Кейт Мортън
Забравената градина (5)

4

Брисбън, 2005 г.

Къщата сякаш узна, че господарката й си е отишла, и макар да не може да се каже, че скърбеше за нея, потъна в упорито мълчание. Нел не си падаше по компаниите и празненствата (мишките в кухнята вдигаха повече шум от внучката й), затова къщата бе привикнала към кротко ежедневие без суетня, притеснения и шум. Ето защо й подейства като шок, когато най-неочаквано и без никакво предупреждение започнаха да се стичат хора, да се събират в стаите и в градината, да сърбат чай и да ронят трохи. Сгърбена зад огромния антикварен център на хребета, къщата изтърпя стоически това последно безобразие.

Разбира се, всичко бе организирано от лелите. Касандра би предпочела да мине без това, да почете паметта на баба си в тесен кръг, обаче лелите й не даваха и дума да се издума. Заявиха, че непременно трябва да се направи бдение за Нел. Роднините искали да изразят почитта си, приятелите на Нел също. А и така било редно.

Касандра не можеше да се противопостави на подобна простодушна увереност. Преди би подела спор, но вече не. Освен това лелите й бяха неудържима стихия и всяка притежаваше невероятна енергия за достопочтената си възраст (дори най-младата, леля Хети, беше на седемдесет и пет и нито ден по-малко). Затова Касандра преодоля опасенията си, устоя на порива да изтъкне непоколебимата липса на приятели в живота на Нел и се залови да изпълнява възложените й задачи: да подрежда чаените чаши и чинийки, да търси вилички за тортата, да поразчисти някои от вехториите на Нел, та да има къде да седнат братовчедите й. Остави лелите да се суетят наоколо й, подобаващо самомнителни и важни.

Всъщност на нея не й се падаха точно лели — бяха по-младите сестри на Нел, лели на майката на Касандра. Лезли обаче не се съобразяваше много-много с тях, затова те побързаха да вземат под крилото си Касандра.

Беше й минало през ума, че майка й може да дойде на погребението, да се появи в крематориума по време на ритуала, като изглежда с трийсет години по-млада, отколкото е в действителност, и, както винаги, да привлече върху себе си изпълнени с възхищение погледи. Красива, млада и невероятно нехайна.

Но не дойде. Сигурно щеше да изпрати картичка с доста неподходяща за случая картинка. Едър и засукан почерк, който привлича вниманието към себе си, а отдолу — многобройни целувки и прегръдки. Обикновено човек изхвърля такива непотребни картички с безлични думи.

Касандра потопи ръце в мивката и отново разбърка съдържанието.

— Е, според мен мина чудесно — отбеляза Филис, най-голямата след Нел и със сигурност най-властната. — На Нел щеше да й хареса.

Касандра отмести поглед встрани.

— Е… — поде Филис и замлъкна за малко, докато избърше някакъв съд — щеше да й хареса, обаче поначало щеше да настоява, че не иска никакви такива работи. — Изведнъж изпадна в майчинско настроение. — Ами ти? Как си?

— Добре съм.

— Струваш ми се слабичка. Храниш ли се?

— Три пъти дневно.

— Може малко да понапълнееш. Ела на чай утре вечер, ще поканя всички от семейството и ще приготвя моя селски пай.

Касандра не възрази.

Филис огледа предпазливо старата кухня и хлътналия капак на печката.

— Не те ли е страх да живееш сама?

— Не, не ме е страх…

— Обаче е самотно — отбеляза Филис и сбърчи нос в показно съчувствие. — Разбира се, че си самотна. И това е съвсем естествено, двете с Нел си правехте компания, нали така? — Не изчака потвърждение, а положи луничавата си ръка върху ръката на Касандра и продължи да нарежда: — Ще се оправиш и нека ти кажа защо. Винаги е тъжно да изгубиш човек, на когото държиш, но не е чак толкова тежко, ако човекът е на възраст. Това е в реда на нещата. Много по-трудно е, ако е млад… — Прекъсна изречението по средата с напрегнати рамене и поруменели бузи.

— Да — побърза да се съгласи Касандра, — така е, разбира се. — Спря да мие чашите, облегна се и погледна през прозореца към задния двор. По пръстите й към златната халка, която още носеше, се плъзна пяна. — Трябва да изляза да оплевя градината. Латинката ще прекоси пътеката, ако не внимавам.

Филис признателно се вкопчи в новата цел.

— Ще изпратя Тревър да ти помогне. — Разкривените й пръсти се вкопчиха още по-силно в ръката на Касандра. — Следващата събота добре ли е?

В този момент откъм всекидневната се появи леля Дот и внесе поредния поднос с мръсни чаени чаши. Шумно ги стовари на плота и притисна пълната си длан към челото.

— Най-сетне — оповести тя и погледна към Касандра и Филис през невъзможно дебелите стъкла на очилата си. — Тези са последните. — Влезе в кухнята с патешка походка и надникна под кръглия похлупак на кутията за торта. — Доста огладнях.

— О, Дот, та ти току-що яде! — отбеляза Филис, зарадвана от възможността да превърне смущението си в укор.

— Преди цял час.

— С твоята жлъчка? Нали уж си следиш теглото?

— Така е — потвърди Дот, изправи се и стисна внушителната си талия с две ръце. — Отслабнала съм с три килограма от Коледа. — Върна пластмасовия капак на мястото му и срещна изпълнения със съмнение поглед на Филис. — Наистина.

Касандра овладя усмивката си и продължи да мие чашите. Филис и Дот бяха доста закръглени, всичките й лели бяха пълнички. Като майка си и като нейната майка преди това. Нел единствена се бе избавила от семейното проклятие и бе наследила фигурата на дългурестия си баща ирландец. Голяма гледка бяха: слабичката и висока Нел и дундестите й сестри.

Филис и Дот продължаваха да се препират и Касандра знаеше от опит, че ако отвлече вниманието им, спречкването ще се задълбочи, докато едната (или и двете) не захвърли кърпата за съдове и не изхвърчи от къщата, дълбоко възмутена. Виждала бе да се случва и преди, но така и не свикна с начина, по който някои думи, изрази и погледи, продължили съвсем малко повече от необходимото, възпламеняваха наново недоразумение, възникнало преди много години. Като единствено дете, Касандра намираше отъпканите пътеки на общуване между сестрите едновременно очарователни и ужасяващи. За щастие, другите й лели вече бяха отведени от близките си и не можеха да дадат своя принос към спора.

Касандра се прокашля.

— Знаете ли, канех се да ви попитам нещо… — Тя леко повиши тон и почти успя да привлече вниманието им. — За Нел. Нещо, което спомена в болницата.

Филис и Дот се извърнаха с пламнали бузи. Овладяха се при споменаването на сестра им. Името й им напомни защо са тук и защо бършат чаените сервизи.

— За Нел ли? — попита Филис.

Касандра кимна.

— В болницата, малко преди края, тя заговори за някаква жена. Жената, така я наричаше, или Писателката. Явно смяташе, че са на някакъв кораб.

Филис присви устни.

— Мислите й са блуждаели, нямала е представа какви ги говори. Сигурно е някоя героиня от сериалите, които гледаше. Нали зяпаше някакъв филм, в който действието се развиваше на кораб?

— О, Фил! — поклати глава Дот.

— Сигурна съм, че го е споменавала…

— Стига, Фил — прекъсна я Дот. — Нели вече я няма. Няма смисъл от тези работи.

Филис скръсти ръце пред гърдите си и изсумтя колебливо.

— Трябва да й кажем — тихо каза Дот. — Няма да й навреди. Вече не.

— Какво да ми кажете?

Касандра изгледа първо едната, после другата. Зададе въпроса с намерение да сложи край на спора, но не бе очаквала да се натъкне на този странен намек за тайнственост. Лелите й бяха толкова съсредоточени една върху друга, че май бяха забравили присъствието й.

— Какво да ми кажете? — повтори.

Дот погледна Филис с извити вежди.

— По-добре да излезе от нас, отколкото да го научи по друг начин.

Филис кимна почти незабележимо, срещна погледа на Дот и се усмихна мрачно. Знаеха нещо, което отново ги превърна в съюзнички.

— По-добре ела и седни — рече Филис най-накрая. — Дот, скъпа, стопли чайника, ако обичаш, да си направим по един чай.

Касандра последва Филис във всекидневната и седна на канапето на Нел. Филис разположи широката си задница от другата страна и май позагуби нишката.

— Не знам откъде да започна. От много отдавна не съм мислила за тези неща.

Касандра недоумяваше. За кои неща?

— Това, което ще ти кажа, е голямата тайна на семейството ни. Всяко семейство си има тайна, уверявам те, просто някои тайни са по-големи от други. — Погледна намръщено към кухнята. — Защо Дот се бави толкова?

— За какво става въпрос, Фил?

Лелята въздъхна.

— Зарекох се да не казвам на никого. Цялата история така разедини семейството, че е по-лесно да се преструваме, че не се е случила. Страшно ми се иска да беше така и татко да беше запазил тайната за себе си. Той обаче смяташе, че постъпва правилно, клетият.

— Какво е направил?

Дори да я беше чула, Филис с нищо не го показа. Историята си беше нейна и тя щеше да я разкаже, както и когато си поиска.

— Бяхме щастливо семейство. Нямахме бог знае какво, но бяхме щастливи. Мама, татко и ние, момичетата. Както знаеш, Нели беше най-голямата, а после, след промеждутък от десетина години заради Първата световна война, се родихме и ние, останалите. — Усмихна се. — Няма да повярваш, но навремето Нели беше душата на семейството. Всички я обожавахме — беше като майка за нас, по-малките, особено след като мама се разболя. Нел се грижеше всеотдайно за мама.

Касандра прекрасно си представяше как Нел се грижи за умиращата си майка, но трудно можеше да повярва, че раздразнителната й баба е била душата на семейството.

— Какво се случи?

— Много време никой от нас не знаеше. Така искаше Нел. В семейството ни всичко се промени, а никой не проумяваше защо. Голямата ни сестра се превърна в друг човек, сякаш вече не ни обичаше. Не стана изведнъж, не беше толкова драматично. Тя се затвори постепенно, отдръпна се от нас. Беше голяма загадка и доста мъчителна, а татко отказваше да обсъжда темата, колкото и да го ръчкахме.

Всъщност съпругът ми, мир на праха му, най-сетне ни насочи в правилната посока. Несъзнателно, уверявам те — не че целенасочено бе разбулил тайната на Нел. Просто се запали по историята, това е. След раждането на Тревър се зае да прави родословно дърво. И майка ти се роди тогава, през четирийсет и седма. — Филис замълча и огледа Касандра изпитателно, сякаш да провери дали тя по някакъв начин не предусеща какво предстои. Нищо подобно.

— Помня ясно като бял ден как един ден той влезе в кухнята и заяви, че не открива в регистъра никакви данни за раждането на Нели. „Няма да откриеш, естествено — казах, — Нели е родена в Мерибъро, преди семейството да си събере багажа и да се премести в Брисбън.“ Дъг кимна и каза, че и той така си помислил, обаче после писа за подробности до регистъра в Мерибъро и от там му отговориха, че такива няма. — Филис изгледа Касандра многозначително. — Тоест Нел не съществува. Поне не официално.

Касандра вдигна поглед, когато Дот влезе в кухнята и й подаде чаша чай.

— Не разбирам.

— Естествено, миличка — успокои я Дот и се настани на креслото до Филис. — Дълго време и ние не проумявахме. — Поклати глава и въздъхна. — Докато не говорихме с Джун. На сватбата на Тревър, нали, Фили?

Филис кимна.

— През хиляда деветстотин седемдесет и пета. Толкова се ядосах на Нел. Неотдавна бяхме изгубили татко, женех големия си син, племенника на Нели, а тя дори не благоволи да се появи. Замина на почивка. Това беше причината през онзи ден да се разговоря с Джун. Признавам, че хубавичко й се оплаках от Нел.

Касандра се обърка — все не успяваше да се ориентира в пространната мрежа от приятели и роднини на лелите си.

— Коя е Джун?

— Една братовчедка — поясни Дот, — от страна на мама. Не може да не си я виждала. Беше около година по-голяма от Нел и двете бяха неразделни като малки.

— Явно са били близки — изсумтя Филис, — понеже Нел беше разказала само на Джун какво се е случило.

— Какво се е случило, кога? — попита Касандра.

Дот се приведе напред.

— Татко казал на Нел…

— Татко казал на Нел нещо, което изобщо не е трябвало да й казва — побърза да се намеси Филис. — Горкичкият, смятал, че постъпва правилно. До края на живота си съжаляваше, понеже след това нещата помежду им се промениха.

— А той винаги е имал слабост към Нел.

— Обичаше ни всичките — сряза я Филис.

— О, Фил! — завъртя безпомощно очи Дот. — Още не можеш да го признаеш. Нел чисто и просто му беше любимка. По ирония на съдбата, както се оказа впоследствие.

Фил не отговори, затова Дот с радост пое нещата в свои ръце.

— Случило се през нощта на двайсет и първия й рожден ден. След тържеството…

— Не било след тържеството, а по време на тържеството — поправи я Филис и се извърна към Касандра. — Явно е преценил, че това е идеалният момент да й каже, понеже била на прага на новия си живот и така нататък. Била сгодена, щяла да се жени. Не за дядо ти, за друг мъж.

— Наистина ли? — учуди се Касандра. — Нищичко не ми е казвала.

Филис кимна мъдро.

— Любовта на живота й, мен ако питаш. Местен младеж, съвсем различен от Ал.

Последните думи Филис изрече с известна неприязън. Не беше тайна, че лелите й не одобряваха съпруга американец на Нел. Нищо лично, казваше си думата презрението на местните хора към американските войници, които се стичаха в Брисбън след Втората световна война с пари, елегантни униформи и екзотичен акцент и отмъкваха сериозна част от жените в града. Вместо неодобрението на семейството й да засегне Нел, то й доставяше някакво извратено удоволствие.

— И какво стана? Защо не се е омъжила за него?

— Отмени годежа няколко седмици след тържеството — каза Филис. — Толкова се разстроихме — поклати глава тя. — Всички много харесвахме Дани, а той, горкият, направо беше съкрушен. В крайна сметка се ожени за друга точно преди Втората световна. Не че това му донесе щастие — така и не се върна от войната с японците.

— Баща ви ли каза на Нел да не се омъжва за него? — попита Касандра. — Това ли й е заръчал онази нощ? Да не се жени за Дани?

— Едва ли — вметна подигравателно Дот. — Татко смяташе, че Дани е чисто злато, нито един от нашите съпрузи не може да се мери с него.

— Тогава защо Нел е развалила годежа?

— Отказваше да обясни дори на Дани, а ние почти луднахме, докато се мъчехме да разберем — каза Филис. — Знаехме само, че Нел не иска да разговаря нито с татко, нито с Дани.

— Докато Филис не разпита Джун — поясни Дот.

— Почти четирийсет и пет години по-късно.

— Какво каза Джун? — попита Касандра. — Какво се е случило на празненството?

Филис отпи глътка чай и погледна Касандра с извити вежди.

— Татко казал на Нел, че той и мама не са я родили.

— Осиновена ли е?

Лелите се спогледаха.

— Не точно — отвърна Филис.

— По-скоро са я намерили — поясни Дот.

— Взели.

— Задържали при себе си.

— Къде са я намерили? — смръщи се Касандра.

— На пристана в Мерибъро — отговори Дот. — Където големите кораби пристигат от Европа. Естествено, вече не акостират тук, има много по-големи пристанища, пък и в днешно време хората летят…

— Татко я намерил — заразказва Филис, — когато била съвсем мъничка. Точно преди началото на Първата световна война. Хората масово напускали Европа, а тук, в Австралия, ги посрещали охотно. През ден пристигали кораби. По онова време татко бил управител на пристанището и работата му била да следи дали пътниците са тези, за които се представят, и дали са пристигнали по местоназначение. Някои дори не говорели английски.

Доколкото знам, един ден настанала някаква бъркотия. След кошмарно плаване от Англия на пристанището най-сетне акостирал кораб. Имало зараза от тиф, пострадали от слънчев удар, какво ли не, а след пристигането на кораба установили, че на борда има допълнителен багаж и хора, които не са в списъка. Ужасно главоболие. Татко успял да оправи нещата, разбира се — винаги е умеел да поддържа всичко в ред, — но се забавил на пристанището по-дълго от обикновено, за да е сигурен, че всичко е както трябва. Искал да разкаже на нощния пазач за случилото се и да му обясни защо в канцеларията има оставен багаж. Докато чакал човекът да се появи за дежурството си, забелязал някого на пристана. Момиченце на не повече от четири годинки, седнало върху детско куфарче.

— Наоколо нямало никой друг — поклати глава Дот. — Тя била съвсем самичка.

— Татко се помъчил да разбере коя е, но малката, разбира се, не искала да му каже. Не знаела, не си спомняла. На куфара й нямало етикет с името, вътре също нямало нищо, което да му помогне — поне той не намерил. Вече било късно, стъмвало се и времето се разваляло. Татко знаел, че момиченцето сигурно е гладно, затова не му оставало друго, освен да я вземе със себе си у дома. Какво да направи? Не можел да я зареже цяла нощ на пристана под дъжда, нали?

Касандра поклати глава, мъчейки се да свърже образа на измореното момиченце от разказа на Фили с онази Нел, която познаваше.

— Джун ни разказа, че на следващия ден, когато отишъл на работа, татко очаквал обезумели от тревога роднини, полицаи, разследване…

— Нищо подобно — продължи Дот. — Дните се нижели, а никой не повдигал въпроса.

— Сякаш момиченцето не оставило никаква следа. Естествено, опитали да открият коя е, но всеки ден пристигали толкова много хора… а и с тези купища документи… лесно можеш да потулиш нещо.

— Или някого — въздъхна Филис. — Затова нашите задържали момиченцето.

— Какво друго им оставало?

— И й внушили, че е тяхна дъщеря.

— Една от нас.

— Докато не навършила двайсет и една — уточни Филис — и татко не решил, че тя трябва да узнае истината. Била намерениче и единственото, по което някой можел да я разпознае, бил куфарът й.

Касандра седеше мълчаливо и се опитваше да осмисли чутото. Обгърна с пръсти топлата си чаша с чай.

— Сигурно се е чувствала страшно самотна.

— И как не — съгласи се Дот. — Месеци наред на онзи грамаден кораб, а после и на празния пристан!

— И толкова време след това.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи се неразбиращо Дот.

Касандра стисна устни. Какво иска да каже ли? Мисълта я връхлетя като вълна. Неминуемата самота на Нел. И сякаш в този момент тя зърна една значима страна от личността на Нел, която досега не познаваше. Или по-скоро внезапно проумя една особеност на Нел, която познаваше доста добре. Уединението, независимостта, раздразнителността й.

— Сигурно се е чувствала много самотна, когато е разбрала, че не е онази, за която се мисли.

— Да — съгласи се учудено Филис, — трябва да призная, че отначало не го разбирах. Когато Джун ми каза, не схванах колко много са се променили нещата, не бях способна да проумея защо Нел е приела разкритието толкова болезнено. Мама и татко много я обичаха, а ние, по-малките, направо обожавахме по-голямата си сестра. Не би могла дори да мечтае за по-хубаво семейство. — Облегна се на ръкохватката на стола, подпря главата си с ръка и изтощено разтърка лявото си слепоочие. — С течение на времето обаче осъзнах причината… случва се, нали? Проумях, че нещата, които приемаме за даденост, са важни. Нали разбираш: семейството, кръвната връзка, миналото… Тези неща ни правят това, което сме, а татко ги отне на Нел. Не е искал, но така се случи.

— Нел обаче сигурно е изпитала облекчение, че вие най-сетне знаете — отбеляза Касандра. — Вероятно в известен смисъл това я е улеснило.

Филис и Дот се спогледаха.

— Казали сте й, нали?

Филис се смръщи.

— Аз за малко да го сторя на няколко пъти, но все не намирах думи, не бях в състояние да го причиня на Нел. Толкова отдавна криеше и не обелваше нито дума пред нас, че бе изградила целия си живот около една тайна, която се стремеше да запази само за себе си. Струваше ми се… ами не знам… едва ли не жестоко да съборя тези стени. Все едно за втори път да я лиша от същност. — Поклати глава. — Но пък може би всичко това са празни оправдания. Нел можеше да бъде жестока, ако поиска, а на мен вероятно просто не ми достигна смелост.

— Смелостта или липсата на смелост нямат нищо общо — категорично заяви Дот. — Всички бяхме единодушни, че така е по-добре, Фили. Нел искаше така.

— Да, май имаш право — съгласи се Филис. — Все пак се чудя. Не че не сме имали сгодни случаи — например в деня, когато Дъг взе куфара.

— Точно преди смъртта си — обясни Дот на Касандра — татко накара съпруга на Фили да занесе на Нел куфара й. Нито думичка не каза обаче за съдържанието му. Такъв си беше татко — и той като Нел умееше да пази тайна. Беше крил куфара през всичките тези години. Всичко си беше вътре, точно както когато я намерил. Прибрал го така, че да го намерят само плъховете и хлебарките.

— Интересното е, че щом зърнах куфара онзи ден, си спомних разказа на Джун. Допуснах, че точно това е куфарът, с който татко е открил Нел на пристанището преди много години, но изобщо не съм подозирала, че през цялото време е бил в дъното на килера. Не съм свързвала куфара с Нел и с нейния произход. Ако изобщо някога съм се замисляла, то е колкото да се запитам за какво им е на мама и на татко такъв смешен куфар. Беше съвсем малък, детски. От бяла кожа със сребърни закопчалки, много лъскави…

Фили продължи да описва куфара, макар изобщо да не се налагаше, понеже Касандра прекрасно знаеше как изглежда той.

Нещо повече, знаеше и какво има вътре.