Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (23)

10.
Мая Казахара за смъртта и еволюцията

Неща, направени другаде

Бях се свил в пълния мрак. Единственото, което виждах, беше нищото. И аз бях част от нищото. Затворих очи и заслушах звука на сърцето си, звука на кръвта, която течеше в тялото ми, как белите ми дробове се свиват и издуват като мях, слушах къркоренето на червата си от глад. В непрогледния мрак всяко движение, всяко туптене ми кънтеше в главата. Това беше моето тяло: моята плът. В мрака обаче го чувствах твърде първично и физическо.

Не след дълго съзнателният ми разум започна да се изплъзва и да се отдалечава от физическото ми тяло.

Представих си, че съм птицата с пружината, която се рее из лятното небе, каца някъде на клона на огромно дърво и навива пружината на света. Ако вече наистина нямаше птица с пружина, някой трябваше да поеме задълженията й. Някой трябваше да навива вместо нея пружината на света. В противен случай пружината щеше да се развие и добре настроената система щеше да изскърца и да спре. Но май само аз бях забелязал, че птицата с пружината я няма.

Постарах се да повторя с гърлени звуци писъка й. Нищо не стана. Единственото, което постигнах, беше безсмислен грозен звук, какъвто се чува, когато едно о друго се търкат две безсмислени грозни неща. Само истинската птица с пружината можеше да изпищи както трябва. Само птицата с пружината можеше да навие както трябва пружината на света.

Въпреки това реших като безгласа птица с пружина, която не може да навие пружината на света, да полетя из лятното небе и това се оказа доста лесно. Веднъж извисиш ли се, е достатъчно да разпериш криле под правилен ъгъл, за да уцелиш посоката и височината. Тялото ми в миг усвои това изкуство и с лекота ме запрати да летя където си поискам. Погледнах света през очите на птицата с пружината. Където и да летях, кацах на някой клон и надзъртах през зелените листа към покривите и пътищата. Наблюдавах как хората се движат по земята и правят каквото трябва да се прави в живота. За съжаление обаче не виждах тялото си. Не бях виждал никога птицата с пружината и не знаех как изглежда.

Дълго време — колко ли дълго? — продължих да бъда птицата с пружината. Но това, че съм птицата с пружината, не ме отведе никъде. Беше забавно, разбира се, да летя, но не можех да се забавлявам цял живот. Трябваше да направя нещо тук, в мрака на дъното на кладенеца. Престанах да бъда птицата с пружината и се върнах към това да бъда аз самия.

* * *

Мая Казахара дойде да ме посети за втори път в три и нещо. В три и нещо следобед. Когато отвори половината кладенец, отгоре заструи светлина: ослепителният блясък на летния ден. За да предпазя очите си, които вече бяха свикнали с пълния мрак, ги затворих и наведох за малко глава. От самата мисъл за светлината горе очите ми се насълзиха.

— Ей, ти, Господин Птицата с пружината — каза Мая Казахара. — Още ли си жив? Господин Птицата с пружината! Отговори, ако още си жив.

— Жив съм — потвърдих аз.

— Сигурно си гладен.

— Така ми се струва.

— Пак ли само това „така ми се струва“? Значи ще се помъчиш още, докато умреш от глад. Хората не умират толкова лесно от глад, стига да имат вода.

— Може би е така — рекох аз и неувереността в гласа ми проехтя в кладенеца.

Ехото сигурно е усилило намека за каквото и да било, съдържащ се в гласа.

— Знам, че е така — отсече Мая Казахара. — Днес сутринта проверих в библиотеката. Всичко за глада и за жаждата. — Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, че някакъв живял двайсет и един дни под земята? По време на революцията в Русия.

— Сериозно ли? — възкликнах аз.

— Сигурно се е намъчил.

— Сигурно.

— Оцелял е, но са му окапали косата и зъбите. Явно е било ужасно да живее така.

— Да, сигурно.

— Но ако на теб ти окапят косата и зъбите, мисля, че ще си живееш, общо взето, нормално, ще си сложиш прилична перука и изкуствени зъби.

— Да, от времето на революцията в Русия перуките и ченетата много са се усъвършенствали. Това ще улесни донякъде положението.

— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината… — каза Мая Казахара и се прокашля.

— Какво?

— Ако хората живееха вечно… ако никога не остаряваха… ако можеха да си живеят на този свят, без да умират, и винаги да са здрави, как мислиш, дали щяха да си дават труда да мислят толкова много за нещата, както правим ние сега? Тоест малко или повече мислим за всичко… философия, психология, логика. Религия. Литература. Все ми се струва, че ако не би имало неща като смъртта, в света е нямало да има и такива сложни мисли и представи. Искам да кажа, че…

Мая Казахара мълча известно време, през което нейното „искам да кажа, че“ увисна в мрака на кладенеца като окастрена мисъл. Може да й се беше отщяло да говори. Или й трябваше време да помисли какво иска да каже. Свел глава, просто зачаках в мълчание момичето да продължи. Хрумна ми, че ако Мая Казахара реши да ме убие, това изобщо няма да я затрудни. Би могла просто да хвърли в кладенеца голям камък. Ако опиташе с няколко, все някой щеше да ме удари по главата.

— Исках да кажа, че… ето какво мисля аз, но… хората трябва да се замислят съвсем сериозно какво означава да живеят тук и сега, защото знаят, че някой ден ще умрат. Нали така? Кой щеше да се замисля какво означава да живееш, ако животът продължаваше вечно? Защо да си прави този труд? А и да си прави труда, сигурно ще си каже: „Е, какво толкова, разполагам с предостатъчно време. Ще помисля после.“ Ние обаче не можем да го чакаме това „после“. Трябва да мислим точно в този миг. Утре следобед може да ме блъсне камион. А ти, Господин Птицата с пружината, ти може да умреш от глад. Една сутрин след около три дни би могло да си мъртъв на дъното на кладенеца. Разбра ли? Никой не знае какво ще се случи. Ето защо имаме нужда от смъртта, та да ни накара да се развиваме, ето това е еволюция. Така мисля аз. Смъртта е огромно прекрасно нещо и колкото по-огромно и прекрасно е, толкова повече се побъркваме да мислим за едно или друго. — Мая Казахара замълча. — Я ми кажи, Господин Птицата с пружината…

— Какво?

— Там, в мрака, замислял ли си се за собствената си смърт? И как ще умреш долу?

Трябваше ми известно време, за да поразсъждавам върху въпроса й.

— Не — отговорих аз. — Ето нещо, за което не съм се замислял.

— Защо? — попита Мая Казахара с нотка на омерзение, сякаш говореше за уродливо животно. — Защо не си мислил за това? Точно в този момент буквално си изправен пред смъртта. Не се шегувам. Ще става все по-лошо. И ще ти свърши водата. Как е възможно да не мислиш за смъртта? Не ти ли се струва странно?

— Да, странно си е — съгласих се аз. — Но през цялото време мислех за други неща. Когато наистина започне да ме мъчи глад, вероятно ще мисля и за смъртта. Остават ми още три седмици, нали така?

— Само ако имаш вода — уточни Мая Казахара. — Така е било с онзи руснак. Бил е едър земевладелец, нещо от тоя род. Революционната армия го хвърлила в шахтата на стар рудник, но през стената се процеждала вода, той я лижел и това го спасило. Бил е в пълен мрак точно като теб. Но ти нямаш много вода, нали?

— Не — признах чистосърдечно. — Останало ми е съвсем малко.

— Тогава внимавай — препоръча ми Мая Казахара. — Отпивай на малки глътчици. И си мисли на спокойствие. За смъртта. За това как умираш. Все още разполагаш с предостатъчно време.

— Защо толкова настояваш да мисля за смъртта? Защо толкова държиш на това?

— Изобщо не държа — възрази Мая Казахара. — Откъде реши, че държа ти да мислиш за собствената си смърт? Животът си е твой. Аз нямам нищо общо. Просто… ми е интересно.

— Само от любопитство?

— Да. От любопитство. Как хората умират. Какво е да умреш. От любопитство.

Мая Казахара замълча. След като разговорът секна, пространството около мен се изпълни с глуха тишина, която сякаш беше чакала да й се отвори такъв случай. Искаше ми се да вдигна лице и да погледна нагоре. Да проверя дали Мая Казахара се вижда от долу. Но светлината беше прекалено силна. Бях сигурен, че ще ми прогори очите.

— Искам да ти кажа нещо — подех аз.

— Добре. Кажи.

— Жена ми си има любовник. Вече съм почти сигурен. Месеци наред не съм и подозирал, но докато е живеела с мен, тя е спала с този тип. В началото не можех да повярвам, но колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах. Сега, като се върна назад, виждам най-различни малки издайнически признаци. Тя се прибираше по никое време или трепваше, ако я докоснех. Но аз не ги разчетох. Вярвах й. И през ум не ми е минавало, че има връзка. Не ми е и хрумвало.

— Ау — каза Мая Казахара.

— После един прекрасен ден жена ми излезе от нас и не се прибра. Закусихме заедно. Отиде както обикновено на работа. Носеше само дамската си чанта, взела от химическото чистене една блуза и една пола. Само това. Не се сбогува. Не написа бележка. Нищо. Кумико си отиде. Остави всичките си неща, дрехите, всичко. И вероятно няма да се върне никога тук… при мен. Не и по свое желание. Това поне знам.

— Как мислиш, дали сега Кумико е с другия?

— Не знам — отвърнах аз и поклатих глава. Докато главата ми се движеше бавно във въздуха, аз го почувствах като някаква тежка вода, но без усещането, че ме докосва нещо мокро. — Вероятно са заедно.

— И сега ти, Господин Птицата с пружината, си смазан и заради това си слязъл в кладенеца.

— Разбира се, че бях смазан, когато разбрах какво става. Но съм тук не заради това. Не се крия от действителността. Както вече ти обясних, ми трябваше място, където да бъда сам и да се съсредоточа. Къде и как съм объркал отношенията си с Кумико? Ето какво не мога да разбера. Не твърдя, че дотогава всичко е било идеално. Един мъж и една жена на около двайсет години, със свои си характери, се срещат случайно някъде и решават да заживеят заедно. Няма семейство без проблеми. Но аз си мислех, че като цяло ние се разбираме и с времето дребните проблеми ще се разрешат. А съм грешал. Пропуснал съм нещо важно, вероятно съм направил някаква наистина съществена грешка. Ето за какво съм дошъл да мисля тук.

Мая Казахара не каза нищо. Аз преглътнах.

— Кой знае дали ще го проумееш: когато преди шест години се оженихме, ние двамата се опитвахме да създадем един съвсем нов свят, сякаш строяхме нов дом на празно място. Имахме ясна представа какво искаме. Не ни трябваше някаква скъпа къща, искахме нещо, което да ни подслони, само и само да сме заедно. Не ни трябваха никакви екстри. Нещата се нареждаха от само себе си. Всичко ни изглеждаше толкова просто. Случвало ли ти се е някога да ти се иска да отидеш на съвсем ново място и да станеш съвсем друг човек?

— Разбира се — отвърна Мая Казахара. — Чувствам се така през цялото време.

— Е, това се опитвахме да направим, когато се оженихме. Исках да надскоча себе си, онова, което съм бил дотогава. Същото беше и с Кумико. В онзи наш нов свят се опитвахме да свикнем с новото си „Аз“, което прилягаше повече на онова, което всъщност бяхме. Бяхме убедени, че можем да живеем по начин, който е по-подходящ за онова, което сме.

Мая Казахара като че ли поизмести центъра си на тежест в светлината. Усетих движението й. Явно чакаше да продължа. Но аз нямах какво повече да кажа. Не ми хрумваше нищо. Чувствах се уморен от звука на гласа си в бетоновия тунел на кладенеца.

— Разбираш ли? — попитах аз.

— Да, естествено.

— И какво ще кажеш?

— Е, аз съм още непълнолетна. Не разбирам нищо от бракове. Не знам какво си е мислела жена ти, когато е тръгнала с друг или когато те е напуснала. Но от онова, което ми разказа, подразбирам, че сте грешали още от самото начало. Знаеш ли какво имам предвид, Господин Птицата с пружината? Онова, което току-що ми разказа… Не знам, но май никой не може да стори такова нещо, да си каже: „Я да направя един съвсем нов свят“, или „Я да си направя едно съвсем ново «Аз»!“ Ето какво мисля. Може и да си въобразяваш, че си направил нов свят или ново „Аз“, но старото ти „Аз“ винаги ще си бъде вътре в теб, под повърхността, и ако стане нещо, ще надигне глава и ще извика: „Здрасти!“ Май не го осъзнаваш. Направен си някъде другаде. И дори самата идея да се направиш наново, дори тя е направена другаде. Дори аз знам това, Господин Птицата с пружината. Ти си зрял човек, нали? Толкова ли не го разбираш? Мен ако питаш, това си е голям проблем. И точно заради това си наказан — от най-различни неща: от света, от който си се опитал да се отървеш, от твоето „Аз“, което си се опитал да премахнеш. Разбираш ли какво ти говоря?

Продължих да мълча и да гледам мрака, обвил краката ми. Не знаех какво да кажа.

— Добре, Господин Птицата с пружината — рече тихо момичето. — Продължавай да мислиш. Мисли. Мисли.

Капакът тракна на мястото си и отворът на кладенеца беше запушен отново.

* * *

Извадих от раницата манерката и я разклатих. В мрака отекна тихият плисък. Беше ми останала може би една четвърт от водата. Опрях глава в стената и затворих очи. Мая Казахара вероятно беше права. Този човек, този „Аз“, тази личност в края на краищата беше направена другаде. Всичко беше дошло от другаде и щеше да отиде другаде. Аз не бях нищо повече от път за човека, познат като „Аз“.

Дори аз знам това, Господин Птицата с пружината. Толкова ли не го разбираш?