Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (8)

8

На следващата сутрин беше забавно.

Станахме доста рано. Слънцето тъкмо се издигаше над хоризонта и беше още хладно и влажно. Птичките чуруликаха.

Песента им ми напомни за вкъщи. Докато се смъквах от леглото и се протягах, мислех за мама и татко и ми се искаше да им се обадя и да им разкажа за лагера. Но все пак беше само вторият ден. Щях доста да се изложа, ако им се обадя още на втория ден.

Без съмнение ми беше мъчно за вкъщи. Но за щастие нямаше много време за самосъжаление. Облякохме чисти дрехи и бързо тръгнахме към сградата на върха на хълма, където беше столовата.

По средата на огромното помещение бяха наредени редици от маси и пейки. Подът и стените бяха облицовани в тъмно дърво. Високо над главите ни се кръстосваха също тъмни греди. Имаше твърде малко прозорци и това създаваше усещане, че се намираме в огромна, мрачна пещера.

Чиниите, чашите и приборите дрънчаха оглушително. Виковете и смеховете ни се отразяваха в дървените стени и отекваха във високия таван. Майк ми извика нещо през масата, но заради целия този шум не успях да го чуя.

Някои деца мрънкаха заради храната, но според мен си беше добре. Имаше бъркани яйца, бекон, пържени картофи и препечени филийки с голяма чаша сок. Вкъщи никога не ям толкова много на закуска, но тук усетих, че съм наистина гладен и излапах всичко.

След закуска се подредихме в редици пред сградата, за да ни разпределят по групи за различните занимания. Слънцето вече се беше издигнало високо в небето. Задаваше се един доста горещ ден. Възбудените ни гласове ехтяха по хълма. Смеехме се и приказвахме, бяхме в добро настроение.

Лари и двама от лагерните помощници стояха пред нас и с папки прикриваха очите си от силното слънце, докато ни разделяха на групи. Първата група от около десет момчета тръгна към реката за сутрешно плуване.

Някои извадиха късмет, помислих си аз. И на мен ми се искаше да отида до брега и да видя как е реката.

Докато чаках с нетърпение да чуя името си, забелязах, че на стената на сградата има телефонен апарат. В главата ми отново се появиха образите на мама и татко. Може да им се обадя по-късно, реших аз. Искаше ми се колкото се може по-скоро да им опиша лагера и да им разкажа за новите си приятели.

— Добре, момчета. След мен към игрището — нареди ни Лари. — Първата ни игра на скречбол.

Дванайсетина момчета, включително всички от моето бунгало, последвахме Лари надолу по хълма към широка зелена поляна, където беше игрището.

Затичах се да настигна Лари, който изглежда винаги вървеше страшно бързо и крачеше с дългите си крака, като че ли някой го гони.

— Ще отидем ли да плуваме след това? — попитах го аз.

Без да забавя крачка, той погледна папката си.

— Да, предполагам. Едно плуване ще ви дойде добре. Преди това обаче доста ще се поизпотите.

— Играл ли си някога скречбол? — запита ме Джей, докато и двамата се опитвахме да не изостанем от Лари.

— Ами, да — отвърнах аз. — Доста играем в училище.

Лари спря в далечния край на зеленото игрище, където вече бяха означени базите и квадратът за батера^[1].

Накара ни да се наредим в редица и да се разделим на два отбора.

Скречболът е лесна за научаване игра. Батерът удря топката високо нагоре и колкото се може по-надалече. После преминава през базите^[2] преди някой от другия отбор да успее да хване топката и да стреля с нея по батера, за да го извади от играта.

Лари започна да ни вика по име, за да ни раздели на два отбора. Извика Майк и той застана пред Лари, като внимателно придържаше бинтованата си ръка.

— Аз… аз май няма да мога да играя, Лари — запелтечи Майк.

— Хайде, Майк. Без мрънкане! — скара му се Лари.

— Но ръката много ме боли — настоя Майк. — Пулсира бясно, Лари. Болката ме пронизва от горе до долу. И виж — той вдигна ръката си към лицето на Лари — подула се е!

Лари внимателно отмести с папката си ръката на Майк.

— Седни на сянка — каза той на Майк.

— Не трябва ли да взема някакво хапче или да я намажа с нещо? — запита Майк притеснено. Видях, че горкото момче е наистина зле.

— Просто седни ей там до онова дърво — заповяда му Лари и посочи няколко ниски дървета в края на игрището — Ще поговорим за това по-късно.

Лари обърна гръб на Майк и наду свирката си за начало на играта.

— Влизам вместо Майк в синия отбор — обяви той и се затича да заеме позиция на игрището.

Забравих за Майк веднага щом играта започна. Беше доста забавно. Повечето от момчетата бяха добри в скречбола и играехме доста по-бързо, отколкото с приятелите ми на нашето игрище.

Първия път, когато бях батер, запратих топката доста високо, но тя падна точно в ръцете на фийлдъра^[3] от другия отбор и трябваше да изляза от играта. Втория път успях да премина три бази, преди да бъда уцелен с топката.

Лари беше страхотен играч. Когато застана в квадрата на батера, метна топката по-силно, отколкото бях виждал някой да мята. Топката се стрелна над главите на фийлдърите и докато те се опитваха да я настигнат, Лари обиколи всички бази с дългите си крака, тичайки много грациозно.

При четвъртата игра нашият отбор — синият отбор — водеше с 12 на 6. Всички играехме на пълна пара и доста се бяхме сгорещили, направо бяхме плувнали в пот. Вече си мечтаех за водата.

Колин беше в червения отбор. Забелязах, че той единствен не се забавлява. Беше уцелен два пъти и пропусна лесно хващане.

Видях, че Колин не е спортен тип. Ръцете му бяха дълги и слаби, без никакви мускули, и тичаше много тромаво.

При третата игра Колин започна да спори с играч от моя отбор дали хвърлянето не е фал. След няколко минути пък яростно оспори на Лари една топка, като твърдеше, че била аут.

Двамата с Лари си крещяха няколко минути. Не беше кой знае какво — типичен спортен спор. Накрая Лари нареди на Колин да млъкне и да заеме мястото си на игрището. Макар и недоволен, Колин се подчини и играта продължи.

Бързо забравих за случилото се. Такива спорове се случват при всички игри. Някои играчи обичат споровете точно толкова, колкото и самата игра.

Но при следващата игра се случи нещо странно, което наистина не ми хареса и ме накара да спра и да се замисля какво става.

Ред беше на отбора на Колин да батира. Колин зае мястото на батер и се приготви за топката.

Лари беше застанал във външното поле. Аз се намирах наблизо, също в полето.

Колин запрати топката високо, но не много далече.

Двамата с Лари се затичахме да я уловим.

Лари стигна пръв. Вдигна малката твърда топка още при първото й тупкане, замахна назад… и тогава видях как изражението му се промени.

Чертите на лицето му да се изопнаха от злоба. Присвитите му очи и веждите, с цвят на мед, се свъсиха съсредоточено.

Заради огромното усилие Лари нададе силен вик и запрати топката с всичка сила.

Тя удари Колин по главата отзад и се чу силно пращене.

Сребристите очила на Колин полетяха напред.

Колин спря на място и нададе кратък, пронизителен вик. Ръцете му се разпериха, сякаш е застрелян. После коленете му се сгънаха.

Той се строполи на земята с лице в тревата. Лежеше неподвижен.

Топката се изтърколи.

Извиках изненадан.

После видях изражението на Лари пак да се променя. Очите му се разшириха от изненада. Зяпна от ужас.

— О, не! — извика той. — Топката се изплъзна! Нямах намерение да го ударя!

Знаех, че Лари лъже. Видях злобата, изписана на лицето му, миг преди да метне топката.

Свлякох се на колене на земята, а Лари се затича към Колин. Зави ми се свят. Бях притеснен и объркан. Започна да ми се гади.

— Топката се изплъзна! — крещеше Лари. — Просто се изплъзна.

Лъжец, мислех си аз. Лъжец. Лъжец. Лъжец.

Събрах всички сили да се изправя и се затичах към момчетата, наобиколили Колин. Когато стигнах, Лари седеше на колене до Колин и внимателно повдигаше главата му с две ръце.

Очите на Колин бяха широко отворени. Беше вперил поглед в Лари и тихо стенеше.

— Дайте въздух! — викаше Лари. — Направете място! — беше се вторачил в Колин. — Топката се изплъзна. Много съжалявам. Топката се изплъзна.

Колин изстена. Очите му се извъртяха нагоре. Лари махна червената лента от главата на Колин и забърса челото му.

Колин изстена още веднъж. Очите му бяха затворени.

— Помогнете ми да го пренеса в залата — нареди Лари на две момчета от червения отбор. — Останалите отидете да се преоблечете за плуване. Другият лагерен помощник ви чака.

Загледах се как Лари и двете момчета повдигат Колин и го понасят към сградата на хълма. Лари го държеше под мишниците. Двете момчета го бяха хванали несръчно за краката.

Гадното чувство в корема ми не изчезваше. Пред очите ми се връщаше образът на Лари — злобното му изражение, когато мяташе топката към главата на Колин.

Знаех, че всичко стана нарочно.

Последвах ги. Не знам защо. Предполагам, защото бях разстроен и не мислех ясно.

Почти бяха стигнали подножието на хълма, когато видях, че Майк ги настига. Той се затича наравно с Лари, като прикрепяше подутата си ръка.

— Може ли и аз да дойда? — примоли се Майк. — Някой трябва да прегледа ръката ми. Положението е наистина тежко, Лари. Моля те, може ли да дойда и аз?

— Да, май е по-добре да дойдеш — отвърна грубо Лари.

Добре, помислих си аз. Най-сетне някой ще обърне внимание на ухапаната от змия ръка на Майк.

Без въобще да обръщам внимание на потта, която се стичаше по челото ми, продължих да ги гледам как се изкачват към сградата на хълма.

Това не биваше да се случва, помислих си аз и внезапно усетих студени тръпки, въпреки силното слънце.

Нещо не беше наред. Нещо беше ужасно сбъркано.

Откъде можех да знам, че ужасиите тепърва започват!