Серия
Поредица от злополучия (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Miserable Mill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Лемъни Сникет. Дяволската дъскорезница

Превод: Теодора Джебарова

Редактор: Елина Керелезова

Илюстрации: Брет Хелкуист

Печат: „Лито Балкан“ АД — София, 2003 г.

ИК „Егмонт България“, 2003 г.

ISBN: 954-446-736-X

  1. — Добавяне

Глава осма

dqvolskata_dyskoreznica_8.png

Докато стояха пред портала на дъскорезница „Щастливец“, сираците Бодлер се загледаха в линейката, която профуча край тях и откара Фил в болницата. Загледаха се в буквите от издъвкана дъвка на табелата на дъскорезницата. Загледаха се и в нащърбения паваж на нищоградската улица. С две думи — те се заглеждаха във всичко освен в сградата с форма на око.

— Не е речено, че трябва да отидем — каза Вайълет. — Бихме могли да избягаме. Да се скрием, докато пристигне следващият влак, и да пътуваме с него колкото е възможно по-надалеч. Сега знаем как се работи в дъскорезница и бихме могли да си намерим работа в някой друг град.

— Ами ако ни открият? — попита Клаус, присвил очи, за да види сестра си. — Кой ще ни защити от Граф Олаф, ако сме съвсем сами?

— Ще се защитим сами — отговори Вайълет.

— Как можем да се защитим — попита Клаус, — след като единият от нас е бебе, а вторият едва-едва вижда?

— И друг път сме се защитавали сами — изтъкна Вайълет.

— Едва-едва — отвърна Клаус. — Всеки път се измъквахме само на косъм от Граф Олаф. Не можем да избягаме и да се оправяме сами без очила. Трябва да посетим доктор Оруел и да се надяваме, че всичко ще мине добре.

Съни нададе тънък писък на страх. Вайълет беше, разбира се, прекалено голяма, за да пищи освен в критични моменти, но не беше прекалено голяма, за да се страхува.

— Кой знае какво ще ни се случи там вътре — каза тя, загледана в черната врата сред зеницата на окото. — Мисли, Клаус! Опитай се да мислиш. Какво ти се случи, когато влезе там?

— Не зная — отвърна Клаус унило. — Помня, че се опитвах да кажа на Чарлз да не ме боди при очния лекар, но той само ми повтаряше, че лекарите били мои приятели и не бивало да се страхувам.

— Ха! — изписка Съни, което означаваше „Ха!“.

— А после? Какво си спомняш още? — попита Вайълет.

Клаус затвори очи, потънал в мисли.

— Иска ми се да можех да ти кажа. Но имам чувството, че тази част от мозъка ми е промита. Сякаш съм спал от мига, когато стъпих в тази сграда, до онзи миг в дъскорезницата.

— Но ти не спеше — каза Вайълет. — Движеше се като зомби. И после причини злополуката и рани горкия Фил.

— Нищо не помня от тези неща — промълви Клаус. — Струва ми се, сякаш съм бил… — гласът му заглъхна, а очите му за миг се втренчиха в празното пространство.

— Клаус? — попита Вайълет тревожно.

— … Струва ми се, сякаш съм бил хипнотизиран — завърши Клаус прекъснатото си изречение.

Той погледна Вайълет и после Съни, а сестрите му познаха, че премисля нещо.

— Разбира се! — възкликна той. — Хипнозата би обяснила всичко.

— Мислех, че хипноза съществува само в страшните филми — каза Вайълет.

— Ами! — отговори Клаус. — Нали миналата година прочетох „Енциклопедия на хипнозата“. Там бяха описани всички прочути случаи на хипноза от историята. Имало един древен египетски цар, който бил хипнотизиран. Хипнотизаторът трябвало само да извика „Рамзес!“ и царят почвал да изпълнява имитации на кокошки, въпреки че се намирал пред всичките придворни.

— Много интересно — обади се Вайълет, — но…

— Някакъв китайски търговец, който живял по времето на династията Лин, бил хипнотизиран. Хипнотизаторът трябвало само да извика „Мао!“ и търговецът почвал да свири на цигулка, въпреки че никога преди това не бил виждал цигулка.

— Това са смайващи истории — каза Вайълет, — обаче…

— Един мъж, който живеел в Англия през двайсетте години на двайсети век, бил хипнотизиран. Хипнотизаторът трябвало само да извика „Блумсбъри!“[1] и онзи човек внезапно ставал блестящ писател, въпреки че не знаел да чете.

Мазий! — изписка Съни, което вероятно означаваше „Нямаме време да слушаме всичките тези истории, Клаус!“.

Клаус се ухили.

— Извинявайте — каза, — но книгата беше много интересна и съм страшно доволен, че сега ще ми свърши добра работа.

— А какво пишеше в книгата за начини да се предпазиш от хипноза? — попита Вайълет.

Усмивката на Клаус угасна.

— Нищо — отвърна той.

— Нищо? — повтори Вайълет. — В цяла енциклопедия за хипнозата не се казва нищо за самата хипноза?

— Ако е имало нещо, не съм го прочел. Главите за прочути случаи на хипноза ми се сториха най-интересни и прочетох тях, но прескочих някои скучни глави.

За пръв път откакто излязоха от дъскорезницата, сираците Бодлер погледнаха сградата във форма на око, а сградата гледаше тях. Клаус, разбира се, виждаше приемната на доктор Оруел просто като голямо размазано петно, но сестрите му я виждаха като голяма беда. Кръглата врата, боядисана в черно, за да напомня зеница на око, приличаше на дълбока, бездънна дупка и децата имаха чувството, че ще паднат в нея.

— Никога вече няма да прескачам скучните глави на някоя книга — каза Клаус и тръгна предпазливо към сградата.

— Да не смяташ да влезеш там? — попита Вайълет в недоумение — израз, който тук означава „с тон, намекващ, че Клаус постъпва глупаво“.

— Какво друго можем да сторим? — каза Клаус тихо.

Той заопипва стената на сградата, за да намери вратата, и на това място в историята за сираците Бодлер бих искал да я прекъсна за миг и да отговоря на един въпрос, който сигурно си задавате. Той е важен въпрос, който много, много хора са задавали много, много пъти на много, много места по света. Сираците Бодлер са го задавали, разбира се. Господин Поу го е задавал. Аз съм го задавал. Преди преждевременната си смърт моята любима Беатрис го зададе, макар и да го зададе твърде късно. Въпросът е: „Къде е Граф Олаф?“.

Ако следите историята на трите сирачета от самото начало, вие знаете, че Граф Олаф винаги дебне тези нещастни деца, заговорничи и крои планове как да сложи ръка върху Бодлеровото богатство. Само дни след като сираците пристигнат на някое ново място, Граф Олаф и неговите нечестиви помощници — думата „нечестиви“ тук означава „бодлеромразещи“ — обикновено се явяват на сцената, врат се насам-натам и вършат разни подлости. И въпреки това той досега изобщо не се е мяркал. Затова — докато трите деца се отправят с неохота към приемната на доктор Оруел — аз знам, че вие сигурно се питате къде ли, за бога, може да е този презрян злодей. Отговорът е: „Много близо“.

Вайълет и Съни отидоха до сградата с форма на око и помогнаха на брат си да се качи по стълбата до вратата, но още преди да я отворят, зеницата се завъртя на пантите си и откри една личност, облечена в дълга бяла престилка, на която висеше картичка с името „д-р Оруел“. Доктор Оруел беше висока жена с руса коса, прибрана на тила и в много стегнат кок. Носеше високи черни ботуши, а в едната си ръка държеше дълъг черен бастун с блестящ червен скъпоценен камък на дръжката.

— Я виж! Здравей, Клаус — възкликна доктор Оруел и кимна сдържано на момичетата. — Не очаквах толкова скоро да те видя отново. Не ми казвай, че пак си счупил очилата си.

— За съжаление, да — отговори Клаус.

— Много лошо — каза доктор Оруел. — Но имаш късмет. Днес нямаме много записани пациенти. Затова влез и аз ще направя всички необходими изследвания.

Сираците Бодлер се спогледаха притеснено. Това съвсем не беше каквото очакваха. Те очакваха доктор Оруел да е много по-мрачна фигура — например маскираният Граф Олаф или някой от неговите ужасяващи помощници. Очакваха да бъдат повлечени във вътрешността на сградата с форма на око и може би никога вече да не се приберат. Вместо това доктор Оруел беше жена с вид на професионалист, която ги канеше учтиво да влязат.

— Елате — каза тя, сочейки пътя с черния си бастун. — Моята секретарка Шърли опече днес бисквити, от които вие, момичета, можете да си хапнете в чакалнята, докато аз направя очилата на Клаус. Няма да трае чак толкова дълго колкото вчера.

— Клаус ще бъде ли хипнотизиран? — попита Вайълет.

— Хипнотизиран ли? — повтори доктор Оруел с усмивка. — Бога ми, не. Хипнозата съществува само в страшните филми.

Децата знаеха, разбира се, че това не е вярно, но си помислиха, че ако доктор Оруел го смята за вярно, тя може би не е хипнотизатор. Те влязоха предпазливо в сградата с форма на око и последваха доктор Оруел по един коридор, украсен с медицински дипломи.

— Кабинетът е насам — напъти ги тя. — Клаус ми каза, че много обича да чете. Вие двете също ли четете?

— О, да — възкликна Вайълет. Беше се поуспокоила. — Четем винаги, когато ни е възможно.

— Срещали ли сте някога — попита доктор Оруел — във вашето четиво израза „С мед се хващат повече мухи, отколкото с оцет“?

Тузмо — отговори Съни, което означаваше нещо от рода на „Не вярвам да е така“.

— Не съм чела много книги за мухи — призна Вайълет.

— Е, този израз всъщност няма нищо общо с мухите — обясни доктор Оруел. — Той е просто заобиколен начин да кажеш, че е по-вероятно да получиш каквото искаш, като постъпваш благо като мед, отколкото отблъскващо като оцет.

— Колко интересно — обади се Клаус, като се чудеше защо доктор Оруел повдига този въпрос.

— Предполагам, че се чудите защо повдигам този въпрос — каза доктор Оруел и спря пред врата с надпис „Чакалня“. — Но мисля, че само след миг всичко ще ви стане ясно. Сега, Клаус, ти ще дойдеш с мен в кабинета, а вие, момичета, може да чакате в чакалнята. През тази врата.

Децата се подвоумиха.

— Ще трае само няколко минути — продължи доктор Оруел и погали Съни по главата.

— Е, добре — каза Вайълет и махна на брат си, когато той последва очната лекарка надолу по коридора.

Вайълет и Съни бутнаха вратата, влязоха в чакалнята и мигом видяха, че доктор Оруел е била права. Всичко им стана ясно за секунди. Чакалнята беше малка и приличаше на повечето чакални. Там имаше канапе, няколко стола, малка маса с натрупани върху нея стари списания и секретарка, която седеше зад писалище — също както в други чакални, които сме посещавали и вие, и аз. Но когато погледнаха секретарката, Вайълет и Съни видяха нещо, което — надявам се — вие никога не сте виждали в никоя чакалня. На табелката върху писалището пишеше „Шърли“, но това не беше никаква Шърли, въпреки че секретарката носеше светлокафява рокля и полуспортни дамски обувки. Защото над светлото червило на шърлиното лице и под русата перука на шърлината глава се виждаха две блестящи, толкова блестящи очи, които децата веднага познаха. Доктор Оруел с учтивото си поведение беше медът вместо оцета. Децата, уви, бяха мухите. И Граф Олаф, седнал зад писалището на секретарката със злобна усмивка на уста, най-после ги беше спипал.

Бележки

[1] „Блумсбъри“ — квартал в Лондон, където живеят предимно интелектуалци. — Б.пр.