Мишел Уелбек
Възможност за остров (54)

Даниел 1, 27

След завръщането си в Сан Хосе аз продължих да влача съществуването си, горе-долу това е всичко, което мога да кажа. Общо взето, като за самоубийство нещата вървяха добре и през юли и август изненадващо леко завърших описанието на събития, които се бяха оказали най-значителните и пагубните в живота ми. Бях начинаещ автор в автобиографичния жанр, честно казано, дори не бях автор и несъмнено това обяснява защо нито веднъж през тези дни не си дадох сметка, че самото писане, създавайки у мен илюзията, че контролирам събитията, всъщност ми пречи да изпадна в състояния, нуждаещи се от онова, което очарователният жаргон на психиатрите нарича шокова терапия. Странно е — дори не подозирах, че се движа по ръба на пропастта; още повече че сънищата ми би трябвало да ме предупредят. В тях все по-често присъстваше Естер, тя беше все по любвеобилна и дяволита, а те ставаха все по-наивно порнографски, истински сънища от глад и не предвещаваха нищо добро. Налагаше ми се да излизам от време на време, за да купя бира и сухари, обикновено на връщане минавах през плажа и очевидно срещах голи момичета и дори в голямо количество; още същата нощ те се оказваха в центъра на сърцераздирателно нереалистични оргии, организирани от Естер, чийто главен герой бях аз; все по-често мислех за нощните полюции на старците, които бяха жива мъка за санитарите, като през цялото време си повтарях, че няма да стигна дотам, че ще извърша своевременно фаталния жест, че у мен все пак има някакво достойнство (макар че в живота ми досега нямаше пример за такова нещо). Може би изобщо не беше сигурно, че ще се самоубия, може би щях да си остана част от онези, които лазят по нервите докрай, а тъй като бях фрашкан с мангизи, можех да лазя по нервите на голям брой хора. Мразех човечеството, мразех го от самото начало и тъй като нещастието озлобява, сега го мразех още повече. В същото време бях станал като кученце, което можеш да укротиш с бучка захар (дори нямах предвид именно тялото на Естер, всичко беше добре дошло — цици, коте); но никой не ми подхвърляше тази бучка захар и бях на път да завърша живота си, както го бях започнал; с отчаяние и ярост, изпаднал в злобна паника, ожесточена от лятната жега. Може би поради животинския си произход хората говорят толкова много за метеорология и климат, правят го под влияние на първичен спомен, вписан в сетивните им органи и свързан с жизнените условия в доисторическата епоха. Но тези банални, общоприети разговори винаги са белег на истински проблем: докато живеем в апартаменти, при стабилни температурни условия, гарантирани от надеждна и изпитана технология, е невъзможно да се отърсим от този животински атавизъм; по същия начин осъзнаването на нашето пълно и окончателно нищожество и нещастие може да се прояви по контраст само в благоприятни климатични условия.

Постепенно разказът ми съвпадна с времето на реалния ми живот; на 17 август, в жесток пек, описах спомените си от партито в Мадрид по случай рождения ден на Естер, което беше станало точно преди една година. Разказах набързо за последния си престой в Париж, за смъртта на Изабел; струваше ми се, че всичко това вече се съдържа в предишните страници, то беше логично следствие, част от общата съдба на хората, а аз, обратно, исках да бъда първопроходец, да създам нещо изненадващо и ново.

Сега вече разбирах пълния обхват на лъжата; тя засягаше всички страни на човешкия живот и употребата й бе универсална; всички философи без изключение я бяха утвърждавали, както и почти всички литератори; вероятно тя бе нужна за оцеляването на вида и Венсан беше прав; моят животопис, след като бъде разпространен и коментиран, вероятно ще сложи край на познатото ни човечество. Моят поръчител, казано на мафиотски жаргон (но наистина ставаше дума за престъпление и дори буквално за престъпление срещу човечеството), можеше да бъде доволен. Човекът щеше да тръгне по друг път; той щеше да приеме нова вяра.

Преди да поставя финалната точка на моя разказ, за последен път си помислих за Венсан, истинският вдъхновител на тази книга и единственото човешко същество, към което някога съм изпитвал това толкова чуждо на природата ми чувство — възхищение. Венсан основателно беше видял у мен качества на шпионин и предател. В човешката история вече е имало шпиони и предатели (впрочем не толкова много, само няколко, и то на големи интервали, дори е забележително, че като цяло хората почти винаги са се държали като покорни добичета, с благодушието на вола, който радостно се качва в камиона за кланицата); но аз безспорно съм първият, който живее в епоха на такъв технически напредък, че предателството ми може да получи максимален отзвук. Всъщност аз само ще ускоря, концептуализирайки я, една неизбежна историческа еволюция. Хората все повече и повече ще искат да водят свободен, безотговорен живот, да търсят неистово насладата; те ще се стремят да живеят така, както вече живеят сред тях всички kids, и когато възрастта наистина ще започне да им тежи, когато няма да могат да продължат борбата, ще приключат; но междувременно ще са влезли в Църквата на елоимитите, генетичният им код ще бъде съхранен и те ще умрат с надежда за безкрайно продължаване на същия отдаден на удоволствия живот. Такъв е смисълът на историческото развитие, дългосрочната му ориентация и тя няма да се ограничи само със Запада, чиято единствена роля ще е да разори пустеещата земя, да прокара пътя, както го е вършел винаги след края на Средновековието.

Тогава човешкият вид в сегашната си форма ще изчезне; тогава ще се появи нещо различно, чието име още не знаем, и то ще бъде може би по-лошо или по-добро, но няма да бъде затворено в амбициите си и във всеки случай ще е по-спокойно; не трябва да се подценява значението на нетърпението и лудостта в човешката история. Може би този недодялан глупак Хегел е имал право, може би аз съм само хитрост на Разума. Малко вероятно е, че видът, който ще ни наследи, ще бъде обществен в същата степен. Откак се помня, идеята, която завършваше всички спорове и слагаше край на всички разногласия, идеята, около която винаги се постигаше абсолютен, спокоен и безпроблемен консенсус, можеше да се резюмира приблизително така: „Всъщност човек се ражда сам, живее сам и умира сам“. Достъпна и за най-повърхностните умове, тази фраза е и заключението, до което са стигнали и най-прозорливите мислители; при всички обстоятелства тя предизвиква единодушно одобрение и след произнасянето й всеки — независимо от възрастта, пола и общественото положение на събеседниците — си мисли, че никога не е чувал нещо по-красиво, по-дълбоко и по-правилно. Това биеше на очи още при моето поколение и още повече при поколението на Естер. Такава умствена нагласа едва ли може дългосрочно да благоприятства за пълноценен обществен живот. Способността за общуване е отживяла времето си и е изиграла историческата си роля; тя е била необходима при появата на човешкия интелект, но днес вече е ненужна и пречеща отживелица. Същото е и със секса, след като изкуственото създаване на деца се прилага повсеместно. „Да мастурбираш, означава да се любиш с човек, когото обичаш“ — тази фраза е приписвана на различни личности, като се почне от Кейт Ричарде и се свърши с Жак Лакан; във всеки случай, когато е била казана, тя е изпреварила времето си и следователно не е имала истинско влияние. Сексуалните отношения със сигурност ще се задържат известно време като рекламен сюжет и принцип на нарцистичната диференциация, като все повече и повече биват запазени за специалистите, за един своеобразен еротичен елит. Нарцистичната борба ще продължи дотогава, докато може да намира доброволни жертви, готови да черпят от нея своята порция унижение, вероятно ще продължи колкото и способността за общуване, ще бъде последната нейна останка, но в крайна сметка ще изчезне. Колкото до любовта, дори не мислете, аз съм навярно последният от моето поколение, който се обича твърде малко и затова е способен да обича друг човек, при това много рядко, само два пъти в живота ми. Няма любов в индивидуалната свобода, в независимостта, това е лъжа, и то една от най-големите, които можем да си представим; любов има само в желанието да те няма, да се стопиш, да изчезнеш като индивид в един вид океан от чувства, както казвали някога, във всеки случай в нещо, което поне в близко бъдеще е обречено.

Преди три години бях изрязал от „Хенте Либре“ фотография на мъж — виждаше се само тазът му, — който беше напъхал члена си наполовина и някак непринудено във вагината на жена на около двайсет и пет години с дълги кестеняви къдрави коси. Всички снимки в това списание, предназначено за „свободни двойки“, се въртяха около една и съща тема: защо точно тази толкова ми беше харесала? Опирайки се на колене и на лакти, младата жена беше извила глава към обектива, сякаш бе изненадана от това неочаквано членонапъхване, случило се, докато е мислила за съвсем друго нещо, например дали да измие плочките в кухнята; тя изглеждаше по-скоро приятно изненадана, погледът й изразяваше добродушно и безлично задоволство, сякаш не умът, а лигавиците й реагираха на този непредвиден контакт. Сама по себе си вагината й изглеждаше еластична и мека, с добри размери, удобна, във всеки случай беше приятно разтворена и създаваше впечатление, че се отваря лесно, при първо поискване. Тази приветлива, лишена от трагизъм гостоприемност, тази готовност да нагостиш другия „с каквото дал Господ“ сега беше всичко, което исках от света, разбрах го в продължение на няколко седмици, докато гледах тази фотография; давах си сметка също така, че никога няма да го получа, че дори не искам истински да го получа и че заминаването на Естер не бе мъчителна измяна, а абсолютен край. Може би вече се беше върнала от Щатите, струваше ми се малко вероятно да е напреднала в кариерата си на пианистка, все пак нямаше нужния талант, нито онзи процент лудост, която върви с него, всъщност тя беше едно твърде разумно създанийце. Дали се е върнала или не, все едно, знаех, че това не променя нищо, че тя няма да поиска да ме види, за нея бях минало свършено и, честно казано, и за себе си бях минало свършено, мисълта да се върна към кариерата си или изобщо да поддържам връзки със себеподобните си този път окончателно ме бе изоставила. Естер ме беше изцедила, бях изхабил с нея последните си сили, бях сдъвкан и изплют. Тя беше щастието ми, но — както още от началото предчувствах — и смъртта ми; това предчувствие впрочем ни най-малко не ме беше разколебало. След като човек трябва да посрещне смъртта си, да я види поне веднъж лице в лице, след като всеки от нас дълбоко в себе си знае това, не е ли далеч по-приятно тази смърт, вместо да приеме обичайния облик на скуката и умората, да ви се яви по изключение с озарено от наслада лице.