Кейт Мортън
Забравената градина (4)

3

Брисбън, 2005 г.

Касандра не беше напускала болницата от часове, макар лекарят да нямаше почти никаква надежда съзнанието на баба й да се проясни. Според него това бе малко вероятно на нейната възраст, особено при такава огромна доза морфин.

Все пак Касандра чакаше. Бдеше над Нел и я утешаваше, докато старицата се давеше в море от спомени и отново и отново изплуваше за глътка въздух в по-ранни периоди от живота си. Младата жена не можеше да допусне мисълта, че е възможно баба й някак да се опъне на съдбата и да намери пътя обратно към настоящето, а там да установи, че се носи в периферията на живота сам-самичка.

Нощната сестра застъпи на смяна, което беше знак за Касандра, че денят е превалил. Не знаеше точно кое време е. В болницата трудно можеше да се разбере: лампите във фоайето светеха непрекъснато, по коридорите денонощно кръстосваха носилки на колелца. Любопитно как едно място, което разчита на рутината, функционираше толкова категорично извън обичайните ритми на времето.

Медицинската сестра замени празната торбичка на системата с издуто пликче, завъртя едно копче на апарата зад леглото и се залови да оправя завивките. Подръпна ги нагоре да загърне Нел.

— Нищо не е пила — съобщи Касандра и гласът й прозвуча странно дори за самата нея. — Цял ден.

Медицинската сестра вдигна поглед, учудена, че някой я заговаря. Погледна над очилата си към стола, на който седеше Касандра с измачкано синьо-зелено болнично одеяло в скута.

— Стреснахте ме — каза. — Цял ден сте тук, нали? И май така е по-добре — няма да я бъде още дълго.

Касандра пренебрегна намека и попита:

— Не трябва ли да й дадем нещо за пиене? Сигурно е жадна.

Сестрата подгъна завивката и делово я пъхна под ръцете на Нел.

— Всичко е наред, системата ще се погрижи. — Провери нещо в картона на Нел и каза, без да вдига поглед: — В дъното на коридора има кана за чай, ако ви се пие.

После сестрата излезе и Касандра установи, че Нел е отворила очи и е вперила поглед в нея.

— Ти коя си?

— Аз съм Касандра.

Объркване.

— Познавам ли те?

Лекарят бе предрекъл, че така ще стане, но въпреки това я заболя.

— Да, Нел.

Нел я изгледа с воднистосивите си очи и примигна неуверено.

— Не си спомням…

— Шшшт… Всичко е наред.

— Коя съм аз?

— Казваш се Нел Андрюс — предпазливо й обясни Касандра и я хвана за ръката. — На деветдесет и пет години си. Живееш в стара къща в Падингтън.

Устните на Нел трепереха — съсредоточено се мъчеше да проумее думите.

Касандра взе кърпичка от нощното шкафче и се протегна да избърше струйка слюнка от брадичката на Нел.

— Държиш антикварно магазинче в търговския център на Латроуб Теръс — продължи тя тихо. — Двете с теб продаваме старинни предмети.

— Познавам те — немощно заяви Нел. — Ти си момичето на Лезли.

Касандра примигна изненадано. Рядко споменаваха майка й — нито веднъж през детството на Касандра и нито веднъж през десетте години, откакто се бе върнала и живееше в апартамента под къщата на Нел. Бяха сключили негласно споразумение помежду си да не си припомнят миналото, което и двете по различни причини предпочитаха да забравят.

Нел се сепна. Очите й уплашено огледаха лицето на Касандра.

— Къде е момчето? Дано да не е тук. Тук ли е? Не искам да ми пипа нещата. Разваля ги.

На Касандра й прималя.

— Вещите ми са ценни. Не го пускай да ги доближава.

В съзнанието й се появиха думи, Касандра се препъна в тях.

— Не… не, не, няма. Не се тревожи, Нел. Той не е тук.

* * *

По-късно, когато баба й отново изпадна в несвяст, Касандра се замисли над жестоката способност на съзнанието да изважда на повърхността частици от миналото. Защо в заника на живота в главата на нейната баба отекваха гласовете на хора, които отдавна си бяха отишли? Винаги ли става така? Дали онези, на които вече са отредени места на безшумния кораб на смъртта, оглеждат пристана за лицата на отдавна починалите свои познати?

Явно след това Касандра бе заспала, защото следващото й усещане беше за нова промяна в обстановката в болницата. Бяха навлезли още по-навътре в тунела на нощта. Светлините в коридора бяха затъмнени и навсякъде край нея се чуваха шумовете, съпътстващи съня. Беше се отпуснала прегърбена на стола, вратът й бе схванат, а глезенът, подал се под тънкото одеяло, беше изстинал. Знаеше, че е късно, и се чувстваше изморена. Какво я събуди?

Нел. Дишаше шумно. Отново беше в съзнание. Касандра бързо се приближи до леглото и приседна от едната страна. В полумрака очите на Нел бяха изцъклени, бледи и мътни като зацапана с боя вода. Тъничката нишка на гласа й беше почти изцяло прокъсана. Отначало Касандра не я чуваше и мислеше, че устните й мълвят изгубени думи, изговорени много отдавна. После си даде сметка, че всъщност Нел говори.

— Жената — нареждаше тя, — жената каза да почакам…

Касандра погали топлото чело на Нел, отметна назад меките кичури коса, които някога блестяха като нишки сребро. Пак онази жена.

— Тя няма да има нищо против — увери я Касандра. — Жената няма да има нищо против, ако отидеш.

Устните на Нел се присвиха, после потрепериха.

— Не бива да мърдам от мястото си. Тя ми нареди да чакам тук, на кораба. — Шепнеше. — Жената… Писателката… Не казвай на никого.

— Шшшт, на никого няма да кажа, Нел, няма да кажа на жената. Можеш да вървиш.

— Тя каза, че ще дойде да ме вземе, но аз се преместих. Не останах, където ми каза да стоя.

Баба й започна да диша мъчително, започваше да изпада в паника.

— Моля те, не се тревожи, Нел, моля те! Всичко е наред, повярвай ми.

Главата на Нел клюмна на една страна.

— Не мога да се махна… Не бива… Жената…

Касандра натисна копчето, за да повика помощ, но лампичката над леглото не светна. Тя се поколеба, ослушвайки се за забързани стъпки по коридора. Клепачите на Нел потръпваха — баба й си отиваше.

— Ще повикам сестрата…

— Не! — Нел се пресегна слепешката и се помъчи да хване ръката на Касандра. — Не ме оставяй! — Плачеше. По бледата й кожа блестяха неми сълзи.

Касандра прехапа устни.

— Всичко е наред, бабо. Ще повикам помощ. Веднага се връщам, обещавам.