Мишел Уелбек
Възможност за остров (34)

Даниел 1, 17

След като се въведе в паметта на приложението, възможно е да се промени поведението му.

kdm.fr.st

Първите два дни бяха запълнени най-вече с лекциите на Мицкевич, който почти не отделяше внимание на духовната и емоционалната страна на проблема; започнах да разбирам възраженията на Ченгето; никога, в нито един момент от човешката история религията не е можела да завладее масите, обръщайки се единствено към разума. Дори пророкът беше останал на заден план, срещах го, когато се хранехме, повечето време прекарваше в пещерата си и предполагам, че вярващите бяха леко разочаровани.

Всичко се промени в сутринта на третия ден, който бе посветен на пост и медитация. Към седем часа ме събуди меланхоличният и плътен звук на тибетските тромпети, свирещи проста мелодия, съставена само от три ноти. Излязох на терасата: слънцето изгряваше над каменистата долина. Един по един елоимитите се заизмъкваха от палатките си, просвайки рогозки на земята и налягайки около естрадата, където двама тръбачи свиреха от двете страни на пророка, застанал в поза „лотос“. Както останалите членове на сектата, той беше облечен с бяла туника; но докато техните бяха от обикновен памучен плат, неговата беше от лъскав бял сатен, искрящ на утринната светлина. След около две минути той заговори с бавен и дълбок глас, който, силно увеличен от високоговорителите, успяваше да заглуши звука на тръбите. С прости думи той прикани вярващите да усетят земята, на която лежат, да си представят вулканичната енергия, идваща от нейните недра, безмилостната й енергия, надвишаваща тази на най-мощните атомни бомби; да овладеят тази енергия, да я поемат в телата си, предназначени за безсмъртие.

След това той ги помоли да свалят туниките си и да подложат голите си тела на слънчевите лъчи; да си представят и тази колосална енергия, съставена от милиони едновременни термоядрени реакции, енергията на слънцето и на всички звезди.

Призова ги да проникнат дълбоко в тялото си, дълбоко под кожата си и да се опитат чрез медитация да видят клетките си и още по-навътре — техните ядра, съдържащи ДНК, която съхранява генетичната им информация. Подкани ги да осъзнаят своята ДНК, да се изпълнят с мисълта, че тя носи тяхната схема, схемата на тялото им, и че противно на материята, тази информация е безсмъртна. Помоли ги да си представят как тази информация преминава през вековете в очакване на Елоимите, които ще могат да възстановят телата им благодарение на високо развитата им технология и информацията, кодирана в ДНК. Помоли ги да си представят завръщането на Елоимите и момента, когато те самите, след период на очакване, наподобяващо дълъг сън, ще се върнат към живота.

Изчаках края на медитацията, за да се присъединя към тълпата, отправила се към пещерата, където се провеждаха лекциите на Мицкевич; бях изненадан от трескавата и не съвсем нормална радост, обхванала участващите — много от тях си говореха на висок глас и се спираха, за да се прегърнат за няколко секунди, други вървяха, подскачайки, а някои тананикаха весел напев. Пред пещерата беше опънат плакат, на който с разноцветни букви бе написано „ПРЕДСТАВЯНЕ НА ПОСОЛСТВОТО“. Близо до входа попаднах на Венсан, който явно не споделяше заобикалящата ни възбуда; в качеството си на ВИП-ове ние безспорно не бяхме длъжни да изпитваме обикновени религиозни емоции. Седнахме сред останалите; глъчката замлъкна, когато един гигантски екран с основа трийсет метра започна да се спуска по стената в дъното; след това стана тъмно.

 

 

Плановете на посолството бяха направени с помощта на триизмерни програми, вероятно AutoCad и Freehand; по-късно с изненада разбрах, че пророкът лично бе направил всичко. Въпреки че бе напълно невеж в почти всички области, той се увличаше от информатика, и то не само от видеоигри; бе овладял най-сложните графични инструменти и сам бе направил сайта на сектата с помощта на Dreamwear MX и дори бе написал стотина страници в HTML код. Във всеки случай както в плана на посолствата, така и при изготвянето на сайта, той бе дал воля на естествения си вкус към грозотата; до мен Венсан изстена мъчително, сведе глава и упорито остана загледан в коленете си през цялата прожекция, а тя продължи повече от половин час. Диапозитивите следваха един след друг, като при прехода по правило образът се разлагаше и съграждаше наново и всичко това под звуците на увертюрите на Вагнер, семплирани с гръмко техно. Повечето от залите на посолството имаха форма на съвършени геометрични тела — от дванайсетостен до двайсетостен; очевидно заради художествената условност, гравитацията не бе взета предвид и погледът на виртуалния посетител свободно се рееше от горе на долу в стаите, между които се виждаха украсени със скъпоценни камъни джакузи; навсякъде висяха отвратително реалистични порнографски гравюри. Огромните френски прозорци на някои зали гледаха към пейзаж с тучни ливади, обсипани с пъстри цветя, и аз се запитах как пророкът ще постигне това сред крайно оскъдната природа на Ланзароте; цялото хиперреалистично изобилие на цветя и треви ме наведе на мисълта, че този вид подробности едва ли ще го спрат и че навярно ще използва изкуствена растителност.

Последва финал, при който се издигнахме във въздуха и видяхме общия план на посолството — шестолъчна звезда със завити лъчи, — а после, чрез главозамайващо отдалечаване, камерата ни показа Канарските острови, земното кълбо, а в залата отекнаха първите тактове на „Така рече Заратустра“. След това настъпи тишина — на екрана се редуваха неясни изображения на галактични мъглявини. Тези образи също изчезнаха и един светлинен кръг се насочи към сцената, съпровождайки пророка, който подскачаше и блестеше в церемониалния си костюм от бял сатен с апликации, проблясващи диамантено. Гръмки овации избухнаха в залата, всички станаха, ръкопляскаха и крещяха: „Браво!“ Венсан и аз се почувствахме принудени също да станем и да аплодираме. Всичко това продължи поне двайсет минути; понякога аплодисментите затихваха и вече сякаш щяха да престанат, когато внезапно, най-вече от групичката на първите редове, насядала около Ченгето, прииждаше нова, още по-силна вълна от ръкопляскания, която завладяваше цялата зала. Преброих пет затихвания и пет вълни, преди пророкът, почувствал, че възторгът скоро ще спадне, да разтвори широко ръце. Веднага настъпи тишина. С дълбок и, трябва да призная, доста впечатляващ глас (но пък и звуковата уредба силно подчертаваше ехото и ниските тонове) той запя първите тактове на химна за посрещането на Елоимите. Мнозина около мене подеха думите полугласно. „По-сол-ство-то ще по-стро-им…“ — гласът на пророка премина към по-високи тонове. „Не ще по-жа-лим труд и сред-ства“ — пееха все повече хора край мен. „Ще бъде на-ше-то при-вет-стви-е“ — ритъмът стана по-неопределен и по-бавен, но пророкът поде с триумфален и мощно усилен глас, който отекна в цялата пещера: „Ще бъ-де Нов Еру-са-лим!“ Същият мит, същата мечта, все така могъща и в третото хилядолетие. „И ще отрие Бог всяка сълза от очите им…“^[1] Тълпата потръпна от вълнение и след пророка всички подеха припева, който се състоеше само от три ноти, безконечно повтарящи една-единствена дума: „Ееее-лоо-им!… Ееее-лооо-им!…“ С протегнати към небето ръце Ченгето пееше гръмогласно. На няколко метра от мен забелязах Патрик със затворени зад очилата очи, с разтворени ръце, почти изпаднал в екстаз, а до него Фадиах, припомняйки си може би рефлексите на своите прадеди петдесятници, се извиваше на място, напявайки провлечено неразбираеми думи.

 

 

Последва нова медитация, този път в тишината и тъмнината на пещерата; след това пророкът отново взе думата. Всички го слушаха не само с почит, но и с безмълвно и радостно обожание, почти като омагьосани. Според мен това се дължеше най-вече на тона на гласа му, мелодичен и лиричен, който понякога спираше под напора на чувствата или мисълта, а понякога преминаваше в ентусиазирано кресчендо. Самата му реч ми се стори доста объркана; започна от разнообразието на формите и цветовете в животинския свят (призова ни да мислим за пеперудите, които сякаш съществуват само за да се възхищаваме на пъстроцветния им полет) и стигна до причудливите репродуктивни обичаи, характерни за някои животински видове (разпростря се например върху един вид насекоми, при които мъжкият, петдесет пъти по-малък от женската, живеел като паразит в корема й, преди да излезе да я оплоди и да загине), вероятно в библиотеката си имаше книга от рода на „Забавна биология“ (предполагам, че подобно заглавие съществува за всички науки). Но това безредно струпване водеше до една силна идея, която той ни изложи веднага: създавайки ни — нас и живота на тази планета — Елоимите несъмнено били учени от много високо ниво и следвайки примера им, ние също трябва да почитаме науката, основа на всяка практическа реализация, да я уважаваме и да й предоставим необходимите средства, за да се развива. По-специално, трябва да се поздравим, че сред нас се намира един от най-изтъкнатите световни учени (той посочи Мицкевич, който стана и се поклони сковано на тълпата под залп от аплодисменти); но ако Елоимите високо ценели науката, те също така били и хора на изкуството: науката е само средство за осъществяване на това невероятно разнообразие от живи същества, което може да се разглежда единствено като произведение на изкуството, най-величественото от всички. Само гениални творци са можели да създадат такова изобилие, такава красота, толкова възхитително богатство и естетическа фантазия.

— Затова за нас също така е голяма чест — продължи той — да приветстваме на този стаж двама много талантливи и световноизвестни творци… — Той посочи към нас.

Венсан стана неуверено; аз го последвах. След леко колебание хората около нас се отдръпнаха и широко усмихнати направиха кръг, за да ни аплодират. На няколко метра забелязах Патрик — той ми ръкопляскаше горещо и изглеждаше още по-развълнуван.

— Наука, изкуство, творчество, красота, любов… Игра, нежност, смях… Колко красив е животът, скъпи приятели! Колко е прекрасен и как ни се иска да продължава вечно!… Това, скъпи приятели, ще бъде възможно, много скоро ще бъде възможно… Обещанието е дадено и ще бъде изпълнено.

След тези последни и трогателно мистични думи той замълча, направи кратка пауза и отново запя химна за посрещане на Елоимите. Този път всички присъстващи го подеха силно, пляскайки бавно с ръце; до мен Венсан пееше с цяло гърло и аз самият за малко не изпитах истинско колективно чувство.

 

 

Постът свършваше в двайсет и два часа, под звездното небе бяха подредени големи маси. Поканиха ни да седнем наслуки, без да държим сметка за обичайните приятелски отношения, и това не представляваше никаква трудност, защото тъмнината бе почти пълна. Пророкът седна на една маса, разположена на подиум, и всички сведоха глави, докато той каза няколко думи за разнообразието на вкусовете и предпочитанията, за този нов източник на удоволствие, което целодневният пост ще ни накара да оценим по-добре; спомена също така, че трябва да се дъвче бавно. После, сменяйки темата, ни подкани да се съсредоточим върху прекрасната човешка личност, която седи срещу нас, върху всички прекрасни човешки личности в блясъка на великолепно развитите им индивидуалности, чието разнообразие и тук ни обещава нечувана пъстрота от срещи, радости и удоволствия.

Газовите лампи, поставени в ъглите на масите, се запалиха бавно и с леко свистене. Вдигнах очи: в чинията ми имаше два домата, срещу мен — двайсетгодишно момиче с много бяла кожа, чието лице напомняше картините на Ботичели; дългите й гъсти и черни коси падаха на вълни до талията й. За няколко минути тя се вживя в ролята, усмихна ми се, заговори ми, опита се да узнае повече за прекрасната човешка личност, която аз представлявах; тя се казвала Франческа, била италианка, по-точно — идвала от Умбрия, но учела в Милано; запознала се с учението на елоимитите преди две години. Обаче доста бързо приятелят й, който седеше от дясната й страна, се намеси в разговора; той пък се казвал Джанпаоло, бил актьор — е, играел в рекламни клипове, понякога в телефилми, с една дума, беше на същия стадий като Естер. Той също беше много красив: не много дълги кестеняви коси със златисти отблясъци и лице, което навярно може да се срещне у старите италиански майстори, чиито имена в момента не си спомнях; беше и доста едър, загорелите мускули на ръцете и гърдите му ясно се очертаваха под фланелката му. Лично той бил будист и дошъл на този стаж от любопитство — но първите му впечатления били добри. Доста бързо те престанаха да се интересуват от мен и започнаха оживен разговор — на италиански. Не само бяха великолепна двойка, но и изглеждаха искрено влюбени. Все още се намираха в този вълшебен момент, когато откриваш света на другия и имаш нужда да се прехласваш от това, което го прехласва, да се развличаш с това, което го развлича, да споделяш всичко, което го забавлява, радва и възмущава. Тя го гледаше с нежното очарование на жена, която знае, че мъжът я е избрал и се радва на този избор, като все още не е напълно свикнала с мисълта, че има приятел, мъж, който е само неин; тя все още вярва, че животът ще бъде много приятен.

Вечерята бе скромна, както обикновено: два домата, табуле^[2], парче козе сирене; но след като масите бяха прибрани, се появиха дванайсетте годеници, облечени с дълги бели туники, които поднесоха амфори, пълни със сладък ябълков ликьор. Някаква еуфория от общуването, изразяваща се в множество леки, накъсани разговори, завладя присъстващите: мнозина тихо си тананикаха. Патрик се приближи и коленичи до мен, обещавайки ми, че често ще се срещаме в Испания, ще станем приятели и че мога да го посетя в Люксембург. Когато пророкът стана, за да вземе отново думата, го аплодираха възторжено в продължение на десет минути; под светлината на прожекторите сребристият му силует бе ограден с искрящ ореол. Той ни прикани да медитираме за множествеността на световете, да насочим мислите си към звездите, които можехме да видим, оградени от техните планети, и да си представим разнообразните форми на живот на тях, странната растителност, напълно непознатите животински видове и разумните цивилизации, някои от които, като например тази на Елоимите, са много по-напреднали от нашата и желаят да ни предадат знанията си, да ни приемат в своите редици, за да живеем заедно с тях във Вселената в наслада, постоянно обновяване и радост. Животът, завърши той, е чудесен и само от нас зависи да направим така, че всеки миг да заслужава да бъде изживян.

 

 

Когато той слезе от подиума, всички станаха и от двете му страни се образува плътен шпалир от вярващи, размахващи ръце към небето и повтарящи ритмично: „Еееелоооииим!“; някои се смееха неудържимо, други ридаеха. Щом стигна до Фадиах, пророкът спря и леко докосна гърдите й. Тя подскочи от радост и извика нещо като „Йееп!…“ Двамата потеглиха заедно през тълпата от привърженици, които пееха и аплодираха неистово. „Трети път! Той я избра за трети път!“ — прошушна ми Патрик гордо и ми обясни, че освен дванайсетте годеници, пророкът понякога удостоявал и някоя обикновена последователка с честта да прекара нощта с него. Постепенно възбудата спадна, привържениците влязоха в палатките си. Патрик избърса стъклата на очилата си, замъглени от сълзите му, прегърна ме през рамо и се загледа в небето. Изключителна нощ, каза ми той; чувствал по-силно от друг път вълните, идващи от звездите, любвеобилните вълни, изпратени ни от Елоимите; бил убеден, че те ще дойдат при нас именно в такава нощ. Не знаех какво да му кажа. Не само че никога не бях приемал някаква религия, но никога не бях мислил за възможността да го направя. За мен нещата бяха точно такива, каквито изглеждат: човекът е животински вид, произлязъл от други животински видове по пътя на сложен и мъчителен еволюционен процес; той е съставен от материя, образуваща органи, и след смъртта му тези органи се разлагат, превръщат се в по-прости молекули; не остава никаква следа от мозъчна дейност, от мислене и очевидно нищо, което може да бъде наречено дух или душа. Атеизмът ми беше толкова монолитен, толкова радикален, че дори никога не бях успявал да вземам тези теми на сериозно. Докато бях ученик, когато разговарях с някой християнин, мюсюлманин или евреин, винаги имах чувството, че тяхната вяра трябва да се приема като нещо вторично; че те очевидно не вярват директно и в буквален смисъл в предложените догми, но че става дума за условен знак, за един вид парола, която им дава достъп до общността на вярващите — така както при гръндж музиката или Doom Generation за любителите на тази игра. Убедената сериозност, с която те понякога обсъждаха помежду си еднакво абсурдни теологични съждения, сякаш противоречеше на тази хипотеза; но всъщност така беше и за истинските любители на всяка игра — за шахматиста или увлечения участник в някоя ролева игра фиктивното пространство на играта е нещо сериозно и реално от всяка гледна точка, дори може да се каже, че за него не съществува нищо друго, поне докато тя продължава.

Елоимитите поставяха пред мен абсолютно същата досадна загадка, характерна за всички вярващи. Разбира се, в някои случаи дилемата се решаваше лесно. Учения например очевидно не можеше да вземе на сериозно тези тъпотии, но той имаше много основателни причини да остане в сектата — като се има предвид еретичният характер на изследванията му, той никога не би получил на друго място толкова значителни кредити и лаборатория с толкова модерно оборудване. Останалите ръководители — Ченгето, Хумориста и, естествено, пророкът — също имаха материална облага от участието си. Случаят с Патрик бе по-любопитен. Да, сектата му бе дала възможност да си намери суперекзотична любовница и вероятно толкова „гореща“, колкото изглеждаше; сексуалният живот на банкерите и президентите на фирми, въпреки всичките им пари, обикновено е абсолютно жалък, те трябва да се задоволяват с кратки, баснословно скъпи срещи с компаньонки, които ги презират и винаги им демонстрират физическото си отвращение. Но все пак факт е, че Патрик показва истинска вяра, непресторено упование във вечността на насладите, предсказвани от пророка; за човек, чието поведение, от друга страна, носеше отпечатъка на силен буржоазен рационализъм, всичко това бе смущаващо.

Преди да заспя, дълго мислих за Патрик и Венсан. След първата вечер той повече не ме заговори. Събуждайки се рано на следващата сутрин, отново го видях, че се спуска по пътя, криволичещ край възвишението в компанията на Сюзан; и този път те изглеждаха потопени в сериозен и безизходен разговор. Разделиха се на първата площадка, като си кимнаха с глава, и Венсан се запъти обратно към стаята си. Чаках го до входа; той се стресна, като ме видя. Поканих го на кафе при мен; хванат натясно, той прие. Докато водата се топлеше, подредих чашите и приборите на малката масичка на терасата. Слънцето трудно пробиваше плътните и безформени тъмносиви облаци; тънка виолетова линия пробягваше над хоризонта. Налях му кафе; той си сложи захар и замислено разбърка съдържанието на чашата си. Седнах срещу него; той мълчеше и с наведени очи поднесе чашата до устните си.

— Влюбен ли си в Сюзан? — попитах аз.

Той ме погледна с тревога.

— Толкова ли си личи? — отговори той след продължителна пауза.

Кимнах утвърдително глава.

— Трябва да се дистанцираш… — продължих аз и убедителният ми тон сякаш изразяваше задълбочено предварително обмисляне, макар че идеята ми хрумна за първи път. Но аз продължих в същия дух: — Можем да се разходим из острова…

— Имаш предвид… да излезем от лагера?

— Забранено ли е?

— Не… Мисля, че не. Трябва да попитаме Жером…

Но тази перспектива сякаш го тревожеше.

 

 

— Да, разбира се! Да, разбира се! — възкликна добронамерено Ченгето. — Тук не е затвор! Ще помоля някого да ви закара в Аресифе или може би на летището: там по-лесно ще наемете кола.

— Нали ще се върнете тази вечер? — попита той, когато се качихме в микробуса. — Просто искам да знам…

Нямах никакъв план, исках само да отведа за един ден Венсан в нормалния свят, тоест неизвестно къде; тоест, като се има предвид мястото, където се намирахме — най-вероятно на плажа. Той проявяваше изненадващо покорство и липса на инициатива; човекът, от когото бяхме наели колата, ни даде карта на острова.

— Можем да отидем на плажа в Тегизе… — казах аз, това е най-лесно.

Той дори не си направи труд да ми отговори.

Беше си взел бански и кърпа и послушно седна между две дюни; изглеждаше готов да стои тук цял ден, ако се наложи.

— Има много други жени — казах аз просто ей така, за да започна разговора, но си дадох сметка, че нищо няма да излезе.

Сезонът още не бе настъпил, около нас имаше петдесетина души: девойки с привлекателни тела, придружени от момчета и майки с не толкова привлекателни тела и с малки деца. Принадлежността ни към едно общо пространство вероятно щеше да остане чисто теоретична; никой от тях не се намираше в реалност, с която по какъвто и да е начин ние бихме могли да взаимодействаме; за нас те съществуваха не повече, отколкото ако бяха образи на киноекран, дори бих казал — по-малко. Започвах да чувствам, че тази екскурзия в нормалния свят е обречена на неуспех и изведнъж разбрах, че на всичко отгоре има опасност тя да завърши много неприятно.

Не го бях направил нарочно, но бяхме седнали в онази част на плажа, където се разпореждаше ваканционният клуб „Томсън Холидейз“. Връщайки се от доста хладното море, в което не успях дори да се потопя, забелязах, че стотина души се бяха насъбрали около подиум, където бяха поставили звукова техника. Венсан не беше помръднал; седнал сред тълпата, той наблюдаваше заобикалящото го оживление с пълно безразличие; отивайки към него, прочетох на един бандерол: „Конкурс за Мис Бикини“. И наистина, десетина фльорцички на възраст от тринайсет до петнайсет години се фръцкаха и кудкудякаха близо до една от стълбите, които водеха към подиума. След впечатляваща музикална реклама висок негър, облечен като циркова маймуна, скочи на подиума и подкани момичетата да се качат.

— Ladies and Gentlemen, boys and girls^[3] — крещеше той в своя HF микрофон, — welcome to the „Miss Bikini“ contest! Have we got some sexy girls for you today!^[4]

Той се обърна към първото момиче, високо източено девойче, облечено с миниатюрни бели бикини и с дълги червеникави коси.

— What’s your name?^[5] — попита я той.

— Илона — отговори момичето.

— A beautiful name for a beautiful girl^[6] — възторжено извика той. — And where are you from, Ilona?^[7]

Идвала от Будапеща.

— Budaaaa-pest! That city’s hoooot!…^[8] — изръмжа той ентусиазирано; девойчето избухна в нервен смях.

Той продължи със следващото момиче — рускинче с платиненоруса коса, много добре оформено, въпреки петнайсетте си години, и с вид на истинска въртиопашка, после зададе по няколко въпроса на останалите, като подскачаше и се пъчеше като пуяк в смокинга си от сребристо ламе и пускаше все по-неприлични шеги. Хвърлих отчаян поглед към Венсан; в това плажно увеселение той изглеждаше като Самюел Бекет в рапърски клип. След като приключи с девойчетата, негърът се обърна към четирима шейсетгодишни шкембелии, седнали зад малка масичка с бележник пред себе си, и високопарно ги посочи на публиката:

— And judging theeem… is our international jury!… The four members of our panel have been around the world a few times — that’s the least you can say! They know what sexy boys and girls look like! Ladies and Gentlemen, a special hand for our experts!^[9]…

Последваха няколко вяли ръкопляскания, а направените за посмешище дъртаци махнаха с ръка на семействата си в публиката. После започна самият конкурс — една след друга девойките по бикини се разхождаха по подиума, изпълнявайки нещо като еротичен танц: въртяха дупетата си, мажеха се с плажно масло, играеха с презрамките на сутиена и т.н. под звуците на гръмък хаус. Ето намирахме се в нормалния свят. Спомних си какво бе казала Изабел на първата ни среща: свят от вечни kids. Негърът беше възрастен kid, членовете на журито — застаряващи kids: във всичко това нямаше нищо, което би могло да накара Венсан да заеме отново мястото си в обществото. Предложих му да си тръгнем точно когато рускинчето пъхна ръка в долнището на бикините си; той прие с безразличие.

 

 

На карта с мащаб 1:200000, особено на картата „Мишлен“, всички изглеждат щастливи; нещата се влошават, когато мащабът е по-голям като на моята карта на Ланзароте; виждат се хотелските комплекси и развлекателната инфраструктура. При мащаб едно към едно попадаш в нормалния свят и това не е забавно; но ако продължиш с увеличението, попадаш в кошмар: започваш да различаваш акарите, микозите, паразитите, които разяждат плътта. Към два часа се върнахме в Центъра.

Тъкмо навреме, тъкмо навреме, Ченгето ни посрещна, подскачайки от възторг; пророкът току-що бил решил неочаквано да организира малка вечеря с присъстващите ВИП-ове, тоест с всички, които по някакъв начин имат връзки с медиите или публиката. Застанал до него, Хумориста енергично клатеше глава, намигайки ми, сякаш искаше да каже да не взимам всичко това на сериозно. Всъщност мисля, че той много разчиташе на мен, за да променя положението му — като отговорник за връзките с пресата, той досега беше претърпял редица неуспехи, в най-добрия случай сектата беше представена като сдружение от откачалки и наивници, вярващи в летящи чинии, а в най-лошия — като опасна организация, която проповядва идеи, намирисващи на евгеника и дори на нацизъм; пророкът също често бе осмиван заради последователните си провали в предишни поприща (автомобилен състезател, поп певец…). С една дума, един ВИП с тежест като мен за тях беше неочакван късмет, кислородна бутилка.

В трапезарията имаше около десетина души; разпознах Джанпаоло и Франческа. Вероятно той дължеше тази покана на актьорските си прояви, колкото и скромни да бяха те; очевидно понятието ВИП се възприемаше в широк смисъл. Разпознах и една доста пълна, платиненоруса жена, която бе пяла химна за посрещане на Елоимите толкова силно, че едва се издържаше; представи ми се като оперна певица, или по-точно хористка от операта. Заемах почетното място точно срещу пророка; той ме посрещна сърдечно, но изглеждаше напрегнат, тревожен, гледаше загрижено във всички посоки; успокои се малко, когато Хумориста седна до него. Венсан се разположи от дясната ми страна и впери поглед в пророка, който правеше топчета от хляб и машинално ги търкаляше по масата; изглеждаше уморен, разсеян, за първи път можех да му дам наистина шейсет и пет години.

— Медиите ни ненавиждат — каза той горчиво… — Ако сега изчезна, не знам какво ще стане с делото ми. Ще се нахвърлят като изгладнели кучета…

Хумориста, който се канеше да вметне някоя шега, се обърна към него, но по тона на гласа му разбра, че говори сериозно, и остана със зяпнала уста. Плоското му като ютия лице, малкият нос, рядката права косица — всичко го предопределяше за ролята на шут, той спадаше към онези лишени от чар същества, при които дори отчаянието не изглежда сериозно; очевидно след внезапното разпадане на сектата съдбата му едва ли щеше да бъде завидна, бях сигурен, че няма друг източник на доходи. Той живееше с пророка в Санта Моника в същата къща, където бяха настанени и дванайсетте годеници. Лично той нямаше сексуален живот и, общо взето, не правеше почти нищо — единствената му прищявка беше да си доставя от Франция чеснов салам, тъй като магазините за деликатеси в Калифорния били недобре снабдени; освен това колекционираше кукички за въдица и като цяло беше една жалка марионетка, лишена от собствени желания и изобщо от всякаква жизнена субстанция; пророкът го държеше отчасти по милост, отчасти за да подчертава собствената си изключителност и да си избива върху него комплексите.

Годениците на пророка се появиха с подноси, отрупани с ордьоври; вероятно за да подчертаят артистичния характер на сборището, те бяха сменили туниките с предизвикателни костюми на феи Мелюзини с островърхи шапки, обсипани със звезди и прилепнали рокли със сребърни пайети, отворени на дупетата им. В кулинарно отношение се бяха постарали: имаше малки банички с месо и различни мезета. Машинално пророкът погали задника на брюнетката, която му сервираше, но това като че ли не успя да му повиши настроението; той нервно нареди да поднесат веднага виното, изпи две чаша една след друга, после се облегна на стола си и продължително огледа присъстващите.

— Трябва да направим нещо с медиите… — каза той накрая на Хумориста. — Прочетох последния „Нувел Обсерватьор“, тази системна кампания срещу нас не може да продължава…

Събеседникът му смръщи вежди и като се замисли за миг, каза неуверено, сякаш изричаше забележителна истина:

— Няма да е лесно…

Бях изненадан от безразличието, с което приемаше нещата, защото в последна сметка официално именно той отговаряше за тях — и това бе очевидно, след като нито Учения, нито Ченгето присъстваха на тази вечеря. Вероятно беше напълно некомпетентен в тази област, както и във всички останали; беше свикнал с лошите резултати от дейността си и мислеше, че винаги ще е така, че всички край него са свикнали с неуспехите му; той също беше на около шейсет и пет години и вече не очакваше кой знае какво от живота. Устата му се отваряше и затваряше мълчаливо, видимо искаше да каже нещо смешно, да върне доброто настроение, но не успяваше, беше жертва на временна повреда на духовитостта си. В крайна сметка се отказа — сигурно си мислеше, че пророкът тази вечер не е в настроение, но ще му мине; успокоен, той спокойно се зае с баничката си.

— Как мислиш… — обърна се към мен пророкът, като ме гледаше право в очите. — Дали враждебното отношение на пресата е дългосрочен проблем?

— Общо взето, да. Ако заемеш позата на мъченик и се оплакваш непрекъснато, че си жертва на неоправдано отхвърляне, можеш да привлечеш някои психари; навремето Льо Пен успя да го направи. Но в крайна сметка губиш — най-вече ако искаш да имаш нови привърженици, тоест — да спечелиш и друга аудитория.

— Точно така, точно така!… Чуйте какво ми каза Даниел!… — Той стана от стола си и се обърна към всички: — Медиите ни обвиняват, че сме секта, макар че именно те не ни дават да станем религия, като изопачават системно идеите ни и ни пречат да имаме по-голяма аудитория, въпреки че нашите решения са валидни за всеки човек, независимо от националността, расата или предишните му религиозни убеждения!…

Присъстващите спряха да ядат, но никой не намери какво да каже. Пророкът седна обезсърчен, кимна с глава на брюнетката, която му наля още вино. След известно мълчание разговорите на масата продължиха: повечето се въртяха около роли, сценарии, разни проекти за филми. Мнозина от поканените вероятно бяха начинаещи или второразредни актьори: забелязал съм, че поради решаващата роля на случайността в живота им актьорите са лесна плячка за разни секти, вярвания и странни духовни учения. Любопитно е, че никой от тях не ме позна, което беше много добре.

 

 

— Harley de Dude was right… — каза замислен пророкът. — Life is basically a conservative option…^[10]

Учудих се на кого говори, преди да разбера, че това бях аз. Той се усети и продължи на френски с искрена и неочаквана тъга:

— Знаеш ли, Даниел, единствената цел на човечеството е да се възпроизвежда, да продължава вида. Колкото и незначителна да изглежда, тя го преследва с невероятна настойчивост. Макар хората да са били нещастни, страшно нещастни, те продължават с всички сили да се противопоставят на всичко, което може да промени участта им; те искат деца, и то деца, които им приличат, за да изкопаят собствения им гроб и да запазят условията за нещастието. Когато им предлагаш някаква промяна, някакъв друг път, можеш да очакваш ожесточена съпротива. Не си правя илюзии за следващите години: колкото повече постигаме условията за техническото осъществяване на проекта, толкова по-яростна ще бъде борбата против нас. При това интелектуалната власт като цяло е в ръцете на привържениците на статуквото. Битката ще бъде трудна, извънредно трудна…

Той въздъхна, допи виното си и сякаш потъна в медитация, освен ако чисто и просто не се бореше с апатията; Венсан го гледаше с изключително внимание в този миг, когато настроението му се колебаеше между обезсърчението и безгрижието, между инстинкта на смъртта и поривите на живота; сега той все повече приличаше на стара, уморена маймуна. След две-три минути пророкът стана от стола и огледа присъстващите с малко по-голям интерес; мисля, че точно в този момент забеляза красотата на Франческа. Той направи знак на едно от момичетата, които сервираха, по-точно на японката, прошепна няколко думи на ухото й; тя се приближи до италианката и й предаде съобщението. Очарована, Франческа скочи и без дори да погледне приятеля си, седна от лявата страна на пророка.

Джанпаоло се изпъна, лицето му беше абсолютно неподвижно; отвърнах глава и неволно забелязах как пророкът гали с ръка косите на момичето; лицето му излъчваше детинско, старческо и дори, бих казал, трогателно очарование. Наведох очи над чинията си, но след трийсет секунди се уморих да съзерцавам сиренето и се осмелих да погледна встрани: Венсан продължаваше да фиксира безсрамно и дори с известно ликуване, помислих аз, пророка, който беше прегърнал момичето, поставило глава на раменете му. В момента, когато той бръкна в блузата му, погледнах инстинктивно Джанпаоло; той бе станал от стола, виждах в очите му блясъка на яростта и не бях единствен; всички разговори бяха спрели; победен, той бавно седна, сви се и наведе глава. Постепенно разговорите се подновиха отначало тихо, после както обикновено. Пророкът стана от масата, придружен от Франческа, още преди да сервират десерта.

На другия ден срещнах момичето на излизане от сутрешната лекция, тя говореше с някаква приятелка, италианка. Забавих стъпките си и я чух да казва: „Communicare^[11]…“ Лицето й беше радостно, ведро, изглеждаше щастлива. Стажът сам по себе си бе заприличал на круиз: бях решил да присъствам само на сутрешните лекции, но да не ходя на следобедните занимания. Присъединих се към останалите за медитацията непосредствено преди вечерята. Забелязах, че Франческа отново седи до пророка и че си тръгнаха заедно; в замяна на това не видях Джанпаоло през целия ден.

На входа на една от пещерите имаше нещо като бар за топли напитки. Видях Ченгето и Хумориста, седнали на чаша липов чай. Ченгето говореше оживено, подчертавайки словото си с енергични жестове — явно темата го вълнуваше. Хумориста не отговаряше; той кимаше угрижено с глава, очаквайки патосът на събеседника му да намалее. Отидох при елоимита, който раздаваше напитките — не знаех какво да взема, винаги съм ненавиждал настойките. Разочарован, поръчах топло какао: пророкът разрешаваше какаото, при условие че е напълно обезмаслено — вероятно в чест на Ницше, чиято философия обожаваше. Когато минах край масата на двамата ръководители, те мълчаха; Ченгето строго оглеждаше помещението. Направи ми енергичен знак да седна при тях, очевидно зарадван от възможността да има нов събеседник.

— Тъкмо казвах на Жерар — започна той (ами да, дори този жалък нещастник си имаше име, може би и фамилно име, любящи родители, които са го дундуркали на коленете си, наистина животът е трудно нещо, ако продължа да мисля подобни неща, ще се гръмна, няма съмнение), — тъкмо казвах на Жерар, че според мен твърде много говорим за научната страна на нашата доктрина. Има цяло екологично течение „Ню Ейдж“, което се ужасява от генните технологии, защото гледа с лошо око на господството на човека над природата. Хората, отхвърлящи категорично християнската традиция, често са близки до езичеството и будизма; сред тях можем да имаме потенциални симпатизанти.

— Затова пък — хитро каза Жерар — привличаме феновете на биотехнологиите.

— Да — отговори Ченгето неуверено. — Но тях ги има най-вече в Калифорния, уверявам те, че в Европа не са много. — Той отново се обърна към мен: — Как мислиш?

Всъщност нямах мнение, струваше ми се, че в дългосрочен план привържениците на генната технология ще стават повече от противниците й, но най-много се изненадах, че те пак ме замесват във вътрешните си противоречия. Още не бях си дал сметка, но те вярваха, че като артист разбирам интуитивно мисловните нагласи, насоките на общественото мнение; не виждах причина да ги разубеждавам и след като изредих няколко баналности, които те изслушаха с респект, станах усмихнат от масата под претекст, че съм уморен, измъкнах се от пещерата и се запътих към палатковия лагер: искаше ми се да видя отблизо редовите привърженици на сектата.

Още беше рано и никой не си беше легнал; повечето седяха по турски пред палатките си сами и много рядко по двойки. Мнозина бяха голи (без да бъде задължителен, нудизмът бе широко практикуван от елоимитите. Нашите създатели, Елоимите, които постигнали пълен контрол над климата на родната си планета, също ходели голи, както подобава на всяко свободно и гордо същество, отхвърлило чувството за вина и срам; според пророка следите от първородния грях били изличени, сега ни водел новият закон на истинската любов). Общо взето, те не правеха нищо или пък медитираха по свой начин — мнозина седяха с разтворени длани и поглед, вперен в звездите. Палатките, раздадени от организацията, имаха форма на вигвами, но белият и леко блестящ плат беше много модерен — нещо от рода на „новите материи, използвани в космическите изследвания“.

С една дума, това беше племе, високотехнологично племе, мисля, че всички имаха Интернет, пророкът много държеше на това, за да може мигновено да им съобщава указанията си. Вероятно чрез Интернет имаха много обществени връзки, но като ги гледаше ей така, събрани заедно, човек бе поразен от изолацията и безмълвието им; всеки си стоеше пред палатката, без да говори, без да общува със съседите си, бяха на няколко метра едни от други, но сякаш не подозираха взаимното си съществуване. Знаех, че повечето нямат деца, нито домашни любимци (не беше забранено, но все пак бе посочено като нежелателно; ставаше дума да се създаде нов вид, а възпроизвеждането на съществуващите вече видове се смяташе за нещо остаряло, консервативно — то бе доказателство за слаб характер, който във всеки случай не свидетелства за истинска вяра; едва ли глава на семейство можеше да се издигне на висок пост в организацията). Извървях всички пътеки, минах край неколкостотин палатки, но никой не ме заговори; всички се задоволяваха с кимване с глава или бегла усмивка. В началото си помислих, че са смутени; все пак бях ВИП, имах привилегията непосредствено да разговарям с пророка; много бързо обаче си дадох сметка, че когато се срещаха помежду си в някоя алея, поведението им беше същото: усмивка, кимване и нищо повече. Излязох от лагера, извървях стотина метра по каменистия път и спрях. Имаше пълнолуние, чакълът и блоковете от лава се виждаха отлично; далеч на изток забелязах слабата светлина на защитните бариери, които ограждаха терена; намирах се сред нищото, беше топло и ми се щеше да стигна до някакво заключение.

 

 

Навярно съм стоял дълго време така в състояние на дълбока умствена празнота, защото, когато се върнах, лагерът вече беше стихнал; явно всички спяха. Погледнах часовника си — беше три и нещо. Помещението на Учения още светеше; той бе на бюрото си, но чу стъпките ми и ми направи знак да вляза. Мебелировката не бе толкова оскъдна, колкото си мислех: имаше диван с доста хубави копринени възглавнички, килими с абстрактни мотиви застилаха каменния под; той ми предложи чаша чай.

— Вероятно си разбрал, че има известно напрежение в ръководния екип… — каза той и млъкна.

Явно според тях аз бях основна фигура; продължавах да мисля, че преувеличават важността ми. Вярно е, че можех да дрънкам каквото си поискам, винаги се намираха медии да отразят думите ми; но това далеч не значеше, че трябва да ме слушат и да променят мнението си: всички бяха свикнали, че личностите говорят в медиите по най-различни теми и казват, общо взето, известни неща, но след това никой не им обръща внимание. С една дума, зрелището, превърнато в система за постигане на отвратителен консенсус, отдавна се беше сринало под тежестта на собствената си нищожност. Но аз не направих нищо, за да го опровергая; съгласявах се с онзи благосклонен неутралитет, който толкова често ми беше помагал в живота и ми беше позволил да изслушам куп интимни изповеди на хора от най-различни среди; впоследствие, изопачавайки ги грубо, ги използвах в моите скечове.

— Не се тревожа кой знае колко, пророкът ми има доверие… Но нашият имидж в медиите е катастрофален. Минаваме за побъркани, макар че нито една лаборатория в света не може понастоящем да постигне нашите резултати…

Той посочи с ръка стаята, сякаш всички предмети в нея: книгите по биохимия на английски на издателство „Елзевир“, дивидитата с данни, подредени над бюрото му, запаленият екран на компютъра, свидетелстваха за сериозността на изследванията му.

— Провалих кариерата си, като дойдох тук — продължи той с горчивина, — вече не ме печатат в известните списания…

Обществото е като многолистно тесто, никога не бях въвеждал учени в скечовете си; според мен ставаше дума за специфична прослойка, чиито амбиции и оценъчни критерии не засягат простосмъртните, с една дума, те с нищо не можеха да заинтересуват широката публика. При все това слушах, както слушах всички, воден от стар навик — бях нещо като стар шпионин на човечеството, шпионин в пенсия, но все още ме биваше, имах добри рефлекси, струва ми се, че дори кимах с глава, за да го насърча да продължи, но го слушах, без да чувам, докато говореше, думите му изтичаха от мозъка ми, несъзнателно го бях превърнал в нещо като филтър. Давах си обаче сметка, че Мицкевич е знаменит човек, може би един от най-знаменитите хора в историята на човечеството, той щеше да промени съдбата му на най-дълбоко биологично ниво, разполагаше със знания и умения да го направи, но може би лично аз не се интересувах кой знае колко от историята на човечеството, аз също бях стар и уморен и точно когато той говореше и се хвалеше със строгостта на своите експерименти, със сериозното си отношение към изготвянето и доказването на своите контрааргументи, внезапно пожелах Естер, нейната хубава, стегната вагина, спомних си как плътно обхващаше члена ми. Казах, че ми се спи, и щом излязох от пещерата на Учения, набрах номера на мобилния й, но нямаше никого, само гласовата поща, а аз нямах голямо желание да си бия чекия, на моите години вече много по-бавно произвеждах сперматозоиди, латентният период ставаше по-дълъг, все по-рядко животът ми правеше предложения и някой ден те щяха да изчезнат напълно. Разбира се, бях за безсмъртието, разбира се, в изследванията на Мицкевич имаше надежда, всъщност единствената възможна надежда, но това не беше за мен, нито за някого от моето поколение, в това отношение нямах никакви илюзии; оптимизмът, с който той говореше, вероятно не бе лъжа, а фикция, необходима не само на елоимитите, финансиращи проекта му, а най-вече на самия него. Няма човешки проект без надежда за завършване в разумен срок и по-точно — докато е жив създателят му; човечеството никога не е работило в колективен екип, включващ няколко поколения, макар че точно така става в крайна сметка: човек работи, умира и следващите поколения се възползват от труда му, освен ако не предпочетат да разрушат направеното. Въпреки това никой от онези, които са държали на този проект, никога не са изказали подобна мисъл, те винаги са предпочитали да я отбягват, защото в противен случай са щели чисто и просто да се откажат от всякаква дейност, просто са щели да легнат и да чакат смъртта. Точно затова Учения, колкото и да беше съвременен в интелектуален план, за мен си оставаше романтик, животът му бе насочван от стари илюзии и ето че се питах какво ли прави Естер, дали малката й еластична вагина пулсираше около други членове, и съвсем сериозно започвах да желая да си откъсна някой и друг орган, за щастие си бях взел няколко кутии рохипнол, бях се показал много предвидлив и спах около петнайсет часа.

Когато се събудих, слънцето беше слязло ниско на небето и веднага усетих, че става нещо странно. Канеше се да завали, но знаех, че няма да има буря, никога нямаше, валежите на острова почти не съществуваха. Палатковият лагер се къпеше в слаба жълтеникава светлина, вятърът развяваше входната завеса на някои палатки, но иначе селището беше пусто и никой не се разхождаше по пътеките. Всякаква човешка дейност беше прекратена, цареше пълна тишина. Изкачвайки се по хълма, минах покрай стаите на Венсан, Учения и Ченгето, без да срещна никого. Пещерата на пророка беше широко отворена — за първи път откакто бях дошъл, нямаше охранители на входа й. Когато влязох в първата зала, несъзнателно запристъпвах тихо. Докато вървях по коридора, който водеше към апартаментите му, чух приглушени гласове, шум от влачене на някаква мебел по пода и нещо подобно на ридание.

В голямата зала, където пророкът ме беше посрещнал при пристигането ми, бяха запалени всички лампи, но и там нямаше жива душа. Обиколих я, бутнах една врата, която водеше към офиса, върнах се обратно. Вдясно, близо до басейна, имаше друга врата, отвеждаща в коридор: стори ми се, че гласовете идват оттам. Продължих предпазливо и на завоя на втория коридор попаднах на Жерар, който стоеше изправен в отвора на вратата към стаята на пророка. Хумориста изглеждаше окаяно: лицето му беше още по-бледо от обикновено и огромните сенки под очите му показваха, че не е мигнал през нощта.

— Случи се… случи се… — прошепна той със слаб, треперещ глас. — Случи се нещо ужасно… — успя най-сетне да каже той.

Приближи се Ченгето и застана пред мен с разгневено лице и изпитателен поглед. Хумориста някак жаловито изблея.

— Добре, при това положение можем да го оставим да влезе — изсумтя Ченгето.

 

 

В спалнята на пророка имаше огромно кръгло легло с диаметър три метра, покрито с розов сатен; меки табуретки също от розов сатен бяха поставени тук-там из стаята, на трите стени имаше огледала, докато четвъртата представляваше голям френски прозорец, който гледаше към каменистата долина и отвъд нея — към първите вулкани, застрашителни в светлината на настъпващата буря. Прозорецът беше счупен, а в средата на леглото бе проснат трупът на пророка, гол и с прерязано гърло. Беше загубил страшно много кръв, сънната артерия беше направо срязана. Учения нервно сновеше от единия до другия край на помещението. На една табуретка седеше Венсан с отнесен вид и едва вдигна глава, като чу, че приближавам. Чернокоса девойка, в която разпознах Франческа, лежеше в ъгъла на стаята, облечена с окървавена нощница.

— Италианецът го е направил… — сухо каза Ченгето.

За пръв път виждах труп, но не бях силно впечатлен; не бях и много изненадан. Когато на снощната вечеря пророкът си избра Франческа, бях забелязал изражението на приятеля й и за няколко секунди бях помислил, че този път пророкът прекалява, че нещата този път няма да са толкова лесни, както обикновено; и когато в края на краищата Джанпаоло даде вид, че се подчинява, си казах, че и той ще се преклони като другите; явно съм се излъгал. Воден от любопитство, се приближих до прозореца; склонът бе стръмен, почти отвесен; тук-там се виждаха няколко издатини, скалата беше здрава, стоеше непоклатимо и не се ронеше, но все пак никак не бе лесно да я изкачиш.

— Да… — мрачно коментира Ченгето — вероятно много му се е насъбрало на сърцето…

Той продължи да обикаля стаята, грижливо отбягвайки Учения, който крачеше от другата страна на леглото. Хумориста стоеше като вкаменен до вратата и машинално разтваряше и свиваше пръсти, изглеждаше напълно ужасѐн и на ръба на паниката. В този момент за първи път осъзнах, че въпреки хедонистичните и либертинските идеи, демонстрирани от сектата, никой от близките съратници на пророка не водеше сексуален живот; при Хумориста и Учения това беше очевидно: единият не се чукаше поради импотентност, другият — поради липса на мотивация. Ченгето пък беше женен за своя връстница, преминала петдесетте, което означаваше, че едва ли всеки ден се отдава на чувствена разюзданост, но и ни най-малко не се възползваше от високото си положение в организацията, за да прелъсти някоя млада привърженичка. Самите вярващи, както установявах с нарастващо учудване, бяха в най-добрия случай моногамни и в повечето случаи „нулогамни“, с изключение на младите и красиви привърженички, когато пророкът ги канеше да споделят леглото му за една нощ. С една дума, в своята група пророкът се беше държал като абсолютен властващ самец и бе успял да пречупи мъжествеността на съратниците си — те не само че нямаха сексуален живот, но вече дори и не се опитваха да имат такъв, забраняваха си дори да се доближат до женските и бяха приели мисълта, че сексът е привилегия на пророка; едва сега разбрах защо в лекциите си той непрекъснато превъзнасяше женските ценности и безмилостно критикуваше мачизма: целта му беше просто да кастрира слушателите си. Всъщност при маймуните отделянето на тестостерон у подчинените самци намалява и в крайна сметка изчезва.

Небето постепенно избледняваше, облаците се разпръскваха; безнадеждна светлина скоро щеше да освети долината преди падането на нощта. Бяхме много близо до Тропика на Рака — бяхме там гросо мъдо, както би казал Хумориста, когато все още можеше да пуска майтапи. „Това е не-же-лайно, винаги за-кур-свам с мюсли…“ — с подобни духовитости той се опитваше да развесели ежедневието ни. Какво ще стане с този нещастник сега, когато Орангутан номер 1 вече го няма? Той хвърляше уплашени погледи към Ченгето и Учения, съответно Орангутан номер 2 и Орангутан номер 3, които продължаваха да сноват из стаята, оглеждайки се от глава до пети. Когато господстващият мъжкар не може повече да упражнява властта си, отделянето на тестостерон у повечето маймуни се възстановява. Ченгето можеше да разчита на поддръжката на военизираната част на организацията — той лично бе подбрал охранителите, беше ги обучил, те се подчиняваха единствено на неговите заповеди; докато беше жив, пророкът изцяло разчиташе на него по тези въпроси. От друга страна, лаборантите и техническият екип, отговорен за генетичния проект, имаха работа само с Учения. Общо взето, ставаше дума за класически конфликт между грубата сила и интелекта, между първичното въздействие на тестостерона и друга, по-интелектуална негова проява. Във всеки случай почувствах, че това щеше да продължи дълго, и седнах на една табуретка близо до Венсан. Той като че ли усети присъствието ми, усмихна се унило и отново потъна в мислите си.

Последваха петнайсет минути тишина; Учения и Ченгето продължаваха да обхождат помещението, мокетът заглушаваше шума от стъпките им. Като се имат предвид обстоятелствата, аз се чувствах доста спокоен; давах си сметка, че в близко бъдеще нито аз, нито Венсан трябва да играем някаква роля. В този случай ние бяхме второстепенни маймуни, почетни маймуни; стъмваше се, вятърът нахлу в стаята. Италианецът буквално бе взривил прозореца.

Внезапно Хумориста извади от джоба на якето си цифров фотоапарат — тримегапикселов „Сони — DSCF“, познах модела, и аз имах същия, преди да си купя осеммегапикселов „Минолта Dimage А2“, с дисплей полурефлекс и бридж и по-чувствителен при слаба светлина. Ченгето и Учения застинаха със зяпнала уста, втренчени в нещастната марионетка, която щъкаше из стаята и правеше снимка след снимка.

— Жерар, добре ли си? — попита Ченгето.

Според мен не, изобщо не беше добре, той щракаше машинално, без дори да нагласи обектива, и когато се доближи до прозореца, ми се стори, че ей сега ще скочи от него. „Стига!“ — изкрещя Ченгето. Хумориста застина: ръцете му така трепереха, че изтърва апарата. Все така просната в ъгъла, Франческа изстена. Учения също замръзна на място, застана срещу Ченгето и го погледна право в очите.

— Сега трябва да вземем решение — каза той с неутрален тон.

— Ще се обадим в полицията, няма друго решение.

— Ако се обадим на полицията, с организацията е свършено. Не можем да оцелеем след такъв скандал и ти го знаеш.

— Имаш ли друго предложение?

 

 

Последва нова, много по-напрегната пауза: сблъсъкът бе започнал и аз усещах, че този път ще има изход; много ясно предчувствах, че ще присъствам на второ убийство. Изчезването на харизматичния лидер винаги се управлява трудно в движения с религиозен характер; когато той не си е направил труда да посочи недвусмислено своя приемник, почти неизбежно се стига до разцепление.

— Той мислеше за смъртта… — намеси се Жерар с треперещ, почти детски гласец. — Все по-често ми говореше за нея; той не би желал организацията да изчезне, много се тревожеше, че след него всичко ще се разпадне. Трябва да направим нещо, трябва да се споразумеем по някакъв начин…

Ченгето смръщи вежди, обръщайки бегло глава към него, сякаш бе чул неприятен шум. След като разбра, че го считат за пълно нищожество, Жерар седна до нас, наведе глава и постави ръце на коленете си.

— Напомням ти — продължи спокойно Учения, гледайки Ченгето право в очите, — че за нас смъртта не е нещо окончателно, това всъщност е основната ни догма. Имаме генетичния код на пророка, трябва само да чакаме довършването на технологията.

— Мислиш ли, че ще чакаме двайсет години, докато твоето чудо заработи — яростно отвърна Ченгето, без дори да направи опит да прикрие враждебността си.

Учения трепна от обидата, но отговори спокойно:

— Християните чакат вече две хиляди години…

— Може би, но междувременно е трябвало да организират Църква, а такова нещо съм способен да направя само аз. Когато е било нужно да посочи наследник, Христос е избрал Петър: той не бил най-блестящият, нито най-интелигентният, нито най-дълбоко вярващият, но бил най-добрият организатор.

— Ако се откажа от проекта, няма кого да поставиш на мое място; а в такъв случай изчезва и всяка надежда за възкресение. Не вярвам, че ще издържиш дълго при тези условия…

Отново настъпи тишина, която ставаше все по-тягостна; не вярвах, че ще успеят да се разберат; между тях нещата бяха отишли твърде далеч, и то от дълго време; в почти пълния мрак забелязах как Ченгето стисна юмруци. Именно в този момент се намеси Венсан:

— Аз мога да заема мястото на пророка… — каза той спокойно и почти весело.

Двамата му събеседници подскочиха, Ченгето посегна към електрическия ключ, запали лампата и втурвайки се към Венсан, го разтърси за раменете:

— Какви ги дрънкаш? Какви ги дрънкаш? — крещеше му той право в лицето.

Венсан не реагира, изчака да го пусне и добави с все така игрив глас:

— Защо не, нали съм му син…

След първоначалното стъписване Жерар се намеси с жален глас:

— Възможно е… Напълно е възможно… Зная, че пророкът е имал син преди трийсет и пет години, веднага след създаването на Църквата, и че го е посещавал от време на време, но никога не говореше за това дори на мен. Родила го е една от първите му последователки, но малко след раждането се е самоубила.

— Така е… — спокойно каза Венсан с тон, в който звучеше отглас от отдавна отминала тъга. — Майка ми не можела да търпи постоянните му изневери, нито груповите сексуални игри, в които я карал да участва. Скъсала с родителите си — буржоа протестанти от Елзас, от много строго семейство, които никога не й простили, че е станала елоимитка, накрая нямала контакти почти с никого. Отгледаха ме родителите на баща ми, родителите на пророка; като бях малък, почти не го виждах, той не се интересуваше от малки деца. После, когато навърших петнайсет години, идваше все по-често при мен: разговаряхме, питаше ме какво искам да правя и накрая ме покани да вляза в сектата. Бяха ми нужни петнайсет години, за да се реша. Напоследък, отношенията ни бяха… как да кажа… малко по-спокойни.

В този момент си дадох сметка за един факт, който би трябвало да осъзная много по-рано: Венсан страшно приличаше на пророка: погледът им беше различен и дори противоположен, несъмнено това ми беше попречило да видя приликата, но чертите им — формата на лицето, цветът на очите, веждите — си приличаха изумително; на всичко отгоре той бе висок колкото него и имаше същото телосложение. Учения също разглеждаше много внимателно Венсан, вероятно стигна до същия извод и в крайна сметка именно той наруши мълчанието:

— Никой не знае докъде са стигнали изследванията ми, запазихме пълна тайна. Можем съвсем спокойно да обявим, че пророкът е решил да изостави застаряващото си тяло и да се пренесе генетичният му код в нов организъм.

— Никой няма да повярва! — яростно възрази Ченгето.

— Малцина, така е; вече нищо не можем да очакваме от големите медии, всички са срещу нас. Вероятно ще има огромно медийно покритие и всеобщ скептицизъм; но никой няма да може да докаже нищо, само ние имаме ДНК на пророка, никъде не съществува копие. Най-важно е привържениците да повярват; от години ги готвим за това. Когато Христос е възкръснал на третия ден, никой не е повярвал, освен първите християни; дори са се определяли по този начин: онези, които вярват в Христовото Възкресение.

— Какво ще направим с тялото?

— Не е проблем: ако намерят тялото, трябва само да не забележат раната на гърлото. Можем да използваме някоя вулканична пукнатина и да го хвърлим в разтопената лава.

— А Венсан? Как ще обясним изчезването на Венсан? — Ченгето изглеждаше потресен, възраженията му ставаха все по-неуверени.

— О, аз общувам с много малко хора… — намеси се непринудено Венсан; — освен това всички ме мислят за склонен към самоубийство, ако изчезна, никой няма да се учуди… Вулканичната пукнатина е добра идея, според мен тя ще ни позволи да напомним за смъртта на Емпедокъл. — Той издекламира по памет със странно ясен глас: „И тъй, слушай, Павзаний, разумни сине на Анхит… Аз ще ти разкажа и нещо друго; няма всъщност раждане при нито едно от всички смъртни неща, както и няма край в гибелната смърт, а има само смесване и размесване на смесените неща…“^[12]

 

 

Ченгето мълчаливо размисли една-две минути и каза:

— Ще трябва да се заемем и с италианеца…

Разбрах, че Учения бе спечелил. Ченгето незабавно извика трима охранители, нареди им да претърсят лагера и ако намерят тялото, да го донесат тайно, завито в одеяло на задната седалка на микробуса. Направиха го за четвърт час: клетникът бил толкова объркан, че се опитал да премине през бариерите с електрически ток; естествено, загинал на място. Поставиха трупа на пода пред леглото на пророка. В този момент Франческа излезе от унеса си, видя тялото на приятеля си и започна да вие като животно. Учения се приближи до нея и спокойно, но силно я зашлеви няколко пъти: виковете й преминаха в неудържими ридания.

— Ще трябва да се заемем и с нея — мрачно отбеляза Ченгето.

— Мисля, че нямаме избор.

— Какво искаш да кажеш?

Внезапно изтрезнял, Венсан се беше обърнал към Учения.

— Според мен не можем да разчитаме на мълчанието й. Ако хвърлим и двете тела през прозореца от височина триста метра, те ще станат на каша; съмнявам се, че полицията ще иска да прави аутопсия.

— Може да стане… — каза Ченгето, след като размисли една минута — познавам добре началника на местната полиция. Ако им кажа, че преди няколко дни съм ги изненадал, докато са се изкачвали по външната стена, че съм ги предупредил за опасността, но че те са ми се изсмели в лицето… Всъщност изглежда съвсем правдоподобно, италианецът беше любител на екстремните спортове, мисля, че се е катерел без предпазно въже през уикенда в Доломитите.

— Добре… — каза Учения. Даде знак с глава на Ченгето, двамата мъже повдигнаха тялото на италианеца, единият го държеше за краката, другият — за раменете; направиха няколко крачки и го хвърлиха в празното пространство; бяха действали толкова бързо, че нито аз, нито Венсан имахме време да реагираме. С неудържима енергия Учения се върна при Франческа, вдигна я за раменете и я повлече по мокета; тя отново бе изпаднала в апатия и приличаше на пакет. В момента, когато Ченгето я хвана за краката, Венсан изрева: „Ееее!…“ Учения пусна италианката и се обърна сърдито:

— Какво има сега?

— Не можеш да постъпиш така все пак.

— И защо?

— Та това е убийство…

Учения не отговори нищо, изгледа Венсан от глава до пети и само скръсти ръце.

— Жалко, наистина… — каза той накрая и след няколко секунди добави: — Но мисля, че е неизбежно.

Дългите черни коси на момичето обрамчваха бледото й лице; кафявите й очи се спираха на всекиго от нас поотделно, имах чувството, че тя не е в състояние да разбере положението.

— Толкова е млада и красива… — прошепна Венсан умоляващо.

— Значи ако беше стара и грозна, отстраняването й щеше да ти се стори по-допустимо…

— Не… не — възрази Венсан смутено, — не исках да кажа това.

— Точно това искаше да кажеш — отвърна му безжалостно Учения. — Мисли си, че става дума за смъртна като всички нас до този момент — нищо повече от временна комбинация на молекули. Да, в случая комбинацията е красива; но тя е нетрайна като ледената шарка на стъклото, която изчезва при първото затопляне; за нейно нещастие тя трябва да си отиде, за да може човечеството да продължи своя път. Но ти обещавам, че няма да страда.

Той извади от джоба си предавател и прошепна няколко думи. След две минути двама охранители се появиха; носеха куфарче от мека кожа; той го отвори, извади малко стъклено шишенце и спринцовка. По знак, даден от Ченгето, двамата охранителни се оттеглиха.

— Чакай, чакай… — намесих се аз — аз също нямам намерение да ставам съучастник в убийство. И освен това нямам никаква причина да го правя.

— Имаш — сухо отвърна Учения. — Имаш напълно основателна причина — мога да повикам пазачите. Ти също си ненужен свидетел; тъй като си известен, изчезването ти несъмнено ще постави проблем; но известните хора също умират и освен това вече нямаме избор.

Той говореше спокойно, вперил поглед в очите ми; сигурен бях, че не се шегува.

— Тя няма да страда… — повтори той, много бързо се наведе над момичето, намери вената, инжектира разтвора.

Като всички останали бях убеден, че става дума за сънотворно, но за няколко секунди тя се вкочани, кожата й посиня и дишането й рязко спря. Чух зад мен Хумориста да стене жално като животно. Обърнах се — той трепереше с цялото си тяло и едва изрече: „Ха! Ха! Ха!“ — и отпред на панталона му се появи петно, разбрах, че се беше напикал. Вън от себе си, Ченгето също извади предавател, даде кратка заповед: след няколко секунди се появиха охранители, въоръжени с автомати, и ни обградиха. По заповед на Ченгето те ни отведоха в съседното помещение, мебелирано с маса и метални класьори, после излязоха и ни заключиха.

Не успях напълно да осъзная, че всичко това се случваше наистина; хвърлях невярващи погледи към Венсан, който ми се струваше в същото разположение на духа; и двамата не говорехме, само стоновете на Жерар нарушаваха тишината. След десет минути Учения се върна в помещението и разбрах, че всичко е реално, че пред мен стоеше убиец, че той беше преминал границата. Наблюдавах го с ирационален, инстинктивен ужас, но той изглеждаше напълно спокоен, според него постъпката му бе само техническа операция.

— Ако можех, щях да я пощадя — каза той, без да се обръща към някого от нас. — Но пак повтарям, става дума за обикновена смъртна и не смятам, че моралът има някакъв смисъл, ако субектът е смъртен. Ще постигнем безсмъртието; вие ще сте сред първите същества, които ще го получат; донякъде това ще бъде награда за мълчанието ви. Полицията ще дойде утре — имате цяла нощ за размисъл.

 

 

От следващите дни съм запазил странен спомен, сякаш бяхме навлезли в друго пространство, където обикновените закони не действаха и всичко — както най-доброто, така и най-лошото — можеше да се случи във всеки миг. Връщайки се назад обаче, трябва да призная, че в ставащото имаше някаква логика, съответстваща на желанието на Мицкевич, и че планът му се изпълняваше точка по точка до най-малката подробност. Най-напред началникът на полицията ни най-малко не се усъмни, че смъртта на двамата млади хора се дължи на злополука. Наистина, при вида на разкъсаните им тела с натрошени кости беше трудно да се предположи, че не падането е причина за смъртта им. А и тази банална злополука бе засенчена от изчезването на пророка. Преди разсъмване Ченгето и Учения бяха отнесли тялото му до една пукнатина, която водеше към малък вулканичен кратер; лавата го погълна веднага, наложи се да изпратят специално оборудване от Мадрид, за да го извадят и, естествено, всякаква аутопсия бе немислима. През същата нощ те бяха изгорили окървавените чаршафи, бяха извикали майстора, който се занимаваше с поддръжката на имението, за да поправи прозореца, с една дума, бяха развили доста впечатляваща дейност. Когато полицейският инспектор разбра, че става дума за самоубийство и че пророкът имал намерение след три дни да се въплъти в подмладено тяло, той замислено потърка брадичка — донякъде беше в течение на дейността на сектата, тоест предполагаше, че има работа с откачени, които вярват в летящи чинии и тем подобни, информацията му се ограничаваше с това и той заключи, че е по-добре да се отнесе към началниците си. Именно това очакваше Учения.

Още на другия ден аферата бе отразена на първите страници на вестниците — не само в Испания, но и в Европа, а много скоро и в целия свят. „Човекът, който мислеше, че е вечен“. „Безумният облог на човека-бог“ — заглавията горе-долу бяха от този род. След три дни седемстотин журналисти се бяха струпали зад защитните бариери; BBC и CNN бяха изпратили хеликоптери, за да заснемат лагера. Мицкевич подбра петима журналисти, изпратени от англосаксонски научни списания, и даде кратка пресконференция. Още в самото начало отхвърли възможността за посещение на лабораторията: официалната наука го изхвърлила, каза той, принудила го да работи извън нея; при тези обстоятелства той щял да съобщи резултатите едва когато сметнел за необходимо. В юридическо отношение позицията му била неоспорима — ставало дума за частна лаборатория, функционираща с частни капитали, той бил напълно в правото си да забрани достъпа до нея на когото и да било; самото имение било частна собственост, уточни той, кръженето на хеликоптерите над него и снимките му изглеждали съмнителни от законова гледна точка. Освен това не работел нито с живи организми, нито дори с ембриони, а с обикновени молекули на ДНК и с изричното съгласие на донора. Репродуктивното клониране наистина било забранено или ограничено в редица страни; но в случая не ставало дума за клониране, а нито един закон не забранявал изкуственото създаване на живот; законодателят просто не бил мислил за такава насока на изследванията.

Разбира се, в началото журналистите не повярваха, цялото им образование ги караше да гледат с присмех на тази хипотеза; но аз разбрах, че въпреки това те бяха впечатлени от личността на Мицкевич, от точните и логични отговори; в края на пресконференцията бях убеден, че поне двама от тях имаха съмнения — това бе предостатъчно, за да бъдат разпространени в преувеличен вид в популярните списания.

В замяна на това бях изумен от незабавната и безрезервна вяра на привържениците. Още на другия ден след смъртта на пророка Ченгето свика рано сутринта общо събрание. Той и Учения взеха думата, за да обявят, че пророкът бил решил чрез този акт на жертвоприношение и упование да изпълни пръв дадената дума. Той се хвърлил във вулкана, предавайки на огъня застаряващото си физическо тяло, за да възкръсне на третия ден в обновено тяло. Последните му думи в настоящата инкарнация, които те трябвало да съобщят на вярващите, били следните: „Моят път скоро ще бъде и ваш“. Очаквах тълпата да се развълнува, да реагира по някакъв начин, евентуално да изрази отчаянието си — нищо подобно. На излизане от събранието всички бяха съсредоточени, мълчаливи, но в погледите им блестеше надежда, сякаш винаги бяха очаквали тази новина. А пък аз си мислех, че добре познавам човешките същества. Явно познанието ми се основаваше на обичайните им подбуди — тези вярваха, за мен това беше нещо ново и променяше всичко.

След два дни те спонтанно напуснаха през нощта палатките си, насъбраха се около лабораторията и мълчаливо зачакаха. Сред тях имаше петима журналисти, избрани от Учения, от две информационни агенции, Франс прес и Ройтерс, от три телевизионни мрежи — CNN, bbc и, струва ми се, Скай Нюз. Имаше и двама испански полицаи, дошли от Мадрид със задачата да получат декларация от съществото, което щеше да излезе от лабораторията — всъщност не можеха да го обвинят в нищо, но положението му беше безпрецедентно: то твърдеше, че е пророкът, който официално бе мъртъв, без фактически да е умрял; твърдеше, че се е родило, без да има биологични майка и баща. Юристите на испанското правителство бяха обсъдили въпроса, но, естествено, не бяха намерили нищо, което поне отчасти да бъде приложено към настоящия случай; бяха решили да се задоволят с формална декларация, в която Венсан писмено щеше да потвърди претенциите си, и временно да му признаят статут на изоставено дете.

Когато вратите на лабораторията се отвориха, завъртайки се върху невидимите панти, всички станаха и на мен за миг ми се стори, че тълпата е обхваната от някакво животинско задъхване, съставено от стотици учестени дихания. На утринната светлина лицето на Учения изглеждаше напрегнато, изтощено, затворено. Той съобщи, че краят на възкресителната операция се сблъсква с неочаквани трудности; след като обсъдил въпроса с асистентите си, той решил да се даде допълнителен тридневен срок; ето защо приканва вярващите да се приберат в палатките, да стоят в тях колкото е възможно по-дълго, да съсредоточат мислите си върху ставащото преображение, от което зависи спасението на човечеството. Той им определи среща след три дни на залез-слънце в подножието на планината, ако всичко вървяло добре, пророкът щял да се върне в апартамента си и да се появи за първи път пред хората.

Гласът на Мицкевич беше сериозен, с подобаваща за случая доза безпокойство; този път забелязах вълнение, сред тълпата се разнесоха шушукания. Бях изненадан, че той така добре познава колективната психология. Първоначално беше предвидено стажът да завърши на другия ден, но според мен никой не помисли сериозно да си тръгне: триста и дванайсетте души, резервирали билети за връщане, се отказаха от резервациите си. Дори на мен ми бяха нужни няколко часа, преди да се сетя да се обадя на Естер. Още един път попаднах на гласовата поща и още един път й оставих съобщение; бях доста изненадан, че тя не се обажда, вероятно знаеше какво става на острова, защото медиите от цял свят вече говореха за това.

Допълнителният срок, естествено, увеличи недоверието на медиите, но любопитството не намаляваше, напротив, увеличаваше се с всеки изминал час и именно това искаше Мицкевич — той всеки ден правеше по две кратки изявления за трудностите, които срещал в последната минута, като този път се обръщаше само към петимата журналисти от научните списания, подбрани от него за събеседници. Той съвършено владееше темата и имах чувството, че и другите все повече и повече започваха да му вярват.

Бях изненадан и от поведението на Венсан, който все повече и повече влизаше в ролята си. От гледна точка на физическата прилика проектът още в началото ми се стори съмнителен. Венсан винаги беше проявявал изключителна дискретност и беше отказвал да говори публично, например да разказва за творчеството си, макар че пророкът многократно го бе приканвал да го стори; независимо от това повечето вярващи бяха имали възможност да се срещат с него през изминалата година. За няколко дни съмненията ми се разсеяха; с изненада си дадох сметка, че Венсан се преобразяваше физически. Първо, бе решил да си обръсне главата и приликата му с пророка бе станала още по-голяма; но най-учудващото беше, че постепенно се промениха изражението на погледа и тонът на гласа му. Сега в очите му имаше някаква жива, неуловима, хитра светлина, която преди никога не бях забелязвал; гласът му приемаше топли и прелъстителни нотки, които още повече ме смайваха. У него винаги бе имало някаква сериозност и дълбочина, които пророкът изобщо не притежаваше, но това също можеше да се обясни — съществото, което щеше да се прероди, беше преминало границите на смъртта и можеше да се очаква, че в резултат на този експеримент ще се появи по-необикновена и резервирана личност. Във всеки случай Ченгето и Учения бяха възхитени от промените, извършващи се у Венсан, мисля, че не бяха се надявали да постигнат толкова убедителен резултат. Единствено Жерар, когото трудно можех да продължавам да наричам Хумориста, реагираше зле: той по цели дни се скиташе из подземните галерии, сякаш все още се надяваше да срещне случайно пророка, беше престанал да се мие и смърдеше. Хвърляше недоверчиви и враждебни погледи към Венсан, подобно на куче, което вече не познава господаря си. Самият Венсан говореше малко, но погледът му бе лъчезарен и благосклонен, създаваше впечатление, че се готви за Божи съд и е превъзмогнал страха; по-късно сподели с мен, че през тези дни вече мислел за построяването на посолството, за обзавеждането му, нямал никакво намерение да запази нещо от плановете на пророка. Явно бе забравил за италианката, чиято смърт за момент сякаш беше поставила толкова болезнен проблем пред съвестта му; признавам, че и аз я бях позабравил. Всъщност Мицкевич може би имаше право: тя бе само съзвездие от скреж, красива мимолетна форма… Дългогодишната ми кариера в шоубизнеса беше притъпила моралното ми чувство; при все това вярвах, че все още съм запазил някои убеждения. Като всички обществени животни човечеството се е изградило върху забраната на убийството вътре в групата и най-общо върху ограничаване на допустимото насилие в междуличностните конфликти; всъщност точно такова беше истинското съдържание на понятието цивилизация. Тази идея беше валидна за всички мислими цивилизации, за всички „разумни същества“, както би казал Кант, независимо дали са смъртни или безсмъртни, тази истина бе абсолютна. Като размислих няколко минути, разбрах, че за Мицкевич Франческа не принадлежеше към групата: той се опитваше да създаде нов вид, който няма да има по-голямо морално задължение към хората, отколкото последните имат към гущерите или медузите; най-вече осъзнах, че няма да изпитам никакви угризения от принадлежността ми към този нов вид, че отвращението ми от убийството е от сантиментално или афективно, но не и от рационално естество; мислейки за Фокс, осъзнах, че убийството на куче би ме шокирало толкова, колкото и на човек, а може би и повече; после, както бях постъпвал при всички трудни обстоятелства в живота си, просто престанах да мисля.

Годениците на пророка оставаха затворени в стаите си и бяха уведомявани за хода на събитията, точно както и останалите привърженици; те бяха приели новината със същата вяра и наивно очакваха да получат подмладен любовник. За момент си помислих, че може би ще има затруднения със Сюзан: все пак тя познаваше лично Венсан, беше разговаряла с него; после разбрах, че не е така; тя също вярваше, и то повече от останалите, природата й изключваше дори възможността за съмнение. В това отношение, казах си аз, тя е много по-различна от Естер, не можех да си представя, че Естер би приела толкова нереалистични догми; дадох си сметка, че от началото на стажа се сещах по-малко за нея и добре, че беше така, защото тя продължаваше да не отговаря на съобщенията ми, може би бях оставил десетина, но все безуспешно. Не страдах кой знае колко, донякъде бях другаде, в някакво все още човешко пространство, но извънредно различно от всичко, което познавах досега; дори някои журналисти — забелязах го по-късно, четейки отзивите им, — бяха почувствали тази особена атмосфера, това усещане за предапокалиптично очакване.

В деня на възкресението вярващите се насъбраха от ранни зори в подножието на планината, макар че появата на Венсан бе предвидена едва за залез-слънце. След два часа хеликоптерите на телевизионните мрежи започнаха да бръмчат над зоната — в крайна сметка Учения им бе разрешил да прелитат над нея, но бе забранил на журналистите достъпа до имението. За момента операторите нямаха какво да заснемат — няколко кадри с малка мирна тълпа от хора, които кротко, мълчаливо и почти неподвижно чакаха да стане чудо. Когато хеликоптерите се връщаха, обстановката ставаше по-напрегната — привържениците ненавиждаха медиите, което беше нормално, като се има предвид начинът, по който досега се отнасяха към тях; нямаше обаче враждебни реакции, заплашителни жестове или викове.

Към пет часа следобед лека глъчка премина през тълпата; чуха се песни, подети под сурдинка, после отново се възцари тишина. Венсан, седнал по турски в централната пещера, изглеждаше не само съсредоточен, а сякаш извън времето. Към седем часа Мицкевич се появи на входа на пещерата. „Готов ли си?“ — попита го той. Венсан кимна безмълвно, стана пъргаво; дългата му бяла роба се развяваше около отслабналото му тяло.

 

 

Мицкевич излезе пръв, пристъпи по площадката, която се издигаше над тълпата от вярващи; всички едновременно скочиха на крака. Тишината бе нарушавана единствено от бръмченето на застаналите неподвижно във въздуха хеликоптери.

— Преминахме през вратата — каза той. Високоговорителите превъзходно бяха усилили гласа му, нямаше никакви смущения и ехо, бях сигурен, че ако имат добър микрофон, журналистите ще успеят да направят свестен запис. — Преминахме през вратата в едната и после в другата посока. Бариерата на смъртта вече не съществува; предсказанието се сбъдна. Пророкът победи смъртта; той отново е сред нас.

След тези думи той се отдръпна на няколко крачки и сведе почтително глава. Чакахме около минута, която ми се стори безкрайна, никой не говореше, нито помръдваше, всички погледи бяха насочени на запад. В момента, когато един лъч от залязващото слънце прониза облаците и освети отвора, Венсан излезе и пристъпи по площадката: именно тази картина, уловена от един оператор на ВВС, бе препредадена от всички световни телевизии. Обожание озари лицата на присъстващите, някои вдигнаха към небето разтворените си ръце, но не се чу нито вик, нито дори шепот. Венсан разпери ръце и след няколко секунди, през които само дишаше в микрофона, улавящ всяко негово дихание, заговори:

— Аз дишам като всеки един от вас… — каза той кротко. — Но вече не принадлежа на същия вид. Възвестявам ви появата на ново човечество… — продължи той. — От самото начало Вселената очаква раждането на вечно същество, вечно като нея, за да се оглежда в него като в чисто огледало, неопетнено от посегателствата на времето. Това същество се роди днес, малко след седемнайсет часа. Аз съм Параклет и изпълнението на обещанието. Засега съм сам, но моята самота няма да продължи, защото скоро и вие ще станете като мен. Вие сте първите ми съратници, триста и дванайсет на брой; вие сте първото поколение от новия вид, призован да замести човека; вие сте първите неохора. Аз съм началото, вие сте първата вълна. Днес навлизаме в нова ера, ходът на времето вече няма същия смисъл. Днес ние навлизаме във вечния живот. Този момент ще се запомни завинаги.