Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (4)

4

Чух пронизителен вик за атака, подобен на сирена.

Чух драскането на дългите нокти на животните по бетонната платформа.

Чух писъците и виковете на изплашените лагерници.

После, докато отчаяно се опитвах да се изправя, чух оглушителен гръм.

Първоначално реших, че е експлозия.

Помислих си, че платформата е избухнала.

Но после се обърнах и видях пушката.

Още един гърмеж. Въздухът се изпълни с бял дим.

Съществата се обърнаха и побягнаха — този път толкова тихо, че даже се чуваше как провисналата им козина трие земята, докато се отдалечаваха с подвити опашки.

— Ха-ха! Я ги вижте как бягат! — мъжът продължаваше да държи пушката на рамо си, докато гледаше отдалечаващите се животни.

Стоеше пред дълъг зелен автобус.

Надигнах се и се поизтупах.

Всички вече се смееха, подскачаха весело и се радваха, че са отървали кожата.

Все още бях твърде разстроен, за да се зарадвам.

— Бягат като зайци! — заяви мъжът с бумтящ глас. После свали пушката.

Трябваше ми известно време да се сетя, че той е слязъл от лагерния автобус, за да ни спаси. Заради силните писъци на животните, нито бяхме чули, нито бяхме видели кога е дошъл автобусът.

— Добре ли си, Майк? — попитах аз и се приближих до уплашения си нов приятел.

— Май да — неуверено отвърна той. — Мисля, че вече съм добре.

Доун се появи отзад. Усмихваше се.

— Добре сме! — извика тя. — Всички сме добре!

Скупчихме се пред мъжа с пушката.

Беше едър, с червено лице, почти плешив само с ивица жълтеникава къдрава коса отстрани на главата и по тила. Имаше руси мустаци под огромен, приличащ на човка, нос и дребни черни птичи очи под буйни руси вежди.

— Здравейте, приятели! Аз съм Чичо Ал — началникът на лагера, винаги на ваше разположение. Надявам се, че много харесахте това посрещане в лагер „Месечина“ — избоботи той с дебел глас.

Чух няколко приглушени реплики.

Той остави пушката облегната на автобуса и пристъпи към нас, загледан в лицата ни. Носеше къси бели панталони и яркозелена лагерна тениска, опъната по голямото му шкембе. От автобуса изскочиха още две момчета, облечени също в цветовете на лагера — бяло и зелено. Лицата им бяха сериозни.

— Хайде да товарим! — нареди им Чичо Ал с дълбокия си глас.

Той не се извини, че е закъснял.

Не обясни нищо за странните животни. И не попита дали сме добре след тази толкова силна уплаха.

Двамата лагерни помощници започнаха да влачат саковете и да ги хвърлят в багажника на автобуса.

— Струва ми се, че сте хубава група тази година — извика Чичо Ал. — Първо ще оставим момичетата от другата страна на реката. После ще настаним и момчетата.

— Какви бяха онези ужасни животни? — извика Дори към Чичо Ал.

Той изглежда не я чу.

Тръгнахме да се качваме в автобуса. Погледнах към Майк и го видях почти в края на опашката. Беше блед и все още изглеждаше много разстроен.

— Аз… аз много се изплаших — призна той.

— Но вече всичко е наред — успокоих го аз. — Вече може да се отпуснем и да се забавляваме.

— Толкова съм гладен — оплака се Майк. — Цял ден не съм ял.

Единият от лагерните помощници го чу.

— Гладът ти ще се изпари, щом опиташ лагерната храна — каза той на Майк.

Качихме се в автобуса. Седнах до Майк. Чух как стомахът на горкото момче къркори. Изведнъж усетих, че и аз умирам от глад. И бях наистина любопитен да видя как изглежда лагер „Месечина“. Надявах се да не пътуваме дълго.

— Колко далече е нашият лагер? — провикнах се към Чичо Ал, който седна на шофьорското място.

Изглежда не ме чу.

— Ей, Майк, вече потеглихме! — казах радостно, когато автобусът излезе на шосето.

Майк се опита да се усмихне:

— Толкова се радвам, че се махаме оттук!

За моя изненада пътуването продължи по-малко от пет минути.

Всички бяхме шокирани, че сме били толкова близо. Защо първият автобус не ни докара?

Пред погледа ни се появи голяма дървена табела „Лагер «Месечина»“ и Чичо Ал зави с автобуса по застлан с чакъл път през горичка от ниски дървета.

Минахме по тесен криволичещ път и прекосихме кафеникава рекичка. Пред нас се появиха няколко къщички.

— Момичешкият лагер — обяви Чичо Ал.

Автобусът спря, за да слязат четирите момичета. Доун ми махна и слезе.

Няколко минути по-късно поехме към момчешкия лагер. През прозореца видях редица бели къщички. Най-отгоре на възвишението се издигаше голяма сграда, облицована с бели дъски. Вероятно беше столовата или залата за игри.

В края на поляната трима лагерни помощници, всички облечени в къси бели панталони и зелени тениски, се опитваха да запалят огън в огромно огнище, оградено с камъни.

— Ей, май ще си печем сами храната! — възторжено извиках на Майк. Започвах истински да се вълнувам.

Майк също се усмихна. Направо му потекоха лигите при мисълта за храна.

Автобусът внезапно спря в края на редица малки бунгала. Чичо Ал бързо се измъкна от шофьорското място и се обърна към нас.

— Добре дошли в прекрасния лагер „Месечина“! — извика той. — Излезте и се подредете в редица, за да ви разпределим по бунгалата. След като се настаните и вечеряте, ще се видим при лагерния огън.

Заслизахме шумно от автобуса. Видях как Джей въодушевено плесва едно момче по гърба. Мисля си, че всички се чувствахме вече много по-добре, почти забравили какво ни се беше случило само преди минути.

Слязох от автобуса и поех дълбоко въздух. Хладният въздух беше свеж, пропит с някаква сладникава миризма. Зад бялата сграда на хълма се извисяваше дълга редица вечнозелени дървета.

Докато се подреждахме, се огледах, за да открия къде е реката на лагера. Някъде зад дърветата се чуваше леко ромолене, но самата река не се виждаше.

Майк, Джей, Колин и аз бяхме разпределени в едно и също бунгало. Бунгало номер 4. Помислих си, че бунгалото би трябвало да има по-интересно име. Но то беше просто номер. Бунгало номер 4.

Беше съвсем малко, с нисък таван и прозорци от двете страни. Беше за шестима лагерници. На три от стените имаше двойни легла, а на четвъртата — високи рафтове. По средата имаше малко празно пространство.

Нямаше тоалетна и баня. Предположих, че са някъде другаде.

Когато четиримата влязохме в бунгалото, видяхме, че едно от леглата вече е заето. Беше прилежно оправено, зеленото одеяло беше внимателно подпъхнато, а отгоре имаше касетофон и няколко списания.

— Това сигурно е на нашия лагерен помощник — каза Джей, докато разглеждаше касетофона.

— Надявам се ние да не носим тези грозни зелени тениски — усмихнато каза Колин. Той продължаваше да е със сребристите си слънчеви очила, въпреки че слънцето почти бе залязло и в бунгалото беше тъмно, сякаш вече е нощ.

Джей си хареса горното легло, а Колин зае леглото под него.

— Може ли аз да съм на долното легло? — попита ме Майк. — Нощем се въртя и ме е страх да не падна.

— Ами, да. Разбира се. Няма проблем — отвърнах аз. Така или иначе исках да съм на горното легло. Щеше да е много по-забавно.

— Надявам се, момчета, че не хъркате — каза Колин.

— Все едно, да не би да сме дошли тук да спим — каза Джей. — По цяла нощ ще се веселим! — Той игриво шляпна Майк по гърба, но толкова силно, че Майк залитна към скрина.

— Ей! — проплака Майк. — Боли!

— Извинявай. Май не си знам силата — отвърна Джей и се усмихна на Колин.

Вратата на бунгалото се отвори и вътре влезе червенокосо момче с тъмни лунички по цялото лице. Носеше голяма сива найлонова торба. Беше висок и слаб, облечен в къси бели панталони и зелена лагерна тениска.

— Ей, момчета — каза той и с въздишка пусна голямата торба на пода. — Това са чаршафите ви. Оправете си леглата. Постарайте се да са като моето — той посочи леглото с касетофона.

— Ти ли си нашият лагерен помощник? — попитах аз.

Той кимна.

— Аха. Аз съм късметлията — обърна се и тръгна да излиза.

— Как се казваш? — извика Джей след него.

— Лари — каза той и бутна вратата на бунгалото. — Саковете ви ще дойдат след малко. Вижте там скрина. Две от чекмеджетата нещо не се отварят.

Тръгна да излиза, но спря и се обърна:

— И не пипайте нещата ми!

Вратата се тръшна след него.

Надникнах през прозореца и видях как пое напред с големи крачки, а главата му подскачаше нагоре-надолу.

— Страхотен пич — промърмори подигравателно Колин.

— При това приятелски настроен — добави Джей и поклати глава.

Надвесихме се над сивата найлонова торба и извадихме чаршафи и вълнени одеяла. Джей и Колин се сборичкаха за някакво одеяло, което според тях беше по-меко от останалите.

Хвърлих чаршафа на горното легло и тръгнах да се качвам да го оправя.

Бях по средата на стълбичката, когато чух писъка на Майк.