Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (11)

Глава единайсета

Както обсъждахме по-рано, първото изречение на една книга често може да издаде каква история съдържа книгата. Ако си спомняте, тази книга започна с изречението „Сираците Бодлер погледнаха през мръсния прозорец на влака, впериха очи в навъсения мрак на Граничната гора и се чудеха дали животът им някога ще се подобри поне мъничко“ и дотук историята действително беше толкова нещастна и безнадеждна, както обещаваше първото изречение. Повдигам този въпрос само за да разберете и вие чувството на ужас, което изпитаха Вайълет и Съни Бодлер, когато отвориха една книга в библиотеката на дъскорезница „Щастливец“. Двете сестри Бодлер вече изпитваха чувство на ужас, разбира се. Част от ужаса идваше от жестокото и несправедливо поведение на Сър. Друга част от ужаса идваше от това, че Чарлз — колкото и да беше мил — изглеждаше неспособен да им помогне. Още една част от ужаса идваше от факта, че Клаус бе отново хипнотизиран. И, разбира се, лъвският пай от ужаса — изразът „лъвски пай“ тук означава „най-голямата част“ и няма нищо общо с лъвове или сладкиши — идваше от факта, че Граф Олаф, или Шърли, както той настояваше да го наричат, се бе върнал в живота на бодлерчетата и им причиняваше толкова голяма тревога.

Вайълет и Съни изпитаха обаче и допълнителна порция ужас, когато зачетоха „Напреднала окулярна наука“ от д-р Джорджина Оруел. Първото изречение гласеше: „Тази монография ще се постарае да разгледа в квазивсеобхватен обсег епистемологията на офталмологично постигнатите оценки на очните системи и последващите потребни интензивни усилия, наложителни за отстраняване на увреждащи състояния“. И докато Вайълет го четеше на глас на сестра си, двете деца изпитаха онзи ужас, който ви обзема, когато почвате да четете една много скучна и трудна книга.

— Олеле — каза Вайълет, като едновременно се чудеше какво ли, за бога, означава „монография“. — Тази книга е много трудна.

— Гардж! — каза Съни, като едновременно се чудеше какво ли, за бога, означава „интензивни“.

— Да имахме поне речник — продължи Вайълет мрачно. — Тогава бихме могли да проумеем какво означава това изречение.

— Яуш! — изтъкна Съни, което означаваше нещо като „Ако Клаус не беше хипнотизиран, би могъл да ни каже какво означава това изречение“.

Вайълет и Съни въздъхнаха и се замислиха за бедничкия си хипнотизиран брат. Клаус се различаваше толкова много от онзи брат, когото познаваха, та им се струваше, сякаш подлият замисъл на Граф Олаф вече е успял и той е унищожил един от сираците Бодлер. Клаус обикновено изглеждаше заинтересуван от света около себе си, а сега лицето му беше съвсем безизразно. Обикновено очите му бяха съвсем присвити от четене, а сега бяха разширени, като че ли е гледал телевизия. Обикновено той беше оживен и бликаше от интересни хрумвания, а сега бе станал забраван и почти безмълвен.

— Кой знае дали Клаус би могъл да ни дефинира тези думи? — попита Вайълет. — Той каза, че се чувствал, сякаш част от мозъка му е била промита. Може би не знае всичките тези думи, когато е хипнотизиран. Мисля, че не съм го чувала да дефинира някое понятие след злополуката с Фил, когато обясни думата „прекомерно“. Можеш да поспиш, Съни. Ще те събудя, ако прочета нещо полезно.

Съни изпълзя върху масата и легна до книгата „Напреднала окулярна наука“, която беше почти толкова голяма, колкото самата тя. Вайълет се загледа за миг в сестра си, а после насочи вниманието си към книгата. Вайълет обичаше да чете, разбира се, но по душа беше изобретател, а не изследовател. Тя просто не притежаваше изумителната дарба на Клаус да чете. Впери отново поглед в първото изречение на доктор Оруел и видя само бъркотия от трудни думи. Знаеше, че ако Клаус беше в библиотеката, а не хипнотизиран, той би намерил начин да се измъкнат от това трудно положение. Вайълет почна да си представя как брат й би се справил с четенето на „Напреднала окулярна наука“ и се опита да подражава на подхода му.

Първо прелисти книгата до страницата със съдържанието, която — сигурен съм, че знаете — представлява списък на заглавията и номерата на началните страници на всички глави в една книга. Когато преди малко отвори книгата, Вайълет почти не беше обърнала внимание на тази страница, но сега осъзна, че Клаус сигурно първо би проверил съдържанието, за да види кои глави от книгата биха им помогнали най-много. На бърза ръка тя прочете списъка на съдържанието:

1. Въведение                                1
2. Основи на офталмологията               105
3. Късогледство и далекогледство          279
4. Слепота                                311
5. Сърбящи клепачи                        398
6. Повредени зеници                       501
7. Проблеми с мигането                    612
8. Проблеми с намигването                 650
9. Хирургически похвати                   783
10. Очила, монокли и контактни лещи       857
11. Слънчеви очила                        926
12. Хипноза и контрол на разума           927
13. Кой цвят на очите е най-добрият?     1000

Вайълет, разбира се, незабавно видя, че глава дванайсета ще й бъде най-полезна, и се радваше, че се е сетила да погледне съдържанието, вместо да прочете 927 страници, докато най-сетне намери нещо, което да й помогне. Благодарна, че може да прескочи онзи обезсърчителен първи пасаж — думата „обезсърчителен“ тук означава „пълен с невероятно трудни думи“, — тя прелисти „Напреднала окулярна наука“, докато стигна до „Хипноза и контрол на разума“.

Изразът „стилистична последователност“ се използва, за да се опишат книги, чийто език е еднакъв от началото до края. Например, книгата, която четете сега, притежава стилистична последователност, защото започва с нещастие и ще продължи така до последната страница. Със съжаление трябва да ви кажа, че когато зачете глава дванайсета, Вайълет осъзна, че книгата на доктор Оруел също притежава стилистична последователност. Първото изречение на „Хипноза и контрол на разума“ гласеше: „Хипнозата е ефикасна, но рискована методология и не трябва да се практикува от неофити“ и беше досущ, толкова трудно и скучно както първото изречение на цялата книга. Вайълет препрочете изречението, след това отново го препрочете и сърцето й се сви. Как го правеше Клаус, за бога?! Когато трите деца живееха в дома на семейство Бодлер, в библиотеката на родителите им, имаше един огромен речник и Клаус често го използваше, за да му помага при четенето на трудни книги. Но как четеше Клаус трудни книги, когато не можеше да намери речник? Това беше загадка и Вайълет знаеше, че трябва да я реши бързо.

Тя насочи пак вниманието си към книгата и препрочете още веднъж изречението, но този път просто прескачаше думите, които не познаваше. Както често се случва, когато човек чете по този начин, мозъкът на Вайълет издаваше тих бръмчащ звук при всяка срещната дума — или част от дума — която тя не познаваше. Затова в главата й началното изречение на глава дванайсета гласеше, както следва: „Хипнозата е бръммм, но бръммм методобръммм и не трябва да се бръмммува от бръммм“. И макар че не можеше да каже какво точно означава, тя успя да налучка смисъла му.

„Може да означава — налучкваше тя наум, — че хипнозата е труден метод и не би трябвало да се използва от любители“.

И интересното в случая е, че Вайълет не беше далеч от истината.

Нощта напредваше ли, напредваше, а Вайълет продължаваше да чете главата по този начин и с изненада разбра, че може да налучка смисъла на страница подир страница от книгата на доктор Оруел. Този начин на четене не е най-добрият, естествено, защото може да налучкаш нещо, което да се окаже страшно погрешно, обаче в извънредни случаи той върши работа.

Няколко часа в библиотеката на дъскорезница „Щастливец“ цареше абсолютна тишина, чуваше се само звукът от обръщане на страници, докато Вайълет четеше книгата и търсеше нещо, което да им помогне. От време на време тя хвърляше поглед към сестра си и за пръв път в живота си Вайълет пожела Съни да бе по-голяма, отколкото беше. Когато се опитваш да решиш някой труден проблем — като например проблема как да извадиш брат си от хипнозата, за да не те предадат на един алчен мъж, маскиран като секретарка — често можеш да си помогнеш, като обсъдиш проблема с други хора, за да се пръкне някое бързо и полезно решение. Вайълет помнеше, че когато бодлерчетата живееха при леля Джоузефин, й беше от голяма помощ да говори с Клаус за едно писмо, което се оказа, че съдържа скрито в текста му тайно послание. Но със Съни беше различно. Най-малкото бодлерче бе очарователно, много зъбато и доста умно за бебе. Но все пак беше бебе и докато пребръмммваше глава дванайсета, Вайълет се тревожеше, че не ще успее да намери решение, ако за партньор в обсъждането има само едно бебе. Въпреки това, когато откри едно изречение, което й се стори полезно, тя побутна Съни, за да я събуди и да й прочете изречението на глас.

— Чуй това, Съни — каза тя, щом сестра й отвори очи. — „След като пациентът е бил хипнотизиран, една проста бръммм дума ще го или я накара да извърши всякакви бръммм постъпки, които който и да било бръммм, иска да бъдат избръмммнати.“

— Бръммм? — попита Съни.

— Това са думите, които не познавам — обясни Вайълет. — Трудно е да се чете така, но налучквам какво иска да каже доктор Оруел. Според мен тя иска да каже, че след като си хипнотизирал някого, е нужно само да кажеш една определена дума и той ще ти се подчини. Помниш ли как Клаус ни разказа какво е научил от „Енциклопедия на хипнозата“? За онзи египетски цар, който имитирал кокошки и за търговеца, който свирел на цигулка, и за онзи писател, а хипнотизаторите трябвало само да кажат една определена дума. Но те били все различни думи. Питам се коя ли дума важи за Клаус.

— Хийси — отговори Съни, което вероятно означаваше нещо като „Нямам представа. Аз съм само бебе“.

Вайълет отправи към нея нежна усмивка и се опита да си представи какво би казал Клаус ако беше — излязъл от хипнозата — заедно със сестрите си в библиотеката.

— Ще потърся повече информация — реши тя.

— Бревол — каза Съни, което означаваше „Аз пък ще продължа да спя“.

Двете сестри Бодлер устояха на думата си и за известно време библиотеката пак утихна. Вайълет продължи да бръмммка из книгата и усещаше все по-голяма умора и тревога. Оставаха само няколко часа до началото на работния ден и тя се опасяваше, че усилията й ще бъдат толкова неефективни — думата „неефективни“ тук означава „неспособни да извадят Клаус от хипнозата“, — сякаш страда от липсата на самочувствие. Но тъкмо когато щеше да заспи до сестра си, Вайълет попадна на един пасаж от книгата, който й се стори толкова полезен, че веднага го зачете на глас и така събуди Съни.

— „За да се бръммм хипнотичното господство върху бръммма — зачете Вайълет, — се използва същата методобръммм: една бръммм дума, произнесена на висок глас, незабавно ще бръммм бръммма“. Мисля, че тук доктор Оруел говори за изваждане на хора от хипноза и то е свързано с друга дума, която се произнася на висок глас. Ако отгатнем нея, ще можем да извадим Клаус от хипнозата и няма да попаднем в лапите на Шърли.

— Скел — каза Съни и разтърка очите си. Навярно имаше предвид нещо като „Питам се обаче каква ли ще е тази дума“.

— Не знам — отговори Вайълет, — но трябва да я отгатнем, преди да е станало късно.

— Бръммм — рече Съни, издавайки бръмчащ звук, тъй като мислеше, а не защото четеше дума, която не познаваше.

— Бръммм — рече Вайълет, което означаваше, че тя също мисли.

Обаче след това прозвуча друго бръммм, което накара сестрите Бодлер да се спогледат, обзети от тревога. То не беше онова бръммм на мозъка, който не знае какво означава една дума, нито пък другото бръммм на човека, потънал в мисли. Това бръммм беше много по-силно и по-дълго и това бръммм накара сестрите Бодлер да прекъснат своите размишления и да се втурнат навън от библиотеката, стиснали книгата на доктор Оруел в разтрепераните си ръце. То беше бръмммкането на циркуляра в дъскорезницата. Някой бе включил най-смъртоносната машина във фабриката в най-ранните часове на утрото.

Вайълет и Съни забързаха през двора, все още потънал в сумрак под първите плахи лъчи на слънцето. Бързо отвориха вратата на дъскорезницата и надникнаха вътре. Надзирателят Флагарфо стоеше близо до входа с гръб към двете момичета, сочеше с пръст и издаваше някаква заповед. Ръждивата резачна машина се въртеше и издаваше онзи ужасен бръмчащ звук, а на пода лежеше един дънер, готов да бъде подаден на триона. Дънерът изглеждаше сякаш омотан с пласт подир пласт въже — същото въже, което беше във вързачната машина, преди Клаус да я потроши.

Пристъпвайки по-навътре в дъскорезницата, двете сестри се взряха, за да видят по-добре, и забелязаха, че въжето е омотано около още нещо и придържаше към дървото някакъв голям вързоп. А когато се взряха още по-внимателно, надзъртайки иззад надзирателя Флагарфо, те видяха, че вързопът е Чарлз. Беше привързан към дънера с толкова много въже, та приличаше малко на какавида, само дето никоя какавида никога не е изглеждала толкова уплашена. Пластове въже покриваха устата му, тъй че не можеше да издаде никакъв звук, но очите му бяха открити и той гледаше в ужас триона, който приближаваше ли, приближаваше.

— Да, малки негоднико — казваше тъкмо надзирателят Флагарфо. — Досега си имал късмета да избегнеш лапите на моя шеф, но дотук беше. Още една злополука и ще си наш, а това ще е най-страшната злополука, ставала някога в дъскорезницата. Представи си само гнева на Сър, когато узнае, че съдружникът му е бил нарязан на дъски от човешка плът. А сега, щастливец такъв, върви да бутнеш дървото в циркуляра!

Вайълет и Съни направиха още няколко крачки напред, достатъчно, за да докоснат надзирателя Флагарфо — не че биха искали да сторят такова отблъскващо нещо, естествено — и видяха брат си. Клаус стоеше бос при лостовете за управление на циркуляра, вперил облещени, безизразни очи в надзирателя.

— Да, сър — каза той и очите на Чарлз се разшириха от панически ужас.