Р. Л. Стайн
Добре дошли в лагер „Кошмар“ (2)

2

Шофьорът изрева толкова силно, че стъклата на автобуса се разтресоха.

Някои деца извикаха уплашено.

С Майк се снишихме, за да се скрием зад предната седалка.

— Той се е превърнал в чудовище! — прошепна Майк с широко отворени, пълни със страх, очи.

После от предната част на автобуса дочухме смях.

Надигнах се точно навреме, за да видя как шофьорът дърпа с ръка яркосинята си коса. Дърпаше, дърпаше… и лицето му се изсули.

— Оооо! — извикаха ужасено няколко деца.

Но всички бързо разбрахме, че лицето, което се поклаща в ръката на шофьора, е всъщност маска. Гумена маска на чудовище.

С облекчение видях, че истинското му лице си е напълно нормално — с бледа кожа, къса оредяла черна коса и малки сини очи. Смееше се и клатеше глава, като се радваше на собствената си шега.

— Всички се връзват на това! — обяви той, стиснал грозната маска.

Няколко деца се засмяха. Но повечето бяха твърде ошашавени, за да приемат случката за смешна.

Внезапно изражението на шофьора се промени.

— Всички вън! — рязко нареди той.

Дръпна една ръчка и вратата се отвори със свистене.

— Къде сме? — провикна се някой.

Шофьорът обаче не отговори. Хвърли маската върху седалката си и като приведе глава, за да не се удари в тавана, бързо тръгна към вратата.

Наведох се през Майк и се вторачих през стъклото, но не успях да видя кой знае какво. Просто километри равна жълта земя, накъсана тук-там от червени скали. Приличаше на пустиня.

— Защо слизаме тук? — запита Майк, обръщайки се към мен. Видях, че е много притеснен.

— Може би лагерът е тук — пошегувах се аз. На Майк това не му се стори смешно.

Всички изглеждаха объркани, докато си проправяха път и слизаха от автобуса. С Майк слязохме последни, защото седяхме най-отзад.

Щом стъпих на твърдата земя, прикрих с длан очите си от яркото слънце, извисило се високо в следобедното небе. Намирахме се на открито равно място. Автобусът беше спрял край бетонна платформа, голяма почти колкото тенис корт.

— Сигурно е нещо като автогара — казах на Майк. — Нали разбираш? Място за слизане.

Той беше мушнал ръце в джобовете на късите си панталони. Подритна нещо на земята, но не каза нищо.

От другата страна на платформата Джей си подритваше топче с някакво момче, което още не познавах. Колин се беше облегнал на автобуса и изглеждаше невъзмутим. Четирите момичета стояха в кръг близо до предната част на платформата и тихичко обсъждаха нещо. Видях, че шофьорът мина покрай автобуса и отвори багажника. Започна да вади чанти и огромни лагерни сакове и да ги пренася върху платформата.

Две момчета седяха на ръба на платформата и го гледаха. От другата страна на платформата Джей и няколко момчета се състезаваха кой ще хвърли по-далече дребни червени камъчета.

Майк, все още с ръце в джобовете, се приближи зад шофьора.

— Ей, къде сме? Защо спряхме тук? — нервно го запита Майк.

Шофьорът измъкна тежък черен сак от дъното на багажника. Въобще не обърна внимание на Майк, който повтори въпросите си. И отново шофьорът се направи на ни чул, ни видял.

Майк тръгна обратно към мен. Вървеше бавно, тътрейки краката си по твърдата земя. Изглеждаше наистина притеснен.

Аз бях объркан, но не и притеснен. Имам предвид, че шофьорът спокойно си разтоварваше автобуса. Явно знаеше какво прави.

— Защо не ми отговаря? Защо не ни казва нищо? — запита Майк.

Стана ми мъчно, че Майк е толкова изнервен. Но не ми се искаше повече да слушам въпросите му. Започваше да ме изнервя.

Отдалечих се от него и тръгнах покрай платформата към четирите момичета. От другата страна на платформата Джей и неговите приятели продължаваха да се състезават с камъчета.

Когато приближих, Доун ми се усмихна. После бързо отмести очи. Тя наистина е красива, помислих си аз. Русата й коса блестеше на яркото слънце.

— Ти от Сентър Сити ли си? — запита ме приятелката й Дори с присвити очи и сбърчено заради слънцето луничаво личице.

— Не — отвърнах й аз. — Аз съм от Мидлъндс. Това е на север от Сентър Сити. Близо до Аутрийч Бей.

— Знам къде е Мидлъндс! — прекъсна ме Дори нахакано. Другите три момичета се разсмяха.

Усетих, че се изчервявам.

— Как се казваш? — запита Дори, забила зелените си очи в мен.

— Били — отвърнах й аз.

— Брат ми също е Били! — възкликна тя и всички момичета отново се засмяха.

— Вие къде отивате, момичета? — бързо запитах аз с надежда да сменя темата. — Имам предвид — в кой лагер?

— Лагер „Месечина“. Има един за момчета и един за момичета — отвърна Дори. — Автобусът е и за двата лагера.

— Вашият лагер близо ли е до нашия? — попитах аз. Дори не знаех, че има лагер „Месечина“ за момичета.

Дори вдигна рамене.

— Не знаем — отвърна Доун. — За първи път ни е.

— На всички ни — добави Дори.

— И на мен — казах аз. — Чудя се защо спряхме тук.

Момичета повдигнаха рамене.

Видях, че Майк плахо се приближава отзад, като изглеждаше още по-уплашен отпреди. Обърнах се и тръгнах към него.

— Виж! Шофьорът свърши с разтоварването на багажа — каза той и посочи.

Обърнах се точно когато шофьорът тръшна вратата на багажника.

— Какво става? — извика Майк. — Ще ни вземе ли някой оттук? Защо той разтовари целия багаж?

— Ще ида да видя — тихо казах аз. Затичах се към шофьора. Той стоеше пред отворената врата на автобуса и бършеше потта от челото си с късия ръкав на униформата си.

Видя, че идвам към него и бързо се качи в автобуса. Мушна се на седалката си и, когато пристъпих към вратата, дръпна зелената си козирка над челото.

— Някой ще дойде ли да ни вземе? — запитах го аз.

За моя изненада той дръпна ръчката и вратата се тръшна пред лицето ми.

Двигателят забумтя и изхвърли сив облак изгорели газове.

— Ей! — изкрещях аз и ядосано заблъсках стъклената врата.

Наложи се да отскоча назад, защото гумите на автобуса изсвистяха от форсирането.

— Ей! — извиках аз. — Да ме сгазиш ли искаш!?

Гледах как автобусът заподскача и отпраши по шосето. После се обърнах към Майк. Той стоеше до четирите момичета. Сега всички изглеждаха притеснени.

— Той… той си тръгна — запелтечи Майк, когато се приближих към тях. — Просто ни остави тук в средата на нищото.

Загледахме се след автобуса, който изчезваше в притъмняващия хоризонт. Всички се умълчахме.

Секунди по-късно чухме страховити животински крясъци.

Бяха много близо. И приближаваха.