Умберто Еко, Жан-Клод Кариер, Жан-Филип дьо Тонак
Това не е краят на книгите (8)

6.
Книги, които искат на всяка цена да се доберат до нас

Жан-Филип дьо Тонак:

Изглежда, че сте преследвали някои книги, и то понякога — с голямо упорство. За да попълните изданията на някой автор, или пък, за да обогатите тематиката на вашите колекции. Или дори само от любов към красивия предмет, или заради символичното значение, което дадена книга би могла да въплъщава. Имате ли случки в живота си, които бихте споделили с нас, свързани с тази детективска дейност?

 

Жан-Клод Кариер

По този повод ще ви разкажа за едно мое посещение в Националния архив преди десетина години. Трябва да знаете, че всеки ден в архивите на Франция, както предполагам и във всяка друга държава, където има такива, идва камион, за да вземе грамада от стари документи, за които има решение да бъдат унищожени. Трябва да се прави прочистване, отчисляване. Така е навсякъде по света.

Понякога, преди да дойде камионът, до вече обречената планина хартия се допускат хора, които наричат „papiéristes“ — „бумажни маниаци“, любители на стари документи като нотариални актове, брачни договори и какво ли не, за да си вземат онова, което ги интересува, преди да бъде унищожено. Директорката на Националния архив ми разказа как един ден отивала на работа и тъкмо се канела да влезе в двора на сградата, видяла един от въпросните камиони да излиза оттам. Минал точно покрай нея. Много обичам опитното и набито око. С едно стрелване на погледа то забелязва ценните неща, сякаш само това е чакало. И така, тя се отдръпва, за да направи път, и вижда къс жълтеникава хартия, която стърчи от една бала. Веднага спира камиона, развързва връвта и попада на единствения намерен дотогава афиш на „Блестящия театър“ на Молиер^[1], от времето, когато е гастролирал само в провинцията! Как ли е попаднал този афиш там? И защо са решили да го изгорят? Колко ли ценни документи, редки книги са дадени за унищожаване само поради чиста разсеяност, нехайство, незнание, небрежност? Хората, проявяващи невнимание, нанасят повече щети от преките унищожители.

 

Умберто Еко

Един колекционер наистина трябва да притежава опитно око. Преди няколко месеца бях в Гранада и след като посетих „Алхамбра“ и всички останали забележителности, помолих един приятел да ме заведе да разгледам някоя книжарница за стари книги. Там цареше рядко срещан хаос. Ровех без големи надежди сред безразборно натрупаните испански заглавия, които не представляваха никакъв интерес за мен. Изведнъж две книги привлякоха погледа ми и аз поисках да ги измъкнат от купа. Попаднах на две творби по мнемотехники на испански. Платих едната, а продавачът ми подари другата. Ще ми кажете, че си е било чист късмет и че вероятно при книжаря е имало и други ценни книги. Сигурен съм обаче, че не е така. Човек притежава някакъв ловен нюх, който го води към плячката му.

 

Жан-Клод Кариер

Случвало ми се е да придружавам моя приятел Жерар Оберле^[2], добре известен книжар и прекрасен писател, при букинистите. Той влиза в някое магазинче и разглежда мълчаливо и внимателно лавиците му. В определен момент се насочва към КНИГАТА, която си го чака. Тя е единствената, към която посяга, и единствената, която взема. Последния път това беше творба на Самюел Бекет за Марсел Пруст^[3]. Много е трудно да се намери оригиналното й издание. Познавах един прекрасен книжар на улица „Университетска“, който се беше специализирал по научни книги и предмети, свързани с науката. Бях студент и заедно с моите приятели ни пускаше в магазинчето си, въпреки че беше съвсем наясно, че не можехме да купим нищо. Обаче разговаряше с нас и ни показваше прекрасни неща. Той е един от хората, които оформиха вкуса ми. Живееше на улица „Бак“, от другата страна на булевард „Сен Жермен“. Една вечер на път за дома си се изкачвал по улица „Бак“… Както си върви, вижда, че от една кофа за боклук се показва странно парче месинг. Спира, вдига капака, разузнава съдържанието на кофата и вади от вътре една от дванадесетте сметачни машини, изработени от самия Паскал. Безценна вещ. Тя в момента се намира в Националната консерватория за изкуства и занаяти^[4]. Кой я е хвърлил там? И какво съвпадение точно той, с неговото опитно око, да мине оттам точно тази вечер!

 

Умберто Еко

Преди малко се шегувах, разбира се, като разказвах за оня книжар в Гренада. Искам да бъда напълно честен — не съм сигурен дали при него нямаше и трета книга, която би ме впечатлила толкова, колкото и другите две. А може би и оня книжар, твоят приятел, е минал три пъти покрай същия предмет, който му е правел знаци, и е забелязал машинката на Паскал едва на четвъртия път.

 

Жан-Клод Кариер

В каталанския език има един основополагащ текст от XIII век. Това е отдавна изчезнал ръкопис, който се състои само от две страници, но съществува негова печатна версия от XV век. Така че става въпрос за изключително рядък инкунабул. Очевидно това е най-скъпата първопечатна книга на света за страстния любител каталанец. Познавах един книжар в Барселона, който след години истинско детективско търсене и преследване на отдавна изтрити следи, накрая я откри. Купи я и я препродаде на Библиотеката на Барселона. Не ми каза цената, но трябва да е била значителна. Минават няколко години. Същият книжар един ден купува огромен фолиант^[5] от XVIII век, чиято подвързия — както често се случва — е била натъпкана със стари документи и постъпва така, както се постъпва в подобни случаи. Разцепва внимателно подвързията с бръснач, за да изпразни съдържанието й. Сред хартиите, които били вътре, намира каталанския ръкопис от XIII век. Същият ръкопис. Оригиналният. Изгубеният. Помислил, че ще припадне. Истинското съкровище било вътре в подвързията. Чакало го. Някой го бил пъхнал там от елементарно невежество.

 

Умберто Еко

Куорич^[6] — най-важният книготърговец антиквар в Англия, а може би и в света, организира цяла изложба и издаде специален каталог само от подобни ръкописи, намерени в подвързиите. Там дори имаше подробно описание на един ръкопис, оцелял след пожара от „Името на розата“ — измислен, естествено. Веднага разбрах. Стигаше ми само да проверя размерите му — колкото пощенска марка. Така станахме приятели. Но много хора бяха повярвали, че става дума за автентичен документ.

 

Жан-Клод Кариер

А смяташ ли, че все още е възможно да се намери неизвестна трагедия на Софокъл?

 

Умберто Еко

В момента в Италия тече грандиозна полемика по повод папируса на Артемидор^[7], който стана притежание на банковата фондация „Сан Паоло“ в Торино. Двамата най-големи италиански специалисти са се хванали за гушите. Спорят дали този текст, който се приписва на гръцкия географ Артемидор, е автентичен, или не. Всеки ден в пресата четем гръмкото мнение и на някой друг специалист, който потвърждава или отрича написаното предишния ден. И всичко това се прави, за да се покаже, че продължаваме да намираме тук и там повече или по-малко ценни находки от миналото.

Само преди петдесетина години намерихме ръкописите от Мъртво море. Смятам, че вероятността да намерим значими исторически документи в наши дни, е по-голяма, защото строим повече и разместваме повече пръстта по време на разкопките. Така че днес има по-голяма вероятност да намерим някоя трагедия на Софокъл, отколкото по времето на Шлиман.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Кое е най-съкровеното ви желание като библиофили и хора, влюбени в книгите? Какво бихте желали да видите как изскача от земята по време на някой строеж?

 

Умберто Еко

С цялото си сърце бих искал да намеря (и то лично за мен) екземпляр от Библията на Гутенберг, първата печатна книга. Интересуват ме и изгубените трагедии, за които говори Аристотел в своята „Поетика“. Няма други изчезнали книги, които биха ми липсвали. Както вече казахме, щом ги няма, може би не са заслужавали да оцелеят при пожарите или да избегнат ръката на инквизитора.

 

Жан-Клод Кариер

Лично аз бих бил очарован, ако открия непознат досега кодекс на маите. Когато пристигнах за първи път в Мексико през 1964 г., ми казаха, че имало описания на около сто хиляди пирамиди, но разкопки били правени само на триста от тях. Години по-късно разговарях с един археолог, който работеше в Паленке^[8], и се заинтересувах колко време биха продължили разкопките там. Знаете ли какво ми отговори? „Петстотин и петдесет години приблизително“. Съдбата на доколумбовия свят несъмнено ни предоставя най-кръвожадния пример на опит за тотално разрушаване на всякакви текстове, на цяла раса с общ език и еднакъв начин на изразяване, притежаваща култура и литература, с други думи — общ начин на мислене. Като че ли победените народи не са заслужавали никаква памет…

Цели купища кодекси са били изгорени в Юкатан по нареждане на няколко християнски талибани. Оцеляват едва по няколко кодекса на ацтеките и маите, някои от тях — при невероятни обстоятелства. Един кодекс на маите бил намерен през XIX век в Париж от някакво „набито око“ до една камина малко преди да го изгорят.

А това е доказателство, че древните езици на Америка не са мъртви. Напротив, възраждат се. Нахуатъл^[9], езикът на ацтеките, претендира за национален език в Мексико. И пиесата „В очакване на Годо“^[10] току-що беше преведена на нахуатъл. Вече си запазих екземпляр от „оригиналното“ издание.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Може ли да си представим, че утре ще открием някоя книга, за чието съществуване не сме знаели?

 

Жан-Клод Кариер

По този повод ще ви разкажа още една невероятна история. Главното действащо лице в нея е Пол Пелио^[11], френски лингвист, млад изследовател от началото на XX век. Бил изключително надарен лингвист и запален археолог, почти като Шамполион, но живял цял век преди него. Работел с германски екип в Западен Китай, в областта Дунхуанг, където изучавал един от пътищата на коприната. От водачите на камилски кервани през пустинята се знае отдавна, че там има много пещери, а в тях — статуи на Буда и други древни артефакти.

През 1911 г. Пелио и колегите му откриват пещера, която била зазидана още от X век. Преговарят с китайското правителство и я отварят. Оказва се, че в нея има 70 000 ръкописа — всички до един от преди X век! Някои твърдят, че това е най-голямото археологическо откритие на XX век. Цяла пещера с книги, за чието съществуване никой не е и подозирал! Да си представим за момент, че сме проникнали в някоя затворена зала на Александрийската библиотека и там всичко е непокътнато… А Пелио с опитното си око вероятно е изпитал същото чувство — неконтролируема еуфория. Как ли е биело сърцето му?! Някакъв фотограф го е уловил как е застанал със свещ в ръка пред купищата антични текстове. Няма никакво съмнение, че сърцето му е преливало от щастие.

Остава три седмици^[12] в пещерата сред безценните ръкописи и започва да ги подрежда. Открива два ръкописа на изчезнали езици — единият бил на староперсийски, написан с азбука „пахлави“^[13]. Открива също и единствения познат и досега ръкопис на китайски език, написан от самите манихейци, а не от противниците им. Върху този текст моята съпруга Нахал написа цяла дисертация. Там Мани е наречен „Буда на светлината“. Има и други невероятни документи и текстове от всички културни традиции. Пелио успява да накара френското правителство да откупи около 20 000 от тези ръкописи — разбира се, със съгласието на китайците. Днес те са във фонда „Пелио“ в Националната библиотека. Все още се превеждат и проучват.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Ще задам още един въпрос. Може ли да си представим, че ще открием някой непознат шедьовър?

 

Умберто Еко

Един италиански майстор на афоризмите беше написал, че човек не може да бъде голям български поет. Мнението му изглежда малко расистко. Може би е искал да изрази само едната от следните две идеи или и двете едновременно (би могъл да избере която и да е малка страна вместо България). Първата — че дори такъв поет да съществува, езикът му не е достатъчно познат, за да имаме шанса пътищата ни да се пресекат. „Голям“ всъщност означава „прочут“ — не може да си голям поет, ако не си прочут. Веднъж бях в Грузия и ми казаха, че националната им поема „Човекът с тигровата кожа“ на Шота Руставели е невероятен шедьовър. Вярвам, че е така, но славата му не е отекнала в света така, както тази на Шекспир! Втората идея — една страна трябва да е била разтърсена от големи исторически събития, за да произведе съзнание, способно да мисли универсално.

 

Жан-Клод Кариер

А и колко писатели като Хемингуей са се родили в Парагвай? Може би по рождение са имали капацитета да създадат твърде оригинални и силни четива, но не са успели. Защото не са можели да пишат. Или защото не е имало издател, който да се заинтересува от техните творби. А може и да не са съзнавали, че притежават писателска дарба и че е трябвало да станат писатели.

 

Умберто Еко

В „Поетиката“ си Аристотел изрежда двадесетина трагедии, които ние не познаваме. Истинската загадка обаче е защо са оцелели единствено творбите на Софокъл и Еврипид. Дали са били най-добрите и най-достойните да достигнат до следващите поколения? Или пък авторите им са изплели маса интриги и са действали така, че да получат одобрението на съвременниците си и да отстранят конкурентите си — онези, които Аристотел цитира? Защото в противен случай историята би съхранила именно техните имена.

 

Жан-Клод Кариер

Да не забравяме, че някои от произведенията и на Софокъл са се изгубили. А дали те — изгубените му творби, не са имали по-голяма стойност от запазените? А може би онези, които сме съхранили, са били предпочитаните от атиняните трагедии? Това не значи, че са били най-интересните, поне в нашите очи. Може би днес бихме предпочели да четем другите. И кой е решил да запази, да не запази или да преведе на арабски език едно произведение, а не друго? И колко ли са „великите автори“, за чието съществуване изобщо не сме узнали? Макар че и без книги славата на автора може да е огромна. Тук се сблъскваме с понятието „призрачност“. Кой знае? Може би най-великият писател е онзи, от когото не сме прочели нищичко. Очевидно върховете на славата са пренаселени от анонимни гении… Често си мисля за тълкуванията върху творбите на Шекспир и Молиер и се питам (естествено въпросът ми е идиотски) кой ли ги е написал. Но какво значение има? Истинският Шекспир потъва и изчезва в славата на Шекспир. Без творчеството си Шекспир би бил никой. А творчеството на Шекспир и без Шекспир щеше да си остане творчество на Шекспир.

 

Умберто Еко

Може би има отговор на нашето питане. Върху всяка книга с течение на времето се натрупват всички тълкувания, които сме направили. Не четем творчеството на Шекспир такова, каквото той го е написал; нашият Шекспир е много по-богат от онзи, когото са четели през неговата епоха. За да може един шедьовър да стане шедьовър, е достатъчно да стане известен, т.е. да погълне всички тълкувания, които е предизвикал, а те ще направят от него онова, което е. Непознатият шедьовър просто не е имал достатъчно читатели, четения, тълкувания. В края на краищата, бихме могли да кажем, че Талмудът е създал Библията.

 

Жан-Клод Кариер

Всяко прочитане променя книгата, разбира се, както и събитията, на които сме съвременници. Една велика книга си остава винаги велика, расте и остарява заедно с нас, но никога не умира. Времето я опложда и я променя, докато творбите, към които няма интерес, се плъзват встрани от историята и изчезват. Преди няколко години прочетох отново „Андромаха“ на Расин^[14]. И ето че стигнах до тирадата, в която Андромаха описва на прислужницата си сечта в Троя: „Сещай се, Сефиза, не забравяй и сънувай онази нощ жестока, за цял един народ ще бъде вечно страшен спомен тя“. Четеш тази сцена по различен начин, след като вече е съществувал лагерът „Освиенцим“. А младият Расин още в „Андромаха“ ни е описал един геноцид.

 

Умберто Еко

Такава е историята и на Борхес за Пиер Менар^[15]. Някакъв писател опитва да пренапише „Дон Кихот“, като за целта усвоява историята и културата на Испания от XVII век. Пише той книгата, дума по дума повтаря романа на Сервантес, но смисълът му се променя, защото изречението, казано днес, има по-друго значение от същото изречение по онова време. А и ние самите четем романа по различен начин поради многократните му прочити през вековете, станали неделима част от оригинала. Непознатият шедьовър не е имал този шанс.

 

Жан-Клод Кариер

Шедьовърът не се ражда шедьовър, а става такъв. Трябва да добавим, че големите произведения си влияят едно на друго чрез нас. Безспорно можем да обясним доколко Сервантес е повлиял на Кафка. Но също бихме могли да кажем (Жерар Жьонет^[16] го показа съвсем ясно) и че Кафка е повлиял на Сервантес. Ако прочета Кафка преди Сервантес, несъзнателно и за самия мен Кафка ще промени четенето на „Дон Кихот“. Така и нашият преизпълнен с трудности живот, личният ни опит, получаваната текуща информация, дори грижите у дома и проблемите с децата — всичко влияе върху четенето на старите текстове.

Случва ми се да разтворя някоя книга, ей така, случайно. Така миналия месец отворих „Дон Кихот“ — попаднах на последната му част, онази, дето се чете най-малко. На връщане от своя „остров“ Санчо Панса среща свой приятел на име Рикоте, който е „обращенец“ — с други думи, мавър, покръстен с кралски декрет (исторически факт), чрез който го изпращат в Берберия — страна в Африка, която той не познава, чийто език не говори, чиято религия не практикува. Рикоте подчертава, че е добър християнин, роден в Испания, също като родителите си. Тази страница от романа е невероятна. Тя в прав текст ни говори за нас самите, просто и без посредник. „Никъде другаде не намираме прием, какъвто заслужават нашите нещастия“^[17] — казва героят. Ето какво значи авторитет, близост и актуалност на великата книга. Отваряме я и тя ни говори за нас. Защото междувременно сме изживели много неща, защото към нея се е прибавила и нашата памет и се е примесила със съдържанието на четивото.

 

Умберто Еко

Така е и с „Джокондата“. Леонардо да Винчи е сътворил произведения, които лично аз смятам за по-хубави, например „Богородица на скалите“ или „Дамата с хермелина“. Но „Джокондата“ е получила повече коментари и тълкувания, които също като седиментни пластове с времето са се наслагали върху платното и са преобразили картината. Елиът^[18] вече каза всичко това в есето си върху „Хамлет“. „“Хамлет" не е шедьовър, а хаотична трагедия, която не успява да приведе в хармония различните си източници. По тази причина творбата става енигматична и всички продължаваме да си задаваме въпроси за нея". „Хамлет“ не е творба шедьовър заради литературните си достойнства, а защото устоява на нашите интерпретации — с други думи, остава неразгадана от тях. Понякога е достатъчно да произнесем няколко безсмислени думи, за да ни запомнят следващите поколения.

 

Жан-Клод Кариер

Ами преоткриването на забравени творби? Като че ли едно произведение прекосява времето и чака своя звезден час. Веднъж от телевизията ме попитаха дали бих приел да адаптирам „Дядо Горио“ за екрана. Не бях препрочитал романа поне от тридесет години. Една вечер седнах да го прегледам. Не можах да се откъсна от книгата, докато не я прочетох цялата, и стоях до три часа през нощта. Как така Балзак, едва 32-годишен, когато пише романа, неженен, няма и деца, успява да проучи и разкрие из основи отношенията на един стар баща с дъщерите му по такъв безмилостен, точен и правдоподобен начин? Например дядо Горио разказва на Растиняк, който живее в същия пансион, че вижда дъщерите си да минават с каретите си по „Шан-з-Елизе“. Той е платил каретите и лакеите им и по тази причина е обеднял, дори се е разорил. Страхува се да не ги притесни с присъствието си и затова не се показва, не им прави знак, че е там. Задоволява се да слуша възхитените коментари на онези, които ги гледат отстрани, и казва на Растиняк: „Бих искал да съм малкото кученце, което държат върху коленете си…“ Как е съумял Балзак да измисли това сравнение? Наистина от време на време има колективни преоткривания на творби, но има и лични, които всеки от нас може да направи, ако някоя вечер вземе в ръце забравена книга. А тези преоткривания са безценни духовни преживявания.

 

Умберто Еко

Спомням си, че в младостта си така открих Жорж дьо Ла Тур^[19] и направо се влюбих в него, и то до такава степен, че се питах защо не го смятат за гений от класата на Караваджо. Десетилетия по-късно Ла Тур беше преоткрит и обсипан с ласкателства. Тогава стана извънредно популярен. Понякога стига да организираш изложба (или да направиш ново издание на книга), за да предизвикаш внезапно див възторг.

 

Жан-Клод Кариер

Между другото, можем да засегнем и темата за това, как някои книги устояват на унищожението. Вече говорихме за начина, по който испанците са се отнесли към индианските цивилизации в Америка. От всички тези езици и литератури сме съхранили всичко на всичко три кодекса на маите и четири на ацтеките. Два от тях са открити като по чудо — първият (на маите) в Париж, а вторият (на ацтеките) във Флоренция и затова е наречен Флорентинският кодекс. А дали е имало „хитри“ и „упорити“ книги, които са пожелали на всяка цена да оцелеят и един ден да задръстят полезрението ни?

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Може би отклоняването на ръкописи и ценни книги е изкушение за онези, които знаят точно стойността им? Един експерт, който се занимава с консервиране и реставриране на книги в Националната библиотека в Париж, наскоро беше обвинен, че е откраднал ръкопис, принадлежащ на староеврейския фонд, за който самият той отговарял.

 

Умберто Еко

Има и книги, които са оцелели благодарение на крадци. Вашият въпрос ме накара да си спомня за Джироламо Либри, флорентински граф от XIX век. Бил голям математик и по някаква причина станал френски гражданин. Като голям учен, при това твърде уважаван, го назначават за извънреден комисар по издирването и спасяването на ръкописи, принадлежащи към националното богатство. И ето че в това си качество той прекосява цяла Франция, ходи от манастир на манастир, обикаля общинските библиотеки и наистина успява да изтръгне от тъжната им съдба документи с огромна стойност и купища ценни книги. Всички приветстват начинанието му и цялата страна го обсипва с почести до деня, в който става ясно, че е отклонил за своя полза хиляди документи и неоценими книги. Заплашва го процес. Всички представители на френската култура от онова време, сред които Гизо^[20] и Мериме, подписват манифест в защита на клетия Джироламо Либри, като страстно защитават неговата почтеност. Надигат се и италианските интелектуалци. Разгръщат безпрецедентна пледоария в защита на несправедливо обвинения нещастник. Продължават да го защитават дори когато откриват в дома му хилядите документи, които е обвинен, че е отмъкнал. Той прилича малко на онези европейци, които откривали ценни предмети и смятали за най-нормалното нещо на света да ги отнесат у дома си. Освен ако Джироламо не е държал тези документи в дома си „на склад“ — докато им дойдел редът да ги класифицира. За да избегне процеса, Либри се самозаточава в Англия, където завършва опетнения си от невероятния скандал живот. Но и досега няма никакви категорични факти или улики, чрез които да узнаем дали е бил виновен, или не.

 

Жан-Филип дьо Тонак:

Има книги, за чието съществуване знаем, но никой никога не ги е виждал или чел… Непознати шедьоври, чиято съдба е да останат непознати. Това са неоценими ръкописи — откраднати или очакващи да бъдат открити на дъното на някоя пещера от хиляда години. Но какво да кажем сега за творби, които внезапно губят „бащинството“ на автора си и ги приписват на някой друг? Шекспир ли е написал Шекспировото творчество? Омир бил ли е Омир? И така нататък…

 

Жан-Клод Кариер

По повод Шекспир ще споделя с вас едно мое изживяване. Бях в Пекин точно след културната революция. Една сутрин закусвах в хотела и четях „China Today“ на английски. Същата сутрин на седем колони, на цяла страница, се описваше сензационно събитие. Експерти в Англия открили, че някои творби на Шекспир не били негово дело. Бързам да прочета цялата статия и узнавам, че всъщност спорът се е родил въз основа само на няколко стиха, които като цяло не представляват особен интерес и са пръснати из няколко от пиесите му. Вечерях с група китаисти и им споделих изненадата си. Как така новина за Шекспир, която не е никаква новина, може да заеме почти цялата първа страница на „China Today“? Тогава един от китаистите ми каза: „Не забравяйте, че сте в страната на мандарините, т.е. в страна, където писането от край време е свързано с властта и е от основно значение. И когато се случи нещо, отнасящо се за един от най-големите писатели на Западна Европа, а може би и на света, си струва да публикуваш информация по този въпрос на седем колони на първа страница!“

 

Умберто Еко

Трудовете, предназначени да утвърдят или отхвърлят автентичността на Шекспировите творби, са безбройни. Имам цяла колекция, съдържаща най-известните. Дебатът се нарича „Полемиката за Шекспир и Бейкън“^[21]. Веднъж написах една шега, че ако всички творби на Шекспир са написани от Бейкън, на Бейкън нямало да му остане време да напише своите. Следователно неговите произведения са написани от Шекспир.

 

Жан-Клод Кариер

Имаме си същите проблеми с Корней и Молиер, но за това вече говорихме. Кой е авторът на творбите на Молиер? Кой, ако не самият Молиер? Докато бях студент по класическа филология, един от професорите в продължение на четири месеца ни чете лекции по „Омировия въпрос“. И накрая направи следния извод: „Сега вече знаем, че поемите на Омир вероятно не са били написани от самия Омир, а от внука му, който също се е казвал Омир“. Е, нещата еволюираха, защото днес специалистите постигнаха съгласие, че „Илиадата“ и „Одисеята“ със сигурност не са дело на един и същи човек. Така че версията за внука на Омир беше изоставена напълно.

Във всеки случай въпросът за съ-бащинство на Корней и Молиер ражда във въображението какви ли не сценарии. Молиер е ръководел театър заедно с маса служители: режисьор, актьори — хора, които са го виждали непрекъснато. Имало е регистри, където се е записвала всяка дейност — например във финансовата сфера. В такъв случай остава единствено да допуснем, че най-важният факт относно Молиер е бил скрит и да предположим например, че Корней му е носел текстовете нощно време, загърнат в черна мантия. Чудно е как никой по онова време не го е разбрал. Но лековерието побеждава правдоподобните факти. Така че стигаме до абсурдната теория за заговор. Има хора, които не могат да приемат света такъв, какъвто е. Понеже не могат да го пресътворят, се чувстват длъжни на всяка цена да го пренапишат.

 

Умберто Еко

Създаването на някоя творба задължително трябва да бъде съпътствано от някаква мистерия. Така иска публиката. Иначе как Дан Браун щеше да си изкарва хляба? Още от времето на Шарко^[22] знаем защо един истеричен човек има стигмати, но Падре Пио^[23] все още е идол за нас. Банално е Корней да бъде само Корней. Но ако Корней е едновременно и Корней, и Молиер, интересът се удвоява.

 

Жан-Клод Кариер

Що се отнася до Шекспир, не трябва да забравяме, че много малко от пиесите му са видели бял свят, докато е бил жив. Дълго след смъртта му група английски ерудити се събират и през 1623 г. съставят първото пълно издание със съчиненията му. Смята се, че това е оригиналното издание, и го наричат „Фолиото“^[24]. Очевидно е съкровище на съкровищата. Дали някъде има още екземпляри?

 

Умберто Еко

Виждал съм три в библиотеката „Фолгър“ във Вашингтон^[25]. Да, има и още, но не и при антикварите. В „Тайнственият пламък на кралица Лоана“^[26] разказвам случката за един книжар и „Фолиото“ от 1623 г. Всъщност — за мечтата на всеки колекционер: да се сдобие с Библията на Гутенберг или „Фолиото“ от 1623 г. Но както обяснихме, вече няма Библии на Гутенберг на пазара, всички са в големите библиотеки. Видях две в библиотеката „Пиърпонт Морган“ в Ню Йорк. Впрочем едната беше непълна. Пипнах с ръце една във Ватиканската библиотека — напечатана върху велен и с цветно обозначение на рубриките, т.е. с оцветявани на ръка начални букви. Ако приемем, че Ватиканът не е Италия, това означава, че в Италия няма нито една Библия на Гутенберг. Последният познат в света екземпляр беше продаден на една японска банка преди двадесет години — не си спомням точно сумата, но беше някъде 3 или 4 милиона долара тогавашни пари. Ако някога на библиофилския пазар изскочи още някой екземпляр, никой не би могъл да каже за каква цена ще бъде предложен. Всеки колекционер си мечтае съдбата да го срещне със стара болна дама на 95 години, която в някой от шкафовете си е скрила Библия на Гутенберг. Колекционерът й предлага да я купи за 200 000 евро. За дамата това е цяло състояние, което ще й позволи да прекара приятно остатъка от живота си. Но веднага възниква следният въпрос: след като занесете Библията у дома си, какво ще правите с нея? Или не казвате на никого, че я имате, а това е все едно да гледате комедия сам-самичък. Не можете да й се насладите, защото не ви е смешно. Или пък започвате да приказвате за нея и така мобилизирате всички крадци на света. И накрая, обзет от отчаяние, я предавате в кметството на града. Ще я сложат на сигурно място и ще имате възможността да я гледате с приятелите си толкова пъти, колкото ви се прище. Само че няма да можете да станете посред нощ и да я погалите. Тогава каква е разликата дали притежавате, или не някоя Библия на Гутенберг?

 

Жан-Клод Кариер

Ами да, наистина. И каква е разликата? Понякога се замечтавам или по-скоро се унасям… Представям си, че съм крадец и че влизам в частен дом, където спи прекрасна колекция от стари книги. Нося си сак, където бих могъл да напъхам най-много десет книги. Е, да допуснем и че ще сложа две или три в джобовете си. Трябва, значи, да избера кои. Отварям библиотеката и имам на разположение само десет-дванадесет минути да взема решение, защото е възможно в къщата да има алармена система и тя да подаде сигнал на комисариата. Това е любимата ми ситуация. Възможността да нахлуя в затвореното и защитено пространство на някой колекционер. Представям си, че е богат, парадоксално невеж и изключително антипатичен човек — до такава степен лишен от човешки образ, че понякога му се случва да разреже страниците на извънредно рядка книга, за да я продава страница по страница. Имам приятел, който се е снабдил по този начин с една страница от Библията на Гутенберг.

 

Умберто Еко

Ако бях разрязал и унищожил по този начин някои от книгите ми с гравюри, щях да спечеля сто пъти повече от сумата, която съм платил за тях.

 

Жан-Клод Кариер

Такива хора, които разрязват книгите си по този начин, за да продават гравюрите им, се наричат „трошачи“ или „разрушители“. Те са явни врагове на библиофилите.

 

Умберто Еко

Познавах един книжар в Ню Йорк, който продаваше старинни книги само по този начин. „Правя демократичен вандализъм — обясняваше ми той. — Купувам непълни копия и ги разпарчетосвам. Казвате, че не е възможно да намерите непокътнат екземпляр от «Нюрнбергската хроника», нали така? Хубаво, аз ви продавам една страница от нея за 10 долара“. Само че вярно ли беше твърдението му, че разпарчетосва само непълни екземпляри? Никога няма да узнаем… Впрочем той почина. Съществува един вид споразумение между книжарите и колекционерите. Колекционерите се задължават да не купуват отделни гравюри, а книжарите пък отказват да ги продават. Само че има гравюри, които са издадени като приложение към книгата, но отделно от нея (и не са намерени и досега), изчезнали са още преди сто или двеста години. Как да устои човек на изкушението на прекрасна картина с изрисувана рамка. Имам една цветна карта от Коронели^[27]. Съвършена е. Откъде ли е дошла? Нямам представа.