Мишел Уелбек
Възможност за остров (9)

Даниел 24, 4

Този пасаж от разказа на Даниел за нас несъмнено е един от най-трудните. Видеокасетите, за които той намеква, са били презаписани и добавени към животописа му. Случвало ми се е да консултирам тези документи. Тъй като генетично произлизам от Даниел 1, аз, естествено, имам същите черти, същото лице; дори повечето наши мимики са еднакви (макар че поради живота ми в несоциална среда моите са по-ограничени), но ми е невъзможно да имитирам това внезапно експресивно изкривяване, придружено с характерно хихикане, което той нарича смях; дори не мога да си представя механизма му.

Бележките на моите предшественици, като се започне от Даниел 2 и се стигне до Даниел 23, свидетелстват за същото неразбиране. Даниел 2 и Даниел 3 твърдят, че все още са способни да възпроизведат това явление под въздействието на някои напитки; но при Даниел 4 вече става дума за нещо недостъпно. Има много трудове за изчезването на смеха у неохората; всички признават единодушно, че то е станало бързо.

Аналогична, макар и по-бавна, еволюция е била наблюдавана и при сълзите, друга характерна черта на човешкия вид. Даниел 9 посочва, че е плакал при точно определен случай (внезапната смърт на кучето му Фокс, убито от електрическия ток на защитната бариера); след Даниел 10 вече не се споменава за подобно явление. Както смехът с основание е считан от Даниел 1 за симптоматика на човешката жестокост, така и сълзите при този биологичен вид се свързват със състраданието. „Човек никога не плаче само за себе си“ — отбелязва някъде един анонимен автор. Тези две чувства, жестокостта и състраданието, очевидно нямат никакъв смисъл в условията на абсолютна самота, в които преминава нашият живот. Някои от моите предшественици, например Даниел 13, изразяват в коментара си странна носталгия по тази двойна загуба; после тя изчезва, за да отстъпи място на все по-епизодично любопитство; днес можем да я считаме за практически изчезнала, както свидетелстват всичките ми кореспонденти в мрежата.