Мишел Уелбек
Възможност за остров (38)

Даниел 1, 19

Трябваше да чакам два часа на летището в Мадрид преди полета за Алмерия и те бяха достатъчни, за да изляза от странното абстрактно състояние, в което се намирах след престоя ми при елоимитите, и отново да се потопя в страданието, както постепенно се влиза в леденостудена вода; въпреки горещината, още щом се качих в самолета, треперех от безпокойство. Естер знаеше, че трябва да замина същия ден, и аз с огромно усилие на волята не й съобщих, че ще имам двучасов престой в Мадрид, защото перспективата да ми каже, че два часа е много кратък срок, за да вземе такси и т.н., ми изглеждаше непоносима. Въпреки това през тези два часа, докато се скитах из магазините за CD, които бяха предприели безсрамна промоция на последния диск на Давид Бисбал (доста разголена, Естер бе участвала в един от последните клипове на певеца), из Puntas de fumadores^[1] и бутиците с модни парцали „Jennyfer“, имах все по мъчителното чувство, че виждам как младото й тяло, още по-еротично в лятната рокля, пресича улиците на града на няколко километра оттук под изпълнените с възхищение погледи на момчетата. Спрях в „Тап Тап Тапас“ и си поръчах отвратителни кренвирши, плаващи в много мазен сос, които придружих с много бири; усещах как стомахът ми се подува и се пълни с лайна и ми хрумна да ускоря деструктивния процес, да стана стар, противен дебелак, за да се почувствам съвсем недостоен за тялото на Естер. Точно когато отварях третата бира „Маоу“, по радиото в бара пуснаха песен; не познавах певеца, но не беше Давид Бисбал, по-скоро традиционно латино, с онези опити за вокализи, които младите испанци вече смятат за смешни, певец за домакини, а не за мацки, но припевът гласеше Mujer es fatal^[2] и си дадох сметка, че никога не съм чувал по-точен израз за това просто и тъпо нещо и че поезията, когато успее да постигне простота, е голяма работа, наистина big thing; на испански думата fatal чудесно подхождаше, не виждах коя друга отговаря по-добре на положението ми, намирах се в ад, в автентичен ад, сам бях попаднал в клопката, бях пожелал да се намърдам вътре, но не знаех изхода и дори не бях сигурен, че искам да изляза, неяснотата в ума ми, ако имам такъв, беше все по-голяма, във всеки случай имах поне тяло, тяло, изтерзано и измъчено от желание.

След като се прибрах в Сан Хосе, си легнах веднага, поглъщайки голяма доза приспивателни. През следващите дни само се скитах от стая в стая из вилата; вярно, че бях безсмъртен, но за момента това почти нищо не променяше, Естер продължаваше да не се обажда, а за мен само това имаше значение. Слушайки случайно някакво културно предаване по испанската телевизия (впрочем не беше случайно, беше истинско чудо, защото културните предавания по испанската телевизия са рядкост, испанците изобщо не ги обичат, както и изобщо културата, тази област им е дълбоко враждебна, понякога човек има чувството, че като говори за култура, им нанася лична обида), научих, че последните думи на Имануил Кант на смъртното му ложе били: „Стига толкова“. Внезапно бях обхванат от мъчителен пристъп на смях, придружен с болки в стомаха, които продължиха три дни, след което започнах да повръщам жлъчна течност. Извиках лекар, който каза, че съм се отровил, разпита ме какво съм ял през последните дни и ми препоръча да купувам млечни продукти. Купих ги и още същата вечер се отбих пак в „Дайамънд Найтс“, което бе оставило спомен за почтено заведение, където не ви юркат да консумирате на всяка цена. Около бара имаше трийсетина проститутки; но само двама клиенти. Избрах една мароканка, която едва ли бе на повече от седемнайсет години; деколтето й добре подчертаваше големите й гърди и наистина ми се стори, че всичко ще бъде наред, но когато отидохме в стаята, трябваше да приема очевидното: не се възбуждах дори за да нахлузя презерватив; при това положение тя отказа да ми духа, и какво да се прави? В края на краищата тя ми лъсна бастуна, като упорито гледаше ъгъла на стаята, правеше го много енергично и ме заболя. След една минута изтече някаква прозрачна течност и тя веднага ми пусна хуя; оправих си панталона и отидох да пикая.

На другия ден получих факс от режисьора на „ДИОГЕН ЦИНИКЪТ“. Чул, че съм се отказал от проекта за „ЧУК-ЧУК ПО МАГИСТРАЛАТА“, и наистина съжалявал: бил готов да се наеме с режисурата, ако се съглася да напиша сценария. Щял да мине през Мадрид следващата седмица, предлагаше ми да се срещнем.

Не поддържах редовни контакти с този тип, всъщност не бях го виждал от пет години. Щом влязох в кафенето, установих, че напълно съм забравил как изглежда; седнах на първата маса и поръчах бира. След две минути мъж на четирийсетина години, дребен, пълничък, с къдрави коси, облечен със странно ловно яке в зеленикав цвят с множество джобове, спря до масата ми широко усмихнат и с чаша в ръка. От небръснатата му физиономия личеше, че е чиста проба шмекер, но аз продължавах да не го разпознавам; все пак го поканих да седне. Агентът ми му дал да прочете проекта и въвеждащата сцена, която бях написал; намирал идеята за изключително интересна. Машинално кимнах, хвърляйки поглед към мобилния; от летището бях изпратил на Естер съобщение, че съм в Мадрид. Тя се обади в подходящия момент, точно когато съмненията пак щяха да ме нападнат, и обеща да мине след десетина минути. Вдигнах очи към режисьора, все още не си спомнях името му, но знаех, че не ми харесва, не харесвах възгледа му за човечеството и изобщо нямах какво да правя с този тип. Той ми предлагаше да работим заедно над сценария; подскочих от това му хрумване. Той забеляза, даде заден ход и ме увери, че мога да работя и сам, ако предпочитам, че ми има пълно доверие. Нямах никакво желание да се занимавам с тъпия сценарий, исках само да поживея още съвсем малко, ако бе възможно, но не можех да му го кажа направо, той беше от хората със змийски език, новината незабавно щеше да се разпространи из цялата гилдия, а по неясни причини — може би само от умора — ми се струваше необходимо да заблуждавам хората още няколко месеца. За да поддържам разговора, му разказах историята за германеца, който изял някакъв тип, когото срещнал в Интернет. Отначало му отрязал пениса, опържил го с лук и го хапнали заедно. След това го убил, после го разфасовал и напълнил фризера си. От време на време изваждал по едно парче, размразявал го и го готвел, като всеки път използвал различна рецепта. Моментът на съвместното ядене на пениса бил силно религиозно преживяване, истинско общение между него и жертвата, казал той на следователите. Режисьорът ме слушаше с тъпа и жестока усмивка, като вероятно си въобразяваше, че имам намерение да вмъкна тези неща в сценария, и вече се наслаждаваше на гнусните образи, които ще може да извлече от тях. За щастие Естер пристигна, усмихната, с плисираната си пола, която се развяваше около бедрата й, и се хвърли в прегръдките ми с непринуденост, която ме накара да забравя всичко. От време на време режисьорът я гледаше с вид на ценител — тя бе поставила краката си на стола срещу себе си, бе ги разтворила леко, не носеше бельо и всичко това изглеждаше естествено и логично — обикновено следствие от околната температура, очаквах всеки момент да си избърше котето с някоя от книжните салфетки на бара. Най-сетне той каза довиждане, обещахме да поддържаме контакта. След десет минути бях в нея и се чувствах добре. Чудото се повтаряше и бе така силно, както в първия ден, и отново повярвах за последен път, че ще продължи вечно.

Несподелената любов е кръвоизлив. През следващите месеци, докато в Испания настъпваше лятото, все още успявах да си казвам, че всичко върви добре, че сме равни в любовта, но за жалост никога не съм имал дарбата да се самозалъгвам. След две седмици тя ми дойде на гости в Сан Хосе и макар да ми отдаваше тялото си със същата непринуденост и без почти никакви задръжки, забелязах, че все по-често се отдалечава на няколко метра, за да говори по мобилния си. По време на тези разговори тя непрекъснато се смееше, много по-често, отколкото с мен, обещаваше, че скоро ще се върне, и намерението ми да й предложа да прекараме заедно лятото се обезсмисли напълно; отведох я на летището почти с облекчение. Бях избегнал раздялата, все още бяхме заедно, както се казва, и следващата седмица аз отидох в Мадрид да я видя.

Знаех, че тя продължава да ходи често по барове и да прекарва понякога цели нощи в танци; нито един път обаче не ми предложи да я придружа. Представях си как отговаря на приятелите си, които я канят да излезе: „Не, тази вечер не мога, с Даниел съм…“ Вече познавах много от тях, повечето бяха студенти или актьори; често в стил груув, със средно дълги коси и удобни дрехи; обратно, някои комично подчертаваха стила мачо или латински любовник, но всички очевидно бяха млади, а и можеше ли да бъде другояче? Понякога се питах колко от тях са й били любовници? Тя никога не правеше нищо, което да ме постави в неудобно положение; но и аз никога не се почувствах част от групата й. Спомням си една вечер, вероятно към десет часа, бяхме около десетина души в един бар и всички оживено говореха за предимствата на различните заведения, някои по-хаус, други — по-транс. От десет минути имах ужасно желание да им кажа, че и аз искам да навляза в този свят, да се забавлявам с тях, да стоя до края на нощта; бях готов да ги умолявам да ме заведат. После случайно забелязах лицето си в огледалото и разбрах. Бях чукнал четирийсетака; лицето ми беше загрижено, сковано, издаваше житейския ми опит, отговорностите, неприятностите; ни най-малко не приличах на човек, с когото някой може да се весели; бях обречен.

През нощта, след като се бях любил с Естер (това бе единственото нещо, което все още наистина вървеше между нас, навярно само тази част от моето Аз беше останала млада и непокътната), съзерцавайки нейното бяло и гладко тяло, което спеше на лунната светлина, с болка си спомнях за Дебелия задник. Ако трябваше, както казва Евангелието, да бъда мерен със собствения си аршин, то работата ми бе спукана, защото няма съмнение, че се бях държал с Дебелия задник безмилостно. Не че милостта щеше да помогне кой знае колко: можеш да извършиш много неща от съчувствие, но не и да се дървиш, не, не става.

По времето, когато срещнах Дебелия задник, бях на около трийсет години и започвах да имам известен успех — все още не бях завладял широката публика, но ме ценяха. Бързо забелязах дебелата бледолика жена, която идваше на всичките ми представления, сядаше на първия ред и всеки път ми подаваше бележника си с автографи. Бяха й нужни шест месеца, за да се осмели да ме заговори — макар че не, мисля, че в крайна сметка аз поех инициативата. Тя бе образована жена, преподаваше философия в един парижки университет и, честна дума, отначало изобщо нищо не подозирах. Помоли ме да й разреша да публикува коментиран препис на скечовете ми в „Каие д’етюд феноменоложик“; естествено, се съгласих. Признавам, че дори бях поласкан, бях със средно образование, а тя ме сравняваше с Киркегор. Започнахме да си пишем по Интернет в продължение на няколко месеца, постепенно нещата взеха друга насока и накрая приех да отида на вечеря в дома й. Трябваше да се усъмня още щом видях пеньоара й, но все пак успях да си тръгна, без да я унижа много, поне така се надявах, ала още на другия ден започнаха първите порнографски мейлове. „Ах, да те почувствам най-сетне в мен, да усетя как плътта на твоето стъбло разтваря моето цвете…“ Беше ужасно, тя пишеше като Жерар дьо Вилие^[3]. Не можеше да се каже, че е запазена, изглеждаше по-стара, но всъщност бе на четирийсет и седем години, когато я срещнах — точно на колкото бях и аз, когато срещнах Естер. В мига, когато осъзнах този факт, скочих от леглото задъхан от тревога и закрачих насам-натам из стаята — Естер спеше спокойно, беше се отвила. Господи, колко беше хубава!

По онова време си мислех — и след петнайсет години си спомням за това със срам и отвращение, — мислех си, че след известна възраст сексуалното желание изчезва, или поне ви оставя относително спокойни. Как съм могъл аз, който се имах за проницателен, язвителен, тънък ум, как съм успял да си създам толкова жалка илюзия! По принцип добре познавах живота, дори бях чел книги и ако имаше проста тема, тема, по която, както се казва, всички са единодушни, тя бе именно тази. Сексуалното желание не само не изчезва, но с възрастта става все по-жестоко, все по-болезнено и ненаситно — и дори у мъжете, между другото доста малко на брой, при които изчезва отделянето на хормони, ерекцията и всички свързани с нея проблеми, все едно влечението към младите женски тела не намалява, а става, и това е може би още по-лошо, cosa mentale^[4], желание за желанието. Такава е истината, такива са фактите, това са повтаряли неуморно всички сериозни автори.

Като крайна мярка бих могъл да оближа катерицата на Дебелия задник — представях си как лицето ми се впуска между отпуснатите бедра и белезникавите й тлъстини и как езикът ми се опитва да съживи увисналия й клитор. Но бях сигурен, че дори и това няма да помогне и само ще усили терзанията й. Като всички останали жени тя искаше да бъде наебана, нямаше да се задоволи с по-малко, нямаше начин да се споразумеем.

Избягах, спасих се като всички мъже в подобни обстоятелства: престанах да отговарям на мейлите, забраних да я пускат в гримьорната ми. Тя не се отказа в продължение на пет, може би седем години, преследваше ме ужасно много години наред; мисля, че продължи и след срещата ми с Изабел. Естествено, аз нищо не бях й казал, нямах никакъв контакт с нея; може би в крайна сметка интуицията, женската интуиция, както се говори, съществува; във всеки случай тя избра точно този момент, за да изчезне, да напусне живота ми или може би живота изобщо, както многократно ме беше заплашвала.

След тази мъчителна нощ взех първия полет за Париж. Естер бе леко учудена, мислеше, че ще прекарам цялата седмица в Мадрид, аз също така бях предвидил нещата и изобщо не разбирах причината за внезапното ми заминаване, може би исках да хитрувам, да покажа, че и аз имам свой живот, своя работа, че съм независим, — но все едно, номерът не мина, тя изобщо не показа, че е развълнувана или смутена от новината, и само рече: „Bueno…“^[5] Мисля, че постъпките ми вече нямаха никакъв смисъл, че започвах да се държа като старо смъртноранено животно, което тръгва ту в една, ту в друга посока, блъска се във всички препятствия и се чувства все по-слабо, уплашено и опиянено от мириса на собствената си кръв.

Използвах за предлог желанието си да видя отново Венсан, поне така казах на Естер, но едва когато кацнах на Роаси, си дадох сметка, че наистина искам да го видя, не знам точно защо, може би просто за да се убедя, че щастието е възможно. Той се беше настанил със Сюзан в къщата на баба си и дядо си — там, където практически беше живял през целия си живот. Беше началото на май, но времето беше мрачно и червената тухлена постройка изглеждаше тъжна; бях изненадан от имената на табелката върху пощенската кутия: „Сюзан Лонгфелоу“, добре, но „Венсан Макори“. Ами да, пророкът се казваше Робер Макори, а Венсан вече нямаше право да носи името на майка си; фамилията Макори му бе дадена по административен път, защото трябваше да има някаква, докато чакаше решението на съда. „Аз съм грешка…“ — ми беше казал Венсан, намеквайки за родството си с пророка. Може би; но баба му и дядо му го бяха приели и обичали като жертва, бяха горчиво разочаровани от бонвиванския и безотговорен егоизъм на сина си, впрочем характерен за цяло едно поколение, преди нещата да се влошат и да остане само егоизмът, след като бонвиванството се изпари; във всеки случай те го бяха приели, бяха разтворили вратите на дома си и това бе нещо, което аз например никога не бих направил за сина си, дори мисълта да живея под един покрив с този малък задник щеше да бъде непоносима за мен, просто аз и той бяхме хора, които не би трябвало да съществуват, за разлика от Сюзан, която сега живееше в тази старинна, претрупана, мрачна обстановка, далеч от родната си Калифорния, но веднага се бе почувствала добре, нищо не бе изхвърлила: разпознах семейните снимки в техните рамки, медалите на дядото и биковете с движещи се глава и крака, сувенири от престоя в Коста Браво. Може би бе проветрила, бе купила цветя, не знам, нищо не разбирам, винаги съм живял като на хотел, нямам инстинкт за дом, ако до мен няма жена, едва ли бих мислил за него, във всеки случай сега къщата беше станала семейно огнище, в което хората могат да бъдат щастливи, тя явно умееше да създава уют. Сюзан обичаше Венсан, веднага го разбрах, беше очевидно, но преди всичко тя обичаше. В природата й бе заложено да обича, както на кравата — да пасе (или на птицата да пее; или на плъха — да души). След като бе загубила предишния си господар, тя почти моментално си беше намерила нов и светът около нея отново се бе изпълнил с позитивна очевидност. Вечерях с тях и прекарахме приятна, хармонична вечер, страдах съвсем малко, но все пак нямах смелост да остана да спя у тях и си тръгнах към единайсет часа, след като си резервирах стая в „Лутеция“.

На станцията „Монпарнас-Биенвеню“ отново се замислих за поезията, може би защото се бях срещнал с Венсан, а това винаги ме караше да осъзнавам по-отчетливо границите си: от една страна, в творчеството, но също така и в любовта. Трябва да кажа, че в този момент минавах покрай един афиш „Стихове в метрото“ и по-точно пред този, който възпроизвеждаше стихотворението „Свободен съюз“ на Андре Бретон. Независимо от отвращението, което предизвиква личността на Андре Бретон, независимо от глупостта на заглавието, жалък оксиморон, доказателство не само за известно размекване на мозъка на автора, но и за силния усет за реклама, характерен за сюрреализма и в последна сметка изразяващ същността му, трябваше да призная: в този случай кретенът бе написал хубаво стихотворение. Явно не само аз имах някакви задръжки, защото на следващия ден, минавайки покрай същия афиш, забелязах, че върху него някой беше написал: „Вместо тъпите ви стихотворения по-добре изпратете повече вагони в пиковите часове“. Това върна доброто ми настроение и дори повиши самочувствието ми през целия следобед; вярно, че бях само един комик, но все пак бях комик.

След вечерята ми у Венсан предупредих на рецепцията в „Лутеция“, че вероятно ще задържа стаята си за няколко дни. Те приеха новината с любезно разбиране. В крайна сметка, наистина бях известен; можех да си позволя да си харча парите, пиейки на бара коктейли „Александра“ с Филип Солерс или с Филип Бувар — може би не и с Филип Леотар^[6] — вече беше умрял; но в края на краищата, като се има предвид известността ми, можех да имам достъп до тези три категории Филиповци. Можех да прекарам нощта с някоя словенска транссексуална курва; с една дума, можех да водя блестящ светски живот и вероятно точно това очакваха от мен. Хората стават известни с едно-две талантливи произведения, не повече, самият факт, че едно човешко същество има да каже едно-две неща, е доста учудващ; след това те се справят сами с упадъка си: едни — спокойно, други — болезнено, зависи от човека.

Аз обаче не направих през следващите дни нищо такова, а още на другия ден пак се обадих на Венсан. Той бързо беше разбрал, че ми е неприятно да гледам неговото семейно щастие, и ми предложи да се срещнем в бара на „Лутеция“. Всъщност той говори само за проекта на посолството, което според него трябвало да бъде предназначено за хората на бъдещето. Беше си поръчал лимонада, но не докосна чашата си; от време на време някоя звезда минаваше през бара, забелязваше ме и ми кимаше съучастнически; Венсан не обръщаше никакво внимание на всичко това. Говореше, без да ме гледа, без дори да провери дали го слушам, гласът му беше едновременно замислен и отсъстващ, сякаш говореше на магнетофон или даваше показания пред анкетна комисия. Докато ми обясняваше идеята си, разбрах, че той постепенно се отдалечава от първоначалното си намерение, че проектът става все по-амбициозен и че целта му вече не бе онова, което един високопарен автор от XX век бе нарекъл „човешкият жребий“. За човечеството вече имало, каза ми той, многобройни свидетелства, които единодушно стигали до плачевно заключение: с една дума, този сюжет бил известен. Бавно, но безвъзвратно той се отдалечаваше от бреговете на хората, за да плава към абсолютното другаде, където аз не се чувствах способен да го следвам, и несъмнено то беше единственото пространство, в което лично той можеше да диша свободно, несъмнено животът му никога не е имал друга цел, но в такъв случай той трябваше да я преследва сам; в крайна сметка винаги е бил сам.

Вече не сме същите, настоя той тихо, станали сме вечни; вярно, нужно ни е време, за да свикнем с тази мисъл; въпреки това нещата са се променили изцяло, и то още отсега. След заминаването на последователите Учения останал с няколко сътрудници в Ланзароте и продължавал изследванията си; нямало съмнение, че в крайна сметка ще успее. Човешкият мозък имал големи размери, непропорционално големи в сравнение с първичните потребности, свързани с оцеляването, с елементарното търсене на храна и сексуален партньор; най-сетне сме щели да започнем да го използваме. В обществата с голяма престъпност, припомни той, никога не е могла да се развие истинска култура на ума просто защото физическата сигурност е предпоставка за свободното мислене и никаква философия, никаква поезия, никаква творческа мисъл не е можела да се роди у индивид, който трябва да се грижи за оцеляването си и да бъде постоянно нащрек. След като се гарантира съхраняването на нашата ДНК, ние ставаме потенциално безсмъртни и ще се окажем в условия на абсолютна физическа сигурност, каквато никога нито едно човешко същество не е имало; никой не можел да предвиди какви ще са последствията за умственото му развитие.

Този спокоен и някак неангажиращ разговор ми подейства изключително добре и аз за първи път започнах да мисля за собственото си безсмъртие и да гледам на нещата по-нашироко. Но когато се върнах в стаята си, намерих на мобилния съобщение от Естер, която просто ми пишеше: „I miss you“^[7], и отново почувствах впита в плътта ми нуждата си от нея. Радостта е толкова рядко нещо. На другия ден се качих на самолета за Мадрид.