Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (1)

Глава първа

Някой път през живота си — и то много скоро — може да зачетете една книга и да забележите, че първото изречение на някои книги често издава каква е историята, разказана в книгата. Да кажем, че една книга започва с изречението „Имало едно време цяло семейство хитри катерички, заселило се в хралупата на едно дърво“, тя вероятно ще съдържа история, пълна с говорящи животни, които вършат какви ли не пакости. Друга книга, която започва с изречението „Емили седна и се загледа в купчината палачинки с боровинково сладко, които майка й беше приготвила, но толкова се притесняваше при мисълта за летния лагер, та не й се хапваше дори залък“, вероятно ще съдържа история, пълна с кикотещи се момичета, които си прекарват страхотно весело. А книга, която започва с изречението „Гари подуши кожата на чисто новата си бейзболна ръкавица и зачака нетърпеливо откъм ъгъла да се зададе най-добрият му приятел Лари“, вероятно ще съдържа история, пълна с изпотени момчета, които спечелват някакъв трофей. И ако харесвате пакости, веселби или трофеи, ще знаете коя книга да четете и бихте могли да изхвърлите останалите.

Но тази книга започва с изречението „Сираците Бодлер погледнаха през мръсния прозорец на влака, впериха очи в навъсения мрак на Граничната гора и се чудеха дали животът им някога ще се подобри поне мъничко“ и вие би трябвало да познаете, че историята, която следва, ще се различава много от историите за Гари или за Емили, или за семейството хитри катерички. А това се дължи на простата причина, че животът на Вайълет, Клаус и Съни Бодлер е коренно различен от живота на повечето хора, като разликата се състои преди всичко в количеството нещастия, ужас и отчаяние, които ги сполетяват. Трите деца просто нямат време да вършат какви ли не пакости, защото бедите ги следват, където и да отидат. Те не са прекарвали страхотно весело, откакто родителите им загинаха в ужасен пожар. А единственият трофей, който биха могли да спечелят, би могъл да е някакъв вид „Първа награда за неволя“. Страхотно нечестно е, разбира се, че бодлерчетата имат толкова много тревоги, но такава е историята. И сега, след като ви казах, че първото изречение на книгата ще е „Сираците Бодлер погледнаха през мръсния прозорец на влака, впериха очи в навъсения мрак на Граничната гора и се чудеха дали животът им някога ще се подобри поне мъничко“, ако искате да избегнете една неприятна история, най-добре ще бъде да захвърлите тази книга.

Сираците Бодлер погледнаха през мръсния прозорец на влака, впериха очи в навъсения мрак на Граничната гора и се чудеха дали животът им някога ще се подобри поне мъничко. От едно съобщение по пращящия високоговорител току-що бяха научили, че след няколко минути ще пристигнат в Нищоград, където живееше новият им опекун, и те неволно се питаха кой ли, за бога, би пожелал да живее в такава мрачна и зловеща местност. Вайълет, която на четиринайсет години беше най-голямото бодлерче, гледаше дърветата в гората — много високи и почти без клони, та по-скоро приличаха на метални тръби, а не на дървета. Вайълет беше изобретателка и постоянно чертаеше на ум машини и уреди, вързала косата си с панделка, за да улесни мисленето, и докато се взираше в дърветата, започна да изобретява механизъм, който би позволил на хората да се изкатерят до върха на всяко дърво, дори то да няма нито един клон. Дванайсетгодишният Клаус гледаше горската земя, покрита с туфи кафяв мъх. Най-много от всичко Клаус обичаше да чете и сега се опитваше да си спомни какво е чел за нищоградските мъхове и дали някои от тях стават за ядене. А мъничката Съни гледаше задименото сиво небе, надвиснало над гората като влажен пуловер. Съни имаше четири остри зъба и най-много се интересуваше от предмети, които да хапе, та сега очакваше с нетърпение да види какво би намерила за хапане в този край. Но дори докато Вайълет замисляше своето изобретение, докато Клаус се готвеше да изследва мъховете, а Съни отваряше и затваряше уста като предхапеща тренировка, Граничната гора им се струваше толкова невдъхновяваща, че неволно се питаха дали новият им дом наистина ще е приятен.

— Каква прекрасна гора! — отбеляза господин Поу и се изкашля в бяла носна кърпа.

Господин Поу беше банкер, натоварен след пожара да се грижи за делата на семейство Бодлер, обаче трябва да ви кажа, че не се справяше особено добре. Двете му главни задължения бяха да намери добър дом за сираците и да опази огромното богатство, което бяха оставили родителите на децата, а досега всеки дом, намерен от него, се оказваше катастрофа — дума, която тук означава „същинско бедствие, включващо трагедии, измами и Граф Олаф“. Граф Олаф беше ужасен човек, който искаше да заграби Бодлеровото богатство и опитваше всякакви отвратителни коварства, каквито можеше да измисли, за да го открадне. Колко пъти той едва не успяваше, колко пъти сираците Бодлер разкриваха плана му и колко пъти той се измъкваше — а какво правеше господин Поу? Кашляше! Сега той придружаваше децата до Нищоград и — с мъка на сърцето ви го казвам — Граф Олаф щеше да се появи отново с друг отвратителен кроеж, а господин Поу отново нямаше да успее да стори нещо дори приблизително полезно.

— Каква прекрасна гора! — повтори господин Поу, когато престана да кашля. — Надявам се, деца, да имате добър дом тук. Надявам се на това, каквото и да става, защото току-що ме повишиха в Управлението на фаталните финанси. Станах вицепрезидент, отговарящ за монетите, и отсега нататък ще съм по-зает от всякога. Ако и тук нещо се обърка с вас, ще трябва да ви пратя в интернат, докато намеря време да ви търся друг дом, и затова ви моля да държите сметка за поведението си.

— Разбира се, господин Поу — каза Вайълет, без да добави, че тя, брат й и сестра й винаги са държали сметка за поведението си, но че това не е облекчавало положението им.

— Как се казва новият ни опекун? — попита Клаус. — Не сте ни казали.

Господин Поу извади от джоба си лист хартия и се взря в нея с присвити очи.

— Казва се господин Вуз… господин Кви… Не мога да го произнеса. Много е дълго и сложно.

— Бихте ли ми го показали? — попита Клаус. — Може би ще отгатна как се произнася.

— Не, не — възкликна господин Поу и прибра листа. — Щом е сложно за възрастен човек, ще е още по-сложно за дете.

— Гханд! — изписка Съни.

Като много бебета Съни говореше обикновено с трудно преводими звуци. Този път вероятно имаше предвид нещо като „Но Клаус чете много сложни книги!“.

— Той ще ви каже как да го наричате — продължи господин Поу, сякаш Съни изобщо не бе се обадила. — Ще го намерите в дирекцията на дъскорезница „Щастливец“, която била на няколко крачки от гарата, както ми казаха.

— Няма ли да дойдете с нас? — попита Вайълет.

— Не — отговори господин Поу и пак се изкашля в носната си кърпа. — Влакът спира в Нищоград само веднъж дневно и ако сляза, ще трябва да пренощувам тук и да загубя още един работен ден. Просто ви свалям тук и тръгвам обратно за столицата.

Бодлерчетата погледнаха тревожно през прозореца. Не бяха особено доволни при мисълта да бъдат просто „свалени“ на непознато място, сякаш са пица, която някой доставя, а не три деца, съвършено сами на света.

— Ами ако се появи Граф Олаф? — попита Клаус тихо. — Той се закле да ни намери пак.

— Дадох на господин Бек… господин Дой… Дадох на новия ви опекун пълно описание на Граф Олаф — отвърна господин Поу. — Така че, дори ако допуснем невъзможното и той се появи в Нищоград, господин Шо… господин Гек… ще уведоми властите.

— Но Граф Олаф винаги е маскиран — изтъкна Вайълет. — Понякога е трудно да го познаеш. Всъщност единственият начин човек да твърди със сигурност, че това е той, е да види на глезена му онази татуировка на око.

— Включих татуировката в описанието си — каза господин Поу нетърпеливо.

— Ами помощниците на Граф Олаф? — попита Клаус. — Той обикновено води поне един от тях със себе си, за да му помага в измамите.

— Описах ги всичките на господин… Описах всичките на собственика на дъскорезницата — отговори господин Поу и вдигна един пръст, докато изброяваше ужасните приятели на Олаф. — Кукоръкият мъж. Плешивият мъж с дългия нос. Двете жени с бяла пудра по целите лица. И онзи, доста дебелият, който не прилича нито на мъж, нито на жена. Новият ви настойник е уведомен за всички тях и помнете, че ако има някакъв проблем, винаги можете да се свържете с мен или с някого от моите съдружници в Управлението на фаталните финанси.

— Качка — рече Съни мрачно. Вероятно имаше предвид нещо от рода на „Това не е особено успокоително“, обаче никой не я чу заради свирката на влака, която извести, че навлизат в гарата на Нищоград.

— Ето че пристигнахме — заяви господин Поу и докато се усетят, бодлерчетата вече стояха на перона и гледаха как влакът се отдалечава между тъмните дървета на Граничната гора.

Тракането ставаше все по-тихо и по-тихо, докато влакът изчезваше от погледа им, и след минутка трите деца наистина бяха останали съвършено сами.

— Е — каза Вайълет и вдигна куфарчето с оскъдните им дрехи, — хайде да намерим дъскорезница „Щастливец“. Там ще се запознаем с новия си опекун.

— Или поне ще научим името му — добави Клаус мрачно и хвана ръчичката на Съни.

Ако някога правите планове за ваканцията си, сигурно ще ви е полезно да си вземете пътеводител, тоест книга, изброяваща интересни и приятни места, които заслужават да бъдат посетени, и пълна с ценни съвети какво да правите, когато пристигнете там. Нищоград не е включен в нито един пътеводител и докато вървяха бавно по единствената нищоградска улица, сираците Бодлер мигновено разбраха защо. От двете страни на улицата видяха по няколко магазинчета, но никое от тях нямаше витрини. Видяха пощата, обаче на пръта не се вееше знаме^[1], а вместо това на върха му висеше и се полюшваше стара обувка. А срещу пощата се издигаше висока дъсчена ограда, която продължаваше чак до края на улицата. По средата на оградата имаше много висок портал, също изработен от дърво, с думите „ДЪСКОРЕЗНИЦА «ЩАСТЛИВЕЦ»“, изписани с букви, които изглеждаха неравни и лигави. Покрай тротоара, където би трябвало да има редица дървета, бяха струпани камари от стари вестници. С две думи: всичко, което би могло да направи града интересен или приятен, беше скучно или неприятно и ако бяха включили Нищоград в някой пътеводител, единственият ценен съвет какво да правите, след като пристигнете там, би бил: „Заминете си!“. Обаче трите деца не можеха да си заминат, естествено, та Вайълет поведе с въздишка двамата по-малки към дървения портал. Тъкмо се канеше да почука, когато Клаус докосна рамото й и каза:

— Погледни!

— Видях — отвърна Вайълет, защото помисли, че той говори за буквите, с които бе изписано „Дъскорезница «Щастливец»“.

Сега, застанали пред портала, децата успяха да видят защо буквите изглеждат неравни и лигави — те се състояха от стотици топчета дъвкана дъвка, просто залепени на портала, тъй че да образуват букви. С изключение на един надпис „Пазете се!“, който видях веднъж и чийто букви бяха образувани от мъртви плъхове, надписът „Дъскорезница «Щастливец»“ беше най-гадният надпис в света и Вайълет помисли, че брат й иска да изтъкне именно това. Но когато се обърна, за да се съгласи с него, тя видя, че той не гледа надписа, а далечния край на улицата.

— Погледни! — повтори Клаус, но Вайълет беше вече видяла в какво се взира той.

Двамата застинаха безмълвно, вперили очи в сградата в дъното на единствената улица в Нищоград. Съни бе оглеждала някои зъбни отпечатъци по дъвките, но когато сестра й и брат й млъкнаха, тя вдигна поглед и също видя сградата. Няколко секунди сираците Бодлер само гледаха.

— Сигурно е съвпадение — каза Вайълет след дълга пауза.

— Разбира се — рече Клаус притеснено, — съвпадение.

— Варни — съгласи се с тях Съни, но не го вярваше.

Никое от сирачетата не го вярваше. След като бяха стигнали до дъскорезницата, децата виждаха още една сграда в дъното на улицата. Също като останалите сгради в града и тази нямаше прозорци, а имаше само кръгла врата в средата. Обаче формата на сградата и начинът, по който беше боядисана, накараха бодлерчетата да се втрещят. Сградата имаше формата на нещо като овал, а по горния й ръб стърчаха извити нагоре тънки клечки. По-голямата част от овала бе боядисана в кафеникав цвят с голям бял кръг в овала и по-малък зелен кръг в белия кръг, а няколко малки черни стъпала водеха към малка кръгла врата, боядисана в черно, та приличаше на още по-малък кръг в зеления кръг. Сградата беше построена по подобие на око.

Трите деца се спогледаха, после се взряха в сградата, после пак се спогледаха и поклатиха глави. Както и да се стараеха, те не можеха да повярват в такова съвпадение — че в града, където щяха да живеят, има сграда, която прилича досущ на татуировката на Граф Олаф.