Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (9)

Глава девета

Често пъти, когато деца изпаднат в беда, ще чуете хората да казват, че всичко се дължи на липсата на самочувствие. Изразът „липса на самочувствие“ тук се отнася до деца, които не се смятат за кой знае какво. Може да си мислят, че са грозни или че са скучни, или че са неспособни да свършат нещо като хората, или някаква комбинация от тези неща, и независимо от това дали са прави, или не, човек може да разбере защо такива чувства могат да вкарат някого в беда. В преобладаващото мнозинство от случаите обаче, да изпаднеш в беда няма нищо общо със самочувствието на въпросния човек. Обикновено то има много повече общо с онова, което причинява бедата — някое чудовище или шофьор на автобус, или динена кора, или пчели убийци, или директора на училището — отколкото с онова, което мислиш за себе си.

Такъв беше и случаят, когато Вайълет и Съни Бодлер гледаха втрещено Граф Олаф, или — както пишеше на табелката — Шърли. Вайълет и Съни притежаваха изобилие от самочувствие. Вайълет знаеше, че умее да върши някои неща добре, защото беше изобретила много уреди, които работеха до съвършенство. Съни знаеше, че не е скучна, тъй като брат й и сестра й винаги проявяваха интерес към онова, което тя казваше. И двете сестри Бодлер знаеха, че не са грозни, защото можеха да видят приятните черти на лицата си, отразени в блестящите, толкова блестящите очи на Граф Олаф. Обаче нямаше никакво значение, че те си мислят тези неща, тъй като бяха попаднали в клопка.

— О, здравейте, момиченца — каза Граф Олаф със смехотворно тънък глас, сякаш наистина е секретарка на име Шърли, а не зъл мъж, устремен към богатството на семейство Бодлер. — Как се казвате?

— Много добре знаете как се казваме — отговори Вайълет троснато — дума, която тук означава „отегчена от глупостите на Граф Олаф“. — Тази перука и червилото не могат да ни заблудят, нито пък светлокафявата ви рокля и дамските ви обувки. Вие сте Граф Олаф.

— Боя се, че грешите — каза Граф Олаф. — Аз съм Шърли. Виждате ли табелката?

— Фити! — изписка Съни, което означаваше „Тази табелка не доказва нищо, разбира се!“.

— Съни е права — съгласи се Вайълет. — Вие не сте Шърли само защото имате късче дърво с това име на него.

— Ще ви кажа защо съм Шърли — рече Граф Олаф. — Аз съм Шърли, защото искам да ме наричат Шърли, и е неучтиво да не го правите.

— Никак не ме е грижа — каза Вайълет — дали сме неучтиви към такъв отвратителен човек като вас.

Граф Олаф поклати глава.

— Но ако извършите нещо неучтиво спрямо мен — заяви той, — тогава аз бих могъл да извърша нещо неучтиво спрямо вас. Например да ви изскубя косите с голи ръце.

Вайълет и Съни погледнаха ръцете на Граф Олаф. Чак тогава забелязаха, че си е пуснал много дълги нокти и ги е лакирал с яркорозов лак като част от маскировката си. Сестрите Бодлер се спогледаха. Ноктите на Граф Олаф изглеждаха наистина много остри.

— Добре, Шърли — натърти Вайълет. — Дебнете ни из Нищоград, откакто пристигнахме, така ли?

Шърли вдигна едната си ръка и потупа перуката си, за да я намести.

— Може би — каза тя, все още с глупашки тънкия си глас.

— И през цялото време сте се крили в тази сграда с форма на око, така ли? — продължи да пита Вайълет.

Шърли примигна, а Вайълет и Съни забелязаха, че под единствената си дълга вежда — друг отличителен белег на Граф Олаф! — тя си бе залепила изкуствени мигли.

— Навярно — отвърна Шърли сега.

— И сте се сдушили с доктор Оруел! — каза Вайълет, като използва един израз, който тук означава „работите заедно, за да докопате Бодлеровото богатство“. — Така ли?

— Възможно е — рече Шърли и кръстоса крака, обути в дълги бели чорапи, целите нашарени с изображението на едно око.

— Попинш! — изписка Съни.

— Съни иска да каже — обясни Вайълет, — че доктор Оруел е хипнотизирала Клаус и е предизвикала ужасната злополука. Така ли е?

— Не е изключено — каза Шърли.

— И точно сега го хипнотизират отново, така ли? — попита Вайълет.

— Това влиза в рамките на предположимото — заяви Шърли.

Вайълет и Съни се спогледаха с разтуптени сърца. Вайълет хвана ръката на сестра си и направи крачка назад към вратата.

— А вие — каза тя — сега ще се опитате да ни отвлечете, така ли?

— Съвсем не — рече Шърли — Ще ви почерпя с бисквити — като всяка добра малка секретарка в лекарска приемна!

— Вие не сте никаква секретарка! — извика Вайълет.

— Как да не съм! — възрази Шърли. — Аз съм една бедна секретарка, която живее съвсем сама и много иска да си отгледа собствени деца. Всъщност три деца — едно момиченце всезнайко, едно хипнотизирано момченце и едно зъбато бебе.

— Е, нас не можете да отгледате — каза Вайълет. — Нас вече ни отглежда Сър.

— О, той много скоро ще ви предаде на мен — отвърна Шърли със силно блестящи очи.

— Не говорете глу… — каза Вайълет, но се прекъсна, преди да е добавила „…пости“. Искаше да добави „…пости“. Искаше да добави още „Сър не би направил подобно нещо“, но в дъното на душата си не беше съвсем сигурна. Сър вече принуждаваше трите бодлерчета да спят в едно малко двуетажно легло. Вече ги принуждаваше да работят в дъскорезницата. И вече ги хранеше на обяд само с дъвка. Та колкото и да й се искаше да вярва, че е глупост да се мисли, че той би предал току-тъй сираците Бодлер на Шърли, Вайълет не беше сигурна. Беше само наполовина сигурна и затова се прекъсна на половин дума.

— Глу? — попита един глас зад нея. — Какво, за бога, означава думата „глу“?

Вайълет и Съни се обърнаха и видяха доктор Оруел, която въвеждаше в чакалнята Клаус. Той носеше пак нови очила и изглеждаше объркан.

— Клаус! — възкликна Вайълет. — Толкова се трев…

Но когато видя изражението на брат си, тя се прекъсна, преди да е добавила „…ожехме“. Изражението на лицето му беше същото като предишната вечер, когато най-сетне се бе върнал от първия преглед при доктор Оруел. Зад новите очила очите на Клаус бяха много, много разширени, а по устните му играеше замаяна и сдържана усмивка, сякаш сестрите му са хора, които не познава твърде добре.

— Сега пък каза „трев“ — обади се доктор Оруел. — Какво, за бога, означават думите „глу“ и „трев“?

— „Глу“ и „трев“, разбира се, не са думи — намеси се Шърли. — Само тъп човек би употребил думи като „глу“ и „трев“.

— Те наистина са тъпи, нали? — съгласи се доктор Оруел, сякаш говореха за времето, а не обиждаха деца. — Сигурно страдат от липса на самочувствие.

— Напълно съм съгласна с вас, доктор Оруел — каза Шърли.

— Наричай ме Джорджина — отговори ужасната офталмоложка, като й намигна. — Е, момичета, ето го брат ви. Малко е уморен след прегледа, но утре сутринта ще е добре. Всъщност ще е повече от добре. Много повече.

Тя се обърна и посочи вратата с бастуна си, украсен със скъпоценния камък.

— Предполагам, че и тримата знаете откъде се излиза.

— Аз не знам — каза Клаус с отпаднал глас. — Не помня как съм влязъл тук.

— Това се случва често след офталмологичен преглед — заяви доктор Оруел несмутимо. — Хайде, бягайте, сираци.

Вайълет хвана ръката на брат си и го поведе навън от чакалнята.

— Наистина ли можем да си вървим? — попита тя, без дори за миг да го вярва.

— Разбира се — отвърна доктор Оруел. — Обаче съм убедена, че моята секретарка и аз скоро ще ви видим пак. В края на краищата Клаус изглежда е станал много непохватен напоследък. Непрестанно причинява злополуки.

— Рупиш! — изписка Съни.

Навярно искаше да каже „Това не са злополуки! Те са причинени от хипноза!“. Но възрастните не й обърнаха внимание. Доктор Оруел само се отдръпна от вратата, а Шърли размърда към тях розовите си пръсти, наподобявайки нещо като леко махане.

— До скоро, сираци! — рече Шърли.

Клаус погледна Шърли и й махна, докато Вайълет и Съни го извеждаха за ръка от чакалнята.

— Как можа да й махнеш! — изсъска Вайълет на брат си, когато тръгнаха по коридора.

— Струва ми се, че е една мила госпожа — каза Клаус и сви вежди. — Знам, че някога съм я срещал някъде.

— Баливот! — изписка Съни, което без съмнение означаваше „Тя е маскираният Граф Олаф!“.

— Щом като го казваш… — смотолеви Клаус.

— Ох, Клаус! — възкликна Вайълет в отчаяние. — Съни и аз си загубихме времето да спорим с Шърли, а е трябвало да спасим теб. Пак са те хипнотизирали. Сигурна съм. Опитай да се съсредоточиш, Клаус. Опитай да си спомниш какво се е случило.

— Счупих си очилата — каза Клаус бавно — и после излязохме от дъскорезницата… Много съм уморен, Вероника. Може ли да си легна?

— Вайълет — натърти Вайълет. — Името ми е Вайълет, а не Вероника.

— Извинявай — промълви Клаус. — Но съм толкова уморен.

Вайълет отвори вратата на сградата и трите сирачета излязоха на потискащата нищоградска улица. Вайълет и Съни спряха и си припомниха мига, когато бяха достигнали дъскорезницата, след като слязоха от влака, и бяха зърнали сградата с форма на око. Тяхната интуиция им бе подсказала, че тази сграда предвещава неприятности, но децата не се бяха вслушали в своята интуиция. Бяха послушали господин Поу.

— Най-добре да го заведем в общежитието — каза Вайълет на Съни. — Не знам какво друго бихме могли да направим с Клаус в това състояние. А после би трябвало да кажем на Сър какво се е случило.

— Гърий — съгласи се Съни мрачно.

Сестрите поведоха брат си през дървения портал на дъскорезницата и прекосиха прашния двор до общежитието. Беше почти време за вечеря и когато децата влязоха вътре, видяха другите работници, които — насядали по леглата — разговаряха тихо помежду си.

— Я виж, ти се връщаш — обади се един от работниците. — Чудя се как смееш да се веснеш тук, след като счупи крака на Фил.

— Е, хайде сега — каза Фил, а сираците се обърнаха и го видяха да лежи с гипсиран крак. — Клаус го направи неволно, нали, Клаус?

— Какво съм направил неволно? — попита Клаус озадачено — дума, която тук означава „без да съзнава, че е причинил злополуката, при която бе наранен кракът на Фил“.

— Брат ни е много уморен — намеси се Вайълет бързо. — Как се чувстваш, Фил?

— О, чудесно — отговори Фил. — Кракът ме боли, но това е всичко. Наистина имах късмет. Ама стига сме говорили за мен. Донесоха едно разпореждане за вас. Надзирателят Флагарфо каза, че е много важно.

Фил подаде на Вайълет плик, върху чието лице беше написано на машина „За Бодлерите“, също като на машинописното разпореждане за „Добре дошли“, което децата бяха намерили, когато пристигнаха в дъскорезницата. В плика имаше лист със следното съдържание:

Вътрешно разпореждане

До: Сираците Бодлер

От: Сър

Относно: Днешната злополука

 

Бях уведомен, че тази сутрин сте причинили в дъскорезницата злополука, при която е бил ранен един работник и е бил нарушен ходът на днешната работа.

Злополуки се причиняват от некадърни работници, а в дъскорезница „Щастливец“ не търпим некадърни работници. Ако продължавате да причинявате злополуки, ще съм принуден да ви уволня и ще ви изпратя да живеете другаде. Открих една приятна млада дама, която живее в нашия град и с радост би осиновила три малки деца. Казва се Шърли и е лекарска секретарка. Вие тримата трябва веднага да спрете да бъдете некадърни работници, иначе ще ви предоставя на нейните грижи.