Кейт Мортън
Забравената градина (36)

35

Хотел „Блакхърст“, 2005 г.

Апартаментът на Джулия се намираше на последния етаж на къщата и до него се стигаше по невероятно тясно стълбище в дъното на коридора на втория етаж. Когато Касандра излезе от стаята си, слънцето вече започваше да се стапя на хоризонта и в коридора бе почти тъмно. Почука на вратата и почака, стиснала здраво гърлото на бутилката вино, която носеше. Реши го в последния момент, докато се прибираше през селото заедно с Крисчън.

Вратата се отвори и на прага застана Джулия, загърната в лъскаво розово кимоно.

— Заповядай, заповядай — покани тя с жест Касандра да я последва в стаята. — Тъкмо украсявам вечерята ни. Дано да обичаш италианска храна.

— Обожавам — забърза подире й Касандра.

Някогашният лабиринт от тесни спални за цяла армия прислужници беше отворен и преобразен на просторен мансарден апартамент. По цялото протежение на жилището от двете страни имаше прави тавански прозорци, от които навремето денем сигурно се е откривала страхотна гледка към имението.

Касандра спря на прага на кухнята. Навсякъде бяха разхвърляни купи, консерви домати с отворени капаци, лъскави локвички зехтин, лимонов сок и други тайнствени съставки. Понеже нямаше къде да сложи подаръка си, тя го подаде на домакинята.

— Много си мила. — Джулия отвори бутилката, взе само една чаша от полицата над плота и с театрален жест наля вино в нея отвисоко. Облиза капчица шираз от пръста си. — Лично аз пия само джин — намигна тя на Касандра. — Съхранява младостта, чиста напитка е. — Подаде чашата с греховната червена течност на Касандра и тръгна да излиза от кухнята. — А сега заповядай тук и се настанявай.

Посочи едно кресло насред огромното помещение и Касандра седна. Пред нея имаше моряшки сандък, изпълняващ функцията на масичка, а в средата беше подредена купчина стари албуми с изрезки, всеки в избеляла кафява кожена подвързия.

По тялото на Касандра плъзна тръпка от вълнение и връхчетата на пръстите й изтръпнаха от желание. Предстоеше й да се докосне до дневниците на прабаба си, където майката на Нел бе изляла своите младежки мисли и чувства.

— Ти си постой и ги поразгледай, докато аз довърша вечерята ни.

Не се налагаше домакинята да я подканя. Касандра се пресегна към най-горния бележник и леко прокара ръка по повърхността му. Кожата, потъмняла с годините от следите от пръсти и изгубила цялата си грапавина, беше гладка и мека като кадифе.

Пое дъх, изпълнена с очакване, отгърна корицата и прочете заглавието, изписано с красивия и прецизен почерк: Роуз Елизабет Монтраше Уокър, 1909 г. Връхчетата на пръстите й лекичко се плъзнаха по думите и Касандра усети едва доловимите им следи върху хартията. Представи си писалката, която ги бе оставила. Внимателно отгърна страниците до първия текст.

„Нова година. Година, обещаваща велики събития. Едва успявам да се концентрирам, откакто дойде д-р Матюс и оповести присъдата си. Признавам, че припадъците, които получавам напоследък, много ме притесняват, а и не само мен. Като погледна към лицето на мама, виждам тревогата, сковала чертите й. Докато д-р Матюс ме преглеждаше, лежах неподвижно, вперила поглед в тавана, и се мъчех да преодолея страха, като си припомнях най-щастливите мигове от живота си досега. Сватбата си, разбира се, пътуването до Ню Йорк, лятото, когато Елайза пристигна в «Блакхърст»… Колко ярки ми се струват тези спомени сега, когато животът, от който са част, е застрашен!

След това двете с мама седнахме една до друга на дивана в очакване на диагнозата на д-р Матюс и мама протегна ръка да стисне моята. Дланта й беше студена. Погледнах я, но тя отказваше да срещне очите ми. Тогава вече наистина се притесних. По време на всичките ми боледувания като дете мама неизменно беше настроена положително. Защо ли увереността сега я бе напуснала, какво беше усетила интуитивно, което толкова я бе обезпокоило? Когато д-р Матюс се прокашля, стиснах на свой ред ръката й и зачаках. Той обаче каза нещо, което ме шокира повече от всичко, което очаквах.

— Бременна си. Бих казал, от два месеца. С Божията воля, ще родиш през август.

О, има ли думи, с които да опиша радостта от тази новина? След толкова много надежда, след ужасните месеци на разочарование. Обично детенце. Наследник на Натаниъл, внук на мама, кръщелник на Елайза.“

Очите на Касандра засмъдяха. Само като си помисли, че това бебе, заради чието зачеване ликува Роуз, е Нел, че това очаквано с копнеж дете е скъпата и изпратена далеч от семейството си баба на Касандра. Обнадеждеността на Роуз ставаше още по-трогателна, понеже бе описана в пълно неведение относно събитията, които щяха да последват.

Касандра бързо прелисти страниците на дневника, мярна парченца дантела и панделка, кратки бележки за лекарски посещения, покани за различни вечери и танци из страната и накрая откри онова, което търсеше — с отбелязана отгоре дата: декември 1909 година.

„Тя е тук — вписвам тази новина малко по-късно от очакваното. Последните месеци се оказаха по-трудни, отколкото си бях въобразявала, но, изглежда, си е струвало. След като толкова години се надявахме, след като толкова месеци боледувах, тревожех се и стоях затворена, държа в обятията си своето скъпо дете. Всичко друго бледнее. Тя е съвършена. Кожата й е толкова светла и млечна, устните й са толкова розови и пухкави! Очите й са искрящо сини, но според лекаря отначало винаги е така и с времето потъмнявали. Тайничко се надявам той да греши. Иска ми се тя да е наследила истинските цветове на Монтраше като татко и Елайза: сини очи и рижа коса. Решихме да я кръстим Айвъри^[1]. Заради цвета на кожата й и, както несъмнено ще докаже времето, заради чистата й душа.“

— Готово — оповести Джулия и се появи с две купи спагети, от които се вдигаше пара, и със затъкната под мишница мелничка за черен пипер. — Равиоли с кедрови ядки и горгонзола. — Подаде едната купа на Касандра. — Внимавай, чинията пари.

Касандра пое подадената й купа и остави албума с изрезки.

— Ухае вкусно.

— Ако не бях станала писателка, ако не се бях заела с ремонти и после не бях станала хотелиерка, щях да съм готвачка. — Джулия вдигна чашата си джин, отпи и въздъхна. — Понякога ми се струва, че целият живот е поредица от случайности и шансове — не че се оплаквам, човек може да бъде щастлив и ако се откаже от всякакви очаквания да контролира нещата. Но стига за мен — пое си тя бързо дъх и бодна едно тестено квадратче. — Как върви в малката къща?

— Много добре — отвърна Касандра. — Само дето колкото повече неща върша, толкова повече остава за правене. Градината е доста дива, къщата е в безпорядък, дори не съм сигурна, че е стабилна. Изглежда, трябва да повикам строител да я огледа, но още не съм имала време, толкова много други неща ме занимават. Много е…

— Всепоглъщащо?

— Да, но и нещо повече. — Касандра замълча, опита равиолите и усети вкуса на чеснов зехтин. — Намерих нещо в къщата, Джулия.

— Намерила си нещо ли? — отскочиха нагоре веждите й. — Някакво скрито съкровище?

— Ако нещо зелено и плодородно може да се нарече съкровище — усмихна се Касандра. — Тайна градина, оградена със зид, зад къщата. Според мен никой не е влизал там от десетилетия и нищо чудно, понеже зидовете са много високи и целите са покрити с бодливи пълзящи растения. Човек никога не би допуснал за съществуването й.

— А ти как я намери?

— Всъщност случайно.

Джулия поклати глава.

— Няма нищо случайно.

— Наистина нямах представа, че е там.

— Не намеквам, че си имала, а само че градината е оставала скрита за всички, които не са били добре дошли.

— Е, много се радвам, че е решила да се разкрие пред мен. Градината е невероятна. Много е избуяла и обрасла с бурени, обаче отдолу са оцелели всякакви растения. Има пътеки, пейки, хранилки за птици.

— Като Спящата красавица — спи дълбоко, докато някой не развали магията.

— Там е работата — градината не е спяла. Дърветата са продължили да растат и да дават плод, въпреки че не е имало кой да им се радва. Да беше видяла ябълката — изглежда поне на сто години.

— Наистина е на толкова — изпъна се рязко Джулия и остави купата си. — Или почти на толкова. — Разлисти албумите с изрезки, плъзна пръст по поредица от страници, които разгръщаше ту напред, ту назад. — Аха — потупа тя най-накрая една страница. — Ето. Веднага след осемнайсетия рожден ден на Роуз, преди тя да замине за Ню Йорк и да се запознае с Натаниъл. — Джулия увенча носа си с тюркоазено седефени очила и започна да чете:

„Двайсет и първи май 1907 година. Какъв ден само! А като си помисля, че сутринта подозирах, че ще прекарам поредния безкраен ден на закрито. (След като д-р Матюс спомена за няколко случая на хрема в селото, мама се ужаси, че може да се разболея и да проваля уикенда в провинцията, на който трябва да присъстваме следващия месец.) Както винаги, Елайза беше на друго мнение. Веднага щом мама замина с каретата на обяд у лейди Филмор, Елайза цъфна на вратата ми с поруменели бузи (как й завиждам, че прекарва толкова много време на открито!) и настоя да отида с нея през лабиринта: трябвало да ми покаже нещо.

Най-напред понечих да откажа — опасявах се, че някой от слугите може да ме издаде на мама, а не ми се искаше да спорим, особено с оглед на предстоящото пътуване до Ню Йорк, обаче забелязах «онзи» поглед на Елайза — когато е скроила някакъв план и вече край с колебанията, «онзи» поглед, който през последните шест години ме е въвличал в повече неприятности, отколкото съм в състояние да си спомня.

Скъпата ми братовчедка беше толкова развълнувана, че нямаше как да не се заразя от нейния ентусиазъм. Понякога си мисля, че живецът й е достатъчен и за двете ни, и толкова по-добре, понеже аз често съм умърлушена. Преди да се усетя, вече хвърчахме навън, хванати за ръце и засмени. Дейвис ни чакаше на входа на лабиринта, олюлявайки се под тежестта на огромно растение в саксия, а през целия път Елайза непрекъснато се връщаше назад и предлагаше да му помогне (той неизменно й отказваше), после дотичваше до мен, хващаше ме за ръката и започваше да ме дърпа напред. Продължихме така през лабиринта (който Елайза познава на петте си пръста), прекосихме центъра с местата за сядане, месинговата халка, която Елайза все повтаря, че води към страшния тесен проход, и накрая стигнахме до метална порта с месингов катинар. Елайза с размах извади ключ от джоба на полата си и преди да успея да я попитам откъде, за бога, се е сдобила с това нещо, го пъхна в катинара. Завъртя го и повдигна месинговата халка, а вратата бавно се открехна.

Вътре имаше градина. Сходна, но и съвсем различна от другите градини в имението. Първо, беше оградена със зидове отвсякъде. Високи каменни зидове от всички страни с две метални порти една срещу друга — на северната и на южната стена…“

— Значи, има още една порта — каза Касандра. — Не я видях.

Джулия я изгледа над очилата си.

— Правени са ремонти някъде през 1912… 1913 година… Махнали са тухлената стена отпред, възможно е тогава да са отстранили и портата. Но чакай, чуй това:

„Градината е подредена и доста рехава. Приличаше по-скоро на угар в очакване да бъде засята, след като преминат зимните месеци. В средата до каменно басейнче за птици имаше пейка от ковано желязо, а на земята няколко дървени щайги бяха пълни с малки растения в саксийки.

Елайза се втурна вътре като палав ученик.

— Какво е това място? — попитах смаяно.

— Градина, за която се грижа. Само да беше видяла колко беше буренясала, когато се заех. Доста работа свършихме, нали, Дейвис?

— Без никакво съмнение, госпожице Елайза — отговори той и остави растението в саксия до южната стена.

— Градината ще бъде наша, Роуз, твоя и моя. Тайно място, където да бъдем заедно само двете, точно както си мечтаехме като малки. Четири стени, заключени порти, нашият рай. Можеш да идваш тук дори когато не си добре, Роуз. Зидовете ще те предпазват от острия морски вятър, така че пак ще слушаш птиците, ще миришеш цветята, ще усещаш как слънцето гали лицето ти.

Въодушевлението й, силата на чувствата й бяха толкова огромни, че просто не ми остави друг избор и аз също закопнях за такава градина. Огледах оформените цветни лехи, растенията в саксии, които тъкмо бяха напъпили, и си представих рая, който ми описваше тя.

— Като малка чувах да говорят за някаква оградена със зидове градина в имението, обаче мислех, че е просто легенда.

— Не е — каза Елайза с блеснал поглед. — Всичко е вярно, а сега ние ще я възродим.

И наистина много се бяха постарали. Ако градината е била занемарена през цялото време от тогава… Свъсих вежди и си припомних какво бях чувала да говорят за градината като дете. И внезапно се сетих: знаех точно чия е била тази градина…

— О, Лайза — възкликнах бързо, — трябва да внимаваш, много да внимаваш. Трябва да напуснем това място и повече никога да не се връщаме. Ако татко узнае…

— Той вече знае.

Изгледах я строго, по-строго, отколкото възнамерявах.

— Как така?

— Вуйчо лично е наредил на Дейвис да ми предостави градината. Накарал го да разчисти втората половина от лабиринта и му казал, че трябва да вдъхнем нов живот на градината.

— Татко забраняваше на всички да влизат в Тайната градина.

Елайза сви рамене — толкова обичаен за нея жест и толкова мразен от мама.

— Явно сърцето му се е смилило.

Сърцето му се било смилило! Колко неуместно звучеше подобно нещо по отношение на татко. Заради думата «сърце». С изключение на онзи единствен път в кабинета му, когато се бях скрила под бюрото и го чух да плаче за сестра си, за неговата poupée, не помня да съм виждала нещо в поведението на татко да намеква, че той има сърце. И изведнъж проумях и усетих странна тежест в корема си.

— Така е, защото ти си нейна дъщеря.

Обаче Елайза не ме чу. Беше се отдалечила от мен и мъкнеше растението в саксията към една голяма дупка до стената.

— Това е първото ни ново дърво — провикна се тя. — Ще направим официална церемония. Затова беше толкова важно и ти да си тук днес. Дървото ще продължи да расте, където и да ни отведе животът ни, и винаги ще ни помни: Роуз и Елайза.

Дейвис се приближи към мен с малка лопата в ръка.

— Госпожица Елайза би желала вие първа да хвърлите пръст върху корените на дървото, госпожице Роуз.

Желанието на госпожица Елайза! Коя бях аз, че да се съпротивлявам срещу такава велика сила?

— Какво е дървото? — попитах.

— Ябълка.

Трябваше да се досетя. Елайза открай време си падаше по символиката, а ябълките са в края на краищата първият плод.“

Джулия вдигна поглед от албума с изрезки и от навлажнените й очи се отрони сълза. Подсмръкна и се усмихна.

— Просто толкова много обичам Роуз. Усещате ли я сега при нас?

Касандра отвърна на усмивката й. Беше изяла ябълка от дървото, което прабаба й бе помогнала да засадят преди близо сто години. Леко се изчерви, когато мисълта за ябълката върна отгласа от онзи странен сън. Цяла седмица беше работила рамо до рамо с Крисчън и бе успяла да заглуши виденията. Мислеше, че се е отървала от съня.

— А сега ти отново разчистваш същата градина. Каква прекрасна симетрия. Какво би казала Роуз, ако знаеше? — Джулия дръпна хартиена кърпичка от кутията наблизо и издуха носа си. — Извинявай — попи очите си тя. — Но е толкова романтично. — Засмя се. — Жалко, че Дейвис го няма да ти помогне.

— Е, не е Дейвис, но си имам помощник — увери я Касандра. — Идва всеки следобед през последната седмица. Запознах се с него и брат му Майкъл, когато дойдоха да отстранят едно паднало върху къщата дърво. Познаваш ги, струва ми се. Робин Джеймисън каза, че те се грижат и за тукашната градина.

— Братята Блейк. Да, точно така, и много им се радвам. Майкъл е радост за окото, нали? И е много очарователен. Ако продължавах да пиша, щях да си представям Майкъл Блейк, докато описвам избраника на героините си.

— А Крисчън? — Касандра се помъчи въпросът й да прозвучи небрежно, но въпреки това страните й пламнаха.

— О, той определено е по-умният, по-младият и по-мълчаливият брат, който смайва всички с това, че накрая се налага и спечелва сърцето на главната героиня.

Касандра се усмихна.

— Изобщо няма да питам коя съм аз в този сюжет.

— Аз пък не се съмнявам коя ще бъда аз — въздъхна Джулия. — Застаряващата красавица, която няма никакъв шанс с главния герой, затова с всички сили се залавя да помага на главната героиня да осъществи съдбата си.

— Животът щеше да е много по-лесен, ако приличаше на приказка — отбеляза Касандра. — Ако хората бяха няколко установени типа.

— О, но те са точно такива, просто си въобразяват, че не са. А онзи, който твърди, че подобни неща не съществуват, е клише: ужасен педант, който настоява, че е уникален.

Касандра отпи от виното си.

— А ти не смяташ, че уникалността съществува, така ли?

— Ние всички сме уникални, но не по начина, по който си въобразяваме. — Джулия се усмихна, после махна с ръка и гривните й издрънчаха. — Чуй ме само. Аз съм ужасно крайна. Разбира се, че има най-различни характери. Да вземем твоя Крисчън Блейк например. Знаеш ли, че той не е градинар по професия? Работел в болницата в Оксфорд. Бил лекар, макар че все забравям как точно се нарича специалността му — тези наименования са едни такива дълги и объркващи, нали?

Касандра се поизправи на мястото си.

— И защо един лекар ще сече дървета?

— И аз това се чудя. Когато Майкъл ми каза, че брат му започва работа при него, не го попитах за причината, но оттогава ме човърка любопитство. Защо един млад мъж така неочаквано сменя професията си?

Касандра поклати глава.

— Променил се е.

— Да, доста голяма промяна.

— Може би си е дал сметка, че не му допада да бъде лекар.

— Възможно е, но как така не го е установил през дългите години на обучението си? — усмихна се загадъчно Джулия. — Според мен е нещо доста по-интересно, но пък нали съм писателка, може би просто трудно преодолявам старите навици. Не мога да спра въображението си да се вихри. — Стиснала в ръка чашата си с джин, тя изпъна показалец към Касандра. — Точно това, мила моя, прави образите интересни — техните тайни. Красотата се крие във факта, че ние всички имаме тайни.

Касандра се замисли за Нел и за нейните тайни. Как бе издържала най-сетне да разбере коя е всъщност, но да не обели нито дума пред никого?

— Ще ми се баба ми да бе видяла албумите с изрезки преди смъртта си. Щяха да значат много за нея — все едно да чуе гласа на майка си.

— Цяла седмица мисля за баба ти — призна Джулия. — Откакто ти ми каза какво се е случило, се питам какво е накарало Елайза да я отведе.

— И? Какво мислиш?

— Завистта — отговори Джулия. — Все до нея стигам. Тя е изключително силен мотив, а Бог ми е свидетел, че на Роуз може да се завижда за много неща: за красотата й, за талантливия й съпруг, за рожденото й право. През детството им Елайза сигурно е възприемала Роуз като момиченцето, което е имало всичко и най-вече нещата, които самата Елайза е нямала. Богати родители, красив дом, характер, предизвикващ възхищението на околните. А като пораснали и Роуз се омъжила толкова бързо, и то за човек, който явно бил доста желан кандидат, а после забременяла и родила красиво момиченце… По дяволите, самата аз завиждам на Роуз! А си представи какво трябва да е било за Елайза — най-малкото доста странно. — Джулия пресуши питието си и с изразителен жест сложи чашата си върху масата. — Не я извинявам за стореното, ни най-малко, просто казвам, че не ме изненадва.

— Това е най-очевидният отговор, нали?

— А най-очевидният отговор обикновено е най-правилният. Всичко е в албумите с изрезки — е, ако знаеш какво търсиш. От мига, в който Роуз научила, че чака бебе, Елайза леко се отдръпнала от нея. Дневниците почти не споменават Елайза след раждането на Айвъри. Сигурно Роуз много се е измъчвала — чувствала е братовчедка си като сестра, а изведнъж, и то в такъв специален миг, Елайза се е отдръпнала. Събрала си нещата и се изнесла от „Блакхърст“.

— Къде отишла? — попита Касандра учудено.

— Някъде в чужбина, струва ми се — отговори Джулия намръщено. — Макар че сега, като ме попита, не съм сигурна, че Роуз споменава конкретно… — махна с ръка тя. — А и наистина няма значение. Работата е там, че Елайза отсъствала по време на бременността на Роуз и се върнала едва след раждането на Айвъри. Отношенията между двете вече никога не били същите.

* * *

Касандра се прозя и намести възглавницата си. Очите й бяха изморени, но беше стигнала почти до края на 1907 година и й се струваше срамота да остави албума, когато й оставаха броени страници до края. Много мило от страна на Джулия да й заеме бележниците. За щастие, докато почеркът на Нел беше нечетлив, Роуз пишеше с уверена и внимателна ръка. Касандра отпи от чая си, вече поизстинал, и подмина страниците, облепени с платове, панделки и сватбен тюл и изпъстрени с пищни подписи: Г-жа Роуз Монтраше Уокър, Г-жа Уокър, Г-жа Роуз Уокър. Усмихна се — някои неща никога не се променят — и отгърна на последната страница.

„Току-що препрочетох «Тес от рода Д’Ъбървил». Объркващ роман, не мога искрено да кажа, че ми хареса. В прозата на Харди има толкова жестокост. Допускам, че е твърде необуздана за моя вкус: в крайна сметка приличам на майка си, колкото и да не ми се иска. Покръстването на Ейнджъл, бракът му с Лиза-Лу, смъртта на горкото бебе Сороу: всички тези събития ме смущават. Защо Сороу е лишен от християнско погребение — бебетата не са виновни за греховете на родителите си, нали? Дали Харди одобрява покръстването на Ейнджъл, или е скептик? И как така Ейнджъл толкова бързо насочва любовта си от Тес към сестра й?

Е, добре де, подобни въпроси са озадачавали и по-велики умове от моя, а аз се обърнах отново към тъжния разказ за клетата и трагична Тес не с цел литературна критика. Признавам, че се посъветвах с господин Томас Харди с надеждата, че ще разбера какво мога да очаквам, след като двамата с Натаниъл се оженим. И по-конкретно какво може да се очаква от мен. О! Как пламват бузите ми дори само като се замисля над тези въпроси! Със сигурност никога не бих могла да намеря думи, с които да ги изразя! (Представете си само лицето на мама!)

За жалост, господин Харди не ми даде отговорите, на които толкова се надявах. Не си спомнях правилно, оскверняването на Тес не е описано подробно. И така. Ако не се сетя към кого другиго да се обърна (може би не към господин Джеймс, нито пък към господин Дикенс), няма да ми остане голям избор, освен да скачам сляпо в пропастта. Най-големият ми страх е, че Натаниъл ще има причина да види корема ми. Нали няма да е така? Суетата е голям грях, но какво да правя! Белезите ми са толкова грозни, а той толкова харесва светлата ми кожа.“

Касандра препрочете последните няколко реда. Какви са тези белези, за които пишеше Роуз? Може би родилни петна? Или белези от нараняване? Беше ли попаднала в дневниците на нещо друго, което да обясни написаното тук? Колкото и да се напрягаше, Касандра не успя да си спомни. Беше твърде късно, тя се чувстваше твърде изморена, а съзнанието й беше замъглено досущ като зрението.

Прозя се отново, разтърка очи и затвори албума с изрезки. Може би никога нямаше да узнае, а и нямаше значение. Касандра отново плъзна пръсти по износената корица точно както Роуз бе правила многократно преди нея. Остави албума на нощното си шкафче и угаси лампата. Затвори очи и потъна в обичайния си сън — висока трева, безкрайно поле и една къща, която изниква най-неочаквано на надвесена над океана скала.