Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (10)

10

— Мисля да остана с Колин — отговорих му аз.

Чух Роджър да мърмори, че съм бил шубелия. Джей изглеждаше разочарован.

— Губиш! — каза той.

— Добре. Нещо съм изморен — отговорих аз. Беше самата истина. Чувствах се отпаднал след дългия ден, болеше ме всеки мускул. Дори косата ме болеше!

По целия път към палатката Джей и Роджър си шепнеха какво ще направят.

В подножието на хълма спрях и се загледах в Забраненото бунгало. Под бледата светлина на звездите то изглеждаше така, сякаш се е привело към мен. Заслушах се да чуя познатия вой, който снощи ни се стори, че идва отвътре. Тази вечер обаче беше абсолютно тихо.

Огромните палатки бяха подредени в редица близо до бунгалата. Припълзях в нашата и се излегнах върху спалния си чувал. Земята беше доста твърда. Разбрах, че предстои дълга нощ.

Джей и Колин нагласяха спалните си чували в дъното на палатката.

— Странно е някак си без Майк — казах аз, внезапно усетил студ.

— Сега ще има повече място да си подредиш нещата — небрежно отговори Джей. Седеше подпрян на стената на палатката. Изражението му беше напрегнато, очите му — вперени в мрака отвън, който се виждаше през процепа на палатката.

Лари го нямаше никъде. Колин седеше тихо. Все още не се чувстваше добре.

Преместих тежестта си и се протегнах да се настаня по-удобно. Наистина ми се спеше. Но знаех, че няма да мога да заспя, докато Джей и Роджър не се върнат от авантюрата си.

Времето течеше бавно. Навън беше студено, а въздухът в палатката — тежък и влажен.

Зяпах тъмните стени на палатката. По челото ми пропълзя буболечка. Размазах я с ръка.

Чувах как Джей и Колин си шепнат зад мен, но не можех да различа думите им. Джей нервно се засмя.

По някое време сигурно съм задрямал. Разбуди ме внезапен шепот. Трябваше ми малко време, за да осъзная, че шепотът идва отвън.

Надигнах глава и видях Роджър да наднича на входа. Седнах, вече напълно разсънен.

— Стискай палци — прошепна Джей.

— Късмет! — отвърнах шепнешком аз. Гласът ми беше глух от задремването.

Видях как голямата тъмна фигура на Джей припълзява бързо в мрака към входа на палатката. Той я бутна, откривайки квадрат пурпурно небе, и изчезна в тъмнината.

Потръпнах.

— Хайде да се върнем в нашето бунгало — прошепнах на Колин. — Тук е много студено. А земята е твърда като скала.

Колин се съгласи. Двамата се измъкнахме от палатката и тихичко тръгнахме към нашето хубаво, топло бунгало. Вътре застанахме до прозореца, като се опитвахме да видим Джей и Роджър.

— Ще ги хванат — прошепнах аз. — Знам си.

— Няма да ги хванат — не се съгласи Колин. — Но и няма да видят нищо. Там няма нищо за гледане. Това е просто едно тъпо бунгало.

Надвесвайки се през прозореца, дочух Джей и Роджър тихичко да си хихикат някъде в мрака. Лагерът беше притихнал, беше някак си призрачно тих. Чувах шепота на двете момчета и как краката им забърсваха високите треви.

— Добре е да са по-тихи — промълви Колин, като се наведе към рамката на прозореца. — Вдигат твърде много шум.

— Сигурно вече са горе на хълма — прошепнах аз. Подадох главата си през прозореца, докъдето можех, но не успях да ги видя.

Колин започна да говори, когато внезапен писък го накара да спре.

Беше писък, изпълнен с ужас. Писък, който проряза тишината.

— Ох! — извиках аз и се дръпнах навътре.

— Джей ли беше или Роджър? — запита Колин с треперещ глас.

Вторият писък беше още по-ужасен.

Преди да заглъхне, чух ръмжене на животно. Силно и яростно. Като внезапна гръмотевица.

После чух Джей отчаяно да вика:

— Помощ! Моля, помогнете ни!

Сърцето ми заби лудо. Хвърлих се към вратата на бунгалото и я отворих. Ужасните писъци продължаваха да ехтят в ушите ми. Впуснах се в мрака. Покритата с роса земя измокри голите ми крака.

— Джей, къде си? — чух се да викам, но не познах пискливия си изплашен глас.

И после видях към мен да тича тъмна фигура. Тичаше леко приведена с протегнати напред ръце.

— Джей! — извиках аз. — Какво… какво стана?

Той притича до мен, все още приведен напред, с лице, изкривено от ужас, с широко отворени изцъклени очи. Гъстата му коса сякаш беше щръкнала нагоре.

— То… то хвана Роджър! — изпъшка Джей. Гърдите му тежко се повдигаха. Опитваше да се изправи.

— Какво е направило? — запитах аз.

— Какво е това нещо? — попита Колин точно зад мен.

— Ннне… не знам! — запелтечи Джей и стисна очи. — То… то разкъса Роджър на парчета.

Джей изхълца силно.

— Ето го! Идва! — изкрещя той. — Сега идва насам!