Мишел Уелбек
Възможност за остров (14)

Даниел 1, 7

Играта развлича.

Петра Дурст-Бенинг

Кучетата не само са способни да обичат, но изглежда, че сексуалният нагон не им поставя непреодолими проблеми — когато срещнат разгонена женска, тя им позволява да й се качат; в противен случай те сякаш не изпитват нито желание, нито особена липса.

Кучетата не само са обект на постоянно възхищение, за хората те са и прекрасна тема за разговор — международна, демократична и консенсусна. Именно така срещнах Хари, бивш германски астрофизик, придружен от бигъла Труман. Кротък природолюбител на около шейсет години, Хари посвещаваше пенсионерските си години на наблюдаване на звездите — небето в тази област, обясни ми той, било изключително чисто; през деня се занимаваше с градинарство и подреждаше. Живееше сам с жена си Хилдегард — и, естествено, с Труман; нямаха деца. Очевидно е, че ако не беше кучето, нямаше да има какво да си кажа с този мъж — впрочем дори и с кучето разговорът тъпчеше на едно място (той ни покани на вечеря следващата събота; живееше на петстотин метра и беше най-близкият ни съсед). За щастие той не говореше френски, а аз — немски; фактът, че трябва да преодолеем езиковата бариера (няколко изречения на английски, някоя и друга дума на испански), в крайна сметка създаде у нас впечатление за добре прекарана вечер, макар че в продължение на два часа само си крещяхме (той беше малко глух) баналности. След вечеря той ме попита дали не искам да наблюдавам пръстените на Сатурн. Разбира се, разбира се, че исках. И ето че станах свидетел на великолепна гледка, естествена или божествена по произход, кой знае, и предоставена на човешкото съзерцание, какво повече да кажа. Хилдегард свиреше на арфа, предполагам, че свиреше чудесно, но всъщност не знам дали е възможно да свириш лошо на арфа — искам да кажа, че по устройството си този инструмент винаги ми е изглеждал способен да издава само мелодични звуци. Мисля, че две неща ми попречиха да се нервирам — от една страна, Изабел, под претекст, че е уморена, благоразумно пожела да си тръгнем доста рано, във всеки случай преди да довърша бутилката с кирш; от друга страна, бях забелязал у германеца пълните събрани съчинения на Тейяр дьо Шарден. Ако има нещо, което винаги да ме е изпълвало с тъга или съчувствие, тоест да ме е докарвало до състояние, изключващо всякаква форма на злоба или ирония, това е именно съществуването на Тейяр дьо Шарден — впрочем не толкова неговото съществуване, колкото самият факт, че той има или е могъл да има читатели, дори и съвсем малко на брой. Когато срещна читател на Тейяр дьо Шарден, се чувствам безпомощен, объркан, готов да потъна в сълзи. На петнайсет години случайно бях попаднал на „Божествената среда“, която някой вероятно отвратен читател беше оставил на пейката на гара Ереши-Шамаранд. Само след няколко страници книгата ме накара да вия — от отчаяние строших помпата на бегача си в стената на мазето. Тейяр дьо Шарден беше, разбира се, първостепенна откачалка, но все пак си оставаше ужасно тягостен. Приличаше донякъде на онези германски учени християни, описани навремето от Шопенхауер, които, „след като оставят колбите и скалпела, започват да философстват за понятия, заучени от времето на първото им причастие“. У него имаше и някаква илюзия, характерна за всички християни от левицата — е, може би от центъра или най-общо за християните, повлияни от прогресивното мислене след Революцията, която ги караше да вярват, че похотливостта е нещо простимо, незначително и не може да отклони човек от спасението, — че единственият истински грях е гордостта. Къде у мен беше похотливостта? Къде беше гордостта? И дали се бях отдалечил от спасението? Струва ми се, че отговорите на тези въпроси не са особено трудни; например Паскал никога не би се занимавал с такива абсурдни неща — когато го четеш, чувстваш, че изкушенията на плътта не са му били чужди, че разгулът е нещо, което е можел да почувства, и че ако е предпочел Христос пред съвкупляването или картите, то не е било поради разсеяност или некомпетентност, а защото Христос в крайна сметка му се е сторил повече high dope^[1]; с една дума, той е бил сериозен автор. Ако бяха открили еротика у Тейяр дьо Шарден, мисля, че това в известен смисъл би ме успокоило; но не го вярвах нито за секунда. Как ли бе живял, с кого беше дружил този възвишен Тейяр, за да има такова благо и наивно виждане за човека — макар че по същото време в същата страна са вилнеели такива забележителни мръсници като Селин, Сартр или Жьоне. По хората, на които беше посвещавал книгите си или писал писма, постепенно можеше да се отгатне — беше общувал със зализани католици, понякога с аристократи, често с йезуити. Невинни като младенци.

— Какво си мърмориш? — прекъсна ме Изабел.

Осъзнах, че сме излезли от дома на германеца и всъщност вървим покрай морето и си отиваме вкъщи. От две минути, осведоми ме тя, съм си говорел сам, нищо не можела да разбере. Обясних й накратко същността на проблема.

— Лесно е да си оптимист — заключих аз сурово, — лесно е да си оптимист, когато ти стига едно куче и не искаш да имаш деца.

— И ти си в същото положение, но не си станал кой знае какъв оптимист… — забеляза тя. — Просто те са стари… — продължи снизходително. — Когато човек остарява, има нужда да мисли за успокояващи и приятни неща. Да си представя, че на небето ни очаква нещо хубаво. Полека-лека се готви за смъртта. Когато не е прекалено тъп или прекалено богат.

Спрях и се загледах в океана и звездите. Същите звезди, на които Хари посвещаваше нощите си, докато Хилдегард се отдаваше на импровизации free classic по Моцартови теми. Музиката на сферите, звездното небе; нравственият закон в сърцето ми. Мислех си за този стил и за това, което ме разделяше от него — ала нощта беше толкова приятна, че поставих ръка на дупето на Изабел, усещах го много добре под лекия плат на лятната й пола. Тя легна на дюната, махна бикините си, разтвори крака. Влязох в нея — за първи път бяхме лице в лице. Гледаше ме право в очите. Помня много добре движенията на катерицата й, виковете й накрая. Помня ги още по-добре и защото тогава се любихме за последен път.

Минаха няколко месеца. Пак дойде лято, после есен; Изабел не изглеждаше нещастна. Играеше с Фокс, грижеше се за азалиите си; аз се занимавах с плуване и препрочитах Балзак. Една вечер, когато слънцето още огряваше вилата, тя ми каза кротко:

— Ще ме зарежеш заради някоя по-млада…

Възразих, че никога не съм й изневерявал.

— Знам… — каза тя. — По едно време мислех, че ще го направиш, че ще изчукаш някоя от онези фльорци, които се въртят в редакцията, после ще се върнеш при мен, пак ще прекараш някоя фльорца и т.н. Щях да страдам ужасно, но в крайна сметка щеше да е по-добре.

— Опитах веднъж. Но мацката не пожела.

Спомних си, че в онази сутрин бях минал покрай лицея „Фенелон“. Беше междучасие, момичетата бяха между четиринайсет и петнайсет години и всичките бяха по-красиви, по-привлекателни от Изабел само защото бяха по-млади. Няма съмнение, че те бяха навлезли в етап на жестоко нарцистично съперничество — едни бяха смятани за сладки от връстниците си момчета, други — за незабележими или направо грозни; въпреки това за всяко от тези млади тела един петдесетгодишен мъж би платил, и то скъпо, и ако се наложи, би рискувал репутацията, свободата и дори живота си. Колко просто нещо е животът! И колко безизходно! Докато отивах да взема Изабел от редакцията, заговорих някаква беларуска, която чакаше да я фотографират за осма страница. Момичето прие да пийне нещо, но ми поиска петстотин евро за една свирка; не се съгласих. По същото време юридическият арсенал, насочен към репресиране на сексуалните отношения с малолетни, беше станал по-жесток; увеличаваха се призивите за химическа кастрация. Да се възбуждат желанията до непоносимост, като в същото време се пречи всячески на осъществяването им — такъв беше единственият принцип, заложен в основата на западното общество. Познавах всичко това, познавах го до дъно, бях го използвал в много скечове; въпреки това и аз бях жертва на същия процес. Събудих се през нощта, изпих три пълни чаши вода една след друга. Представях си през какви унижения трябва да мина, за да прелъстя коя да е тийнейджърка; представях си трудно постигнатото съгласие, срама на момичето, когато трябва да излезем заедно на улицата, безгрижието, с което щеше да ме остави заради някой свой връстник. Представях си как това нещо се повтаря безброй пъти и разбрах, че няма да мога да го преживея. Ни най-малко не претендирах, че мога да избегна естествените закони — тенденцията към намаляване на ерекционните способности на члена ми, необходимостта да намирам млади тела, за да поправя механизма… Отворих една опаковка със салам и бутилка вино. Добре де, ще платя, си казах аз; когато стигна дотам, когато ще имам нужда от свежи дупенца, за да поддържам ерекцията си, ще платя. Но ще платя по пазарната цена. Петстотин евро за една свирка, за какво се мисли оная славянка? Цената е петдесет, не повече. В хладилника открих начената кофичка с „Марон сюис“. На този етап от разсъжденията ми ме шокираше не това, че има мацки, които са готови да го правят за пари, а че има такива, които не са готови или пък искат недостъпна цена; с други думи, настоявах за пазарна регулация.

— Значи не си платил… — възрази Изабел. — И сега след пет години още не си решил да го сториш. Не, ще се случи следното: ще срещнеш някое младо момиче — не Лолита, а момиче на двайсет, двайсет и пет години — и ще се влюбиш. Ще бъде интелигентно, готино, по-скоро хубаво момиче. С което бихме могли да станем приятелки…

Беше се стъмнило, не успявах да различа чертите на лицето й.

— Което би могло да съм аз…

Тя говореше спокойно, но аз не знаех как да тълкувам това спокойствие; все пак в гласа й имаше нещо необичайно, а и аз нямах опит с подобни ситуации; преди да срещна Изабел, никога не бях се влюбвал и никоя жена не се беше влюбвала в мен, с изключение на Дебелия задник, но това е друг проблем; тя беше най-малко на петдесет и пет години, когато я срещнах, поне така си мислех тогава, струваше ми се, че може да ми бъде майка, от моя страна не ставаше дума за любов, дори не бях си го помислял, а безнадеждната любов е нещо съвсем друго: вярно, много е мъчителна, но никога не създава същата близост, същата чувствителност към интонациите на другия, не я създава дори у безнадеждно влюбения, който е твърде потънал в яростното си и безполезно очакване, за да запази и най-малката проницателност, за да може да изтълкува правилно някакъв сигнал; накратко, намирах се в положение, което в моя живот беше безпрецедентно.

Никой не може да вижда по-нагоре от себе си, казва Шопенхауер, за да ни внуши, че не е възможно да има обмен на идеи между двама индивиди с твърде различно интелектуално ниво. В този момент, очевидно, Изабел можеше да вижда над мен; благоразумно замълчах. В края на краищата, казах си аз, можех и да не срещна никакво момиче; като се имат предвид малкото ми познанства, това дори беше твърде вероятно.

Тя продължаваше да купува френски вестници, е, не често, два пъти седмично и от време на време ми даваше да прочета някоя статия с презрително сумтене. Горе-долу по това време френските медии подеха голяма кампания за приятелството, лансирана вероятно от „Льо Нувел Обсерватьор“. „Любовта може да свърши, приятелството — никога“ — приблизително такава беше темата на статиите. Не разбирах защо трябва да се твърдят такива безсмислици; Изабел ми обясни, че това е вестникарски номер, че става дума само за ежегодния вариант на темата: „Разделяме се, но си оставаме приятели“. Според нея това щяло да продължи още четири-пет години преди да се приеме, че преминаването от любовта в приятелство, тоест от едно силно към едно слабо чувство, е прелюдия към изчезването на чувството изобщо — в исторически план, защото в индивидуален план безразличието е далеч най-благоприятното положение; обикновено, след като се разпадне, любовта не се превръща в безразличие, а още по-малко в приятелство, а направо в омраза. Тази забележка ми позволи да нахвърля сценарий, озаглавен „ДВЕ МУХИ ПО-КЪСНО“, който щеше да стане кулминационната — и финална — точка на кариерата ми в киното. Агентът ми беше във възторг, че пак работя; два месеца и половина отсъствие е много. Възторгът му изстина, когато получи окончателния продукт. Не бях скрил от него, че става дума за филмов сценарий, който исках да режисирам и изиграя сам; не там бил проблемът, каза ми той, хората от дълго време чакали, добре било да ги изненадам, това можело да стане култов филм. Но съдържанието… Честно казано, не съм ли отишъл твърде далеч?

Филмът разказваше за живота на човек, чието любимо развлечение е да убива мухи с ластик (откъдето и заглавието); обикновено не успява — все пак ставаше дума за тричасов пълнометражен филм. Второто любимо развлечение на този мъж са минетите с недостигнали пубертета девойчета — най-много четиринайсетгодишни; с тях има по-голям успех, отколкото с мухите.

Противно на онова, което впоследствие повтаряха корумпираните медии, филмът не беше колосален провал; дори беше триумфално приет в някои страни в чужбина; във Франция донесе доста добри печалби, без обаче да достигне цифрите, които можеха да се очакват при главозамайващо възходящия характер на кариерата ми до този момент; това е всичко.

Но неуспехът му сред критиката беше реален; и днес още ми се струва незаслужен. „Изтъркана клоунада“ беше заглавието на статията за филма във в. „Льо Монд“, който по този начин умело се разграничаваше от колегите си моралисти, поставящи в уводните статии най-вече въпроса за забраната му. Вярно е, че ставаше дума за комедия и че повечето гегове бяха лесни и дори вулгарни; но все пак имаше няколко диалога в някои сцени, които сега ми се струват най-доброто, което съм сътворил. Особено в Корсика, в продължителната сцена, заснета по склоновете на прохода Бавела, където героят (изпълняван от мен) показва вилата си на малката Орор (девет години), която е свалил по време на една Дисни закуска в парка „Маринленд“ в Бонифачо.

— Трябва ли да живееш в Корсика — нахално подмяташе момиченцето, — за да стоиш на магистралата…

— Да гледаш как префучават колите — отговаряше той (отговарях аз), — вече е нещо като живот.

Никой не се смя; нито по време на предпремиерната прожекция, нито на премиерата, нито на фестивала на комичния филм в Монбазон. И все пак, и все пак, казвах си аз, никога не се бях издигал така високо. Нима Шекспир можеше да създаде такъв диалог. Нима можеше дори да си го представи, нещастният селяндур?

Отвъд изтърканата като реклама за шампоан тема за педофилията (и дори за шампоан „Бебе“, хахаха, — така се изразявах по онова време в интервютата), този филм целеше да стане трепетна пледоария срещу приятелството и по-общо — срещу несексуалните отношения като цяло. За какво всъщност можеха да говорят двама мъже след определена възраст? Кое би накарало двама мъже да останат заедно освен, разбира се, конфликт на интереси, освен когато някакъв проект (да свалят правителството, да построят магистрала, да напишат сценарий за анимационен филм, да изтребят евреите) не ги обединява? След определена възраст (говоря за средноинтелигентните мъже, а не за одъртели простаци) е очевидно, че всичко е казано. Може ли едно толкова празно по същество намерение като това „да прекараме заедно известно време“ да породи нещо друго освен скука, притеснение и в крайна сметка откровена ненавист? Докато между мъжа и жената винаги, въпреки всичко, съществува нещо: слабо привличане, малка надежда, малка мечта. Фундаментално предназначена за спор и несъгласие, речта си остава белязана от този си войнствен произход. Речта разрушава, разделя и когато между мъжа и жената остане само тя, с право се смята, че връзката е изчерпана. Но придружена, смекчена и в известен смисъл осветена от ласките, тя приема друг, не така драматичен, а по-дълбок смисъл, нещо като самостоятелен интелектуален контрапункт, безцелен и свободен.

Насочен не само срещу приятелството, но и срещу всички обществени отношения, лишени от физически контакт, филмът представляваше — само вестник „Слат Зоун“ уместно го отбеляза — косвена апология на бисексуалността и дори на хермафродитизма. Общо взето, връщах се към древните гърци. Когато човек остарява, винаги се връща към древните гърци.