Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (68)

39.
Сбогом

— Ужасно съжалявам, Господин Птицата с пружината, че не можах да ти покажа патешкия народ?

Мая Казахара наистина изглеждаше натъжена.

Двамата с нея седяхме до езерото и гледахме дебелия лед отгоре му. Езерото беше голямо и ледът бе нашарен с хиляди тънки черти, останали от зимните кънки. Този понеделник Мая Казахара си беше взела почивен ден специално заради мен. Смятах да й погостувам в неделя, но имаше някаква железопътна катастрофа и се забавих с един ден. Тя се беше сгушила в подплатеното с кожа яке. Върху яркосинята й вълнена шапка имаше геометрична бяла шарка и отгоре малък помпон. Беше си я оплела сама и обеща за догодина да оплете и на мен. Беше поруменяла, очите й бяха ясни и чисти като въздуха наоколо и от това аз се почувствах много щастлив: в края на краищата момичето беше само на седемнайсет години и имаше възможности за почти безгранична промяна.

— След като езерото замръзна, патешкият народ се изнесе някъде. Сигурна съм, че щеше да ти хареса. Да дойдеш пак през пролетта, чу ли! Ще ви запозная.

Усмихнах се. Бях с вълнено яке, което не ми топлеше достатъчно, бях се омотал чак до носа с шала и бях пъхнал ръце в джобовете. В гората духаше леден вятър. Снегът се беше слегнал и маратонките ми се пързаляха. Трябваше да обуя за пътуването обувки с грайфери.

— Значи смяташ да останеш още тук? — попитах аз.

— Мисля да остана. След време може да ми хрумне да продължа училище. А може и да не ми хрумне. Може просто да се омъжа… всъщност не. — Тя се усмихна и от устата й излезе бяло облаче пара. — При всички положения засега ще остана тук. Имам нужда от време, за да помисля. Какво искам да правя, къде искам да отида. Не ми се ще да бързам, искам да помисля хубаво за тези неща.

Кимнах.

— Може би наистина така ще е по-редно — одобрих аз.

— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, когато си бил на моите години, мислил ли си за такива неща?

— Хм. Май не. Сигурно съм мислил от време на време, но наистина не помня да съм мислил чак толкова задълбочено като теб. Вероятно съм смятал, че ако продължавам да си живея по обичайния начин, нещата ще се подредят от само себе си. Но те не се подредиха, нали? За съжаление.

Мая Казахара ме погледна в очите, лицето й беше спокойно. После отпусна една върху друга ръцете си с ръкавици на коляното.

— Значи няма да пуснат Кумико от затвора под гаранция? — попита момичето.

— Тя не иска — отвърнах аз. — Смята, че тълпата ще я линчува. Предпочита да остане в затвора, там й е спокойно. Отказва дори да ме види. Докато не приключело всичко, не искала да се вижда с никого.

— За кога е насрочено делото?

— За пролетта. Кумико ще се признае за виновна. Решила е да не обжалва присъдата, каквато и да е тя. Делото едва ли ще се проточи и има голяма вероятност присъдата да е условна… или в най-лошия случай лека.

Мая Казахара вдигна един камък и го метна към центъра на езерото. Той заподскача с трополене по леда към отсрещния бряг.

— Ами ти, Господин Птицата с пружината, пак ли ще си стоиш у вас и ще чакаш Кумико?

Кимнах.

— Това е хубаво… всъщност хубаво ли е?

И аз направих в студения въздух свой си голям бял облак.

— Не знам… просто при нас стана така.

Помислих си, че е могло да бъде много по-страшно.

Някъде далеч в гората около езерото изпищя птица. Вдигнах очи и се огледах, но нямаше какво друго да чуя. Нямаше какво да видя. Кънтеше само сухият кух звук на кълвач, който правеше дупка в дънера на дърво.

— Ако с Кумико имаме дете, смятам да го наречем Корсика — казах аз.

— Страхотно име! — отвърна Мая Казахара.

* * *

Докато вървяхме един до друг през гората. Мая Казахара си свали дясната ръкавица и пъхна ръка в джоба ми. С това ми напомни за Кумико. През зимата, когато се бяхме разхождали, и тя го беше правила често и така в студени дни двамата бяхме делили общ джоб. Стиснах ръката на Мая Казахара в джоба си. Беше малка и топла като самотна душа.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, всички ще си помислят, че сме любовници.

— Може би си права.

— Я кажи, всичките ми писма ли прочете?

— Всичките ти писма ли? — нямах представа какво ме пита. — Извинявай, но нямам никакви писма от теб. Взех адреса и телефона от майка ти. Не беше никак лесно, наложи се да излъжа.

— А, не! Къде ли са отишли? Написала съм ти сигурно петстотин писма!

Мая Казахара погледна към небето.

* * *

Късно следобед ме изпрати чак до гарата. Взехме автобуса до града, хапнахме пица в един ресторант край гарата и зачакахме малкия дизелов влак с три вагона, който най-сетне се появи. До нажежената до червено печка на дърва в чакалнята стояха двама-трима души, но ние с Мая Казахара предпочетохме да отидем на студения перон. В небето беше увиснала застинала ясна зимна луна с остри очертания. Беше млада и извита като китайски меч. И под тази луна Мая Казахара се вдигна на пръсти и ме целуна по бузата. Усетих как студените й тънки устни докосват мястото, където преди беше белегът.

— Сбогом, Господин Птицата с пружината — прошепна тя. — Благодаря ти, че дойде чак дотук, за да ме видиш.

Погледнах я в очите, без да вадя ръце от джобовете си. Не знаех какво да кажа.

Когато влакът дойде. Мая си свали шапката, отстъпи една крачка назад и ми рече:

— Ако някога ти се случи нещо, Господин Птицата с пружината, само ме извикай, ама силно, чу ли. Извикай мен и патешкия народ.

— Сбогом, Мая Казахара — казах аз.

* * *

Дъгата на луната остана над главата ми дълго след като влакът потегли от гарата: ту се появяваше, ту пак изчезваше всеки път, когато завивахме. Не свалях очи от нея и ако я изгубех от поглед, гледах светлините на градчетата, които се носеха зад прозореца. Помислих си за Мая Казахара с нейната синя вълнена шапка и как пътува сама в автобуса, който я връща във фабриката в планината. После си помислих за патешкия народ, който спи някъде в тревистите сенки. И накрая си помислих за света, в който се връщах.

— Сбогом, Мая Казахара — казах аз.

Сбогом, Мая Казахара, дано нещо винаги бди над теб.

Затворих очи и се опитах да поспя. Но чак след доста време заспах истински. На някакво място, далеч от всички и всичко, успях да се унеса за миг.