Кейт Мортън
Забравената градина (43)

42

Имението „Блакхърст“, 1913 г.

Роуз загърна раменете си с шала и скръсти ръце пред гърдите, за да се предпази от студа, който все не я напускаше. Когато реши да потърси слънце в градината, последният човек, когото очакваше да види, беше Елайза. Роуз си седеше, пишеше си в дневника и от време на време поглеждаше към Айвъри, която припкаше и си играеше сред цветните лехи, без никакви признаци, че нещо ще смути спокойния ден толкова неприятно. Интуицията я накара да погледне към портите на лабиринта и гледката смрази кръвта й. От къде Елайза би могла да знае, че Роуз и Айвъри ще бъдат сами в градината? Да не би да ги наблюдаваше и да дебнеше момент, когато ще свари Роуз неподготвена? И защо точно сега? Защо след толкова много години тя се появява точно днес? Като кошмарен призрак, който прекосява моравата с някакво пакетче в ръка.

Роуз отмести поглед. Ето го там, маскирано като нещо безопасно. Обаче не беше, Роуз го знаеше. Нямаше нужда да наднича под кафявата опаковъчна хартия, за да разбере какво се спотайва вътре — предмет, символ на място, на време, на съюз, който Роуз предпочиташе да забрави.

Събра полите на роклята си и ги заглади върху бедрата си, мъчейки се да остави разстояние между себе си и пакета.

Ято врабчета отлетяха и нещо привлече погледа на Роуз към бъбрековидната морава. Установи, че майка й приближава, съпровождана от хрътката си Макленън, която подскачаше около тъмната й пола. Такова облекчение заля Роуз, че чак свят й се зави. Мама беше нейната връзка с настоящето, връзката й с един безопасен свят, в който всичко беше такова, каквото трябва да бъде. Когато Аделайн се приближи, Роуз не сдържа тревогата си.

— О, мамо, тя беше тук, Елайза беше тук.

— Видях всичко от прозореца. — Мама погледна към пакета и го взе от пейката предпазливо, сякаш можеше да се опари.

— Моля те, мамо, не го отваряй, не мога да понеса да видя какво има вътре — почти шепнешком се примоли Роуз.

— Дали…

— Почти съм сигурна, че е — притисна студени пръсти към бузата си Роуз. — Тя каза, че е за Айвъри. — Роуз погледна майка си и под кожата й плисна нова вълна от паника. — Защо ще го носи за Айвъри, мамо? Защо?

Майка й стисна устни.

— Какво е искала да каже с това?

— Мисля, че вече е време да поставиш известна дистанция между себе си и братовчедка си. — Аделайн седна до Роуз и взе пакета в скута си.

— Дистанция ли, мамо? — Страните на Роуз пребледняха, гласът й се снижи до ужасен шепот. — Значи, смяташ, че тя може да дойде отново, така ли?

— Днес тя доказа, че не уважава правилата, които уточнихме.

— Но, мамо, нали не мислиш, че…

— Мисля само, че искам ти да продължаваш да си добре. — Дъщерята на Роуз се размърда под шарената сянка, а Аделайн се приведе към своята дъщеря толкова близо, че Роуз усети гладката й горна устна с ухото си. Аделайн прошепна: — Скъпа моя, не бива да забравяме, че една тайна никога не е скрита сигурно, когато е известна и на други.

Роуз кимна леко. Разбира се, мама имаше право. Глупаво беше да си въобразява, че може да продължава така вечно.

Аделайн се изправи и махна с ръка на кучето да я последва.

— Томас сервира обяда. Не се бави, няма нужда да разваляш деня си допълнително, като се простудиш. — Остави пакета на пейката и снижи глас: — И накарай Натаниъл да се отърве от това.

* * *

Над главата й се чуваха бързи стъпки във всички посоки, които изтръгнаха тиха въздишка от Аделайн. Колкото и пъти да изнасяше добре познатата си лекция за уместното поведение на една млада дама, детето не слушаше. Разбира се, това можеше да се очаква: в колкото и красиви дрешки да я обличаше Роуз, момиченцето произхождаше от простолюдието и това е. Бузите му бяха твърде розови, смехът му отекваше прекалено силно между стените, къдриците се измушваха под панделките — беше пълна противоположност на Роуз.

Въпреки това Роуз обожаваше момичето. Затова и Аделайн я прие, научи се да й се усмихва, да посреща дръзкия й поглед, да търпи шумотевицата й. Какво ли не би направила Аделайн за Роуз, какво ли вече не беше направила? Тя обаче съзнаваше, че е неин дълг и да контролира строго, понеже детето се нуждаеше от категорични напътствия, за да преодолее недостатъците на произхода си.

Кръгът на онези, които знаеха истината, беше съвсем малък и такъв трябваше да си остане: обратното би означавало да подмамиш противния призрак на скандала. Затова беше от огромно значение Елайза и Мери да бъдат управлявани както подобава.

Отначало Аделайн се притесняваше, че Роуз няма да го проумее и невинно ще си въобрази, че всичко може да си продължи постарому. Обаче този път Роуз я изненада приятно. В мига, в който пое Айвъри в обятията си, Роуз претърпя промяна: обзе я неистово майчинско желание да закриля детето си. Роуз се съгласи с Аделайн, че Елайза и Мери несъмнено трябва да бъдат държани настрани, достатъчно далеч, за да се избегне ежедневното им присъствие, но достатъчно близо, за да останат в сферата на влиянието на Аделайн. Само по този начин можеха да бъдат сигурни, че нито една от двете няма да издаде онова, което знае за детето в имението „Блакхърст“. Аделайн помогна на Мери да си купи малка къща в Полперо, а на Елайза беше позволено да си живее в къщата на скалата. Постоянната близост на Елайза не бе никак приятна за Аделайн, но все пак това бе по-малката от двете злини, а и щастието на Роуз беше над всичко.

Скъпата Роуз. Изглеждаше толкова бледа, седнала самичка на градинската пейка. След това почти не докосна обяда си, само го побутваше насам-натам в чинията. В момента си почиваше, за да не се върне мигрената, която я тормозеше вече цяла седмица.

Аделайн отвори юмрука, който сам се бе свил в скута й, и размърда пръсти. Когато разиграха цялата история, тя съвсем ясно изложи условията си: нито едно от двете момичета не биваше да стъпва повече в имението „Блакхърст“. Правилото беше простичко и до днес и двете го бяха спазвали. Крилете на сигурността обгърнаха тайната и животът в „Блакхърст“ потече мирно и спокойно.

Какво си бе въобразила Елайза, че сега престъпваше думата си?

* * *

Накрая Натаниъл изчака Роуз да си легне с мигрена, а Аделайн да излезе на гости. Той реши, че така нито една от двете няма да научи как той осигурява трайното отсъствие на Елайза. Откакто беше научил за случилото се, Натаниъл размишляваше кой е най-добрият начин да поправи нещата. Състоянието на съпругата му бе смразяващо напомняне, че въпреки дългия път, който двамата бяха извървели, въпреки благословената промяна след раждането на Айвъри, другата Роуз — напрегнатата, разтерзана и непостоянна — всеки момент можеше да се появи отново. Той тутакси осъзна, че трябва да говори с Елайза. Да намери начин да я накара да разбере, че повече никога не бива да идва.

Беше минало известно време, откакто за последен път беше прекосявал лабиринта, и беше забравил колко тъмно е между стените от храсти, за колко кратко проникват тук слънчевите лъчи. Движеше се предпазливо и се стараеше да си спомни къде да завива. Бледо подобие на онзи път преди четири години, когато сляпо се беше втурнал през лабиринта, търсейки рисунките си. Беше пристигнал в къщата на скалата с пулсираща във вените кръв и бързо повдигащи се рамене, задвижвани от необичайното напрежение; настоя рисунките да му бъдат върнати. Заяви, че са си негови, че са му важни и че се нуждае от тях. А после, когато доводите му се изчерпаха, просто остана да стърчи задъхан в очакване на отговора на Елайза. Не беше сигурен какво да очаква — признание, извинение, връщане на рисунките, а може би всичко това заедно, — обаче тя не направи нито едно от тези неща. А го изненада. Изгледа го с леко любопитство, примигна със светлите си и вечно променящи се очи, които адски му се искаше да нарисува, и го попита дали би желал да направи илюстрациите за една книжка с приказки.

Разнесе се някакъв шум и споменът избяга. Сърцето на Натаниъл затуптя по-бързо. Той се извърна и се взря назад. Една лястовичка примигна насреща му и отлетя с клонка от капина в човката.

Защо беше толкова неспокоен? Нервите му бяха изопнати, като да беше гузен — което беше странно, понеже в действията му нямаше нищо неуместно. Смяташе само да поговори с Елайза, да я помоли да овладее желанието си да минава през портата на лабиринта. В крайна сметка мисията му беше за доброто на Роуз, основното му съображение беше здравето и благосъстоянието на жена му.

Закрачи по-бързо и се постара да се убеди, че си въобразява съществуването на опасност там, където такава всъщност няма. Мисията му може и да беше тайна, но не беше незаконна. Имаше разлика.

Беше се съгласил да илюстрира книжката. Как да устои, а и защо? Най-съкровеното му желание беше да рисува, а илюстрирането на нейните приказки му даваше възможност да навлезе в свят, лишен от печалните събития в собствения му живот. За него илюстрациите бяха спасителен пояс, тайно занимание, което правеше поносими безкрайните дни, през които рисуваше портрети. На срещите с богатите и титулувани тъпаци, на които Аделайн за пореден път го натрапваше, а от него се искаше да се усмихва и да се държи общително като обучено пале, го крепеше тайната, че освен всичко това той вдъхва живот и на вълшебния свят от приказките на Елайза.

Така и не получи свой напълно готов екземпляр от книгата. Когато тя беше отпечатана, Натаниъл вече прекрасно съзнаваше колко нежелано би било това издание в „Блакхърст“. Веднъж, през първите дни на проекта, допусна сериозна грешка, като спомена пред Роуз за книжката. Смяташе, че жена му ще се зарадва, че ще й бъде приятна съвместната работа на съпруга й със скъпата й братовчедка, но се оказа, че греши. Никога нямаше да забрави изражението й — гняв и изненада, примесени с тежка печал. Тя заяви, че Натаниъл я е предал, че не я обича, че иска да я напусне. Той недоумяваше. Направи онова, което винаги правеше в такива случаи — увери Роуз в обичта си и я помоли да я нарисува за колекцията си. После се зае да работи над проекта си тайно. Но не се отказа. Не можеше.

След като Айвъри се роди и Роуз се възстанови, провлачените нишки на живота му бавно се сплетоха отново. Странно как едно мъничко бебче се оказа способно да съживи мъртвило, да повдигне покрова, провиснал над всичко — над Роуз, над брака му, над душата на Натаниъл. Разбира се, не се случи веднага. Отначало Натаниъл беше много предпазлив по отношение на детето, остави Роуз да го води и не забравяше нито за миг вероятността произходът на детето да се окаже непреодолима преграда. Едва когато се увери, че тя обича момичето като истинска дъщеря, а не като подхвърлено дете, той позволи и на своето сърце да се смекчи. Допусна божествената невинност на малката да проникне в неговия изтощен и наранен дух и прие новия член на малкото си семейство и силата, която това семейство получи, когато от двама станаха трима.

Малко по малко Натаниъл забрави за книгата и за удоволствието, което му бяха доставяли илюстрациите. Посвети се на спазването на линията, наложена от семейство Монтраше — не обръщаше внимание на съществуването на Елайза, а когато Аделайн го помоли да промени и портрета, нарисуван от Джон Сингър Сарджънт, той покорно, макар и недоволно, се поддаде на безчестието да оскверни творбата на великия художник. Натаниъл имаше усещането, че в онзи момент вече беше нарушил толкова много принципи, които някога бе смятал за неприкосновени, че един повече или по-малко…

Стигна в просеката в средата на лабиринта и два пауна го измериха с поглед, преди да продължат по пътя си. Той пристъпваше внимателно, за да избегне металната халка, в която човек лесно се спъваше, а после влезе в тесния прав участък, водещ към Тайната градина.

Натаниъл застина. Чу пращене на клони, леки стъпки. По-тежки от стъпките на пауните.

Спря и бързо се извърна. Просветна нещо бяло. Някой го следеше.

— Кой е? — Гласът му прозвуча по-дрезгаво, отколкото очакваше. Вкара в него малко категоричност: — Настоявам веднага да се покажеш!

Кратка пауза, после преследвачът му се разкри.

— Айвъри! — възкликна Натаниъл. Загриженост бързо последва облекчението му. — Какво правиш тук? Не ти е позволено да минаваш отвъд портата за лабиринта.

— Моля те, тате — обади се момиченцето. — Вземи ме със себе си. Дейвис казва, че в края на лабиринта има градина, откъдето започват всички дъги на света.

Натаниъл не можеше да не се възхити на образа.

— Така ли казва?

Айвъри кимна с детинска сериозност, която плени Натаниъл. Той погледна ръчния си часовник. Аделайн щеше да се върне след час и нетърпеливо щеше да провери докъде е стигнал Натаниъл с поръчката на лорд Хюаркет. Нямаше време да заведе Айвъри у дома и пак да се върне тук, а не знаеше кога отново ще има възможност да дойде. Почеса се по ухото и въздъхна.

— Хайде, малката, върви след татко.

Тя го следваше плътно и си тананикаше някаква мелодийка — „Портокали и лимони“, разпозна я Натаниъл. Един господ знае откъде я беше чула. Не от Роуз, понеже тя изобщо не помнеше; мелодии и текстове на песни, не и от Аделайн, за която музиката нямаше никакво значение. Несъмнено от някоя прислужница. Понеже нямаше свястна гувернантка, дъщеря му прекарваше много време сред персонала на имението „Блакхърст“. Кой знае какви още съмнителни умения беше придобила вследствие на този факт!

— Тате?

— Да.

— Мислено нарисувах още една картина точно както ме научи ти.

— Така ли? — Натаниъл отмести един провиснал клон, за да мине Айвъри.

— Беше кораб с капитан Ахаб на борда. А китът плуваше точно покрай него.

— Какъв цвят беше платното?

— Бяло, разбира се.

— А китът?

— Сив като буреносен облак.

— А на какво миришеше твоят кораб?

— На сол, пот и мръсни обувки.

Натаниъл развеселен изви вежди.

— Представям си.

Това беше една от любимите им игри, които често играеха следобедите, които Айвъри беше привикнала да прекарва в ателието му. Натаниъл с учудване установи, че компанията на детето му е приятна. Тя го караше да вижда нещата различно, по-простичко, и в известен смисъл внесе нов живот в портретите му. Често го питаше какво прави и защо го прави, и се налагаше той да обяснява неща, които отдавна бе престанал да цени: че трябва да рисуваш каквото виждаш, че цветът трябва едновременно да разкрива и да прикрива.

— Защо минаваш през лабиринта, татко?

— Трябва да се видя с някого от другата страна.

Айвъри осмисли чутото.

— Човек ли, татко?

— Разбира се, че е човек. Да не мислиш, че татко ще се вижда със звяр?

Завиха, после бързо завиха отново и движението им заприлича на Натаниъл на лъкатушния път на топчето, за което Айвъри беше направила писта в детската стая. Търкаляше се по приготвения му път, почти неспособно да контролира собствената си съдба. Разбира се, глупава мисъл, понеже нима днешните му действия не бяха на човек, който взема съдбата си в свои ръце?

Направиха последния завой и се озоваха пред портата за Тайната градина. Натаниъл спря, коленичи и обгърна с длани костеливите раменца на дъщеря си.

— Така, Айвъри — внимателно поде той, — днес те преведох през лабиринта.

— Да, татко.

— Обаче не бива да идваш отново, още по-малко самичка. — Натаниъл стисна устни. — Освен това мисля, че ще е най-добре, ако… ако днешното ни пътешествие…

— Не се тревожи, татко. Няма да кажа на мама.

Дълбоко в стомаха на Натаниъл облекчението се примеси с неловкото усещане, че заговорничи с дъщеря си срещу собствената си съпруга.

— На баба също, татко.

Натаниъл кимна и се усмихна леко.

— Така е най-добре.

— Тайна.

— Да, тайна.

Натаниъл отвори вратата към Тайната градина и пусна Айвъри вътре. Очакваше едва ли не да види Елайза седнала на тревата под ябълковото дърво като същинска царица на феите, но в градината беше тихо и спокойно. Раздвижи се само гущерчето в павирания квадрат по средата и ги изгледа собственически, когато Натаниъл пое по виещата се на зигзаг пътечка.

— О, татко! — възкликна Айвъри, оглеждайки смаяно градината. Вдигна очи нагоре и огледа пълзящите растения, които се виеха като змии напред-назад от върха на единия зид към другия. — Тази градина е вълшебна.

Колко странно едно дете да усети такова нещо. Натаниъл се запита какво в градината на Елайза създаваше у човек усещането, че подобно великолепие не може да бъде естествено. Че има договорка с духовете от другата страна на завесата да осигурят такова изобилие.

— Хайде, дете — махна той на дъщеря си да го последва, — иначе времето ще ни избяга.

Той насочи Айвъри към южната порта и после по пътеката, която прегръщаше къщата отстрани. Въпреки часа в предната градина беше сумрачно и прохладно заради каменната стена, построена от Аделайн. Натаниъл положи длан между лопатките на Айвъри, нейните вълшебни криле.

— А сега ме чуй — каза той, — татко ще влезе вътре, обаче ти трябва да останеш в градината.

— Добре, татко — кимна тя.

Той се поколеба.

— Не скитай.

— Няма, татко. — Каза го толкова невинно, като че ли последното, което би й хрумнало, беше да скита.

Натаниъл кимна и се приближи до вратата. Почука и докато чакаше Елайза да дойде, изпъна маншета на ръкава си. Вратата се отвори и ето я и нея. Като че вчера я беше видял за последно.

Сякаш не бяха минали четири години.

* * *

Натаниъл седна от едната страна на масата, Елайза — от другата, положила пръсти на ръба. Погледна го по своя си изключителен начин. Нито следа от маниерна любезност, подсказваща, че се радва да го види. Суетата ли го караше да се надява, че тя може би се радва да го види? На светлината вътре в къщата косата й изглеждаше по-светла от обикновено. Малки слънчеви клинчета се забиваха в къдриците й и те изглеждаха наистина като изпредени от златните нишки на феите. Натаниъл мислено се укори — допускаше приказките й да обагрят образа на самата писателка. Не биваше да го прави.

Помежду им се възцари отчуждение. За пръв път оставаха сами, откакто планът беше влязъл в действие. Много имаше за казване, но той не можеше да обели нито дума.

Прокашля се и се пресегна да я хване за ръката. Просто не се сдържа. Тя рязко дръпна пръсти и се извърна към печката.

Натаниъл се облегна на стола си. Зачуди се как да започне, с какви думи да облече каквото има да каже.

— Знаеш защо съм дошъл — каза накрая.

— Разбира се. — Без да се обръща.

Той наблюдаваше пръстите й — толкова тънички, — докато слагаше чайника на печката.

— Значи, знаеш какво искам да ти кажа?

— Да.

С повея през отворения прозорец долетя гласче, най-милото гласче на света: „Портокали и лимони, тъй звънят камбаните на «Сейнт Клемънт»…“.

Гърбът на Елайза се изопна и Натаниъл виждаше малките издутини на прешлените й. Като гръбнака на дете. Тя рязко се извърна.

— Момичето е тук?

Изражението на Елайза достави извратено удоволствие на Натаниъл — като на животно, неочаквано застрашено. Закопня да го запечата на хартия: ококорените очи, побледнелите бузи, стиснатите устни. Знаеше, че ще го направи веднага щом се върне в ателието си.

— Довел си детето тук?

— Тя ме е последвала. Разкрих я твърде късно.

Измъченото изражение на Елайза отстъпи на едва забележима усмивка.

— Потайна е.

— Други биха казали, че е палава.

Елайза леко седна на стола и долепи длани. С въздишка ги пъхна в полата си, сякаш изведнъж й беше станало хладно.

— Радвам се, че момичето обича да играе.

— Не съм сигурен, че авантюристичната жилка на Айвъри допада на майка й.

Невъзможно бе да разгадае усмивката на Елайза.

— Със сигурност не допада на баба й.

Усмивката стана по-широка. Натаниъл срещна погледа й за кратко, после въздъхна.

— Елайза… — И поклати глава. Поде онова, което беше дошъл да й каже: — Онзи ден…

— Онзи ден се зарадвах, че детето е добре — избъбри тя бързо и като че притеснено, за да избегне този разговор.

— Разбира се, че е добре — нищо не й липсва.

— Привидното охолство може да бъде измамно, то не означава, че човек е добре. Попитай жена си.

— Ненужна жестокост!

Рязко кимване. Просто съгласие, без следа от съжаление. Натаниъл се зачуди дали пък тя не е напълно лишена от морал, обаче знаеше, че не е така. Елайза впери в него немигащ поглед.

— Дошъл си заради подаръка ми.

Натаниъл снижи глас:

— Глупаво беше от твоя страна да го носиш. Знаеш как се чувства Роуз.

— Знам, просто реших, че такъв подарък не би могъл да навреди.

— Знаеш как може да навреди и знам, че като приятелка на Роуз не би желала да й причиниш болка. А като моя приятелка… — Внезапно той се почувства глупаво, забоде поглед в земята, сякаш търсеше опора. — Трябва да те помоля да не идваш повече, Елайза. Роуз страда ужасно много след посещението ти. Не обича да й се напомня.

— Паметта е жестока любима, с която трябва да се научим да танцуваме.

Преди Натаниъл да измисли как да отговори, Елайза отново се обърна към печката.

— Искаш ли чай?

— Не — отвърна той и се почувства победен, макар да не знаеше точно как. — Трябва да се връщам.

— Роуз не знае, че си тук.

— Трябва да се връщам. — Той отново нахлупи шапката си и се запъти към вратата на кухнята.

— Ти видя ли подаръка? Мисля, че се получи много добре.

Натаниъл спря, но не се обърна.

— Довиждане, Елайза. Няма да те видя повече. — Той напъха ръце в палтото си и прогони глождещите го безименни съмнения.

Почти беше стигнал до вратата, когато чу гласа на Елайза в коридора зад гърба си:

— Чакай — спря го тя, изгубила част от самообладанието си. — Позволи ми да погледна по-отблизо момичето, дъщерята на Роуз.

Натаниъл стисна силно студената метална топка на вратата. Скръцна със зъби, размишлявайки над молбата й.

— За последен път.

Нима можеше да откаже на такава молба?

— Само един поглед. И след това трябва да я отведа обратно у дома.

Двамата заедно излязоха в градината. Айвъри седеше на брега на езерцето, преметнала босите си крачета така, че извитите й пръстчета почти докосваха водата, докато плъзгаше едно листо по повърхността й.

Когато детето вдигна поглед, Натаниъл нежно положи ръка върху ръката на Елайза и я побутна напред.

* * *

Вятърът се беше усилил и Лайнъс трябваше тежко да се облегне на бастуна си, за да не залита. Долу в залива обикновено спокойното море се беше развълнувало и към брега се търкаляха вълни с бели гребени. Слънцето се криеше зад пелена от облаци — бледо подобие на съвършените летни дни, които някога бе прекарвал в залива със своята poupée.

Малката дървена лодка беше на Джорджиана, подарък от татко, но тя с радост я споделяше с него. Нито за миг не й хрумваше, че Лайнъс не е достатъчно мъж заради болния си крак, не обръщаше внимание какво говори татко. Следобед, когато въздухът беше топъл и уханен, двамата гребяха до средата на залива. Седяха в лодката, докато вълните нежно се плискаха в дъното й, загрижени единствено един за друг. Или поне така си мислеше Лайнъс.

Когато замина, тя отнесе със себе си крехкото усещане за сплотеност, което той си беше създал. Усещането, че макар мама и татко да го мислеха за глупаво момче без никаква стойност и полза, Лайнъс всъщност имаше какво да даде. Без Джорджиана той беше безполезен, лишен от цел. Затова твърдо реши, че тя трябва да се върне.

Лайнъс нае човек. Хенри Мансел, съмнителен образ, чието име шушукаха по кръчмите в Корнуол и който стигна до Лайнъс чрез камериера на един местен граф. Говореше се, че Мансел знае как да реши въпроса.

Лайнъс му разказа за Джорджиана и за страданието, причинено му от човека, който му я бе откраднал, осведоми го също, че въпросният човек работи по корабите, които пристигат и заминават от Лондон.

И после изведнъж морякът се оказа мъртъв. Нещастен случай, осведоми го Мансел с безчувствено лице, крайно неприятен инцидент.

Странно усещане изпита Лайнъс онзи следобед. Животът на един човек беше угаснал по силата на неговата воля. Той беше силен, можеше да налага волята си над другите. Направо му идеше да запее.

Плати щедро на Мансел и той замина да търси Джорджиана. Лайнъс се изпълни с надежда, понеже нима имаше нещо, което не бе по силите на Мансел? Човекът за нула време щеше да върне у дома неговата poupée и тя щеше да е признателна на брат си, задето я е избавил. И всичко щеше да си бъде постарому…

Днес черната скала изглеждаше гневна. Лайнъс усети как сърцето му се стяга при спомена за poupée, седнала отгоре. Извади снимката от джоба си и нежно я заглади с палец.

— Poupée — полумислено, полушепнешком изрече той. Колкото и да я беше издирвал Мансел, така и не я намери. Беше обходил континента, беше тръгнал по следи из цял Лондон, но без успех. Лайнъс не получи от него нито една сигурна вест чак до края на 1900 година, когато се разчу, че в Лондон е намерено дете. Дете с рижа коса и с очите на Джорджиана.

Лайнъс отмести поглед от морето и го зарея настрани, към върха на скалата от лявата страна на острова. От мястото си той виждаше ъгъла на новата каменна стена.

Как се зарадва на новината за детето! Беше закъснял и не бе успял да открие своята poupée, но поне момичето щеше да върне.

Събитията обаче не се развиха по план. Елайза му се съпротивляваше, така и не проумя, че той я беше издирил и беше изпратил да я доведат, за да може тя да го опознае. Тя му принадлежеше.

А сега Лайнъс се измъчваше от присъствието й, заключена в онази прокълната къща. Толкова близо и в същото време… Минаха четири години. Четири години, откакто тя за последен път стъпи от другата страна на лабиринта. Защо беше толкова жестока? Защо го отхвърляше отново и отново?

Внезапен порив на вятъра повдигна шапката от главата на Лайнъс. Той инстинктивно се пресегна да я спре и когато го направи, изпусна снимката.

Пред очите на безпомощния Лайнъс вятърът на върха на канарата отнесе неговата poupée. Снимката се носеше нагоре-надолу, пърхаше на вятъра, искреше бяла на фона на сияещите облаци, кръжеше над него, дразнеше го и накрая отлетя надалеч. Кацна върху вълните на океана и те я отнесоха навътре.

Далеч от Лайнъс, отново изплъзнала се между пръстите му.

* * *

Роуз още не се бе успокоила след посещението на Елайза. Напрягаше мозъка си да намери решение на тази дилема. Когато Елайза изникна от лабиринта и се появи на портата, Роуз се смая като човек, внезапно осъзнал, че се намира в опасност. Дори по-лошо — че е бил в опасност от известно време, без да го съзнава. Усети как неочаквано я връхлита лек световъртеж и паника. Изпитваше облекчение, че всичко вече е минало, но и ужас, че това спокойствие няма да продължава вечно. От всички неща, които премисляше, едно-единствено знаеше със сигурност: мама имаше право, трябваше да поставят дистанция между себе си и Елайза.

Роуз дръпна конеца през ухото на иглата и придаде на гласа си безукорно безразличие:

— Мислех си за посещението на Писателката.

Натаниъл вдигна поглед от писмото, което пишеше. Побърза да прогони загрижеността от погледа си.

— Както вече ти казах, скъпа моя, не мисли повече по този въпрос. Повече няма да се случи.

— Няма как да бъдем сигурни. Нима някой допускаше и това последно посещение?

— Тя няма да дойде повече — заяви той малко по-остро.

— От къде си сигурен?

Бузите на Натаниъл пламнаха. Промяната беше едва видима, но Роуз я забеляза.

— Нейт? Какво има?

— Говорих с нея.

Сърцето на Роуз затуптя по-бързо.

— Срещал си се с нея?

— Налагаше се. Заради теб, скъпоценна моя. Ти толкова се разстрои от посещението й, че трябваше да се погрижа да не се повтори.

— Но аз не съм искала да се срещаш с нея! — Беше по-лошо, отколкото Роуз допускаше. Под кожата й се надигна топлина и тя усети прилив на непоклатима увереност, че трябва да се махнат от тук. Всички. Че трябва завинаги да премахнат Елайза от живота си. Роуз успокои дишането си и овладя изражението си. Нямаше да бъде от полза Натаниъл да помисли, че не й е добре и че взема решения, без да ги е обмислила. Трябваше да бъде напълно спокойна. — Разговорите с нея вече не са достатъчни, Нейт. Вече не.

— А какво друго може да се направи? Нали не предлагаш да я заключим в къщата? — помъчи се да я разсмее той, но не успя.

— Мислех си за Ню Йорк.

Натаниъл изви вежди.

— И преди сме говорили да прекараме известно време от другата страна на Атлантика. Мисля, че е време да осъществим плановете си.

— Да напуснем Англия?

Роуз кимна — лекичко, но уверено.

— Но аз имам поръчки. Обсъждахме да наемем гувернантка за Айвъри…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Роуз, — но тук вече не сме в безопасност — натърти тя на последната дума.

Натаниъл не отговори, но и не се налагаше — изражението му казваше всичко. Ледената бучка в сърцето на Роуз се втвърди.

Той щеше да се съгласи с нея, винаги го правеше. Особено когато се опасяваше, че тя е на ръба на отчаянието. Жалко, че се налагаше да използва всеотдайността на Натаниъл срещу него, но Роуз нямаше друг избор. Майчинството, семейният живот — това беше мечтата й и тя не възнамеряваше да я изгуби. Когато се роди Айвъри и Роуз я пое в обятията си, всички получиха шанса за ново начало. Двамата с Натаниъл отново бяха щастливи и никога не отваряха дума за миналото. То вече не съществуваше. Стига Елайза да стои надалеч.

— Имам ангажимент в Шотландия — каза Натаниъл, — вече съм започнал работа. — В тона му Роуз усети пукнатините, които щяха да се увеличават, преди накрая съпротивата му да рухне.

— И, разбира се, трябва да я довършиш — отвърна тя. — Ангажиментът ти в Шотландия ще мине на преден план и веднага след това ще отплаваме. Купила съм три билета за „Кармания“.

— Вече си резервирала. — По-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Роуз смекчи тона.

— Така е най-добре, Нейт, разбери. Това е единственият начин да бъдем в безопасност. Помисли само колко благоприятно ще се отрази пътуването на кариерата ти. Може дори да излезе статия за теб в „Ню Йорк Таймс“. Триумфалното завръщане на един от най-талантливите синове на града!

* * *

Сгушена под едно от любимите кресла на баба си, Айвъри прошепна думите:

— Ню Йорк.

Тя знаеше къде е Ню Йорк. Веднъж, докато пътуваха за Шотландия, тя, мама и татко спряха за малко в Йорк, в къщата на бабини приятели. Много стара дама с очила с телени рамки и очи, от които сякаш непрекъснато се стичаха сълзи. Обаче мама не говореше за Йорк, Айвъри чу съвсем ясно. Тя каза Ню Йорк, каза, че скоро щели да заминат за Ню Йорк. И Айвъри знаеше къде се намира градът. Беше далеч от другата страна на морето, там, където беше роден татко — беше й разказвал за небостъргачите, за музиката и за автомобилите. Град, където всичко лъщи ново-новеничко.

Топка кучешка козина погъделичка ноздрите на Айвъри и тя се помъчи да не кихне. Това беше едно от най-впечатляващите й умения — способността да овладява кихавиците — и точно благодарение на него тя се криеше превъзходно. Айвъри толкова обичаше да се крие, че понякога го правеше единствено за собствено удоволствие. Останала сама в някоя стая, тя се криеше заради приятното усещане, че дори помещението ще забрави за присъствието й. Че то ще възобнови обичайните си въздушни течения край нея, сякаш тя е просто мебел.

Днес обаче Айвъри се беше скрила с определена цел. Дядо беше в странно настроение. Обикновено той се уединяваше, обаче напоследък винаги се появяваше там, където беше и Айвъри. И винаги с малкия си кафяв фотоапарат, за да я снима с онази счупена кукла. Айвъри не харесваше счупената кукла с нейните ужасни мигащи очи. Затова, макар мама да й поръча да изпълни желанието на дядо и да я увери, че е голяма чест да бъде снимана, Айвъри предпочиташе да се крие.

Цялата настръхваше дори само при мисълта за куклата, затова се помъчи да мисли за нещо друго. За нещо, което можеше да я накара да се почувства щастлива — например приключението, което беше преживяла с татко в лабиринта. Айвъри си играеше навън, когато забеляза татко да излиза през страничната врата на къщата. Той крачеше бързо и отначало тя си помисли, че сигурно ще се качи на каретата и ще отиде да рисува нечий портрет. Само че той не носеше принадлежностите си, нито пък беше облечен като за важна среща. Айвъри го проследи с поглед как прекосява моравата и се приближава към портата на лабиринта, и веднага разбра какво се кани да направи той — не го биваше в преструвките.

Без да се замисля, Айвъри хукна след него и го последва през портата на лабиринта в тъмните и тесни тунели. Понеже Айвъри знаеше, че жената с червената коса, която й беше донесла подаръка, живее от другата страна.

А сега, след като отиде с татко, вече знаеше и коя е жената. Тя се казваше Писателката и беше написала вълшебните приказки, които бяха разстроили мама и които татко отнесе в ателието си.

И макар татко да твърдеше, че тази жена е човешко същество, Айвъри не беше на това мнение. Заподозря го още в деня, когато Писателката се появи от лабиринта, но щом я погледна в очите в градината на къщата на скалата, се увери окончателно.

Писателката беше вълшебница. Айвъри не знаеше дали е фея или вещица, но беше сигурна, че не е обикновен човек.