Кейт Мортън
Забравената градина (32)

31

Имението „Блакхърст“, 1907 г.

На вратата рязко се почука и Елайза скри „Подмененото дете“ зад гърба си. Бузите й пламнаха тревожно.

В стаята влетя Мери, къдравата й коса беше по-чорлава от всякога. Настроението й неизменно личеше по косата, затова Елайза заключи с абсолютна увереност, че в кухнята ври и кипи от приготовленията за рождения ден.

— Мери! Очаквах Роуз.

— Госпожице Елайза — стисна устни Мери. Необикновено сериозна физиономия, от която Елайза прихна. — Господарят иска да те види.

— Вуйчо иска да ме види?

Макар да скиташе дори в най-отдалечените кътчета на имението, Елайза почти не бе виждала вуйчо си през шестте години, откакто живееше тук. Той беше призрачна личност, която през повечето време беше на континента и търсеше разни буболечки, чиито образи отмъкваше за тъмната си стаичка.

— Хайде, госпожице Елайза — подкани я Мери. — И да пазите поведение.

Елайза никога не беше виждала Мери толкова сериозна. Последва я по дългия тъмен коридор и после надолу по тясното задно стълбище. Долу, вместо да завие наляво към основната част на къщата, Мери пое надясно по тих проход, който беше осветен от по-малко лампи с трептящо пламъче, отколкото на другите места в къщата. Елайза забеляза, че тук няма и картини, всъщност нямаше почти никаква украса по тъмните студени стени.

Когато стигнаха до най-далечната врата, Мери спря. Тъкмо се канеше да я отвори, когато се обърна и съвсем неочаквано лекичко стисна ръката на Елайза.

Преди Елайза да успее да я попита какво има, вратата се отвори и Мери оповести пристигането й:

— Госпожица Елайза, Ваша светлост.

После Мери се изпари и Елайза остана сама на прага на вуйчовата си бърлога, от която се носеше странна миризма.

Той седеше зад голямо писалище, изработено от дървен материал с множество чепове и разположено в дъното на помещението.

— Искал си да ме видиш, вуйчо?

Вратата се затвори зад гърба й.

Вуйчо Лайнъс погледна над очилата си. Елайза отново се запита как е възможно този мъж с петниста кожа да е роднина на красивата й майка. Връхчето на светлия му език се показа между зъбите.

— Разбрах, че се учиш добре.

— Да, сър — потвърди Елайза. Почувства се нескромно, но честността не й позволи да отговори другояче. Зачуди се дали да не отбележи, че уроците на госпожица Трантън не са никак трудни: след като три години им беше задавала въпроси от „Наръчник на д-р Брюър за знания за деца“, би било наистина удивително някое разумно същество да не е запаметило трите болести по житото (ръжда, милдю и плесен), основното производство в град Редич (игли) и така нататък.

— Според моя човек Дейвис обичаш градинарството.

— Да, вуйчо. — Още от първите си дни в „Блакхърст“ Елайза се влюби в имението. По пътеките под скалата тя опозна разчистените алеи на лабиринта и по-голямата част от градината, както навремето опознаваше лондонските улици. Колкото и надалеч да изследваше градината, тя растеше и се променяше през всеки сезон, така че винаги имаше какво още да се види.

— Това е семейна черта. Майка ти… — пресекна гласът му — като малка, майка ти също обичаше градината.

Елайза се помъчи да свърже тази информация със собствените си спомени за мама. През тунела на времето пристигаха разпокъсани образи: мама в стаичката без прозорци над магазинчето на госпожа Суиндъл, гърненце с уханни билки. Не се задържа дълго, понеже почти нищо не би могло да вирее в този мрак. Елайза прогони нахлулия с този спомен образ на момчето с рижа коса и бледо лице.

— Приближи се, дете — повика я с ръка вуйчо й. — Ела на светло да те видя.

Елайза заобиколи писалището и застана до коленете на мъжа. В стаята миришеше на отровата, която понякога Дейвис използваше в градината, а сега миризмата се засили, сякаш идваше от вуйчо й.

Той протегна леко разтрепераната си ръка и докосна връхчетата на дългата рижа коса на Елайза. Лекичко, съвсем лекичко. После рязко дръпна ръка, сякаш се бе изгорил.

Потръпна.

— Зле ли ти е, вуйчо? Да повикам ли някого?

— Не — бързо отговори той. — Не. — Отново протегна ръка и погали косата й. Затвори очи, но Елайза видя как очите му се движат под прихлупените клепачи. Стоеше толкова близо до него, че усещаше мириса на топлия му месест дъх. Чуваше тихичките гърлени звуци, които предхождаха или заместваха думите му.

— Толкова дълго и толкова надалеч търсихме майка ти… за да доведем Джорджиана обратно у дома.

— Да, сър. — Мери беше разказала това на Елайза. Колко много обичал по-малката си сестра вуйчо Лайнъс, колко съкрушен бил, когато тя заминала, колко често пътувал до Лондон. Издирването покрусило младостта и унищожило следите от ведрина в нрава му; нетърпението, с което всеки път заминавал от „Блакхърст“, неизменно обезсърченото му завръщане. Как седял сам в тъмната си стаичка, пиел шери, отказвал да говори с когото и да било, дори с леля Аделайн, докато господин Мансел не се появял с нова следа.

— Но много закъсняхме. — Ръката му я галеше вече по-силно. Той увиваше дългата коса на Елайза около пръстите си като панделка. Дърпаше силно и се наложи Елайза да се вкопчи в писалището, за да не залитне. Взираше се като омагьосана в лицето му — приличаше на лицето на ранения цар на вълшебното царство, изоставен от всичките си поданици. — Закъснях. Но ти си тук. Слава богу, получих още един шанс.

— Вуйчо?

Ръката на Лайнъс падна тежко в скута му, а клепачите му се отвориха и отдолу се показаха воднистите светли очни ябълки. Той посочи малка пейка до отсрещната стена, покрита с бяла муселинена покривка, на която седеше кукла с развалени и завинаги примижали очи. — Седни — нареди й той.

Елайза примигна насреща му.

— Седни. — Той закуцука към черния триножник до стената. — Искам да те снимам.

Елайза никога досега не се беше снимала, не искаше и сега да я снимат. Особено с тази странна дружка. Тъкмо понечи да възрази, когато вратата се отвори.

— Празничната вечеря е сервира… — Изречението на леля Аделайн прекъсна с пронизително повишаване на тон. Слабата й ръка се стрелна към гърдите. — Елайза! — Думата излетя навън, носена от отчаяна въздишка. — Какво си въобразяваш, момиче? Веднага горе! Роуз те търси.

Елайза кимна и се запъти към вратата.

— И престани да притесняваш вуйчо си — изсъска леля Аделайн, докато Елайза минаваше покрай нея. — Не виждаш ли, че е изтощен от пътуване?

* * *

Аделайн усещаше тъпо пулсиране в слепоочието. Вдигна ръка и леко притисна. Нещо не беше наред с Роуз. Това местенце на слепоочието беше като шестото чувство на Аделайн. Още откакто Роуз беше бебе, Аделайн предусещаше кога тя ще боледува. Това бе нерушимата връзка между майка и дъщеря.

А сега слепоочието й отново пулсираше. Аделайн решително стисна устни. Взря се в строгото си отражение, сякаш е лице на непознат — господарката на благороден дом, жена с нерушим контрол над всичко. Вдъхна сила в дробовете на тази жена. Роуз трябва да бъде защитена, клетата Роуз, която дори не съзираше заплахата в лицето на Елайза. Роуз, която се молеше братовчедка й да получи същите привилегии като самата нея, да позира на прочутия Джон Сингър Сарджънт, да развали поредния шанс на Роуз.

В главата на Аделайн започна да се оформя идея. Не можеше да отпрати Елайза, Лайнъс никога не би разрешил, а и Роуз много щеше да тъгува, освен това беше по-добре да държиш враговете си наблизо. Обаче дали пък Аделайн не би могла да измисли причина да изпрати Роуз в чужбина за известно време? В Париж или в Ню Йорк? Да й даде възможност да блести, без неочакваното сияние на Елайза да привлича всеобщото внимание и да проваля всички възможности за Роуз…

Аделайн заглади поли и се запъти към вратата. Едно беше сигурно — никакво ходене на залива днес. Беше дала глупаво обещание, проява на моментна слабост от нейна страна. Последното посещение преди пет години беше достатъчно печално: след това Роуз седмици наред лежа в леглото с настинка. Слава богу, че все още не беше късно Аделайн да поправи грешката си. Пакостливостта на Елайза нямаше да навреди на Роуз.

Дъщеря й нямаше да остане доволна, но щеше да приеме решението на майка си. Винаги го правеше. Милата Роуз, винаги толкова добра, толкова вежлива. Рядко се оплакваше и никога не плачеше. Нямаше нито една мрачна мисъл.

Аделайн затвори вратата зад гърба си и зашумоли с поли надолу по коридора. Що се отнася до Лайнъс, той трябваше да се занимава с нещо. Като негова съпруга, Аделайн беше длъжна да не допусне той да стане жертва на собствените си импулси. Лайнъс трябваше да замине за Лондон, тя щеше да помоли горещо съпрузите на министрите да потърсят услугите му, да предложи екзотични места за снимки, да го отпрати. Не биваше да допусне сатаната да върши пакости от бездействие.

* * *

Лайнъс се облегна на градинската пейка и окачи бастуна си на декоративната ръкохватка. Слънцето залязваше и в западния край на имението плисна оранжево-розов здрач. Този месец беше валяло много и цялата градина лъщеше. Не че Лайнъс даваше и пет пари.

Семейство Монтраше бяха прочути градинари от векове. Поколение след поколение те пътуваха нашир и надлъж, обикаляха земята в търсене на екзотични видове, с които да обогатят градините си. Лайнъс обаче не беше наследил любовта към растенията. Това беше особеност на малката му сестра…

Е, не беше съвсем вярно.

Преди много време за кратко и той се бе заинтригувал от градината. Като момче, когато придружаваше Дейвис по време на неговите обиколки и се дивеше на заострените цветове в австралийската градина, на ананасите в оранжерията, на това как от семената, за чието засаждане той помагаше, само за една нощ покълваше стръкче.

Най-удивителното беше, че в градината срамът на Лайнъс изчезваше. Растенията, дърветата и цветята не даваха пет пари, че левият му крак е престанал да расте и е с няколко сантиметра по-къс от десния, нито че лявото му стъпало е безполезен израстък, безформен, извит и отблъскващ. В градините на „Блакхърст“ имаше място за всеки и за всичко.

А после, когато беше на седем години, Лайнъс се изгуби в лабиринта. Дейвис го беше предупредил да не влиза вътре сам, каза му, че пътят е дълъг и тъмен, осеян с препятствия, обаче Лайнъс беше опиянено от вълнение седемгодишно дете. Лабиринтът със своите дебели, обрасли с пищна зеленина стени го примамваше и нашепваше обещания за приключения. Той беше рицар, тръгнал на битка с най-жестокия дракон по тези земи, и щеше да излезе от тази битка победоносно. Щеше да намери пътя до другия край.

В лабиринта притъмняваше рано. Лайнъс не беше предвидил колко ще се смрачи, и то толкова бързо. А в сумрака скулптурите оживяваха и му се хилеха от скривалищата си, високите храсталаци се превръщаха в гладни зверове, ниските шубраци въртяха зли номера: заблуждаваха го, че върви в правилната посока, а всъщност той се връщаше обратно. Или пък не?

Успя да стигне до средата, преди отчаянието да го завладее напълно. После към унижението му се добави и болка, понеже Лайнъс падна и глезенът на здравия му крак се усука като на парцалена кукла. Не му остана голям избор, освен да остане да седи на мястото си и да се гърчи от болка в глезена, а по бузите му да се стичат горещи гневни сълзи.

Лайнъс чака ли, чака. Здрачът се превърна в мрак, хладината — в студ, и сълзите му пресъхнаха. По-късно узна, че татко отказал да изпрати някого да го търси. Лайнъс е момче, така казал татко, а независимо дали е куцо, или не, едно мъжко момче би трябвало да може да се ориентира в лабиринта. Как така той, Сейнтджон Люк, успял да го премине едва четиригодишен! Момчето трябвало да възмъжее.

Лайнъс трепери в лабиринта цяла нощ, докато мама най-сетне убеди татко да изпрати Дейвис да намери малкия.

Мина цяла седмица, преди глезенът му да се оправи, но в продължение на две седмици след това баща му водеше Лайнъс в лабиринта ежедневно. Пускаше го да се оправя вътре, а после го пребиваше от бой заради неизбежния му провал. Лайнъс започна дори да сънува лабиринта, а когато се събудеше, чертаеше карти по памет. Размишляваше над лабиринта като над математическа задача, понеже беше сигурен, че трябва да има някакво решение. И че ако е мъжко момче, трябва да го намери.

Две седмици по-късно татко прекрати изтезанието. На петнайсетата сутрин, когато Лайнъс се появи за всекидневното изпитание, баща му дори не вдигна поглед от вестника.

— Ти си огромно разочарование — каза той. — Глупаво момче, което не става за нищо. — После отново взе вестника си, разлисти го и прегледа заглавията. — Напусни стаята ми.

Лайнъс повече не припари до лабиринта. Неспособен да обвини майка си и баща си за своите позорни провали — в крайна сметка те бяха прави, що за момче е, като не може да се ориентира в един лабиринт? — той обвиняваше градината. Започна да чупи стеблата на цветята, да къса цветовете, да тъпче новите стръкчета.

Човек се формира от фактори извън своя контрол — наследствени особености, придобити особености. За Лайнъс определящо бе парчето кост на стъпалото му, което отказваше да се удължи. Докато той растеше, недъгът му породи стеснителност, стеснителността — заекване, и Лайнъс се превърна в нехаресвано момче, което установи, че го удостояват с внимание само когато се държи зле. Отказваше да излиза навън, затова кожата му стана бледа, а здравият му крак залиня. Слагаше насекоми в чая на майка си, тръни в чехлите на баща си и с радост изтърпяваше наложените му наказания. Ето по този предвидим начин течеше животът на Лайнъс.

А после, когато навърши десет, се роди сестричката му.

Лайнъс тутакси я възненавидя. Толкова мека, светла и слабичка. И както установи, когато надникна под дългата й бяла дантелена рокличка, със съвършено телце. С два еднакво дълги крака. Сладки стъпалца, а не някакъв безполезен съсухрен къс плът.

Обаче щастливият й нрав беше още по-непоносим от физическото й съвършенство. Розовата й усмивка, мелодичният й смях. От къде на къде тя ще е толкова щастлива, при положение че Лайнъс е толкова нещастен?

И той реши да предприеме нещо по въпроса. Когато успееше да се отскубне от гувернантката си, се промъкваше тайно в детската стая и коленичеше до кошчето. Ако бебето спеше, Лайнъс изненадващо вдигаше шум, за да я стресне. Ако тя се пресегнеше към някоя играчка, той преместваше играчката по-далеч. Ако сестричката му протегнеше ръчички към него, той кръстосваше своите. Ако тя се усмихнеше, той разкривяваше страховито лице.

Тя обаче оставаше невъзмутима. Каквото и да направеше Лайнъс, бебето не се разплакваше, нищо не нарушаваше слънчевия му нрав. Този факт го озадачаваше и той си заблъска главата да измисли подли и невероятни наказания за сестричката си.

Когато Лайнъс навлезе в юношеството, тялото му стана още по-тромаво с дългите си слаби ръце и с редките рижи косъмчета, наболи по петнистата му брадичка, докато Джорджиана се превърна в красиво дете, обичано от всички в имението. Тя извикваше усмивка на лицето дори на най-суровите хора, фермери, които с години не бяха продумвали и една блага дума за семейство Монтраше, сега изпращаха кошници с ябълки в кухнята за госпожица Джорджиана.

Един ден, както си седеше на рамката на прозореца и със скъпоценната си нова лупа гореше мравки, Лайнъс се изсули и падна. На него нищо му нямаше, обаче новата му лупа се натроши на стотици парченца. Тази нова играчка му беше толкова ценна, а самият Лайнъс толкова бе свикнал да разочарова сам себе си, че макар да беше вече тринайсетгодишен, той ревна гневно и захлипа, давейки се. Укоряваше се, че е паднал толкова тромаво, че не е достатъчно умен, че няма приятели, че е необичан, че се е родил с недъзи.

Сълзите го заслепиха и Лайнъс не си даваше сметка, че някой го наблюдава. Докато не усети потупването по ръката си. Вдигна поглед и видя сестричката си, която му подаваше нещо. Беше Клодин, любимата й кукла.

— Лайнъс, горкичкият Лайнъс — каза тя. — Клодин ще зарадва Лайнъс.

Той безмълвно пое куклата, без да откъсва очи от сестричката си, която се настани до него.

Несигурно усмихнат, Лайнъс натисна едното око на куклата и го вдлъбна. Погледна сестра си, за да види как ще реагира на вандалското му деяние.

Тя смучеше палеца си и го наблюдаваше състрадателно с огромните си сини очи. След малко се пресегна и вдлъбна и другото око на Клодин.

От този ден нататък двамата станаха един отбор. Без да се оплаква, без дори да се цупи, тя изтърпяваше гневните изблици на брат си, жестокия му хумор, всички неща, които отхвърлянето му от хората бе породило у него. Тя му позволяваше да се боричка с нея, да й се кара, а после да я прегръща.

Ако ги бяха оставили на мира, всичко щеше да бъде наред. Обаче мама и татко просто не можеха да понесат някой да го обича. Той ги чу тихичко да си говорят — твърде много време заедно, не е прилично, не е полезно… — и след броени месеци го изпратиха в пансион.

Оценките му бяха ужасни, Лайнъс се постара да е така, но баща му беше ходил на лов с директора на колежа „Бейлиол“ и така успя да осигури на сина си място в Оксфорд. Единственото положително нещо от студентството на Лайнъс беше, че откри фотографията. Един отзивчив преподавател му даде фотоапарата си, за да се учи на него, а после го посъветва какъв да купи за себе си.

Накрая, когато стана на двайсет и три, Лайнъс се върна в „Блакхърст“. Колко беше пораснала неговата poupée! Беше на тринайсет и бе толкова висока. Имаше най-дългата червена коса на света. Известно време Лайнъс се стесняваше от нея: беше много променена и се налагаше той да я опознава наново. Но един ден, докато той снимаше край залива, Джорджиана се появи в обектива му. Седна на черната скала с лице към морето. Морският бриз лъкатушеше из косата й, ръцете й бяха обгърнали коленете, а краката й… краката й бяха боси.

Лайнъс притаи дъх. Примигна и продължи да я наблюдава, когато тя бавно се извърна и впери поглед право в него. Другите хора не успяваха да прикрият стеснението си, обаче в очите на Джорджиана нямаше и следа от стеснение. Погледът й сякаш пронизваше камерата и дълбаеше право в очите му. Нейните очи бяха същите състрадателни синевини, които преди толкова много години го бяха наблюдавали как плаче. Без да се замисля, Лайнъс натисна копчето на апарата. И плени лицето й, нейното прелестно лице.

* * *

Лайнъс внимателно извади снимката от джоба на сакото си. Докосваше я предпазливо, понеже беше стара и с оръфани ъгълчета. И последната слънчева светлина почти се бе стопила, обаче ако завъртеше снимката под подходящ ъгъл…

Колко пъти беше седял така, взрян в снимката и потънал в размисъл, след като Джорджиана изчезна? Само тази снимка имаше, понеже след нейното заминаване някой… — майка му? Аделайн? някой от раболепните им слуги?… — тайно се беше промъкнал в тъмната му стаичка и беше взел всички негативи. Беше останала само тази снимка, пощадена, тъй като Лайнъс никога не се разделяше с нея.

Сега обаче получаваше втори шанс и нямаше да го изпусне. Вече не беше дете, беше господарят на „Блакхърст“. Мама и татко бяха в гроба. Бяха останали само досадната му съпруга и болнавата им дъщеря, а нима те можеха да застанат на пътя на Лайнъс? Беше ухажвал Аделайн само за да накаже родителите си за бягството на Джорджиана и годежът му с нея бе нанесъл последния фатален удар, така че постоянното присъствие на тази жена в къщата му се струваше нищожна цена. Той я пренебрегваше с лекота. Беше господар и щеше да има каквото си пожелае.

Елайза. Устата му отрони тази дума и тя се загнезди между къдриците на брадата му. Устните му трепереха, затова ги стисна.

Щеше да й направи подарък. Подарък за рождения ден. Нещо, което да предизвика признателност. Нещо, което тя да обикне, а и как иначе, след като майка й бе обичала това толкова много?