Касандра Клеър
Ангел с часовников механизъм (21)

20
Ужасно чудо

Но, чуйте, всеки е убивал

любимата жена —

един с отровно нежен поглед,

друг с думичка една,

страхливецът с целувка кротка,

а смелият — с кама.

Оскар Уайлд, „Балада за Редингската тъмница“^[1]

За ловците на сенки руните, които символизираха скръб, бяха червени. А цветът на смъртта бе бял.

Теса не знаеше това. Не го бе прочела в Кодекса и затова бе изумена, когато видя петимата ловци от Института да се отправят към каретата, пременени в бяло като за сватба, докато двете със Софи гледаха от прозорците на библиотеката.

Няколко души от Анклава бяха убити по време на прочистването на вампирското скривалище на Де Куинси. Погребението бе в тяхна чест, макар да погребваха също и Томас, и Агата. Шарлот бе обяснила, че погребенията на нефилими обикновено са само за нефилими, но може да бъде направено изключение за онези, загинали в служба на Клейва. На Софи и Теса обаче бе забранено да отидат. Самата церемония бе затворена за тях. Софи каза на Теса, че така е по-добре, че не иска да види как Томас изгаря, а пепелта му се разпръсква из Града на тишината.

— Бих искала да го помня какъвто беше — каза тя, — както и Агата.

След това стисна устни и не каза нищо повече.

Анклавът остави охрана, няколко ловци на сенки, които доброволно останаха да пазят Института. Щеше да мине много време, помисли си Теса, преди отново да го оставят неохраняван.

Докато ги нямаше, тя чете на прозореца. Не избра нещо свързано с нефилимите, демоните или долноземците, а предпочете „Повест за двата града“, която намери на рафта на Шарлот. Наложи си да не мисли за Мортмейн, за Томас или Агата, за нещата, които Мортмейн й бе наговорил в Храма — и най-вече, за Натаниъл и това къде е сега той. Всяка мисъл за брат й караше стомаха й да се свие, а очите й да засмъдят.

Освен това, имаше и други грижи на главата си. Преди два дни бе призована да се яви пред Клейва в библиотеката на Института. Мъж, когото останалите наричаха Инквизитора, я бе разпитал за Мортмейн, задавайки въпросите си отново и отново, дебнещ за всяка промяна в историята, докато накрая тя не се бе изтощила напълно. Питаха я за часовника, който той искаше да й даде и дали знае на кого е принадлежал. Теса не знаеше и понеже Мортмейн го бе отнесъл със себе си, това, напомни им тя, едва ли щеше да се промени. Разпитаха и Уил, за това, какво му бе казал Мортмейн преди изчезването си. Уил отвърна на въпросите нетърпеливо, което не изненада никого. Накрая си изпроси наказание за грубост и неподчинение.

Инквизиторът пожела Теса да се съблече гола, за да се потърси знак като на останалите магьосници, но Шарлот прекрати това. Когато най-сетне пуснаха Теса, тя излезе по коридора подир Уил, ала него вече го нямаше. Оттогава изминаха два дни и през това време тя почти не го видя, нито пък разговаряха. Погледнеше ли го, той отклоняваше поглед. Излезеше ли от стаята с надежда, че той ще я последва, той не го правеше.

Бе влудяващо.

Не можеше да не се замисли дали само тя смята, че нещо специално е преминало през тях на пода в Храма. Излязла от тъмнина, по-гъста от тази при всяко предишно превъплъщение, тя се бе намерила в прегръдката на Уил, а погледът му бе по-смутен от всякога. Едва ли си бе въобразила и начина, по който той произнесе името й. По който я погледна.

Не. Не си го бе въобразила. На Уил му пукаше за нея, бе сигурна в това. Да, беше се държал грубо почти през цялото време, откакто се бяха запознали, но това се случваше и в книгите. Нима Дарси не бе груб с Елизабет Бенет, преди да й предложи брак, а и по време на самото предложение? Нима Хийтклиф някога се бе държал различно с Кати? Макар че, трябваше да признае тя, Сидни Картън и Чарлс Дарней винаги се отнасяха мило с Луси Манет.

„И все пак имах слабостта, и все още имам слабостта, да искам да знаете с каква внезапна магия ме възпламенихте и накарахте една купчина пепел да лумне в огън.“

Но това, че от онази нощ в Храма Уил нито я бе поглеждал, нито бе изговарял името й, бе тревожен. Тя смяташе, че знае причината. Бе се досетила от начина, по който я бе погледнала Шарлот, от начина, по който всички около нея мълчаха. Бе очевидно. Ловците на сенки щяха да я прогонят.

И защо не, помисли си с горчивина тя. Институтът бе за нефилими, не за долноземци. Бе донесла само смърт и разрушения за краткия си престой в това място. Един Господ знаеше какво ще се случи, ако остане там. Разбира се, тя нямаше къде да иде, нито при кой, но какво значение имаше това за тях. Законът на Завета бе ясен, не можеше да се изменя или нарушава. Може би накрая щеше да се наложи да живее с Джесамин в някое имение в Белгравия. Какво пък, можеше и да е по-лошо.

Шумът на колелетата от каретата по камъните отвън, който ознаменува завръщането на ловците от Града на тишината, я изкара от мрачното й вцепенение. Софи се спусна бързо по стълбите, за да поздрави новодошлите, докато Теса наблюдаваше през прозореца как един по един слизат от каретата.

Хенри бе прегърнал Шарлот, която се подпираше на него. След тях се появи Джесамин, с бледи цветя в косата си. Теса щеше да се възхити на вида й, ако не хранеше подозрението, че Джесамин обича погребенията, наясно с това, че изглежда много добре в бяло. После се появиха Джем и Уил. И сребърната коса на Джем, и черните кичури на Уил изглеждаха странно на фона на белите им дрехи. Бял и черен офицер, помисли си Теса, докато те се качваха по стълбите, изчезвайки зад вратите на Института.

Едва бе оставила книгата на стола до себе си, когато вратата на библиотеката се отвори и Шарлот влезе, все още сваляйки ръкавиците си. Шапката й я нямаше, а около лицето й се спускаха влажни къдрици.

— Знаех си, че ще те намеря тук — каза тя, като прекоси стаята, за да седне до стола срещу този на Теса, който пък бе до прозореца. Тя остави белите ръкавици на масата и въздъхна.

— Беше ли… — започна Теса.

— Ужасно? Да. Мразя погребенията, макар Ангелът ми е свидетел, че съм била на много — Шарлот прехапа устни. — Звуча като Джесамин. Забрави какво казах, Теса. Саможертвата и смъртта са част от живота на ловците на сенки. Винаги съм знаела това.

— Зная — стана много тихо. Теса усети сърцето си да бие кухо, като стар стенен часовник в празна стая.

— Теса… — започна Шарлот.

— Знам какво ще ми кажеш, Шарлот. Всичко е наред.

Шарлот премигна.

— Така ли? И…

— Искате да се махна — каза Теса, — знам това още откакто се срещна с Клейва преди погребението. Джем ми каза. Не бих си и представяла, че ще ме оставите тук след всичко, което се случи, след всички ужаси, които ви докарах. Нат. Томас, Агата…

— Клейвът не се вълнува от съдбата на Томас и Агата.

— Пиксисът, тогава.

— Да — бавно каза Шарлот, — но Теса, смятам, че си ме разбрала напълно погрешно. Не дойдох, за да те отпратя, всъщност обратното. Искам да останеш.

— Да остана? — Думите прозвучаха безсмислено. Шарлот не можеше да има това предвид. — Но Клейвът… те сигурно са ядосани…

— Ядосани са — каза Шарлот, — на мен и Хенри. Мортмейн ни изигра. Той ни използва като свои инструменти, а ние го позволихме. Бях така горда от умния и находчив начин, по който се справих с него. Така и не помислих, че може би той се е справил с мен. Така и не помислих, че никой, освен Мортмейн и брат ти, не потвърди, че Де Куинси е Магистърът. Всички останали доказателства бяха плод на обстоятелства, но се оставих да бъда убедена.

— Те бяха убедителни — побърза Теса да успокои Шарлот, — печатът върху тялото на Миранда. Създанията на моста.

Шарлот се изсмя горчиво.

— Всичко това бе част от пиесата, която разигра Мортмейн. Знаеш ли, че колкото и да търсихме, така и не открихме доказателство, че долноземците управляват клуб „Пандемониум“? Никой от мунданите нямаше и представа, а след като унищожихме клана на Де Куинси, долноземците нямат никаква вяра в нас.

— Минали са само няколко дни. На Уил му отне шест седмици да намери Сестрите на мрака. Ако продължите да търсите…

— Нямаме време. Ако това, което Натаниъл е казал на Джем, е истина и Мортмейн възнамерява да използва демоничните енергии от Пиксиса, за да съживи механичните си създания, имаме само времето, което ще му е необходимо, за да отвори кутията — тя въздъхна. — А Клейвът, естествено, не вярва, че това е възможно. Пиксисът може да бъде отворен само с руни, а само ловец на сенки може да ги нарисува. Но се предполагаше, че и само ловец на сенки може да влезе в Института. Оказа се, че не е така…

— Мортмейн е много умен човек.

— Да — Шарлот сви ръце в скута си, — знаеш ли, че Хенри каза на Мортмейн как се казва Пиксисът? И какво представлява…

— Не… — утешителните думи на Теса заседнаха в гърлото й.

— Няма и как. Никой не го знае. Освен мен и Хенри. Той иска да кажа на Клейва, но аз няма да го направя. И без това се отнесоха с него толкова зле, а аз… — гласът на Шарлот потрепери, но малкото й лице остана изпълнено с решителност — Клейвът подготвя процес. Моето поведение, както и това на Хенри, ще бъде разгледано и ще ни бъде гласуван вот на недоверие. Възможно е да изгубим Института.

Теса бе смаяна.

— Но ти го ръководиш чудесно! Начинът, по който организираш всичко, по който се справяш…

Очите на Шарлот се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти, Теса. Но истината е, че Бенедикт Лайтууд отдавна копнее да оглави лично Института, заедно със сина си. Лайтууд са горди хора и мразят някой друг да им нарежда. Ако консул Уейланд не се бе застъпил за мен заради баща ми, съм убедена, че Бенедикт щеше да е ръководител. Всичко, за което съм си мечтала, е да бъда начело на Института, Теса. Бих сторила всичко, за да го задържа. Само ако можеш да ми помогнеш…

— Аз? Но какво мога да сторя аз? Не зная нищо за политиката на ловците.

— Съюзите, които имаме с долноземците, са изключително ценни, Теса. Една от причината да съм още тук, е моето близко познанство с магьосници като Магнус Бейн и вампири като Камила Белкор. А твоето присъствие е безценно. Вече помогна на Анклава веднъж. Това, което би могла да ни предложиш за в бъдеще, не може да се сравни с нищо. Ако е известно, че си твърдо на моя страна, това ще ми помогне.

Теса спря дъха си. Видя в ума си Уил, начина, по който бе изглеждал в Храма. Но за нейна изненада той не бе единственият образ в главата й. Там бе и Джем, мил, добър, а също и Хенри, който я разсмиваше с шантавите си дрехи и странни изобретения, и дори Джесамин, с нейната странна озлобеност и, макар и рядко проявявана, смелост.

— А Законът? — попита тихо тя.

— Няма Закон, според който да не можеш да ни останеш на гости — каза Шарлот. — Претърсих архивите и не открих нищо, което да ти попречи да останеш, ако го искаш. И така, Теса, ще останеш ли?

 

 

Теса се изкачваше бързо по стълбите към тавана. За пръв път от много време сърцето й бе свободно. Таванът бе такъв, какъвто го помнеше. Разположените нависоко малки прозорчета допускаха малко от лъчите на залеза и мансардата бе потънала в сумрак. На пода имаше преобърната кофа. Тя я заобиколи по пътя си към тесните стъпала, които отвеждаха към покрива.

„Често е там, когато е объркан“, бе й казала Шарлот. „А рядко съм виждала Уил толкова объркан. Загубата на Томас и Агата му се отрази по-тежко, отколкото предполагах.“

Стълбите свършваха с квадратна врата. Теса я отвори, след което се изкачи на покрива на Института.

Тя се изправи и огледа. Стоеше в плоския, широк център на покрива, който бе обкръжен от висока до кръста стоманена решетка. Нейните решета завършваха със символи, подобни на заострени цветя. На далечния край на покрива стоеше Уил, облегнат на решетката. Той не се обърна, дори когато вратата се затвори зад нея и тя пристъпи към него, отърквайки издрасканите си длани о плата на роклята си.

— Уил — каза тя.

Той не помръдна. Слънцето изчезваше в огнено зарево. Над река Темза се събираха пушеците от фабриките, като тъмни пръсти, шарещи по червеното небе. Уил се бе облегнал на решетката, сякаш бе изтощен и възнамеряваше да се отпусне върху острите като копия цветя, за да се свърши всичко. Не даде знак, че е чул Теса, докато тя приближаваше към него.

— Уил — каза тя отново, — какво правиш?

Но той не я погледна. Гледаше към града, тъмен силует на фона на червенеещото небе. Куполът на „Сейнт Пол“ блестеше през мръсния въздух, а Темза приличаше на силен черен чай, нашарена тук-там от тъмните силуети на мостовете. По краищата имаше и малки тъмни фигурки — клошари, които се надяваха да намерят нещо ценно във водата, което после да продадат.

— Спомних си — каза Уил, без да я поглежда, — какво исках да си спомня онзи ден. Блейк. „Гледам аз Лондон, това ужасно човешко творение на Бога“.

Той погледна към пейзажа.

— Милтън е смятал Ада за град, знаеш ли. Мисля, че почти е улучил. Вероятно Лондон е входът към Ада и ние сме прокълнати души, отказващи да продължим, ужасени, че това, което е от другата страна, ще е по-лошо от вече видения ужас.

— Уил — Теса бе озадачена, — какво има, какво не е наред?

Той стисна решетките с две ръце. Пръстите му побеляха. Ръцете му бяха покрити с драскотини, кокалчетата на юмруците му бяха червени и черни. Лицето му също бе издраскано, със синина по линията на челюстта, с алено петно под окото. Долната му устна бе напукана и подута. Не бе излекувал нито една от тези рани.

Тя не можеше да разбере защо.

— Трябваше да се досетя — каза той, — че това е номер. Че Мортмейн лъже за причината да дойде тук. Шарлот толкова цени моите умения на тактик, но един добър тактик никога не се доверява на сляпо. Бях глупак.

— Шарлот смята, че вината е нейна. Хенри — че е негова. А аз, че е моя — нетърпеливо го прекъсна Теса. — Но не можем всички да обвиняваме себе си, нали така?

— Че как може вината да е твоя? — учуди се Уил. — За това, че Мортмейн е обсебен от мисълта за теб? Това едва ли…

— Затова, че вкарах Натаниъл вътре — каза Теса. Само при изговарянето на думите сърцето й се сви. — За това, че ви убедих да му се доверите.

— Ти го обичаше — каза Уил — той бе твой брат.

— И още е — каза Теса, — и още го обичам. Но знам какъв е. Винаги съм знаела. Просто не исках да го повярвам. Смятам, че всички ние лъжем сами себе си, малко или много.

— Да — гласът на Уил прозвуча напрегнат и далечен, — и аз мисля така.

Теса бързо добави.

— Но дойдох с добри новини, Уил. Ще ми позволиш ли да ти ги кажа?

— Казвай — гласът му бе глух и лишен от емоция.

— Шарлот каза, че мога да остана — рече Теса, — тук, в Института.

Уил не отговори нищо.

— Каза, че няма Закон срещу това — продължи Теса, все по-объркана, — че няма нужда да напускам.

— Шарлот никога не би те изгонила, Теса. Тя не би изоставила и муха в паяжина. Нямаше да изостави и теб.

В гласа на Уил нямаше никакво чувство, никакъв живец. Просто споменаваше факт.

— Мислех — вълнението на Теса спадна бързо, — че поне малко ще си доволен. Че ставаме приятели.

Видя как адамовата му ябълка мръдва, когато той преглътна. Ръцете му върху решетката се напрегнаха.

— Като приятел — продължи тя, все по-тихо, — започнах да ти се възхищавам, Уил. И да ме е грижа за теб.

Тя се протегна, за да докосне ръката му, но се отдръпна, смаяна от напрежението в позата му, от това колко са бели кокалчетата на юмруците му, стиснали желязната решетка. Червените руни за скръб изпъкваха, алени върху бледата кожа, сякаш изрязани с нож.

— Мислех, че може би…

Най-после Уил се обърна към нея. Теса бе смаяна от изражението на лицето му. Сенките под очите му бяха така тъмни, че приличаха на кухини.

Тя стоеше и го гледаше. Искаше й се той да каже това, което някой герой от книга би казал в този момент.

„Теса, чувствата ми са много по-силни от обикновено приятелство. Много по-специални, по-ценни от това.“

Ала вместо това той каза:

— Ела.

В гласа му нямаше нищо дружелюбно, нито пък в позата му. Теса се пребори с инстинкта си да се отдръпне и го приближи, достатъчно близо, че той да може да я докосне. Той се протегна и докосна леко косата й, отмятайки няколко кичура от лицето й.

— Тес.

Тя го погледна. Очите му бяха в същия цвят като замърсеното от пушеци небе. Дори насинено, лицето му бе красиво. Искаше да го докосне, искаше го по някакъв инстинктивен начин, който не можеше да обясни или контролира. Когато той се наведе да я целуне, единственото, което можа да направи, е да се удържи на едно място, докато устните им не се срещнаха. Тя усети соления вкус на кожата му, там, където устната му бе разцепена. Той я хвана за раменете и я притисна към себе си. Пръстите му се впиха в плата. Тя се почувства като понесена от огромна вълна, която заплашва да я удави в мекота така, както морето отнася случайно захвърлена чаша.

Теса понечи да постави ръцете си на раменете му, но той се отдръпна назад, гледайки я. Дишането му бе тежко, очите ярки, а устните — алени и подути, вече не само от битките, но и от целувката.

— Може би — каза той — е дошло време да обсъдим какво да правим.

Теса, все още чувствайки се като удавена, прошепна:

— Какво да правим?

— Ако ще оставаш — каза той, — ще е по-добре да бъдем дискретни. По-добре е да използваме твоята стая. Джем влиза и излиза от моята като у дома си. Би се учудил, ако намери вратата заключена. Но твоята стая, от друга страна…

— Да я използваме? — повтори тя. — Но за какво?

Устните на Уил се изкривиха. На Теса, която мислеше колко красиви са те, като изваяни, й отне миг преди да разбере, леко изненадана, колко студена е усмивката му.

— Не се прави, че не разбираш… ти не си съвсем невежа за това, как стават нещата на този свят, Теса. Не и с такъв брат.

— Уил — топлината напусна Теса като морето при отлив. Почувства студ, въпреки летния въздух. — Аз не съм като брат ми.

— Теб те е грижа за мен — каза Уил. Гласът му бе хладен, уверен — знаеш, че те харесвам, така, както всички жени разбират кога някой мъж е привлечен от тях. Сега идваш да ми кажеш, че си достъпна за мен, стига да те желая. А аз ти предлагам това, което искаш.

— Не може да имаш това предвид.

— А ти не би трябвало да си имала нещо повече предвид — сряза я Уил. — Един ловец на сенки, влюбен в магьосница, няма никакво бъдеще. Той може да е приятел с нея или да се възползва от нея. Не и…

— … да се ожени за нея — довърши Теса. В главата й се появи ясна картина за море, отдръпнало се напълно след отлив. Виждаше малките животинки, останали на плажа, гърчещи се в пясъка.

— Колко директно — ухили се Уил. Тя искаше да го удари. — Какво друго си очаквала, Теса?

— Не и да ме обидиш така — гласът на Теса заплашваше да се разтрепери. Но някак си го удържа.

— Едва ли си се притеснявала от нежелани изненади — продължи Уил, — като се има предвид, че магьосниците не могат да имат деца…

— Какво? — Теса се отдръпна, все едно я бе блъснал. Земята под краката й сякаш се залюля.

Уил я погледна. Слънцето се бе скрило почти напълно. В тъмнината на нощта сякаш се виждаха костите на лицето му. Устата му се бе свила, все едно изпитваше физическа болка.

Но гласът му остана равен.

— Нима не знаеше това? Предполагах, че някой вече ти е казал.

— Не — каза меко Теса, — никой не ми е казал.

Погледът му остана равнодушен.

— Е, ако не се интересуваш от моето предложение…

— Спри — рече тя. Този миг, помисли си, е болезнен като парче натрошено стъкло. — Джем ми каза, че лъжеш, за да се изкараш лош — продължи тя, — може би това е вярно, а може би просто му се иска да е така. Но няма нито причина, нито извинение, за такава жестокост.

За миг той изглеждаше действително притеснен, сякаш го бе изненадала. Но това изчезна на секундата, като облаче в лятно небе.

— Тогава няма какво повече да си кажем, нали така?

Без да продума повече, тя се завъртя и тръгна към стълбите. Не се обърна и не видя как той гледа подире й, тъмен силует на фона на последните отблясъци от залязващото слънце.

 

 

Децата на Лилит, наричани с името магьосници, подобно на мулетата и други кръстоски, са безплодни. Те не могат да имат деца. Не са известни изключения от правилото…

Теса вдигна очи от Кодекса и се загледа невиждаща през прозореца на музикалната стая, макар навън да бе твърде тъмно, за да види нещо. Бе се скрила тук, нежелаеща да се върне в собствената си стая, където щеше да бъде намерена в униние от Софи, или по-лошо, от Шарлот. Тънкият слой прах, полепнал по всичко в стаята, й даваше увереност, че е малко вероятно да я намерят тук.

Замисли се как е могла да пропусне този факт за магьосниците преди. Ако трябваше да бъде честна със себе си, той не бе упоменат в секцията на Кодекса за магьосници, а в по-късните пасажи за долноземци, като полуелфите или полувърколаците. Нямаше, очевидно, полумагьосници. Магьосниците изобщо нямаха деца. Уил не се бе опитал да я нарани. Бе й казал истината. Което всъщност бе по-лошо. Трябваше да е знаел, че думите му не са лек удар. Че няма как да се върнат.

Но пък може би бе прав. Какво друго бе мислила, че ще стане. Уил си бе Уил. От него не можеше да очаква друго. Софи я бе предупредила, но тя не я бе послушала. Знаеше какво щеше да каже леля Хариет за момичета, които не се вслушват в съвети.

Тихо шумолене я извади от унеса. Тя се обърна. Отначало не видя нищо. Стаята се осветяваше от самотна факла с магическа светлина. Трептящата й светлина хвърляше сенки върху пианото и извитата тъмна форма на лирата, покрита с тежък плат. До вратата се появиха две ярки точици, светещи в странен зеленикавожълт цвят. Те се движеха към нея с еднаква скорост, като двойка светулки.

Теса въздъхна облекчено. Разбира се. Тя се приведе напред.

— Маци, ела — тя заговори успокоително, — маци, тук, ела маци!

Мяукането, с което отговори котката, бе заглушено от отварянето на вратата. В стаята нахлу светлина и за миг фигурата, очертала се на прага, бе просто сянка.

— Теса? Ти ли си?

Теса позна гласа веднага. Той бе рекъл нещо така близко до първото, което й бе рекъл, когато бе влязла в стаята му. „Уил? Ти ли си?“

— Джем — въздъхна тя, — да, аз съм. Котето дойде тук.

— Не съм много изненадан — Джем звучеше развеселен. Сега, когато бе влязъл в стаята, го виждаше ясно. Магическата светлина от коридора огря мястото и дори котката стана видима. Тя седеше на пода и миеше лицето си с лапичка. Изглеждаше сърдита, като всички персийски котки.

— Голям е разбойник. И иска да се запознае с всички…

Джем се спря, когато видя лицето на Теса.

— Какво не е наред?

Теса бе толкова изненадана, че заекна.

— 3-защо ме питаш такова нещо?

— Изписано е на лицето ти. Нещо се е случило — той седна на стола до пианото срещу нея. — Шарлот ми съобщи добрите новини — каза той, докато котката се изправи и пресече стаята, за да стигне до него. — Или поне аз мислех, че новините са добри. Ти не си ли доволна?

— Доволна съм, разбира се.

— Хм — Джем не изглеждаше много убеден. Той се приведе и подаде ръката си на котката, която отърка глава в пръстите му. — Добро коте, Чърч.

— Чърч^[2]? Така ли се казва котката? — Теса се развесели, въпреки лошото си настроение. — Боже, това не е ли бил домашен любимец на госпожа Дарк или някое друго подобно създание? Може би Чърч не е най-хубавото име за нея?

— За него — поправи я Джем, — а и той не е бил никакъв домашен любимец, а нещастно създание, което тя е смятала да принесе в жертва, правейки някакво некромантско заклинание. Шарлот каза, че трябва да го задържим, тъй като е на късмет да имаш коте в църква. Така започнахме да го наричаме „църковната котка“ и оттам… — той сви рамене — му остана Чърч. Ако името го пази от неприятности, още по-добре.

— Мисля си, че ме гледа надменно.

— Сигурно. Котките се смятат за по-високопоставени от всички останали. — Джем почеса Чърч зад ушите. — Какво четеш?

Теса му показа Кодекса.

— Уил ми даде това…

Джем се протегна и взе книгата от нея с такава бързина, че Теса нямаше време да дръпне ръката си назад. Все още бе отворена на страницата, която четеше. Джем погледна към нея и след това й я върна. Изражението на лицето му се промени.

— Не знаеше ли това?

Тя поклати глава.

— Не че съм мечтала да имам деца — каза тя. — Не съм мислила толкова напред за живота си. Но това е още нещо, което ме отличава от хората. Нещо, което ме прави чудовище. Нещо различно.

Задълго Джем остана смълчан. Дългите му пръсти галеха козинката на сивата котка.

— Може би — каза той, — не е толкова лошо да си различен.

Той се приведе напред.

— Теса, нали знаеш, че макар да изглежда, че си магьосница, имаш умения, които не са виждани преди. Не носиш знака на магьосника. Толкова много неща са неясни около теб. Не бива да позволяваш на тази информация да те отчайва.

— Не съм отчаяна — каза Теса — просто… стоя будна последните няколко нощи. Мислех за родителите си. Знаеш ли, едва ги помня. Но не мога да спра да се чудя. Мортмейн каза, че мама не е знаела, че баща ми е демон. Но дали не е излъгал? Каза, че тя не знаела каква е. Но какво означава това? Знаела ли е каква съм аз, че не съм човек? Затова ли са напуснали Лондон така тайно, скрити от покрова на мрака? И ако съм резултат от някакъв отвратителен експеримент, който е извършен с мама без нейно знание, дали ме е обичала?

— Скрили са те от Мортмейн — каза Джем — сигурно са узнали, че те иска. Всички тези години той те е издирвал, те са те пазели — първо родителите ти, после леля ти. Това не е действие на хора, които не те обичат.

Той я гледаше съсредоточено.

— Теса, не желая да давам обещания, които не мога да спазя, но ако наистина искаш да узнаеш истината за миналото си, ще го изровим. След всичко, което направи за нас, ти дължим поне това. Ако има тайни, които могат да се научат, за това, как си дошла на този свят, ще ги научим. Стига да го искаш.

— Да. Искам го.

— Може — предупреди я Джем, — да не харесаш това, което ще открием.

— Но е по-добре да знам истината — Теса се изненада от увереността в собствения си глас. — Сега зная какъв е в действителност Нат. Болезнено е, но е по-добре от лъжите. По-добре, отколкото да продължа да обичам някой, който не ме обича. По-добре, отколкото да похабявам това чувство.

Гласът й потрепери.

— Мисля, че той те е обичал — каза Джем, — и по някакъв начин продължава да те обича. Но не може да се притесняваш за това. Да обичаш, е също толкова велико нещо, колкото и да бъдеш обичан. Любовта никога не може да бъде похабена.

— Просто е трудно — Теса знаеше, че се самосъжалява, но не можа да се отърве от чувството — да си толкова самотен.

Джем се приведе напред и я погледна. Червените руни бяха като огнени върху бялата му кожа, напомниха й символите по робите на Мълчаливите братя.

— Родителите ми, също като твоите, са мъртви. Както и тези на Уил и Джеси, и дори тези на Хенри и Шарлот. Сигурен съм, че в Института няма някой, който да не е сирак. Иначе нямаше да сме тук.

Теса отвори уста и след това я затвори.

— Знам — каза тя, — съжалявам. Голяма егоистка бях да помисля…

Той вдигна слабата си ръка.

— Не те обвинявам — каза той, — може би си тук, защото иначе ще си сама. Но същото важи и за мен. За Уил. За Джесамин. Дори, в някаква степен, за Шарлот и Хенри. Къде другаде биха осигурили такава лаборатория на Хенри? Къде другаде Шарлот ще може да ползва великолепния си ум? И къде другаде Джесамин ще може да се преструва, че мрази всички, а Уил — че няма нужда от нищо? Всички те са си направили дом от това място. По някакъв начин те не са тук просто защото няма къде другаде да идат. Те са тук, защото имат Института, а хората в него са тяхното семейство.

— Но не и моето.

— Могат да бъдат — каза Джем. — Когато за пръв път дойдох тук, бях на дванайсет. Определено не се чувствах у дома си. Виждах само, че Лондон не е като Шанхай и ми бе мъчно за вкъщи. Тогава Уил отиде в един магазин в Ийст Енд и ми купи това — той дръпна верижката около врата си и Теса видя нещо зеленикаво, което после разбра, че е зелен камък, приличащ на стисната ръка. — Мисля, че му хареса, понеже му напомня на юмрук. Но то е също така от нефрит. Той знае, че нефритът идва от Китай, затова ми го купи и ми го окачи на верижка, за да го нося. И аз още го нося.

Споменаването на Уил накара сърцето й да се свие.

— Добре е да знам, че понякога може да бъде и мил.

Джем я загледа с проницателните си сребристи очи.

— Когато дойдох… този поглед не бе само заради прочетеното в Кодекса, нали? Уил ти е казал нещо. Какво?

Теса се поколеба.

— Той се изрази пределно ясно за това, че не иска да остана тук — каза тя най-накрая. — Че оставането ми в Института не е щастливата възможност, за която се надявах. Не и според него.

— И ми казваш това, след като вече ти наговорих как може да го възприемеш за част от семейството — каза леко съжалително Джем. — Неслучайно изглеждаше, сякаш съм ти казал нещо отвратително.

— Съжалявам — прошепна Теса.

— Недей. Уил е този, който ще съжалява — очите на Джем потъмняха. — Още утре ще го изхвърлим на улицата. Обещавам ти.

Теса подскочи.

— О, не, не може да…

Той се ухили.

— Не, разбира се. Но се почувства по-добре, нали?

— Звучи като една прекрасна мечта — студено каза Теса, но после се усмихна, което я изненада.

— Уил е… тежък характер — каза Джем, — но така е със семейството. Ако не смятах, че Институтът е най-доброто място за теб, Теса, нямаше да го кажа. Никой не избира семейството си. Знам, че се чувстваш нечовек, различна, отделена от живота и любовта, но…

Гласът му потрепери и за пръв път й прозвуча несигурен. Той прочисти гърлото си.

— Обещавам ти, че на правилния човек няма да му пука.

Преди Теса да може да отговори, нещо изтрака на прозореца. Тя погледна към Джем, който сви рамене. И той го бе чул. Тя пресече стаята и видя, че навън наистина има нещо, тъмно и крилато, като малка птичка, което се опитва да влезе. Тя се опита да отвори прозореца, но той изглеждаше заял.

Тя се обърна, но Джем вече бе до нея и отвори прозореца. Тъмната фигурка влезе вътре и полетя право към Теса. Тя вдигна ръце и го хвана във въздуха, като усети как острите метални крилца пърхат в дланите й. Докато тя го държеше, те се свиха около металния меч, готови да се събудят отново. През пръстите си долови тиктакането на механичното сърчице.

Джем се обърна от прозореца. Вятърът рошеше косата му. На жълтеникавата светлина тя блестеше като платинена.

— Какво е това?

Теса се усмихна.

— Моят ангел — каза тя.