Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (45)

16.
Несгодите и тегобите на света

Вълшебната лампа

В девет и половина вечерта иззвъня телефонът. Звънна веднъж, после пауза, след това отново иззвъня. Беше сигналът на Ушикава.

— Добър вечер, господин Окада — рече неговият глас. — Обажда се Ушикава. Във вашия квартал съм и мисля да намина, ако нямате нищо против. Знам, че е късно, но искам да обсъдим нещо на четири очи. Какво ще кажете? Свързано е с госпожа Кумико, затова си помислих, че вероятно ще проявите интерес.

Докато слушах Ушикава, си представих лицето му. Хили се самодоволно с извита нагоре устна и оголени мръсни зъби, сякаш ми казва: знам, че няма как да ми откажеш, и за съжаление беше прав.

* * *

Точно след десет минути беше при мен. Беше със същите дрехи, както и преди три дни. Може и да грешах, но носеше същия вид костюм, риза и вратовръзка, мръсни, намачкани и торбести. Позорното му облекло изглеждаше така, сякаш е било принудено да поеме върху себе си несправедливо голям дял от несгодите и тегобите на света. Ако бе възможно в следващия живот да се преродя като дрехите на Ушикава, щях да откажа, дори и да ми обещаеха нечувана слава.

След като поиска разрешение, той си взе една бира от хладилника: първо провери дали е достатъчно изстудена, после изля съдържанието в чаша, която намери наблизо. Седнахме на масата в кухнята.

— И така — подхвана Ушикава. — За да пестим време, ще пропусна общите приказки и веднага ще премина на въпроса. Нали искате, господин Окада, да поговорите с госпожа Кумико? Направо с нея. Само двамата. Струва ми се, че бихте искали точно това. За вас е важно. Прав ли съм?

Помислих малко. По-точно мълчах, все едно мисля.

— Разбира се, че искам, ако е възможно.

— Не е невъзможно — рече тихо Ушикава и кимна.

— Но сигурно има условия?…

— Няма условия. — Той отпи от бирата. — Тази вечер обаче имам ново предложение към вас. Много ви моля, изслушайте ме внимателно и помислете добре. То няма нищо общо с това дали ще разговаряте с госпожа Кумико.

Продължих да го гледам, без да казвам нито дума.

— И така, господин Окада, — наели сте от една фирма парцела на къщата, нали? Имам предвид „къщата на обесениците“. Всеки месец плащате доста висок наем. И то не какъв да е, а с условието след няколко години да купите имота. Така ли е? Уговорката ви, разбира се, не е оформена като договор и името ви не се появява никъде — и точно това е голямата далавера. Всъщност обаче сте собственик на имота и наемът, който плащате, е нещо като предварителна вноска. Сумата, която трябва да изплатите включително за къщата, възлиза… чакайте да си спомня… а, да, на около осемдесет милиона йени, нали? С това темпо най-много до две години ще бъдете пълноправен собственик на земята и на сградата. Наистина възхитително! Не си губите времето. Моите поздравления. — Ушикава ме погледна, очаквайки да потвърдя всичко, което е казал, аз обаче продължих да мълча. — Само, моля ви, не питайте откъде знам тези подробности. Ако човек се поразрови, винаги ще намери каквото търси, стига да знае къде да рови, разбира се. А аз имам доста ясна представа кой стои зад тази подставена фирма. Виж, това докато разбера, трябваше доста да се потрудя! Да пропълзя през истински лабиринт. Все едно издирваш крадена кола, която е пребоядисана, със сменени гуми и пренабити номера. Покрили са всички следи. Истински професионалисти! Но вече, общо взето, имам представа какво става — вероятно по-добра, отколкото самият вие, господин Окада. Готов съм да се обзаложа, че дори не знаете на кого плащате, нали?

— Точно така. Парите нямат прикачени на тях имена.

Ушикава се засмя.

— Напълно прав сте, господин Окада. Парите наистина нямат прикачени на тях имена. Много добре казано! Трябва да си го запиша. Но в крайна сметка, господин Окада, нещата невинаги стават така, както ни се иска. Да вземем например онези приятелчета от данъчното. Те не са от най-умните. Знаят как да скубят пари само от места, към които са прикачени имена. Затова правят всичко възможно да прикачат имена там, където те липсват. И не само имена, а и цифри. Откъм емоции са същински роботи. Но нашето капиталистическо общество се гради именно на това… Така стигаме до извода, че към парите, за които говорим в момента, все пак има прикачено име, и то прекрасно име.

Наблюдавах Ушикава, докато той приказваше. Поради ъгъла, под който падаше, светлината сякаш оставяше по голата му глава странни вдлъбнатинки.

— Не се притеснявайте — засмя се той още веднъж. — Данъчен служител няма да стигне дотук. За да стигне, ще се наложи да пропълзи през доста сложен лабиринт и цял ще стане на цицини. Фрас! А за него това е просто служба и той не иска да се наранява. Ако може да прибере парите, предпочита да го направи по лесния, а не по трудния начин: колкото по-лесен, толкова по-добре. За него е важен резултатът, а не откъде идва. Особено пък ако шефът му подметне да не се престарава, а да търси по-лесните пътища. Всеки нормален човек ще го предпочете. Лично аз успях да открия каквото търсех, защото си ме бива. Не че се хваля. Дори и да не личи от вида ми, наистина си ме бива. Знам как да не се наранявам. Знам как да се промъквам дори в непрогледния мрак. Но да ви призная, господин Окада (а съм наясно, че вие сте човек, пред когото мога да бъда напълно откровен), дори аз не знам какво правите на онова място. Знам все пак, че хората, които идват при вас там, се изръсват с доста тлъсти суми. Следователно правите нещо изключително важно за тях, щом са толкова щедри. Това поне е ясно като бял ден. Обаче умът ми не побира какво толкова вършите и защо сте се вкопчили точно в този парцел. Ето ги двата най-важни въпроса и именно те тънат в потайност. И това ме безпокои.

— Което ще рече, че безпокои и Нобору Ватая — подметнах аз.

Вместо да отговори, Ушикава подръпна кичурче сплъстена коса над ухото си.

— Нека си остане между нас, господин Окада, но трябва да призная, че наистина ви се възхищавам. Не ви лаская. Колкото и странно да звучи, сте си най-обикновен човек. Или ако трябва да съм още по-прям, не се откроявате с нищо. Съжалявам. Само не ме разбирайте погрешно. Но си е така, ако погледнем как се вписвате в обществото. Ала наистина съм възхитен сега, когато седим лице в лице и разговаряме — справяте се прекрасно. Вижте само как стреснахте не друг, а човек като доктор Ватая! Затова и аз съм само пощенски гълъб. Съвсем обикновен човек не би успял да го направи. Точно това харесвам у вас. Не си кривя душата. Може и да съм боклук, но не лъжа за такива неща. И не съм съвсем обективен спрямо вас. Вие може и да не се откроявате с нищо, ако погледнем как се вписвате в обществото, но аз съм сто пъти по-зле от вас. Неук тарикат от изметта. Баща ми плетеше рогозки във Фунабаши, беше алкохолик, голям негодник. Мечтаех да умре и да ме остави на мира, ето какво ужасно дете бях, и накрая за добро или за лошо мечтата ми се сбъдна. После живях в бедност, жестока бедност като по книгите. Нямам нито един хубав спомен от детството, не мога да кажа нищо добро нито за баща си, нито за майка си. Нищо чудно, че станах такъв непрокопсаник! Успях криво-ляво да завърша гимназия, после обаче минах университета на улицата. Живеех благодарение на едната си съобразителност, колкото и малка да е тя. Точно заради това недолюбвам хората от каймака на обществото и управляващите. Направо си ги мразя в червата. Влезли са в обществото през парадния му вход, жените им хубавици, всичко им е прекрасно на самодоволните му наглеци. Харесвам хора като вас, господин Окада, които сами са постигнали всичко. — Ушикава драсна клечка кибрит и запали поредната цигара. — Но това няма да продължава вечно. Рано или късно ще изгорите. Всеки изгаря. Хората са устроени така. От гледна точка на еволюцията човекът едва вчера се е научил да ходи на два крака и да се напъва да мисли сложно. Така че спокойно, и вие ще изгорите. Особено пък в света, в който се опитвате да се оправяте: всички изгарят. Има прекалено много капани, прекалено много начини да загазиш. Това е свят, пълен с капани. Работя в него още от времето на чичото на доктор Ватая и сега докторът го наследи изцяло. Навремето си вадех хляба с доста опасни неща. Ако бях продължил, сега да търкам наровете или вече да съм мъртъв. Наистина. Чичото на доктора ме повика при себе си точно навреме. И така, малките ми очички са се нагледали на какво ли не. Всички на този свят изгарят: няма значение дали си професионалист, или аматьор, дали си преуспял, или си се провалил — всички изгарят, всички страдат. Затова не е зле човек да се подсигури поне малко. Дори аз, дето съм най-отдолу на купчината, го правя. Така ще оцелееш, ако случайно изгориш. А ако си съвсем сам и си с никого, пропадаш и с теб е свършено. Край. Може би не бива да ви го казвам, господин Окада, но вие всеки момент ще пропаднете. Това е сигурно. В моята книга две-три страници напред пише с големи черни букви: „ТОРУ ОКАДА ЩЕ ПРОПАДНЕ ВСЕКИ МОМЕНТ.“ Вярно си е. Не се опитвам да ви плаша. И съм много по-точен в този свят, отколкото синоптиците в техните прогнози за времето по телевизията. И така, единственото, което искам да ви кажа, е: има момент, когато човек трябва да се оттегли. — Ушикава затвори уста и ме погледна. Сетне продължи: — Затова, господин Окада, дайте да спрем взаимното си недоверие и да подходим делово… Ето че стигнах до края на това твърде дълго встъпление и вече мога да ви отправя предложението, заради което съм дошъл. — Той сложи ръцете си върху масата, облиза устни. — Можем да приемем, че току-що съм ви казал да се отдръпнете от онзи имот и да загърбите сделката. Не изключвам обаче, че дори и да искате, не можете да го направите поне докато не изплатите заема. — Ушикава млъкна внезапно и ме погледна изпитателно. — Ако имате затруднения с парите, ние ще ви услужим. Ако ви трябват осемдесет милиона, ще ви ги донеса на красиви пачки. Това прави осем хиляди банкноти от по десет хиляди йени.

Ще се разплатите и каквото остане, ще си го приберете в джоба. И после ще си живеете живота. Какво ще кажете, а?

— Така земята и сградата ще станат собственост на Нобору Ватая? Това ли искате?

— Предполагам, че да. Вероятно ще се появят цял куп досадни подробности, които ще се наложи да уточняваме…

Помислих върху предложението му.

— Знаете ли, господин Ушикава, нещо не схващам. Не разбирам защо Нобору Ватая иска да ме разкара от онзи имот. Какво смята да прави с него, след като го купи?

Ушикава потърка бавно брадичката си с ръка.

— Съжалявам, господин Окада, но нямам представа. Както ви споменах още в началото, аз не съм нищо повече от тъп пощенски гълъб. Господарят ми нарежда какво да правя и аз го правя. А повечето задачи, които ми възлага, са неприятни. Навремето, когато четях приказката за Аладин, винаги бях на страната на духа, защото все го юркаха, но не съм и мечтал да стана някой ден като него. Тъжна приказка, нали. Ала в крайна сметка всичко, което ви казах, не е нищо повече от съобщение, което са ме пратили да ви предам. То идва от господин Ватая. Вие ще си решите сам. Е, какво ще кажете? Какъв отговор да занеса?

Аз продължих да мълча.

— Да, разбира се, трябва ви време да помислите. В това няма нищо лошо. Ще ви го предоставим. Не искам от вас да решавате още сега, на мига. Хубаво щеше да бъде, ако можех да добавя, че разполагате с колкото време пожелаете, но се опасявам, че не можем да бъдем чак толкова отзивчиви. Нека ви кажа едно, господин Окада. Ще ви дам личното си мнение. Такова прекрасно щедро предложение не се прави всеки ден. После може и да го търсите, а да го няма. Да е изчезнало като па̀рата на запотено стъкло. Затова ви моля да помислите сериозно, но без да протакате. В смисъл че предложението не е никак лошо. Схващате ли? — Ушикава въздъхна и си погледна часовника. — Бре, бре, бре, трябва да тръгвам. Май и този път злоупотребих с гостоприемството ви. Пак се почерпих с бира. И пак се разприказвах, та изобщо не ви дадох думата. Съжалявам. Не че се оправдавам, но и аз не знам, тук се чувствам като у дома си. Къщата ви, господин Окада, е много уютна. Сигурно заради това. — Ушикава стана и занесе чашата, бутилката от бирата и пепелника в кухненската мивка. — Тия дни ще ви потърся, господин Окада. Обещавам да уредя да поговорите с госпожа Кумико. И то скоро.

* * *

След като Ушикава си тръгна, отворих прозорците, за да проветря цигарения дим. После изпих чаша вода. Седнах на канапето и гушнах върху коленете си котарака Скумрия. Представих си как само след една крачка навън Ушикава е махнал маската и е полетял обратно към Нобору Ватая. Беше глупаво да си го представям.