада видя, че тя разкрива гледка към малка елегантна стая. Видя столове, подредени в редици. Приличаше на театър. Множество свещници бяха поставени за осветление. Червени сатенени завеси покриваха едната стена, а пред нея нямаше нищо, освен един-единствен стол с висока дървена облегалка.

Железни окови бяха прикачени към дръжките на стола и блестяха на светлината на свещите. Дървото на стола бе покрито тук-там с петна в червеникав оттенък. Теса видя, че краката на стола са приковани към пода.

— Тук правят малките си… представления — каза Магнус с погнуса в гласа. — Докарват човека и го оковават — него или нея — на стола. След това един по един смучат от кръвта му, докато тълпата наблюдава и аплодира.

— И на тях това им харесва? — попита Уил. Отвращението в гласа му бе явно. — Болката на мунданите? Страхът?

— Не всички Деца на нощта са такива — каза тихо Магнус. — Тези са най-злите от тях.

— А жертвите? — попита Уил. — Какви са те?

— Най-често престъпници — каза Магнус. — Пияници, пристрастени към опиума, проститутки. Забравените. Изоставените. Тези, които няма да липсват на никого. — Той погледна към Уил. — Ще ме просветиш ли в плана си?

— Ще действаме, когато видим, че се нарушава Закона — каза Уил. — В мига, в който вампир нарани човек, ще повикам Анклава. Те ще нападнат.

— Сериозно? — каза Магнус. — И как ще влязат?

— Не се безпокой за това — не му обърна внимание Уил. — Твоята задача е да отведеш Теса в безопасност. Томас ще те чака отвън с каретата. Качете се в нея и той ще ви откара до Института.

— Какво разхищение на талантите ми. Просто да се погрижа за едно скромно момиче — отбеляза Магнус. — Със сигурност бих бил по-полезен…

— Това е работа на ловците — каза Уил. — Ние създадохме Закона, ние бдим да се спазва. Помощта ти дотук бе безценна, но не изискваме нищо повече.

Магнус погледна Теса през рамото на Уил с кисела усмивка.

— Горделивостта на нефилимите. Използват те, докато имат нужда от теб, но никога не биха се принизили да споделят победата с долноземец.

Теса се обърна към Уил:

— Значи отпращаш и мен, преди началото на битката?

— Така трябва — каза Уил. — Ще е най-добре за Камила, ако не бъде видяна да помага на ловците.

— Глупости — каза Теса. — Де Куинси ще узнае, че аз… тя… ви е довела тук. Ще узнае, че е излъгала за това, къде те е намерила. Нима си мислиш, че останалите от клана няма да разберат, че е предателка?

Някъде в съзнанието й се разнесе мекият, мъркащ смях на Камила. Тя не бе уплашена.

Уил и Магнус си размениха погледи.

— Тя очаква — каза Магнус, — че от присъстващите тук тази вечер вампири няма да оцелее нито един, за да я обвини.

— Мъртвите не могат да разкажат нищо — каза меко Уил. Трепкащата светлина в стаята оцветяваше лицето му в черно и златно, челюстта му бе стисната. Той погледна към отвора.

— Вижте!

Тримата се приближиха и видяха как вратите в единия край на стаята се отварят. Вампирите започнаха да влизат през вратите, заемайки местата си за „представлението“.

— Време е — каза меко Магнус и скри отвора.

 

 

Стаята за представления бе почти пълна. Теса, която бе хванала Магнус под ръка, гледаше как Уил си проправя път през тълпата, търсейки три свободни места. Той бе навел глава, гледаше към пода, но въпреки това…

— Те го наблюдават — прошепна тя на Магнус.

— Естествено — каза Магнус. Очите му проблеснаха като на котка, докато оглеждаше стаята. — Виж го само. С лице на паднал ангел и очи като нощно небе. Той е много хубав, а вампирите харесват това. Аз също нямам нищо против — ухили се Магнус, — черна коса със сини очи е любимата ми комбинация.

Теса вдигна ръка, за да приглади бледорусите кичури на Камила.

Магнус сви рамене.

— Никой не е съвършен.

На Теса й бе спестена нуждата да отговори. Уил бе намерил свободни места и им махаше да дойдат с облечена в ръкавица ръка. Тя се опита да не обръща внимание на това как го зяпаха вампирите, като позволи на Магнус да я отведе до местата. Вярно бе, че е красив, но какво значение имаше това за тях? Не бе ли само храна?

Тя седна с Магнус от едната й страна и Уил от другата, като меките й кадифени поли изшумоляха като листа, понесени от вятъра. Стаята бе хладна, не като стая, пълна с хора, които биха я затоплили с телата си. Ръкавът на Уил разкри кожата му, когато вдигна ръка да потупа джоба на палтото си, и тя видя, че е настръхнал. Зачуди се дали на спътниците на вампирите винаги им е студено.

Из стаята се разнесе шепот и Теса откъсна очи от Уил, за да погледне към сцената. Светлината от свещниците не стигаше до края на стаята. Част от нея бе покрита със сенки и дори вампирските очи на Теса не можеха да видят какво се движи в тях, докато Де Куинси не се появи на сцената.

Публиката притихна. Тогава Де Куинси се ухили. Усмивката му бе лудешка, разкри зъбите му и буквално преобрази лицето му. Изглеждаше див и свиреп, като вълк. Разнесе се тих шепот на възхищение, така както хората се възхищаваха на особено добър актьор.

— Добър вечер — каза Де Куинси. — Добре дошли, приятели. Тези от вас, които се присъединиха към нас… — и той се усмихна на Теса, която бе твърде изнервена, за да отвърне на погледа му, — са горди Синове и Дъщери на нощта. Ние не превиваме шия под хомота, наречен Закон. Ние не служим на нефилимите. Нито ще се откажем от древните си обичаи заради прищевките им.

Бе невъзможно да не се види какъв ефект има речта на Де Куинси върху Уил. Той бе изпънат като лък, ръцете му бяха стиснати в скута, а вените на врата му изпъкнаха.

— Сега си имаме затворник — продължи Де Куинси. — Неговото престъпление е, че е предал Децата на нощта. — Той огледа изпълнените с очакване вампири. — И какво е наказанието за измяна?

— Смърт! — извика жената, наричаща се Делила. Тя се бе изправила от стола си и ужасно нетърпение разкривяваше лицето й.

Другите вампири подеха вика й.

— Смърт! Смърт!

Още фигури излязоха от сенките в края на сцената. Двама мъже вампири влачеха съпротивляващ се човек. Черна качулка скриваше лицето му. Теса можеше да види, че е слаб и вероятно млад — и мръсен. Дрехите му бяха парцаливи, голите му крака оставяха кървави следи по дъските. Вампирите го довлякоха до стола и го стовариха върху него. Теса ахна съчувствено. Усети как Уил се напряга зад нея.

Мъжът продължи да се съпротивлява слабо, като насекомо, набучено на игла. Вампирите приковаха китките и глезените му към стола и след това отстъпиха назад. Де Куинси се ухили и издължените му зъби блеснаха като мраморни, докато наблюдаваше тълпата. Теса усещаше нетърпението на вампирите.

Гладът им.

Те вече не приличаха на публика от изискани хора, отишли на театър.

Бяха като лъвове, очакващи плячка, приведени напред в столовете си, с широко отворени очи, със зинали усти.

— Кога? — попита Теса нетърпеливо. — Кога можеш да призовеш Анклава?

Гласът на Уил бе дрезгав.

— Когато пролее кръвта му. Трябва да видим как го прави.

— Уил…

— Теса — прошепна той истинското й име и стисна ръката й, — мълчи!

Теса неохотно насочи вниманието си към сцената, където Де Куинси се приближаваше до окования затворник. Спря се до стола, протегна се и тънките му бели пръсти погалиха рамото на мъжа, леко, като докосване с перце. Мъжът се разтърси в конвулсии на ужас, когато ръката на вампира се плъзна от рамото към врата му. Де Куинси постави два пръста върху него, като доктор, проверяващ пулса.

На единия си пръст Де Куинси носеше сребърен пръстен. Теса видя, че от едната страна е заострен по начин, който го превръщаше в острие, когато Де Куинси свиеше юмрук. Среброто проблесна и затворникът изпищя, първият звук, който бе издал. Имаше нещо познато в него.

Тънка червена линия проблесна на шията му. Кръвта се стече към трахеята му. Затворникът започна да се гърчи, докато Де Куинси, чието лице се бе превърнало в ухилена маска на глада, докосна с два пръста червената течност. Той ги вдигна до устата си. Тълпата съскаше и стенеше, едва удържаща се на местата си.

Теса погледна към жената с бялата шапка. Устата й бе отворена, а по брадичката й се стичаше лига.

— Уил — прошепна Теса, — моля те.

Уил погледна през нея, към Магнус.

— Изведи я оттук.

Нещо в Теса се възпротиви на идеята просто да я отпратят.

— Не, Уил. Аз съм…

Гласът на Уил бе тих, но очите му блестяха.

— Вече обсъдихме това. Върви, иначе няма да извикам Анклава. Върви, или този човек ще умре.

— Хайде — Магнус постави ръка на рамото й, помагайки й да стане. С неохота тя позволи на магьосника да я изправи на крака и след това тръгна към вратата. Теса се огледа, за да види дали някой забелязва напускането й, но никой не гледаше към нея. Вниманието на всички бе приковано към Де Куинси и затворникът, а много вампири вече бяха на крака, съскайки нечовешки от глад.

Насред фучащата тълпа, Уил все още седеше на мястото си, привел се като гладно куче, чакащо да го пуснат от каишката. Лявата му ръка се спусна под палтото и се появи с нещо медно между пръстите.

Фосфорът.

Магнус отвори вратата.

— Бързо.

Теса се поколеба и погледна отново към сцената. Сега Де Куинси бе застанал зад затворника. Ухилената му паст бе окървавена. Той протегна ръка и хвана качулката на затворника.

Уил стана на крака с Фосфора в ръка. Магнус изруга и дръпна Теса за ръката. Тя почти се обърна да го последва, но сетне замръзна, когато Де Куинси махна черната качулка и разкри лицето на затворника.

То бе подуто и със синини от побой. Едното му око бе затворено. Русата му коса бе залепнала за черепа, пропита с кръв и пот. Но нищо от това нямаше значение. Теса можеше да го познае винаги, по всяко време, навсякъде. Сега разбра защо викът му й се бе сторил познат.

Това бе Натаниъл.