Кейт Мортън
Забравената градина (33)

32

Клиф Котидж, 2005 г.

Касандра мина през портата и отново се озадачи от странната тегава тишина, която цареше навсякъде край къщата. Тя чувстваше и още нещо, но не можеше да го назове. Някакво странно усещане за сблъсък. Сякаш с влизането през портата приемаше договор, чиито правила не знаеше.

Беше идвала и по-рано през деня, когато из градината тук-там блещукаше слънце. Градинарят щеше да се яви след петнайсет минути, затова Касандра прибра ключа в джоба си и реши да поразгледа.

Тясна каменна пътека, почти изцяло закрита от мъх, лъкатушеше отпред, после се губеше зад къщата. Храсталакът отстрани беше гъст, така че се наложи Касандра да го дръпне от стената, за да мине.

Нещо в градината й напомняше за задния двор на Нел в Брисбън. Не толкова растенията, колкото атмосферата. Доколкото Касандра помнеше, дворът на Нел беше мешавица от селски цветя, билки и едногодишни растения с ярки цветове. Малки циментови пътеки се виеха между растенията. Дворът беше съвсем различен от другите дворове в предградията с тяхната опърлена от слънцето трева и тук-там по някой жаден розов храст, пъхнат в боядисана в бяло автомобилна гума.

Зад къщата Касандра спря. Напряко на пътеката беше пораснал бодлив шубрак, висок най-малко три метра. Тя се приближи и проточи шия да надникне над него. Шубракът беше равна линия, сякаш самите растения бяха образували стена.

Тя си проправи път покрай храсталака, леко прокарвайки пръсти по назъбените листа на бръшляна. Напредваше бавно, понеже храстите й стигаха до коленете и имаше опасност на всяка крачка да се спъне. По средата на пътя Касандра забеляза отвор насред шубрака, малка пролука, но все пак достатъчна, за да се види, че през нея не минава светлина, явно отзад се намираше нещо масивно. Касандра бръкна вътре, като внимаваше да не се набоде, и се наведе по-наблизо, когато храсталакът погълна ръката й чак до рамото. Пръстите й докоснаха нещо твърдо и студено.

Стена, каменна стена, покрита с мъх, ако съдеше по зелените петна на пръстите си. Касандра избърса ръка в джинсите си и извади от джоба си нотариалните документи, разгърнати на картата на имота. Къщата беше ясно отбелязана — малък квадрат в предната част на парцела. Според картата обаче задната част на имота се простираше доста по-нататък. Касандра отново сгъна картата и я прибра в джоба си. Ако картата беше правилна, стената беше част от имота на Нел, а не негова граница. Тя принадлежеше на Клиф Котидж, както и онова, което се намираше отвъд нея.

Касандра продължи да се промъква мъчително покрай стената с надеждата да намери порта или нещо, през което да влезе. Слънцето се издигаше на небето и птиците пееха по-спокойно. Въздухът беше наситен със сладостното и опияняващо ухание на пълзящата роза. Беше есен, но на Касандра при все това й стана топло. Само като си помисли, че някога си бе представяла Англия като студена страна, която не познава слънцето. Спря, за да изтрие потта от челото си, и удари глава в нещо провиснало.

Възлест клон на дърво се протягаше като ръка над стената. Ябълка, установи Касандра, когато забеляза, че от клона висят плодове — лъскави златисти ябълки. Бяха толкова зрели, толкова прелестно уханни, че тя не се въздържа и си откъсна една.

Погледна часовника си, отправи изпълнен с копнеж поглед към зеления плет и тръгна обратно натам, откъдето беше дошла. По-късно щеше да продължи да търси вратата, не искаше да рискува да се размине с градинаря. Край къщата витаеше толкова осезаема самота и уединение, че Касандра се съмняваше дали ще го чуе оттук, дори ако той се провикнеше.

Тя отключи входната врата и влезе вътре.

Къщата сякаш слушаше и чакаше да види какво ще направи тя. Касандра леко плъзна ръка отвътре по стената.

— Моята къща — тихо изрече тя. — Това е моята къща.

Думите глухо се блъснаха в стените. Колко странно, колко неочаквано. Тя мина през кухнята, покрай чекръка и стигна до малката дневна отпред. Сега, останала самичка, Касандра се чувстваше различно в къщата. Някак познато, сякаш беше идвала тук много отдавна.

Настани се в стар люлеещ се стол. Касандра достатъчно добре познаваше антикварните мебели, за да знае, че столът няма да се сгромоляса, но въпреки това се притесни. Като че ли истинският собственик на стола беше някъде наблизо и можеше всеки момент да се върне и да открие натрапницата в дома си.

Изтри ябълката в ризата си и погледна през прашния прозорец. Увивните растения се бяха преплели от другата страна на прозореца, но тя виждаше достатъчно добре, за да различи обраслата градина навън. Имаше малка статуя, която досега не беше забелязала — дете, момче, покачено на камък, което се взираше към къщата с ококорени очи.

Касандра поднесе плода към устните си и когато отхапа, се разнесе силно слънчево ухание. Ябълка от дърво в собствената й градина, ябълка, засадена преди много години, която още даваше плод. Година след година. Беше сладка… дали ябълките винаги са били толкова сладки?

Касандра се прозя. Доспа й се от слънцето. Щеше да поседи само още мъничко, докато дойде градинарят. Отново отхапа от ябълката. Стаята й се стори по-топла от преди. Като че ли печката неочаквано бе забумтяла, като че ли още някой беше дошъл в къщата и беше започнал да приготвя обяда. Клепачите й се склопиха, очите й се затвориха. Някъде зачурулика птица — самотна сладостна песен, листата, кафеникави като сгур, потропаха по прозореца, а в далечината вълните на океана плискаха равномерно: напред-назад, напред-назад…

* * *

… Напред-назад се стрелкаха мислите в главата й през целия ден. Тя крачеше в кухнята, спря до прозореца, но си забрани отново да надникне навън. Вместо това погледна малкия си ръчен часовник. Той закъсняваше. Каза й в и половина. Запита се дали мудността му означава нещо, дали не е съжалил, дали не е размислил. Дали ще дойде.

Бузите й горяха. Вътре беше много топло. Тя се върна до печката и завъртя решетката, за да намали силата на огъня. Зачуди се дали да не сготви нещо.

Шум навън.

Тя изгуби самообладание. Той беше тук.

Тя отвори вратата и той безмълвно влезе.

Изглеждаше толкова едър в тясното коридорче и макар да го познаваше добре, тя се стесняваше, не можеше да срещне погледа му.

Той също беше неспокоен, личеше си, макар да се стараеше да го прикрие.

Седнаха един срещу друг на масата в кухнята и пламъчето на лампата затрептя помежду им. Странно място, където да се приютиш в такава нощ, но това е. Тя погледна към ръцете си, сякаш се запита дали да продължи. Наум всичко изглеждаше просто. Обаче сега вече пътят напред сякаш беше пълен със заплахи, които дебнеха да ги впримчат. Може би подобни срещи винаги са такива?

Той протегна ръка.

Тя стаи дъх, когато той стисна дълъг кичур от косата й между пръстите си. И се взира в него сякаш цяла вечност. Гледаше не толкова косата, а съзерцаваше странния факт, че нейна коса е между неговите пръсти.

Накрая вдигна поглед и срещна нейния. Леко положи ръка на бузата й. Усмихна й се, тя също се усмихна. Въздъхна от облекчение и от още нещо. Той отвори уста и каза…

* * *

— Ехо? — Силно почукване. — Ехо? Има ли някого?

Касандра рязко отвори очи. Ябълката в ръката й падна на пода.

Разнесоха се тежки стъпки, после на входа се появи мъж — висок, здраво сложен, на около четирийсет и пет години. Тъмна коса, тъмни очи, широка усмивка.

— Здравейте — поздрави той, вдигнал отбранително ръце. — Имате вид на човек, видял призрак.

— Стреснахте ме — оправда се Касандра и се надигна от стола.

— Извинете — пристъпи напред той. — Вратата беше отворена. Не знаех, че дремвате.

— Не дремвах… искам да кажа, че не възнамерявах да го правя. Исках само да поседя малко, обаче… — Обяснението на Касандра заглъхна, понеже мислите й се насочиха отново към съня. Отдавна не беше сънувала нищо, което да е дори далечно еротично, отдавна не беше и правила нищо еротично. Не и след Ник. Е, поне не такова, че да се брои, че да иска да го помни. Откъде се беше появил този сън?

Мъжът се усмихна широко и протегна ръка.

— Аз съм Майкъл Блейк, невероятен ландшафтен инженер. А вие сигурно сте Касандра.

— Точно така — изчерви се тя, когато голямата му топла длан обхвана нейната.

Той поклати глава и се усмихна.

— Приятелят ми твърди, че австралийките са най-красивите жени, но аз все не му вярвах. Вече се убедих, че казва истината.

Касандра не знаеше накъде да гледа и накрая си избра едно местенце зад лявото му рамо. Такъв открит флирт би я накарал да се почувства неловко дори в най-добрите й времена, а сега, след онзи сън, беше още по-неспокойна. Усещаше го все още спотаен в ъглите на стаята.

— Разбрах, че някакво дърво ви създава проблеми.

— Да — потвърди Касандра, примигна и кимна, прогонвайки съня. — Да, така е. Благодаря, че дойдохте.

— Не съм способен да откажа на млада дама в беда. — Той отново я удостои с широката си и непосредствена усмивка, а Касандра се загърна по-плътно с жилетката си.

Опита да отвърне на усмивката му, но само се почувства превзето.

Майкъл тръгна след нея покрай стената и се приведе, за да надникне зад извитото стълбище. Подсвирна.

— Един от старите борове. Май от доста време е тук. Сигурно е бил повален по време на голямата буря през деветдесет и пета.

— Можете ли да го преместите?

— Разбира се, че можем. — Майкъл погледна през рамо някъде покрай Касандра. — Донеси резачката, Крис.

Касандра се извърна — не подозираше, че в стаята има още някой. Зад нея стоеше друг мъж, по-слаб от първия и малко по-млад. Светлата му кестенява коса леко се къдреше на шията му. Мургава кожа, кафяви очи. Той срещна погледа й и леко кимна.

— Крисчън — представи се и протегна ръка, после се поколеба и я изтри в джинсите си. Отново я протегна.

Касандра се ръкува с него.

— Триона, Крис — провикна се Майкъл. — Хайде, по-живо.

Когато Крис излезе, Майкъл погледна Касандра с извити вежди.

— Трябва да съм в хотела след около половин час, обаче не се притеснявайте, ще направя основното и ще оставя доверения си съдружник да довърши. — Той се усмихна, вперил в Касандра прямия си поглед, който тя просто не можеше да посрещне. — Значи, къщата е ваша. Живея в селото, откакто се помня, и никога не съм знаел, че къщата е нечия собственост.

— И аз самата още свиквам с тази мисъл.

Майкъл изви вежда и огледа доста порутеното помещение.

— Какво търси хубаво австралийско момиче като вас в такава къща?

— Наследих я. Баба ми я завеща.

— Баба ви англичанка ли е била?

— Австралийка. Купила къщата през седемдесетте години, когато дошла тук на почивка.

— Нещо като сувенир, понеже не намерила кърпа, която да й хареса, а?

Откъм вратата се разнесе шум и Крисчън се върна с голям трион.

— Това ли искаш?

— Да, прилича на резачка — намигна Майкъл на Касандра. — Май това ни трябва.

Коридорът беше тесен и Касандра се извърна настрани, за да може Крисчън да мине. Не срещна погледа му, вместо това се престори, че насочва вниманието си към хлабавия перваз в краката си. Нещо в начина, по който Майкъл говореше на Крис, я караше да се чувства неловко.

— Крис е нов в бранша — поясни Майкъл, без да долавя неудобството на Касандра. — Още не различава трион от косачка. Няма опит, обаче ще го направим истински дървосекач — ухили се той широко. — Той е Блейк, така че е в кръвта му. — Игриво побутна с юмрук брат си, а после двамата насочиха вниманието си към предстоящата задача.

Касандра изпита облекчение, когато включиха резачката и тя най-сетне беше свободна да излезе в градината. Съзнаваше, че ще е по-добре да се залови да разчиства пълзящите растения от стените вътре, но стената я заинтригува. Беше твърдо решена да намери начин да проникне през нея, ако ще да отиде целият ден.

* * *

Слънцето беше високо на небето и сянката беше желано удобство. Касандра съблече жилетката си и я остави на един камък. Малките стъпчици на слънцето танцуваха по ръката й и не след малко темето й се затопли. Да си беше взела шапка!

Докато тършуваше из храстите и колебливо пъхаше ръка в една или друга пролука, мъчейки се да избегне тръните, мислите й се върнаха към съня. Беше изключително жив и Касандра помнеше всяка подробност — гледки, миризми, дори натрапчивото настроение от съня. Неоспоримо еротично, обточено със забранено желание.

Касандра поклати леко глава, за да отмести филизите на объркващи и нежелани емоции. Вместо това насочи мислите си към загадъчността на Нел. Предната нощ беше стояла до късно, зачетена в тетрадката й. Задача, която звучеше лесна само на думи. Като че плесента не бе достатъчно затруднение, та и почеркът на Нел беше станал още по-нечетлив, след като беше пристигнала в Корнуол. По-издължен, по-засукан, по-непрегледен. Касандра беше готова да се обзаложи, че Нел просто беше започнала да пише по-бързо.

Въпреки това успяваше да разчита. Беше омагьосана от възвърналите се спомени на Нел, от увереността й, че е посещавала къщата като малка. Касандра нямаше търпение да разгледа албумите с изрезки, намерени от Джулия, дневниците, в които майката на Нел някога споделяла най-съкровените си мисли. Те несъмнено щяха да хвърлят допълнителна светлина върху детството на Нел, може би дори щяха да подскажат нещо важно относно нейното изчезване с Елайза Мейкпийс.

Изсвирване — дълго и пронизително. Касандра вдигна поглед, очаквайки да види птица.

Майкъл стоеше на ъгъла на къщата и я наблюдаваше. Посочи храсталака и отбеляза:

— Впечатляваща реколта си имате.

— Малко плевене и проблемът е решен — отвърна тя и се изправи неловко. Отдавна ли я наблюдаваше?

— Една година плевене и работа с резачката — ухили се той. — Трябва да тръгвам за хотела. — Кимна към къщата и добави: — Напреднахме. Ще оставя Крис да довърши. Би трябвало да се справи, просто се погрижете да остави нещата така, както ги искате. — Замълча и отново се усмихна по своя неподправен начин. — Имате номера ми, нали? Обадете ми се, ще ви разведа из местните забележителности, докато сте в града.

Не беше въпрос. Касандра се усмихна и тутакси съжали. Подозираше, че Майкъл е човек, който вижда съгласие във всяка реакция. И наистина той й намигна и се запъти обратно към предната част на къщата.

Касандра въздъхна и отново се обърна към стената си. Забеляза, че Крисчън се е покатерил през дупката, пробита от дървото, и вече седи на покрива и реже клоните. Оглеждаше всяко парче внимателно и отстраняваше израстъците, преди да го подреди на купчината. Неочаквано вдигна поглед и срещна нейния.

Майкъл беше непосредствен, но у Крисчън имаше някаква сериозност и тя се пренасяше върху всичко, което той правеше, докосваше и гледаше. Касандра бързо се извърна и се престори, че е живо заинтригувана от стената си.

Двамата продължиха да работят и помежду им се възцари мълчание, което усили всеки друг звук: стърженето на триона на Крисчън напред-назад, скърцането на стените, което се разнесе, когато слънцето затопли източната страна на къщата, чуруликането на птиците върху керемидите на покрива, далечния ромон на вода отнякъде. От време на време Крисчън кашляше, прочистваше гърлото си, издишваше по-шумно и някак по-преднамерено от предния път. Обикновено Касандра работеше мълчаливо, беше свикнала да бъде сама и дори в повечето случаи го предпочиташе. Само че сега не беше и колкото по-дълго двамата се преструваха, че са сами, толкова по-напрегната ставаше тишината.

Накрая Касандра се прокашля.

— Тук отзад има някаква стена — каза тя високо и някак по-напрегнато, отколкото възнамеряваше. — Открих я по-рано днес.

Крисчън вдигна поглед от своята купчина дърва и я изгледа, сякаш току-що е започнала да му рецитира периодичната таблица на химическите елементи.

— Обаче не знам какво има от другата й страна — забързано продължи тя. — Не мога да намеря врата, а на плана, който баба ми е получила при продажбата, нищо не е отбелязано. Знам, че всичко е в храсталаци и клони, но се чудех дали от мястото, където стоиш, не се вижда нещо?

Крисчън сведе поглед към ръцете си и се накани да каже нещо.

Хубави ръце, каза си Касандра, но побърза да прогони тази мисъл.

— Виждаш ли какво има от другата страна на стената?

Той стисна устни, изтупа ръцете си в джинсите си и леко кимна.

— Наистина ли? — Всъщност не го беше очаквала. — Какво е? Можеш ли да ми кажеш?

— Мога да направя нещо повече — каза той и се хвана за стряхата, за да се спусне долу. — Ще ти покажа.

* * *

Отворът беше много малък, точно в подножието на стената и скрит, така че дори да го беше търсила цяла година, Касандра пак нямаше да го намери. Крисчън беше застанал на четири крака, дръпнал храста настрани.

— Дамите са с предимство — отстъпи той.

Касандра го погледна.

— Предполагах, че има някаква порта.

— Ако намериш порта, ще те последвам.

— Искаш да… — измери тя с поглед дупката. — Не знам дали ще мога, не знам дори как…

— По корем. Не е толкова тясна, колкото изглежда.

Касандра се съмняваше. Отворът изглеждаше много тесен.

Въпреки това многобройните дни на безплодно търсене само бяха укрепили решимостта й: душа даваше да узнае какво има от другата страна. Наведе се с очи на нивото на дупката и метна кос поглед към Крисчън.

— Сигурен ли си, че е безопасно? Правил ли си го преди?

— Поне стотина пъти — почеса се той по врата. — Е, бях по-малък и по-дребен, обаче… — Устните му се разтеглиха в усмивка. — Шегувам се. Извинявай, всичко ще бъде наред.

Касандра изпита известно облекчение, след като освободи главата си и осъзна, че няма да загине, заклещена под тухлена стена. Поне не на влизане. Промуши и останалата част от тялото си възможно най-бързо и се изправи. Плесна ръце, за да ги изтупа, и се огледа ококорена.

Беше градина, заобиколена от зид. Твърде прорасла, но отдолу още личеше красивата структура. Някой някога се бе грижил за тази градина. Следите от две пътеки се виеха напред-назад и се кръстосваха като връзките на ирландска танцова обувка. Отстрани имаше шпалир от овошки, а от горната част на едната стена до горната част на другата минаваше тел на зигзаг. Жадни филизи глициния се бяха увили около тях и се бе образувал нещо като балдахин.

До южната стена растеше старо разкривено дърво. Касандра се приближи. Установи, че е ябълката, чиито клони се протягаха отвъд стената. Вдигна ръка и докосна един златист плод. Дървото беше високо около пет метра и имаше формата на японското растение бонзаи, което Нел й подари за дванайсетия рожден ден. Стволът му беше къс и през годините се беше наклонил на една страна. Някой си беше направил труда да подпре с чатал един огромен клон, за да поеме част от тежестта. Следа от изгорено някъде по средата подсказваше поражение от мълния преди много години. Касандра протегна ръка и докосна изгореното петно.

— Това място е вълшебно, нали? — Крисчън беше застанал насред градината до една ръждясала желязна пейка. — Още като дете го усещах.

— Идвал си тук, така ли?

— Непрекъснато, бях си го нарочил за лично скривалище. Никой друг не знаеше за него. — Той сви рамене и додаде: — Е, почти никой.

Зад Крисчън, в другия край на градината, Касандра забеляза нещо да проблясва на фона на обраслата с растения стена. Приближи се. Беше метален предмет, който блещукаше на слънцето. Порта. Въжести пълзящи растения се бяха увили около нея като паяжина, запречила входа към бърлогата на паяк. Или пък беше изход.

Крисчън се приближи и двамата заедно разкъсаха част от храсталака. Показа се месингова брава, потъмняла от времето. Касандра я разклати. Портата беше заключена.

— Накъде ли води?

— От другата страна има лабиринт, който стига чак до имението — каза Крисчън. — Свършва пред хотела. През последните месеци Майкъл се опитва да го възстанови.

Разбира се, лабиринтът. Касандра знаеше за него. Къде беше чела? Дали не бе в тетрадката на Нел? Или в някоя от туристическите брошури в хотела?

Наблизо закръжи водно конче, после се стрелна нанякъде, а Касандра и Крисчън продължиха към центъра на градината.

— Защо баба ти е купила къщата? — попита Крисчън и отупа едно паднало листо от рамото си.

— Родена е по тези места.

— В селото ли?

Касандра се поколеба и се запита каква част от историята да му разкрие.

— Всъщност в имението. В „Блакхърст“. Научила е едва след смъртта на осиновителя си, когато вече била на шейсет и няколко години. Открила, че родителите й са Роуз и Натаниъл Уокър. Той бил…

— Художник, знам. — Крисчън вдигна малка пръчка от земята. — Имам книга с негови илюстрации, книжка с вълшебни приказки.

— „Вълшебни приказки за момиченца и момченца“ ли?

— Да — погледна я той учуден.

— И аз я имам.

Той изви вежди.

— Не са отпечатани много бройки, не и по днешните разбирания. Знаеше ли, че Елайза Мейкпийс е живяла тук, в тази къща?

Касандра поклати глава.

— Знаех, че е отраснала в имението…

— Повечето от приказките й са написани точно в тази градина.

— Знаеш много за нея.

— Напоследък препрочитам приказките й. Като дете много ги харесвах, още откакто намерих книжката в антиквариата книжарница. В историите има някаква магия, нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед. — Той изчовърка калта от подметката си. — Сигурно ти се струва тъжна работа — голям мъж да чете детски приказки.

— Не точно. — Касандра забеляза, че той свива и отпуска рамене, пъхнал ръце в джобовете си. Признак на нервност. — Коя ти е любимата?

Той килна глава и примигна срещу слънцето.

— „Очите на магьосницата“.

— Наистина ли? Защо?

— Винаги ми се е струвала различна от останалите. Някак по-многопластова. Освен това осемгодишен бях лудо влюбен в принцесата — усмихна се той стеснително. — Как няма да се влюбиш в момиче, чийто замък е разрушен, чиито поданици са избити, царството й е в руини, но тя въпреки всичко събира достатъчно смелост да поеме на път и да намери очите на старата магьосница?

Касандра също се усмихна. Историята за смелата принцеса, която не знаела, че е принцеса, беше първата приказка на Елайза, която самата тя беше прочела. В онзи горещ ден в Брисбън, когато беше десетгодишна и след като не се подчини на нарежданията на баба си, намери куфара под леглото.

Крисчън скърши пръчката на две и хвърли парчетата.

— Допускам, че ще опиташ да продадеш къщата?

— Защо? Да не би да искаш да я купиш?

— С надницата, която ми плаща Майк? — Очите им се срещнаха за кратко. — Не се надявай.

— Не знам как ще успея да я стегна — призна Касандра. — Не си давах сметка колко много работа има. Градината, самата къща — махна тя с ръка към южната стена, — има дори дупка на проклетия покрив!

— За колко време си тук?

— Резервирала съм си хотел за още две седмици.

— Това време би трябвало да стигне — кимна той.

— Мислиш ли?

— Ами да.

— Много си уверен. А дори не си ме виждал с чук в ръка.

Той се протегна да вплете един филиз глициния при останалите.

— Аз ще ти помогна.

Касандра се смути: той смяташе, че тя му прави намеци.

— Аз не исках… нямам… — Въздъхна дълбоко. — Не разполагам с никакъв бюджет за ремонт.

Крисчън се усмихна — първата му истинска усмивка, която виждаше Касандра.

— Аз и бездруго печеля съвсем малко. Защо да не поработя без пари на едно място, което обичам.