Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (18)

18

Скочих без да мисля и докато потъвах, устата ми се напълни с кална вода.

Сърцето ми бясно биеше в гърдите, отчаяно се борех да изплувам. Опитвах се да изплюя водата, която ме задавяше.

Поех дълбоко въздух, приведох глава и опитах да плувам срещу течението. Маратонките ми натежаха, сякаш бяха половин тон.

Светна ми, че трябваше да ги махна преди да скоча.

Водата връхлиташе на вълни — ту нагоре, ту надолу. С дълги отчаяни загребвания се приближавах към мястото, където Лари беше паднал. Погледнах назад и видях кануто — тъмните му очертания ставаха все по-малки и по-малки.

Чакайте! — искаше ми се да извикам на Томи и Крис. Да почакат да извадя Лари!

Но знаех, че те не могат да намалят скоростта. Бяха безпомощни и течението ги отнасяше все по-надалече.

Къде беше Лари?

Поех дълбоко въздух и… се вцепених, защото усетих силен спазъм в десния си крак.

Болката прониза цялата дясна страна на тялото ми.

Плъзнах се под водата и изчаках болката да намалее.

Струваше ми се, че спазъмът се засилва. Почти не можех да мърдам крака си. Водата връхлетя върху мен. Борех се да изплувам на повърхността.

Отново поех въздух и направих няколко бързи загребвания, за да се изтегля, пренебрегвайки острата болка в крака.

Ей!

Какво е онова нещо, което се носеше точно пред мен? Дали е дърво, повлечено от течението?

Кафявата вода ме обля и ме блъсна назад. Не виждах нищо. Изплювайки каквото можех, отново успях да изплувам.

Водата се стичаше по лицето ми. Опитвах се да видя нещо.

Лари!

Той се носеше по течението, което го докара точно до мен.

— Лари! Лари! — успях да извикам аз.

Но той не ми отговори. Тогава видях, че се носи с лице във водата.

Спазъмът в крака ми незнайно как изчезна, когато протегнах и двете си ръце, за да хвана раменете на Лари. Издърпах главата му от водата, обърнах го по гръб и обгърнах врата му с ръка. Използвах техника за спасяване, на която ме бяха научили родителите ми.

Обръщайки се в посока на течението, затърсих с поглед кануто. Но водата го беше отнесла толкова далече, че изобщо не се виждаше.

Устата ми отново се напълни с ледена вода. Задавих се, но продължих да стискам здраво Лари. Замахнах силно с крака. Десният ми крак все още беше скован и слаб, но поне болката изчезна. Махайки с крака и със свободната си ръка, издърпах Лари до брега.

За мой късмет помогна и течението, което сякаш се носеше също към брега.

След няколко секунди вече бях близо до брега и усетих дъното. Пъшкайки тежко като диво животно, стъпих на крака и издърпах Лари върху влажната тиня на брега.

Дали е жив? Дали не се е удавил, преди да успея да стигна до него?

Проснах го по гръб и все още задъхан, като се опитах да успокоя дишането си и да престана да треперя, се надвесих над него.

И той отвори очи.

Гледаше ме безизразно, сякаш не можеше да ме познае.

Накрая прошепна името ми.

— Били — задавено каза той — добре ли сме?

 

 

Двамата с Лари си починахме малко. После тръгнахме към лагера, като вървяхме нагоре по брега.

Бяхме мокри до кости и изцапани с тиня, но въобще не ми пукаше. Бяхме живи. Бяхме добре. Бях спасил живота на Лари.

По пътя обратно почти не говорехме. Силите ни едва стигаха да вървим.

Попитах Лари дали смята, че Томи и Крис са добре.

— Надявам се — промълви той, дишайки тежко. — Вероятно ще се качат на нещо обратно до лагера или ще тръгнат по нашия път.

Използвах момента отново да го попитам за Джей и Колин. Помислих си, че сега, когато бяхме абсолютно сами и му бях спасил живота, Лари ще ми каже истината.

Но той повтори, че не знае нищо за двамата ми приятели. Докато вървяхме, той вдигна ръка и се закле, че наистина не знае нищо.

— Толкова страховити неща се случиха — промълвих аз.

Той кимна, но очите му останаха вперени напред.

— Наистина е странно — съгласи се той.

Изчаках да каже още нещо, но той продължи да върви мълчаливо.

Отне ни три часа да стигнем до лагера. Не се бяхме отдалечили с кануто толкова много, но калният и тинест бряг се виеше непрекъснато и удължи връщането ни.

Когато лагерът се появи, коленете ми бяха почти схванати, а краката ми се подгъваха.

Дишайки тежко, плувнали в пот и с мокри и изкаляни дрехи, се дотътрихме до познатото ни място на брега край лагера.

— Ей! — извика някой откъм района за плуване.

Чичо Ал, облечен в раздърпан анцуг, дотича до нас през калта.

— Какво се е случило? — попита той Лари.

— Имахме инцидент! — извиках преди Лари да е казал и дума.

— Паднах във водата — призна Лари и лицето му почервеня под калта, която го покриваше. — Били скочи и ме спаси. Върнахме се пеша.

— Но Томи и Крис не можеха да спрат кануто. Течението ги отнесе! — извиках аз.

— И двамата за малко да се удавим — каза Лари на намръщения началник на лагера. — Но Били… спаси живота ми.

— Може ли да изпратите някой да намери Томи и Крис? — помолих аз и изведнъж целият започнах да се треса, вероятно от преумора.

— Искате да кажете, че двете момчета са отнесени надолу по реката? — запита Чичо Ал, впил поглед в Лари и чешейки по тила оредялата си коса.

Лари кимна.

— Трябва да ги открием! — настоях аз, треперейки още по-силно.

Чичо Ал продължи да гледа вторачено Лари.

— Ами кануто? — ядосано запита той. — Това беше най-хубавото ни кану! Как ще го заменя?

Лари тъжно повдигна рамене.

— Утре ще трябва да отидем и да потърсим кануто! — рязко каза Чичо Ал.

Той въобще не се вълнува за момчетата, осъзнах аз. Изобщо не му пука за тях.

— Идете и се преоблечете — нареди ни Чичо Ал и поклащайки глава, тръгна с тежки стъпки към сградата на хълма.

Обърнах се и поех към бунгалото. Беше ми много студено, цялото ми тяло трепереше. Усетих, че целият се изпълвам с гняв.

Бях спасил живота на Лари, но на Чичо Ал не му пукаше.

Не му пукаше, че двама лагерници са сами в реката.

Не му пукаше, че двама лагерници и един лагерен помощник въобще не се върнаха от поход.

Не му пукаше, че деца бяха нападнати от някакво същество!

Не му пукаше, че деца изчезваха и никой не говореше за това.

Не му пукаше за никого от нас.

Вълнуваше се единствено за кануто си.

Ядът ми бързо премина в страх.

Разбира се, нямаше как да знам, че най-страшната част от лятната ми ваканция тепърва предстои.