Лемъни Сникет
Дяволската дъскорезница (6)

Глава шеста

— Пак ви казвам, няма защо да се тревожите — успокояваше ги Фил, докато Вайълет и Съни чоплеха яденето си.

Стана време за вечеря, но Клаус все още не се бе върнал от посещението при доктор Оруел и сестрите Бодлер се тревожеха, та чак им прилошаваше. Докато пресичаха след работа прашния двор заедно с другите работници, Вайълет и Съни втренчиха притеснено очи в дървения портал, който водеше към Нищоград, и с изумление видяха, че няма и следа от Клаус. Когато пристигнаха в общежитието, Вайълет и Съни се загледаха през прозореца в очакване да го видят и бяха толкова разтревожени, та минаха няколко минути, додето се сетят, че прозорецът не е истински, а нарисуван върху голата стена с химикалка. Тогава излязоха, седнаха на прага и седяха така, вперили поглед в празния двор чак докато Фил ги извика за вечеря. А сега наближаваше време за сън и не само че брат им не се беше върнал, но Фил настояваше, че нямало защо да се тревожат.

— Мисля, че има, Фил — каза Вайълет. — Мисля, че има защо да се тревожим. Клаус го няма вече цял следобед и със Съни се тревожим, че може да му се е случило нещо. Нещо ужасно.

— Бецер! — съгласи се Съни.

— Знам, че на малките деца докторите може да се струват страшни — възрази Фил, — но докторите са ваши приятели и не могат да ви причинят страдание.

Вайълет погледна Фил и разбра, че разговорът им няма да доведе доникъде.

— Прав си — рече уморено, въпреки че той всъщност грешеше.

Както знае всеки, който някога е ходил на лекар, лекарите не са непременно ваши приятели, също както пощальоните не са ваши приятели, нито месарите са ваши приятели, нито електротехниците са ваши приятели. Докторът е мъж или жена, чиято задача е да те накара да се почувстваш по-добре, и толкоз. И ако някога са ти слагали инжекция, знаеш, че твърдението „докторите не могат да ти причинят страдание“ е просто нелепо. Естествено, Вайълет и Съни се тревожеха, че доктор Оруел има някаква връзка с Граф Олаф, а не, че може да сложи инжекция на брат им, но всеки опит да обяснят такова нещо на един оптимист беше безполезен. Затова само чоплеха яденето си и чакаха брат си, докато стана време за лягане.

— Доктор Оруел сигурно е изостанал с приемането на пациентите си — каза Фил, когато Вайълет и Съни се завиха на долното легло. — Чакалнята му трябва да е претъпкана.

— Клоки — промърмори Съни тъжно, което означаваше нещо като „Дано е така, Фил“.

Фил се усмихна на двете бодлерчета и загаси лампите в общата спалня. Няколко минути работниците си шепнеха помежду си, после притихнаха и малко по-късно край Вайълет и Съни се чуваше само хъркане. Децата не заспаха, разбира се, а се взираха в тъмното помещение с растящо чувство на ужас. Съни издаде тъжен скимтящ звук, подобен на затваряне на врата, та Вайълет хвана пръстчетата на сестра си, изранени от целодневното връзване на възли, и почна нежно да ги духа. Но макар че Бодлеровите пръсти се почувстваха по-добре, същото не важеше и за сестрите Бодлер. Те лежаха заедно в леглото и се опитваха да си представят къде може да е Клаус и какво ли му се случва. Обаче едно от най-лошите неща, свързани с Граф Олаф, е, че злосторничеството му е толкова отвратително, та е невъзможно да предвидиш какъв ще е следващият план, който ще скрои. Граф Олаф беше извършил толкова много ужасни неща, всичките с цел да сложи ръка върху Бодлеровото богатство, че Вайълет и Съни едва понасяха мисълта за това, което може би се случваше на брат им. Нощта напредваше ли, напредваше и докато лежаха безпомощно в общата спалня, двете сестри почнаха да си представят все по-страшни и по-страшни неща, които можеха да сполетят Клаус.

— Стинтамкуну — прошепна най-после Съни и Вайълет кимна.

Трябваше да тръгнат да го търсят.

Изразът „тихо като мишка“ е странен, защото мишките често са доста шумни, та хора, които са тихи като мишки, всъщност може да цвъртят и да топуркат насам-натам. Изразът „тихо като мим“ е по-подходящ, тъй като мимовете са хора, които изпълняват театрални представления, без да издават никакъв звук. Мимовете са досадни и притеснителни, но са много по-тихи от мишките и затова „тихо като мимове“ е по-правилен начин да се опише как Вайълет и Съни станаха от леглото си, как прекосиха на палци общата спалня и излязоха навън в нощта.

През тази нощ имаше пълнолуние и няколко мига децата съзерцаваха притихналия двор. Лунната светлина придаваше на прашната земя странен и тайнствен вид, наподобяващ повърхността на Луната. Вайълет взе Съни на ръце и тръгна с нея през двора към тежкия дървен портал, през който се напускаше дъскорезницата. Единственият звук беше тихото провлачване на краката на Вайълет. Сираците не можеха да си спомнят кога са били на толкова тихо и спокойно място и затова едно неочаквано скърцане ги стресна. Скърцането беше шумно като мишки и сякаш идваше от една точка право пред тях. Вайълет и Съни се взряха в тъмнината. С още едно скърцане дървеният портал се отвори и разкри ниска човешка фигура, която се запъти бавно към тях.

— Клаус! — каза Съни, защото една от малкото истински думи, които употребяваше, беше името на брат й.

И за свое облекчение Вайълет видя, че към тях наистина приближава Клаус. Той имаше нови очила, които приличаха досущ на старите, освен че бяха толкова нови, та сияеха на лунната светлина. Клаус отправи към сестрите си замаяна и сдържана усмивка, сякаш са хора, които не познава твърде добре.

— Клаус, толкова се тревожехме за теб — каза Вайълет и прегърна брат си, когато той стигна до тях. — Толкова дълго те нямаше. Какво ти се случи?

— Не знам — отговори Клаус тъй тихо, че сестрите му трябваше да се наведат напред, за да го чуят. — Не мога да си спомня.

— Видя ли Граф Олаф? — попита Вайълет. — С него ли работи доктор Оруел? Направиха ли ти нещо?

— Не знам — повтори Клаус и поклати глава. — Помня, че си счупих очилата, и помня, че Чарлз ме заведе в сградата с форма на око. Обаче не помня нищо друго. Почти не мога да си спомня къде се намирам сега.

— Клаус — каза Вайълет твърдо, — намираш се в дъскорезница „Щастливец“ в Нищоград. Това поне ще си спомниш.

Клаус не отговори. Само гледаше сестрите си с разширени, толкова разширени очи, сякаш бяха интересен аквариум или парад.

— Клаус? — рече Вайълет. — Казах, че се намираш в дъскорезница „Щастливец“.

Клаус отново не отговори.

— Сигурно е много уморен — каза Вайълет на Съни.

— Либу — отговори Съни неуверено.

— Хайде да си легнеш, Клаус — реши Вайълет. — Върви след мен.

Най-сетне Клаус проговори:

— Да, сър — промълви той.

— Сър? — повтори Вайълет. — Не съм никакъв сър, а съм сестра ти!

Обаче Клаус отново млъкна и Вайълет се предаде. Все още със Съни на ръце, тя тръгна обратно към общежитието и Клаус повлече крака след нея. Луната огряваше новите му очила, а крачките му вдигаха облачета прах, но той не изрече нито дума. Тихо като мимове бодлерчетата влязоха в общата спалня и се насочиха на палци към двуетажното си легло. Ала когато го достигнаха, Клаус просто застана до него, втренчил поглед в двете си сестри, сякаш бе забравил как се ляга в легло.

— Легни, Клаус — каза Вайълет нежно.

— Да, сър — отвърна Клаус и легна на долното легло, все още вперил очи в сестрите си.

Вайълет седна на ръба на леглото и свали обувките на Клаус, които бе забравил да събуе, обаче той като че ли изобщо не го забеляза.

— Утре сутринта ще обсъдим всичко — прошепна Вайълет. — Дотогава се опитай да поспиш, Клаус.

— Да, сър — каза Клаус и веднага затвори очи.

Само след секунда потъна в дълбок сън. Вайълет и Съни наблюдаваха как устата му трепка, точно както трепкаше винаги, докато той спеше, още откакто беше бебе. Естествено, сестрите Бодлер трябваше да са облекчени, че Клаус е пак при тях, но те не изпитваха облекчение — ни най-малко дори. Никога не бяха виждали брат си да се държи толкова странно. Остатъка от нощта Вайълет и Съни прекараха сгушени на горното легло, като наблюдаваха как Клаус спи. Но колкото и да го гледаха, те продължаваха да имат чувството, че брат им не се е върнал.