Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (12)

12.
Дългата история на лейтенант Мамия: част първа

— В началото на хиляда деветстотин трийсет и седма година ме прехвърлиха в Манджурия — започна лейтенант Мамия. — Току-що ме бяха произвели младши лейтенант и ме пратиха в щабквартирата на Квантунската армия в Синдзин. Първата ми специалност в колежа беше география и затова накрая се озовах във Военнотопографския корпус, който се занимаваше с изготвянето на карти. За мен това бе най-доброто, защото, да ви призная, задачите, които ми възлагаха, бяха сред най-леките, за които някой можеше да мечтае в армията. Освен това обстановката в Манджурия бе относително мирна, или най-малкото стабилна. Театърът на бойните действия се беше пренесъл от Манджурия в самия Китай. Истинските сражения се водеха от китайските експедиционни сили, а Квантунската армия беше в нещо като почивка. Вярно, още имаше прочистващи операции срещу партизанските отряди, които се бореха с японците, но те бяха във вътрешността и като цяло най-лошото беше отминало. Единственото задължение на Квантунската армия беше да оказва подкрепа на новата „независима“ марионетна държава — Манджоу-го, и да държи под око севера. Но колкото и да беше спокойно, войната все пак продължаваше, затова имаше постоянни маневри. За късмет не ми се налагаше да участвам и в тях. Те се провеждаха при ужасни условия. Температурата понякога падаше до минус десет-петнайсет градуса. Една погрешна стъпка при такива маневри, и си мъртъв. След всяка маневра стотици хора лягаха в болница с премръзвания или ги пращаха да се лекуват на минерални бани. Макар и неголям, Синдзин със сигурност беше екзотичен чужд град и ако човек искаше да се забавлява, там имаше предостатъчно възможности. Новопроизведените несемейни офицери като мен живеехме не в казарми, а в нещо като общежитие. Все едно още бяхме студенти. Аз нехаех, мислех си, че ако военната ми служба приключи така, няма да има от какво да се оплаквам — спокойни мирни дни. Този мир, разбира се, беше измамен. Точно зад очертанията на малкия ни кръг от слънчева светлина бушуваше яростна война. Според мен повечето японци, или най-малкото онези, които имаха ум в главата, си даваха сметка, че войната с Китай ще се превърне в кално тресавище, от което няма да се измъкнем никога. Нямаше значение в колко локални битки ще победим: просто беше немислимо Япония да продължи да завзема и да властва в такава огромна държава. Ако човек се замислеше, си беше очевидно. И както би могло да се очаква, с продължаването на боевете броят на загиналите и на ранените започна да се умножава. Отношенията с Щатите се влошаваха все повече. От ден на ден дори в Япония сенките на войната ставаха все по-мрачни. Това бяха черни години: трийсет и седма, трийсет и осма. Но в офицерския живот в Синдзин нямаше война: „Война ли? Каква война?“ Всяка вечер пиехме и се веселяхме, обикаляхме из кафенетата, където имаше белоемигрантски млади рускини. После в края на април трийсет и осма година ме повика висш офицер от генералния щаб, който ме представи на някакъв мъж в цивилно облекло на име Ямамото. Беше с къса коса и мустаци. Не много висок. Колкото до възрастта му, бих казал, че беше някъде на трийсет и пет-шест години. Отзад на врата имаше белег, сякаш останал от някакво острие. Офицерът ми каза: „Така и така, господин Ямамото е цивилен. Нает е от армията да проучи начина на живот и обичаите на монголците, които живеят в Манджоу-го. Сега заминава за Хулунбуирската степ недалеч от Външна Монголия и ние смятаме да му осигурим въоръжена охрана. Ти си включен в групата.“ Не повярвах и на дума от онова, което ми каза. Тоя Ямамото наистина беше облечен като цивилен, но веднага личеше, че е професионален военен. Погледът, начинът, по който говореше, осанката — беше си очевидно. Реших, че е висш офицер или е свързан с разузнаването и му е възложена задача, която изисква да скрие, че е военен. В цялата работа имаше нещо зловещо. Прикрепиха към Ямамото трима души, прекалено малко, за да му бъдем въоръжена охрана, макар че, ако бяхме повече, щяхме да привлечем вниманието на войските на Външна Монголия, разположени по границата. Ще рече човек, че са възложили на случайно подбрани хора деликатна задача, но истината беше съвсем друга. Аз бях единственият офицер, а нямах никакъв боен опит. Човекът, на когото можехме да разчитаме в бой, беше сержант на име Хамано. Познавах го добре, бяха го прикрепили към генералния щаб. Мъжко момче, сам се беше издигнал в йерархията и от редник беше станал сержант, беше се отличил в сраженията в Китай. Беше едър и безстрашен и аз бях сигурен, че ако стане напечено, можем да разчитаме на него. Нямах понятие защо са включили в отряда ни ефрейтор Хонда. И той като мен беше пристигнал току-що от Япония и, разбира се, нямаше опит на бойното поле. Беше кротка тиха душа, създаваше впечатлението, че в битка ще бъде напълно безполезен. Освен това се числеше към Седма дивизия, което означаваше, че генералният щаб е направил всичко възможно да го изиска специално за задачата. Толкова ценен беше, макар че трябваше да мине доста време, за да разберем причината. Бях избран за командващ офицер на групата, защото основното ми задължение бе да проуча топографията по западната граница на Манджоу-го, в района на река Халха. Работата ми беше да се постарая картите на района да са възможно най-пълни. Дори бях прелитал няколко пъти над него със самолет. С присъствието си трябваше да допринеса за гладкото протичане на операцията. Втората ми задача бе да събера по-подробни топографски сведения и да направя картите ни по-точни. Така да се каже, с един куршум два заека. Да ви призная, картите на Хулунбуирската степ в пограничния район с Външна Монголия, с които разполагахме по онова време, бяха доста приблизителни, това всъщност бяха леко подобрените стари карти, останали от династия Манджу. След създаването на Манджоу-го Квантунската армия бе провела няколко топографски експедиции, за да състави по-точни карти, но областта наистина е огромна и в западната част на Манджурия се простира обширна пустиня. В такива места границите на отделните държави не значат много. Хилядолетия наред монголците номади са живели, без да зачитат границите и дори да си ги представят. Изготвянето на по-точни карти бе забавено и от политическото положение. Ако бяхме направили официална карта, на която да отразим нашата представа за границата, щеше да избухне шумен международен скандал. И Съветският съюз, и Външна Монголия, които имаха общи граници с Манджоу-го, бяха изключително чувствителни на тема нарушаване на границата и по този повод бяха избухвали доста кървави битки. А по онова време нашата армия не искаше да воюва със Съветския съюз. Всичките ни сили бяха насочени към войната с Китай и нямаше военна мощ за широкомащабен сблъсък със СССР. Не разполагахме с дивизии, танкове, артилерия и самолети. Най-важно бе да се осигури стабилност в Манджоу-го, който беше съвсем отскоро на политическата карта. Поне според армията установяването на северната и на северозападната граница можеше да почака. Военните печелеха време, като протакаха. Дори могъщата Квантунска армия се придържаше към този възглед и изчакваше. Така всичко беше оставено да се носи в морето на неяснотата. Но ако въпреки добре подготвените им планове някакво непредвидено събитие доведеше до война (а след година при Номинхе се случи точно това), ние щяхме да имаме нужда от карти, за да се сражаваме. И то не от обикновени цивилни карти, а от истински, бойни. За да водиш воина, ти трябват карти, по които да определиш къде да бъде тилът, къде е най-изгодно да разположиш артилерията, колко дни ще й трябват на пехотата, за да стигне дотам, откъде ще се снабдяваш с вода, колко зоб ти трябва за конете: огромно количество подробни сведения. Без такива карти просто не можеш да водиш съвременна война. Ето защо работата ни до голяма степен се припокриваше с работата на разузнаването и ние постоянно си разменяхме данни с разузнавачите на Квантунската армия и с тайните военни служби в Хайлар. Всички се познавахме, аз обаче не бях виждал никога дотогава този Ямамото. След пет дни подготовка поехме с влак от Синдзин за Хайлар. Оттам се качихме на камион, който мина покрай храма на ламите в Хандур, и пристигнахме в пограничната застава на Маджоу-го на река Халха. Не помня точно разстоянието, но беше към триста километра. Наоколо беше само пустиня, която се простираше докъдето поглед стига — в буквалния смисъл на думата. Работата ми изискваше да сверявам картата с някакви особености на местността, а нямаше с какво да сверявам, нямаше нищо, което да послужи за жалон. Единственото, което виждах, бяха бабунести тревясали могили, равният хоризонт и облаците, които се носеха по небето. Нямаше по какво да разбера къде на картата се намираме. Единственото, което можех да сторя, бе да налучквам по времето, което сме пътували. В такъв пустинен пейзаж понякога усещаш нещо като всепоглъщаща халюцинация, струва ти се, че ти като човек се разпадаш. Пространството наоколо е толкова необхватно, че ти става все по-трудно да запазиш вътрешно равновесие. Дали съм ясен? Съзнанието ти набъбва, изпълва всичко наоколо и толкова се разпростира, че вече не си в състояние да го удържиш закрепено към физическото тяло. Ето какво изживях насред монголската степ. Колко огромна беше тя! Приличаше по-скоро на океан, отколкото на пустиня. Слънцето изгряваше от изток, търкулваше се по празното небе и се гмуркаше на запад. Това бе единствената видима промяна. И в движението на слънцето долавях нещо, което не знам как да нарека: някаква необхватна вселенска любов. На граничната застава в Манджоу-го слязохме от камиона и се прехвърлихме на коне. Бяха ни подготвили всичко: четири ездитни коня плюс два за храната, водата и оръжието. Бяхме леко въоръжени. Ние с мъжа на име Ямамото носехме само пистолети. Хамано и Хонда имаха и пушки трийсет и осми модел и по две ръчни гранати. Всъщност командир на отряда беше Ямамото. Той взимаше всички решения и даваше заповеди. Тъй като поне привидно беше цивилен, по военен устав командващ офицер бях аз, но никой не се съмняваше, че между нас точно той е облечен във власт. Просто си беше такъв човек, а и макар да имах чин младши лейтенант, аз не бях нищо повече от писарушка без боен опит. Военните виждат у кого е истинската власт и се подчиняват на него. Освен това моите шефове ми бяха наредили да изпълнявам безусловно заповедите на Ямамото. Покорството ми пред него бе нещо, което надхвърляше обичайните правила и устав. Излязохме при река Халха и поехме покрай нея на юг. Тя беше придошла от топящия се сняг. Виждахме във водата едри риби. Понякога в далечината мяркахме и вълци. Може би бяха не чистокръвни вълци, а диви кучета, но пак си бяха опасни. Налагаше се всяка нощ някой да стои на пост, за да пази от тях конете. Виждахме и много птици, главно прелетни, връщаха се в Сибир. Обсъждахме с Ямамото особеностите на топографията. Проверявахме пътя по картата и си водехме бележки за всичко, привлякло вниманието ни. Освен тези служебни разговори обаче Ямамото почти не се обръщаше към мен. Пришпорваше мълком коня, хранеше се отделно от нас и лягаше да спи, без да казва и дума. Имах усещането, че не за пръв път е по тези места. Впечатляваше ме с удивително точни познания за местността, посоките и така нататък. След първите два дни път на юг без никакви произшествия Ямамото ме повика встрани и ми каза, че преди зазоряване ще се прехвърлим през река Халха. Това бе огромна изненада за мен. Отсрещният бряг се явяваше територия на Външна Монголия. Дори брегът, на който стояхме, бе опасен оспорван район. Външна Монголия твърдеше, че е в нейните граници, Манджоу-го имаше същите претенции и това водеше до постоянни въоръжени сблъсъци. Ако войските на Външна Монголия ни заловяха отсам реката, различните схващания на двете държави ни даваха някакво оправдание, макар и почти да нямаше опасност да се натъкнем на тях по това време на годината, когато заради топящите се снегове монголците почти не минаваха реката. Отсрещният бряг обаче бе съвсем друго. Там със сигурност имаше монголски патрули. Ако ни заловяха там, вече нямаше да имаме никакво оправдание. Щеше да бъде пределно ясно, че сме нарушили границата, което можеше да породи какви ли не политически проблеми. Щяха да ни застрелят на място и нашата държава нямаше да има право да протестира. Освен това офицерът, на когото бях на пряко подчинение, не ми беше намекнал по никакъв начин, че няма нищо нередно да прекосим границата. Беше ми наредено, разбира се, да се подчинявам на заповедите на Ямамото, аз обаче нямаше откъде да зная дали това предполага да извърша и такова тежко престъпление като нарушаването на държавната граница. Освен това, както вече казах, Халха бе придошла и беше много бурна, за да се прехвърлим през нея, да не говорим пък, че водата вероятно беше леденостудена. По това време на годината дори номадските племена не тръгваха да прекосяват реката. Те обикновено го правеха зиме, когато водата замръзнеше, или лете, когато нивото на реката спадаше и температурата на водата се покачваше. Когато напомних на Ямамото всичко това, той ме гледа известно време. После кимна няколко пъти. „Разбирам притесненията ви, че ще нарушим международната граница — рече ми Ямамото с донякъде покровителствен вид. — Съвсем естествено е като офицер, под чието командване има и други, да мислите за отговорността, която носите. Без основателна причина не бихте изложили на опасност живота на своите хора. Но оставете тези въпроси на мен. В този случай поемам цялата отговорност. Не съм в положение да се впускам в обяснения, но въпросът е изяснен на най-високо армейско равнище. Колкото до въпроса как ще се прехвърлим през реката, няма пречки. Има брод, където това е възможно. Армията на Външна Монголия е направила и обезопасила няколко такива брода. Подозирам, че и вие го знаете прекрасно. Самият аз съм прекосявал по този брод реката няколко пъти. Миналата година проникнах във Външна Монголия именно през това място. Не се притеснявайте.“ Беше прав за едно. Докато снегът се топеше, армията на Външна Монголия, която познаваше областта на пръсти, беше прехвърляла на отсамния бряг бойни части, макар и малко на брой. Бяха се погрижили да могат да пращат когато поискат такива отряди. А щом те можеха да прекосят реката, щом можеше да я прекоси и този Ямамото, за нас също не би трябвало да е невъзможно. Сега стояхме пред един от тези тайни бродове, вероятно проправени от войската на Външна Монголия. Беше прикрит умело и случаен човек надали щеше да го забележи. Плитчините от двете страни бяха съединени под повърхността на водата с дъсчен мост, прихванат с въжета, за да не го отнесе бързеят. И да хлътнеше мостът малко във водата, по него пак щяха да минат с лекота бронетранспортьори и други превозни средства. Разузнавателните самолети нямаше как да го видят под водата. Прекосихме силното течение на реката, като се държахме за въжетата. Пръв тръгна Ямамото — да се увери, че наоколо няма патрули на Външна Монголия, а ние го последвахме. Краката ни се вледениха от студената вода, но успяхме някак да се прехвърлим с конете на отсрещния бряг на река Халха. Той беше много по-висок и застанали на него, видяхме километри навътре в пустинята, откъдето бяхме дошли. Това е една от причините съветската армия да бъде в по-изгодно положение, когато накрая започна битката при Номинхе. Разликата във височините бе от огромно значение и за точността на артилерийския обстрел. При всички положения бях изумен колко различна е гледката, откриваща се от двата бряга на реката. Помня също колко много време мина, докато усетим отново крайниците си, вледенени от студената вода. Известно време не можех да си възвърна дори гласа. Но да ви призна, самото напрежение при мисълта, че съм на вражеска територия, бе достатъчно, за да забравя за студа. Пак тръгнахме на юг покрай реката. Тя течеше долу вляво от нас като змия, устремила се право напред. Малко след като се прехвърлихме през Халха, Ямамото ни каза да махнем всички отличителни знаци и ние се подчинихме. Досетих се, че те само ще ни усложнят положението, ако врагът ни залови. По тази причина смъкнах и офицерските ботуши и си сложих гамаши. Същата вечер тъкмо си правехме бивак, когато от далечината се приближи мъж, яздеше сам. Беше монголец. Те яздеха с необичайно високи седла и така се забелязваха лесно отдалеч. Когато го видя да се задава, сержант Хамано зареди пушката, но Ямамото му каза да не стреля. Без да казва и дума, Хамано свали бавно пушката. Четиримата продължихме да стоим и да чакаме мъжът да дойде по-близо. Носеше на гърба си съветска пушка, а на кръста — маузер. Беше с бакенбарди, носеше шапка със спуснати уши. Беше облечен в мръсна роба, каквато носят номадите, но от начина, по който се държеше, се виждаше, че е професионален войник. Слезе от коня и заговори на Ямамото на език, който според мен беше монголски. Поназнайвах руски и китайски, мъжът не говореше на тях, затова реших, че говори на монголски. Ямамото му отговаряше на неговия език. От това се уверих за кой ли път, че той е офицер от разузнаването. Ямамото ми каза: „Лейтенант Мамия, тръгвам с този човек. Не знам колко ще се бавя, но вие ме чакайте тук, като постоянно държите някого на пост, разбира се. Ако не се върна до трийсет и шест часа, предайте в щабквартирата. Пратете някого от хората си в заставата на армията на Манджоу-го.“ После се метна на коня и пое заедно с монголеца на запад. Тримата направихме бивака и хапнахме набързо. Не можехме да си сготвим или да запалим огън. В необхватната степ, докъдето поглед стига, нямаше нищо друго освен ниски дюни, които да ни прикриват, затова и най-тънката струйка дим щеше да доведе до залавянето ни. Опънахме палатки долу в заслона на дюните и вечеряхме сухари и консервирано студено месо. Щом слънцето се скри зад хоризонта, веднага се смрачи и небето се изпълни с невероятно много звезди. Докато лежахме на пясъка и си спомняхме премеждията от деня, се чуваше само тътенът на река Халха, примесен с воя на вълците. Сержант Хамано ми каза: „Май се оказахме на доста страшно място“, и аз, естествено, трябваше да се съглася с него. По това време ние тримата: аз, сержант Хамано и ефрейтор Хонда, се бяхме поопознали. Обикновено такъв опитен офицер като сержант Хамано би се присмивал и би държал на една ръка разстояние новак като мен, нашият случай обаче беше различен. Той ме уважаваше за образованието, което бях получил в невоенен колеж, а аз се стараех да му засвидетелствам уважение за бойния опит и трезвата преценка — не допусках старшинството да застава между нас. Намерихме бързо общ език и защото той беше от Ямагучи, а аз от района на Хирошима, недалеч от Ямагучи. Той ми разказваше за войната в Китай. Беше роден войник само с начално училище, но също имаше своите резерви към кървавата война на континента, която сякаш нямаше да свърши никога, и изразяваше мнението си открито пред мен. „Нямам нищо против да се сражавам — рече ми сержант Хамано. — Аз съм войник. И нямам нищо против да загина в битка за страната си, защото работата ми е такава. Но тази война, която водим сега, лейтенанте… просто не е справедлива. Това не е истинска война, където виждаш на предната линия лицето на врага и се биеш до последно. Ние напредваме, а неприятелят отстъпва без бой. После китайските войници смъкват униформите и се смесват с цивилното население, а ние дори не знаем кой всъщност е врагът. Така избиваме много невинни хора, уж изтребваме «дезертьори» и «остатъци от войската», после реквизираме храна. Нямаме друг избор, освен да крадем, защото предната линия се придвижва напред много бързо и доставките не могат да ни настигнат. И сме принудени да избиваме военнопленниците, защото няма къде да ги държим и с какво да ги храним. Не е хубаво това, лейтенанте. В Нанкин вършехме зверства. И то моята част. Хвърлихме десетки хора в един кладенец и метнахме подире им ръчни гранати. Нямам сили дори да говоря за някои от нещата, които сме правили. Казвам ти, лейтенанте, това е война, в която няма справедлива кауза. Това са просто две страни, които се избиват. И от всичко това страдат клетите селяни, които нямат нито политика, нито идеология. За тях няма Национална партия, няма маршал Чжан, няма Път на Осма китайска армия. Щастливи са, ако се нахранят. Знам как се чувстват тези хора: самият аз съм син на беден рибар. Обикновените хора превиват гръб от тъмно до тъмно и най-доброто, което могат да постигнат, е да не умрат от глад. Не вярвам, че избиването на тези хора ще донесе някаква полза за Япония.“ За разлика от сержант Хамано ефрейтор Хонда почти не говореше за себе си. Той беше, общо взето, тих човечец. Почти през цялото време ни слушаше, без да ни прекъсва и да изказва мнение. Но като казвам „тих“, не намеквам, че е бил потаен или потиснат. Просто рядко подхващаше пръв разговор. Вярно, това често ме караше да се питам какво ли му се върти в ума, но инак никак не ме дразнеше. Нещо в кроткия му нрав трогваше сърцата на хората. Той беше много спокоен и ведър. Каквото и да ставаше, лицето му не се променяше. Разбрах, че е от Асахикава, където баща му държал печатничка. Беше две години по-млад от мен и след като завършил гимназия, отишъл да помага на братята си, които работели в печатницата на бащата. Беше най-малкият от трима братя, най-големият от които бил убит преди две години в Китай. Обичаше да чете, всеки свободен миг гледаше да се свие някъде и да разлисти будистка книга. Както вече ви обясних, Хонда нямаше абсолютно никакъв боен опит, но само с една година обучение бе станал изключителен войник. Във всеки взвод винаги има по един-двама такива търпеливи и издръжливи воини, които изпълняват чинно задълженията си, без да роптаят, физически силни, с остра интуиция, те начаса разбират какво им казваш и изпълняват. Хонда беше такъв. И понеже беше обучаван за кавалерист, знаеше най-много за конете, затова се грижеше за шестте жребеца, които водехме с нас. И го правеше невероятно. Понякога ни се струваше, че усеща и най-дребните нужди на конете. Сержант Хамано веднага призна способностите на ефрейтор Хонда и без всякакво колебание го оставяше да се нагърбва с едно или друго. Та за такъв случайно подбран отряд постигнахме изключително висока степен на разбирателство. И именно защото не бяхме редовна част, си спестявахме уставните формалности. Чувствахме се толкова добре един с друг, сякаш ни бе събрала кармата. Точно заради това Хамано споделяше с мен неща, каквито сержант никога не би изрекъл пред офицер. „Я ми кажи, лейтенанте — рече ми той веднъж, — какво мислиш за този тип Ямамото?“ „Готов съм да се обзаложа, че е от тайните служби — отвърнах аз. — Всеки, който говори толкова свободно монголски, е професионалист. И познава на пръсти района.“ — „И аз така мисля. Отпърво ми се струваше, че може би е от разбойниците, от мародерите, свързани с висшето командване, но сега виждам, че не е. Познавам ги ония негодници. Надуват ти главата с празни приказки, половината от които са си съчинили. И бързо натискат спусъка. А този Ямамото не е случаен човек. Смелчага е. Сто на сто е от висшите офицери. Надушвам ги от километър. Подочух, че армията се опитвала да сформира секретна тактическа част от монголци, вербувани сред обучените от руснаците подразделения, и че са прехвърлили неколцина от нашите офицери, които да ръководят операцията. Ямамото може би е свързан с това.“ Ефрейтор Хонда стоеше малко по-встрани на пост, държеше пушката. Аз бях оставил браунинга до себе си, така че по всяко време да ми е подръка. Сержант Хамано си беше изул гетите и си разтриваше краката. „Това, разбира се, са само догадки — продължи той. — Монголецът, когото видяхме, може би е антисъветски настроен офицер от армията на Външна Монголия, който се опитва да установи тайно връзка с японските части.“ „Възможно е — съгласих се аз. — Но все пак внимавай какво говориш. Това може да ти струва главата.“ „Знам, лейтенанте, не съм чак толкова глупав. Споделям го само между нас. — Той ме озари с усмивка и пак стана сериозен. — Но ако е истина, положението си е напечено. Това може да означава война.“ Кимнах. Външна Монголия уж беше независима страна, всъщност обаче бе по-скоро сателитна държава, подчинена на Съветския съюз. С други думи, не се различаваше особено от Манджоу-го, където Япония държеше юздите на властта. Но както всички знаеха, във Външна Монголия имаше антисъветска фракция и благодарение на тайните си връзки с японската армия в Манджоу-го хора от нея бяха организирали няколко бунта. Ядрото на размирниците се състоеше от военни от монголската армия, недоволни от своеволията на съветските офицери, от земевладелци, които се противопоставяха на насилственото коопериране, и от свещеници лами, наброяващи над сто хиляди души. Единствената външна сила, към която антисъветската фракция можеше да се обърне за помощ, беше японската армия, разположена в Манджоу-го. Като азиатци те ни чувстваха по-близки, отколкото руснаците. Преди година, през хиляда деветстотин трийсет и седма, в столицата Улан Батор бе разкрит заговор за широкомащабно въстание и се проведе голяма чистка. Хиляди военни и свещеници лами бяха екзекутирани като контрареволюционни елементи, поддържащи тайни връзки с японската армия, но антисъветските настроения продължаваха да тлеят. Така че нямаше нищо странно японски офицер от разузнаването да прекоси река Халха и да осъществи тайно връзка с антисъветски настроен офицер от армията на Външна Монголия. За да осуети подобни връзки, монголската армия беше изпратила охранителни отряди, които постоянно обикаляха местността, отстояща на десетина-двайсет километра от границата с Манджоу-го, но територията бе прекалено голяма и те не бяха в състояние да я държат цялата под наблюдение. Дори и въстанието да успееше, бе очевидно, че съветската армия веднага ще се намеси и ще потуши контрареволюционната им дейност, а ако това се случеше, размирниците щяха да поискат помощ от японската армия, което щеше да се превърне в повод Квантунската армия да се намеси. Ако превземеше Външна Монголия, тя щеше да забие нож в гърба на руснаците, които се стремяха да развият Сибир. Дори и генералният щаб към императора да се опиташе да я възпре, командването й нямаше да допусне да му се изплъзне такава възможност. Това щеше да доведе не до пограничен сблъсък, а до истинска война между Съветския съюз и Япония. Ако такава война избухнеше на границата между СССР и Манджурия, Хитлер щеше да отговори, като нахлуе в Полша и Чехословакия. Точно това имаше предвид сержант Хамано, когато спомена, че има опасност да започне война. На другата сутрин слънцето изгря, а Ямамото още не се беше върнал. Падна ми се аз последен да стоя на пост. Взех пушката на сержант Хамано, седнах на една по-висока дюна и загледах източното небе. Изгревът в Монголия беше изумителен. На хоризонта в миг се появи едва забележима черта, увиснала в мрака, после чертата започна да се мести нагоре, все по-нависоко и по-нависоко. Някаква огромна ръка сякаш се пресягаше от небето и бавно вдигаше от лицето на земята булото на нощта. Гледката беше невероятна, както вече казах, беше наистина величествена и аз с ограничените си човешки сетива не можех да я разбера докрай. Докато седях и гледах, ме обзе чувството, че самият живот изтича от мен и се превръща в нищо. Тук нямаше и следа от незначителните човешки дела. Същото се беше случвало стотици милиони, не, стотици милиарди пъти още от времето, когато на земята не е имало и подобие на живот. Забравих, че съм на пост, и загледах като омагьосан раждането на деня. След като цялото слънце се показа над хоризонта, запалих цигара, отпих глътка вода от манерката и отидох по малка нужда. После се замислих за Япония. Представих си родния град в началото на май: уханието на цветята, бълбукането на реката, облаците в небето. Приятелите от едно време. Семейството. Меката сладост на топлите оризови топки, увити в дъбови листа. Не обичам сладко, но още помня колко ми се ядеше онази сутрин mochi. Тогава бях готов да дам половингодишната си заплата, само и само да вкуся оризова сладка. И докато си мислех за Япония, ме обзе чувството, че съм бил изоставен на края на света. Защо трябваше да излагаме на риск живота си и да се сражаваме за това голо парче земя, което нямаше никаква военна и стопанска стойност, за тази необятна пустош, където не вирееше нищо освен рядка трева и хапещи насекоми? Бях готов да се сражавам и да умра за родината си. Но не виждах никакъв смисъл да жертвам единствения си живот за този гола земя, където никога нямаше да покълне и едно-единствено зрънце.

* * *

Ямамото се върна призори на другия ден. И онази сутрин се падна на мен да стоя последен на пост. Реката беше зад мен, гледах на запад, когато чух отзад нещо като приглушено цвилене. Извърнах се рязко, но не видях нищо. Взрях се с насочено оръжие в посоката, откъдето бе дошъл звукът. Преглътнах и звукът в гърлото ми бе достатъчен, за да ме уплаши. Пръстът ми върху спусъка трепереше. Никога не бях стрелял по човек. Но след няколко секунди иззад билото на една дюна се появи кон и на него Ямамото. Без да свалям пръст от спусъка, се огледах, ала не видях никого — нито монголеца, дошъл да вземе Ямамото, нито вражески войници. В небето висеше голяма бяла луна, стори ми се като прокоба. Ямамото явно беше ранен в лявата ръка. Носната кърпа, която беше омотал на нея, беше наквасена с кръв. Събудих ефрейтор Хонда, за да се погрижи за коня. Очевидно идваше отдалеч и бе препускал като бесен: беше запенен и едвам дишаше. Хамано застъпи на пост вместо мен, а аз извадих аптечката и се заех с раната на Ямамото. „Куршумът излезе, раната вече не кърви“, обясни ми той. И беше прав: куршумът не беше засегнал костта и бе разкъсал само месото. Махнах кърпата, промих раната със спирт и сложих нова превръзка. Ямамото дори не трепна, въпреки че над горната му устна изби пот. Пи дълго вода от манерката, запали цигара и дръпна с видима наслада от дима. После взе браунинга, стисна го под мишница и зареди в пълнителя три патрона. „Тръгваме незабавно, лейтенант Мамия — рече ми Ямамото. — Прехвърляме се през река Халха и потегляме към наблюдателния пост на армията на Манджоу-го.“ Почти без да разговаряме, събрахме набързо нещата, яхнахме конете и поехме към брода. Не попитах Ямамото как и от кого е бил прострелян. Нямах право да питам, а и да бях попитал, той надали щеше да ми каже. По онова време единственото, което ми се въртеше в главата, бе да се махна част по-скоро от вражеската територия, да прекося река Халха и да изляза на сравнително безопасния отсрещен бряг. Яздехме мълком, като пришпорвахме конете през тревистата равнина. Никой не говореше, всички мислехме за едно: дали ще успеем да преминем реката. Ако някой монголски патрул излезе при брода, с нас е свършено. Беше изключено да победим в битка. Помня, под мишниците ми направо течеше пот. „Кажете, лейтенант Мамия, ранявали ли са ви някога?“, попита Ямамото, след като дълго язди в мълчание. „Никога“, отвърнах аз. „А стреляли ли сте по човек?“ „Никога“, повторих аз. Нямам представа какво впечатление са му направили отговорите ми, нито защо той ме пита такива неща. „Тук има документ, който трябва да бъде предаден в генералния щаб — рече ми той и сложи ръка на чантата върху седлото — Ако не може да бъде предаден, трябва да се унищожи: да се изгори, да се закопае, все едно, но при никакви обстоятелства не бива да попада във вражески ръце. При никакви обстоятелства. Много, много важен е.“ „Разбрах“ — рекох му аз. Ямамото ме погледна в очите. „Ако нещата тръгнат на зле, първото, което трябва да направите, е да ме застреляте. Без да се колебаете. Ако мога да го направя сам, ще го направя. Но може и да не успея с тази ръка. При всички положения трябва да ме застреляте. И се постарайте да ме убиете.“ Кимнах, без да казвам нищо.

* * *

Когато малко преди мръкнало излязохме при брода, страхът, който бях усещал през цялото време, се оказа съвсем основателен. Там беше разположен малък отряд на Външна Монголия. Ние с Ямамото се качихме на една от по-високите дюни и разгледахме войниците с бинокъла. Видяхме осем мъже, не бяха много, но за граничен патрул бяха доста въоръжени. Един носеше лека картечница, имаше и тежка, качена на възвишение. Сочеше към реката и около нея бяха наслагани чували с пясък. Отрядът очевидно се бе разположил тук, за да ни попречи да се прехвърлим на отсрещния бряг. Войниците бяха опънали палатки край реката и бяха вързали наблизо десетте си коня. Очевидно нямаше да мръднат оттук, докато не ни заловят. „Няма ли друго място, откъдето да минем?“, попитах аз. Ямамото свали бинокъла и ме погледна, сетне поклати глава. „Има, но е много далеч. Две дни път с кон. Не разполагаме с толкова време. Трябва да минем оттук, каквото и да ни струва това.“ „Значи ще се прехвърлим през нощта?“ — „Точно така. Ще оставим конете тук. Ще застреляме постовия, другите сигурно ще спят. Не се притеснявайте, реката ще заглуши всички шумове. Аз ще имам грижата за постовия. Дотогава не можем да сторим нищо, хайде да поспим и да починем, докато имаме възможност.“ Определихме три часа призори за начален час на операцията по прехвърлянето. Ефрейтор Хонда свали всички неща от конете, отведе ги малко встрани и ги пусна. Изровихме дълбока дупка и закопахме излишните боеприпаси и храна. Всеки от нас можеше да носи само манерката, храна за един ден, оръжие и няколко патрона. Ако монголците с тяхната значително по-голяма огнева мощ ни заловяха, нямаше да победим никога, колкото и боеприпаси да носехме. Сега трябваше да поспим, защото, прехвърлехме ли се през реката, не се знаеше кога ще имаме възможност да подремнем. Ефрейтор Хонда трябваше да застане пръв на пост, сержант Хамано щеше да застъпи след него. Ямамото се просна в палатката и моментално заспа. Очевидно не беше мигнал през цялото това време. До главата му беше оставена кожената чанта, където той бе прибрал важния документ. Малко след него заспа и Хамано. Всички бяхме изтощени, но аз бях много притеснен, сън не ме ловеше. Лежах дълго, страшно ми се спеше, ала постоянно си представях как убиваме постовия и после, докато прекосяваме реката, ни засипва картечен огън. Дланите ми бяха мокри от пот, слепоочията ми туптяха. Не бях сигурен, че когато стане време, ще се държа както подобава на офицер. Изпълзях от палатката и отидох да седна до ефрейтор Хонда, който бдеше на пост. „Знаеш ли, Хонда, вероятно ще умрем тук“, рекох му аз. „Трудно е да се каже“, отвърна той. Известно време и двамата мълчахме. В отговора му обаче имаше нещо, което ме смути, някаква нотка на несигурност. Никога не съм имал силна интуиция, ала въпреки това долових, че с мъглявите си думи Хонда е искал да прикрие нещо. Реших да поразпитам. „Ако имаш да им казваш нещо, не го премълчавай — подканих го аз. — Това може би е последният път, когато разговаряме, отпусни се.“ Той прехапа долна устна и прокара длан по пясъка при краката си. Усетих, че се бори с противоречивите си чувства. „Лейтенант — рече ми Хонда след малко. Погледна ме право в очите. — От четиримата нас тук ти ще живееш най-дълго, много по-дълго, отколкото си представяш. Ще умреш в Япония.“ Беше мой ред да го погледна. Той продължи: „Сигурно се питаш откъде знам, но това е нещо, което дори аз не мога да обясня. Просто знам.“ „Да не си медиум?“ — „Може да съм и такъв, макар че думата не пасва на онова, което изпитвам. Прекалено гръмка е. Както вече казах, просто знам, и толкоз.“ — „Винаги ли е било така?“ „Винаги — потвърди убедено Хонда. — Макар и да го крия още от времето, когато пораснах достатъчно, за да съм наясно какво се случва. Сега обаче, лейтенанте, въпросът е на живот и смърт и понеже ти сам попита, ти казвам истината.“ „Ами другите? И за тях ли знаеш какво ще им се случи?“ Хонда поклати глава. „Някои неща знам, други — не. Но за теб, лейтенанте, вероятно е по-добре да не знаеш. Нахално е човек като мен да казва такива високопарни неща на теб, висшиста, съдбата на даден човек обаче е нещо, което виждаш вече след като тя е станала минало, а не когато е бъдеще. По отношение на тези неща имам известен опит. А ти не.“ — „Но все пак твърдиш, че няма да умра тук, така ли?“ Той загреба шепа пясък и го остави да изтече между пръстите му. „Мога да ти кажа само толкова, лейтенанте. Няма да умреш тук, на този континент.“ Искаше ми се да поговорим още за това, ефрейтор Хонда обаче не пожела да каже и дума повече. Явно беше погълнат от собствените си мисли. Държеше пушката и гледаше вторачено необятната равнина. Каквото и да кажех, то сякаш не достигаше до него. Върнах се при ниската палатка в заслона на дюната, легнах до сержант Хамано и затворих очи. Този път сънят ме обори, дълбок сън, който направо ме дръпна за краката и ме отнесе на морското дъно.