Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (62)

33.
Опасно място

Хората, гледащи телевизия

Кухият човек

Вратата се открехна навътре. Хванал подноса с две ръце, сервитьорът се поклони едва забележимо и влезе. Аз продължавах да стоя в сянката зад вазата — чаках го да излезе и се питах какво ще правя след това. Можех да вляза вътре. В стая 208 определено имаше някой. Ако нещата продължаваха да се развиват както преди (а се случваше точно това), вратата би трябвало да остане незаключена. От друга страна, можех засега да забравя за стаята и да тръгна след сервитьора. Така вероятно щях да стигна до мястото, откъдето той се появяваше.

Известно време се колебах и накрая реших да тръгна след сервитьора. В стая № 208 се спотайваше нещо опасно, нещо, което можеше да има пагубни последици. Помнех съвсем ясно силното чукане в мрака и ослепителния бял отблясък на нещо като нож. Трябваше да бъда по-предпазлив. И първо да проверя къде ще ме отведе сервитьорът. После можех да се върна в стаята. Но как ще стане? Бръкнах в джобовете си и при портфейла, дребните пари и поената кърпа намерих къса химикалка. Извадих я и драснах по дланта си, за да се уверя, че пише. Смятах да оставям с нея знаци по стените, докато вървя след сервитьора. Сетне по знаците щях да се върна тук. Би трябвало да мога да се върна.

Вратата се отвори и сервитьорът излезе с празни ръце. Беше оставил в стаята всичко, включително подноса. След като затвори вратата, изправи гръб, засвирука „Крадливата сврака“ и забърза обратно по пътя, по който беше дошъл. Излязох от сянката на голямата ваза и тръгнах след него. Там, където коридорът се разклоняваше, правех върху бялата стена малко синьо Х. Сервитьорът не се обърна нито веднъж. Имаше нещо особено в походката му. Преспокойно можеше да стане рекламно лице примерно на Световния шампионат по келнерски походки. С вървежа си сякаш казваше: „Ето как трябва да стъпва сервитьор в хотел: с високо вдигната глава, с издадена напред брадичка, с изпънат гръб, ръцете се движат в такт с музиката на «Крадливата сврака», вървежът е с широка крачка по коридора.“ Зави на много места, слиза и се качва по много стълбища. Осветлението беше ту по-ярко, ту по-мъждиво, пречупваше се в ниши в стената, хвърляше чудновати сенки. За да не ме усети, вървях на разумно разстояние след него, но не беше трудно да го проследя. Дори и да изчезнеше за миг зад някой ъгъл, нямаше опасност да го изгубя — ориентирах се по звънкото му свирукане.

Точно както есетрата, потеглила нагоре срещу течението, рано или късно намира спокоен вир, сервитьорът влезе от последния коридор във фоайето, в по-рано претъпканото с хора фоайе, където бях видял по телевизията Нобору Ватая. Сега обаче тук беше тихо, само неколцина седяха пред големия телевизор и гледаха новините по обществената телевизия НХК. Когато наближи фоайето, сервитьорът престанал да си свирука, за да не пречи на хората. Прекоси го и се скри зад врата, на която пишеше „Вход служебен“.

Уж да убия времето, тръгнах да се разхождам из фоайето: сядах на различни канапета, разглеждах тавана, проверявах колко дебел е килимът под краката ми. После отидох до телефонния автомат и пуснах монета. И този апарат не работеше, както апаратът в стаята. Вдигнах слушалката на вътрешния телефон и набрах 208, ала този апарат също беше мъртъв.

След това отидох да седна на един фотьойл по-встрани от хората, които гледаха телевизия, за да ги разгледам неусетно. Бяха дванайсет души, девет мъже и три жени, повечето на трийсетина-четирийсет години, двама май бяха прехвърлили петдесетте. Всички мъже бяха в костюми или спортни сака, с вратовръзки в убити тонове и кожени обувки. Ако не броим разликите в ръста и теглото, нямаха отличителни черти. И трите жени бяха малко над трийсетте, добре облечени и изискано гримирани. Все едно са били на сбирка на съученици от гимназията, но седяха отделно и по нищо не личеше да се познават. Всъщност всички във фоайето изглеждаха като хора, които не се познават и просто са насочили вниманието си към един и същ телевизионен екран. Не си подхвърляха реплики, не се споглеждаха, не си кимваха.

Както се бях разположил по-встрани от тях, известно време седях и също гледах новините. Те не ми бяха особено интересни: губернатор прерязва лентата за откриването на нов път, пореден репортаж за детските пастели, в които било открито вредно вещество, загинал шофьор на камион, ударен в Асахикава от туристически автобус заради заледените пътища и намалената видимост по време на силна снежна буря — били ранени и няколко от туристите, тръгнали към курорт с минерални бани. Говорителят прочете всяка от новините със сдържан глас, сякаш редеше карти. Спомних си за телевизора в къщата на гадателя господин Хонда. И той беше настроен винаги на НХК, канала на обществената телевизия.

Кадрите и образите от новините ми се струваха много истински и същевременно нереални. Домъчня ми за трийсет и седем годишния шофьор на камион, загинал в катастрофата. На никого не му се мре в жестока агония с разкъсани вътрешни органи в снежна буря в Асахикава. Но аз не познавах шофьора, той също не ме беше познавал. Затова нямаше нищо лично в състраданието ми към него. Изпитвах само някакво общо състрадание към свой ближен, загинал внезапно и нелепо. Това общо чувство беше много истинско и същевременно някак нереално. Извърнах очи от телевизионния екран и отново огледах просторното празно фоайе. Не открих нищо, към което да насоча вниманието си. От персонала нямаше никой, барчето още не беше отворено. На стената висеше самотна голяма маслена картина с планина.

Когато отново погледнах телевизионния екран, на него видях познато лице в едър план: лицето на Нобору Ватая. Изправих гръб и се заслушах в думите на репортера. С Нобору Ватая се беше случило нещо, ала аз бях изпуснал началото на репортажа. След малко снимката изчезна и в кадър се появи репортерът. Беше с вратовръзка и палто, стоеше на входа на голяма сграда и държеше микрофон.

— … незабавно е докаран в Университетската женска болница в Токио, където е настанен в интензивното отделение, но единственото, което знаем, е, че не е дошъл в съзнание, след като неизвестен нападател му е счупил черепа. От ръководството на болницата отказват да уточнят дали животът му е в опасност. По-късно очаквайте подробен репортаж за неговото състояние. Това беше включване от централния вход на Университетската женска болница в Токио…

Отново включиха студиото и водещият зачете текст, който току-що му бяха връчили.

— Според информацията, която получихме преди малко, при покушение срещу живота му депутатът Нобору Ватая е получил тежки наранявания на главата. Младият нападател е влязъл в единайсет и половина днес сутринта в кабинета му в столичния район Минато и в присъствието на хора, с които по това време депутат Ватая е имал среща, му е нанесъл с бейзболна бухалка няколко силни удара по главата, причинили тежки наранявания. (Показаха снимка на сградата, където се намираше кабинетът на Нобору Ватая.) Нападателят се е представил като човек, който отива при депутата Ватая, и е внесъл бухалката в цилиндрична кутия за чертежи. Според свидетелите мъжът е извадил бухалката от кутията и е нападнал депутата, без да каже нито дума. (На екрана се появи кабинетът, където е било извършено нападението. Столовете бяха съборени на пода, наблизо се чернееше локва кръв.) Покушението е било толкова внезапно, че нито депутатът Ватая, нито хората около него са успели да окажат съпротива. След като се е уверил, че депутатът Ватая е в безсъзнание, нападателят е напуснал с бейзболната бухалка в ръце местопрестъплението. Според очевидци мъжът е бил на около трийсет години, бил е облечен с тъмносиньо яке, носел е вълнена скиорска шапка, също тъмносиня, и тъмни очила. Бил е висок около метър и седемдесет и два и е имал на дясната буза белег с вид на синина. Полицията издирва нападателя, който е изчезнал безследно в навалицата.

Показаха полицаите, отишли на местопрестъплението, и оживена улица в Акасака.

Бейзболна бухалка ли? Белег върху лицето? Прехапах устна.

— Нобору Ватая беше изгряваща звезда сред икономическите и политическите коментатори, когато тази пролет наследи депутатското място на своя чичо, дългогодишния парламентарист Йошитака Ватая, и бе избран в Камарата на представителите. Приветстван като влиятелен млад политик и полемист, Нобору Ватая бе сред новите депутати, на които се възлагаха големи надежди. Полицията работи по две версии за престъплението, тъй като то може да има и политически подбуди, и да е някакво лично отмъщение. Повтарям новината от последните минути: след като днес сутринта е бил нападнат от непознат мъж, Нобору Ватая, изявен депутат в Камарата на представителите от последните избори, е откаран по спешност в болница с тежки черепни травми. Засега не се знаят подробности за състоянието му. Другите новини…

В този момент някой изключи телевизора. Гласът на водещия секна и във фоайето настъпи тишина. Хората се поотпуснаха. Явно се бяха събрали тук именно за да чуят новините за Нобору Ватая. След като телевизорът бе изключен, никой не се помръдна. Никой не издаде и звук.

Кой може да е ударил с бухалка Нобору Ватая? По описание нападателят беше точно като мен: тъмносиньо яке и шапка, тъмни очила, белег на бузата, ръст, възраст… и бейзболната бухалка. Месеци наред бях държал моята бухалка на дъното на кладенеца, но тя беше изчезнала. Ако беше същата, с която са ударили Нобору Ватая, значи някой я беше взел именно с тази цел.

В този момент една от жените пред телевизора се вторачи в мен — беше кльощава, с вид на риба и с изпъкнали скули. Точно в средата на висулките на ушите имаше бели обици. Беше се извърнала на фотьойла и дълго седя в това положение — наблюдаваше ме, без да откъсва очи, с едно и също изражение. После плешивият мъж, седнал до нея, проследи погледа й и се взря в мен. Приличаше на собственика на химическото чистене при станцията на метрото. И другите се извърнаха един по един към мен, сякаш бяха забелязали едва сега, че съм с тях. Подложен на немигащите им погледи, нямаше как да не си дам сметка за тъмносиньото си яке и шапка, ръста си от метър и седемдесет и два, възрастта, белега на дясната буза. Всички тези хора като че ли знаеха и че съм зет на Нобору Ватая и не само не го харесвам, ами го мразя отдън душа. Виждах го в очите им. Стиснах още по-силно страничната облегалка на фотьойла и не знаех какво да правя. Не бях удрял с бейзболна бухалка Нобору Ватая. Не бях такъв човек, освен това бухалката вече не беше при мен. Но бях сигурен, че те няма да ми повярват. Те вярват само на телевизията.

Станах от фотьойла и тръгнах към коридора, откъдето бях влязъл във фоайето. Трябваше час по-скоро да се махна оттук. Не бях добре дошъл. След няколко крачки се обърнах и видях, че и другите са станали от фотьойлите и вървят след мен. Забързах се да мина напряко към коридора. Трябваше да намеря пътя обратно към стая 208. Устата ми беше пресъхнала.

Тъкмо прекосих фоайето и излязох в коридора, и всички светлини в хотела угаснаха безшумно. Със скоростта на удар със секира се спусна тежката завеса на мрака. Някой зад мен извика, гласът беше много по-близо, отколкото бях очаквал, и в него отекна каменна омраза.

Продължих нататък в мрака, като стъпвах предпазливо, опипвах с ръка стената. Трябваше да се изплъзна от тези хора. В същия миг се блъснах в някаква масичка и съборих в тъмното нещо, вероятно ваза. Тя се търкулна с трясък по пода. От сблъсъка паднах на четири крака върху мокета. Изправих се и продължих да вървя опипом по коридора. Изведнъж нещо дръпна рязко долния край на якето ми, сякаш то се беше закачило на пирон. Отначало не разбрах какво става. Някой ме беше хванал за якето. Без да се колебая, го смъкнах и се втурнах напред в мрака. Свърнах зад ъгъла, изкачих се по някакви стълби, свих зад друг ъгъл — през цялото време си удрях главата и раменете в някакви неща. По едно време пропуснах стъпало и си фраснах лицето в стената. Но не усетих болка: само лек бодеж зад очите. Не можех да допусна тези хора да ме заловят.

Нямаше никаква светлина, не светеха дори аварийните лампи, които би трябвало да се запалят, в случай че угасне токът. Промъквах се известно време в този безлик мрак и спрях, за да си поема дъх и да чуя звуците зад себе си. Но единственото, което долових, беше обезумялото туптене на сърцето ми. Клекнах, за да си почина малко. Хората вероятно се бяха отказали да ме преследват. Ако продължа да вървя в мрака, сигурно накрая ще се загубя из дълбините на лабиринта. Реших да остана тук и облегнат на стената, да се помъча да се успокоя.

Кой беше угасил осветлението? Не можех да повярвам, че е съвпадение. Беше се случило точно когато излизах в коридора и онези хора ме настигаха. Може би някой го беше направил, за да ме отърве от опасността. Свалих вълнената си шапка, избърсах с носната кърпа потта по лицето си и отново си сложих шапката. По различни места на тялото си бях започнал да усещам болка, но май нямах рани. Погледнах в мрака светещите стрелки на часовника си, колкото да си спомня, че беше спрял в единайсет и половина. Точно когато слязох в кладенеца. И точно когато Нобору Ватая е бил пребит с бейзболна бухалка в кабинета си.

Възможно ли е аз да го бях ударил?

Тук, в този мрак, това започна да ми прилича на поредната теоретична възможност. Може би горе, в истинския свят, наистина го бях ударил с бухалката и го бях ранил тежко, а единствен аз не знаех това. Може би лютата омраза вътре в мен бе поела инициативата, беше отишла там, без дори да подозирам, и беше стоварила бухалката върху него. Но какво значи „беше отишла“? За да стигна до Акасака, трябваше да се кача на линия „Одакю“, с която да стигна до Шинджуку и оттам да взема метрото. Нима може да съм направил такова нещо, без да усетя? Не, определено не — освен ако не съществуваше друго мое „Аз“.

— Господин Окада — каза някой наблизо в мрака.

Сърцето ми се качи в гърлото. Нямах представа откъде идва гласът. Мускулите ми се стегнаха, огледах мрака, но не видях, разбира се, нищо.

— Господин Окада — повтори гласът. Нисък мъжки глас. — Не се притеснявайте, господин Окада, аз съм на ваша страна. Вече сме се срещали тук. Помните ли?

Помнех. Познавах този глас. Беше на мъжа без лице. Но трябваше да внимавам. Не бях готов да отговоря.

— Трябва час по-скоро да напуснете това място, господин Окада. Щом включат тока, тези хора ще дойдат и ще ви намерят. Елате с мен, знам един пряк път.

Мъжът запали електрическо фенерче с вид на химикалка. То хвърли тънък лъч, който обаче беше достатъчен, за да виждам къде стъпвам.

— Насам — подкани ме мъжът.

Станах от пода и забързах след него.

— Сигурно вие сте угасили осветлението, нали? — попитах.

Той не отговори, но и не отрече.

— Благодаря — продължих аз. — Разминах се на косъм.

— Тези хора са много опасни — уточни мъжът. — Много по-опасни, отколкото си мислите.

Попитах го:

— Нобору Ватая наистина ли много е пострадал?

— Така поне казаха по телевизията — отвърна предпазливо непознатият.

— Но не съм го направил аз — вметнах. — По това време слизах в кладенеца.

— Щом го казвате, сигурно е така — отвърна безизразно мъжът.

Отвори някаква врата и като си светеше с фенерчето в краката, тръгна нагоре по стълбището. Беше много дълго и някъде по средата вече не знаех дали се качваме, или слизаме. Дори не бях сигурен, че е стълбище.

— Някой може ли да потвърди, че по същото време сте слизали в кладенеца? — попита той, без да се обръща.

Не казах нищо. Нямаше кой да потвърди.

— При това положение е най-разумно да бягате. Те са убедени, че вие сте извършителят.

— Кои „те“?

На горната площадка мъжът зави вдясно, повървя малко и отвори врата, през която излезе в коридор. Там спря и се ослуша.

— Трябва да побързаме. Дръжте се за сакото ми.

Подчиних се и се вкопчих в пеша на сакото му.

Мъжът без лице каза:

— Те са като залепени за телевизора. Заради това тук не сте никак обичан. Те са големи почитатели на брата на жена ви.

— Знаете кой съм? — попитах аз.

— Разбира се, че знам.

— В такъв случай знаете ли къде сега е Кумико?

Мъжът не каза нищо. Продължавах да се държа здраво за пеша на сакото му, сякаш играехме в мрака някаква игра. Завихме бързо зад поредния ъгъл, слязохме по късо стълбище, минахме през малка тясна врата, по скрит проход с нисък таван и излязохме в друг коридор. Странният сложен път, по който ме водеше мъжът без лице, приличаше на безкрайно пътешествие из утробата на огромна бронзова фигура.

— Нека ви кажа едно, господин Окада. Не знам всичко, което става тук. Мястото е голямо и аз отговарям само за фоайето. За много неща нямам никаква представа.

— А знаете ли за свирукащия сервитьор?

— Не, не знам. Тук няма сервитьори, свирукащи или несвирукащи. Ако сте видели сервитьор, той не е бил сервитьор: бил е нещо, което се е правело на сервитьор. Пропуснах да ви попитам, но искахте да отидете в стая двеста и осем, нали?

— Точно там. Трябва да се срещна с една жена.

Той нищо не каза. Не изиска от мен да му съобщя подробности за жената и какво общо имам с нея. Продължи нататък по коридора с уверената крачка на човек, който знае пътя, влачеше ме като буксир по лъкатушния си маршрут.

Накрая спря внезапно пред една врата. Блъснах се отзад в него, за малко да го съборя. При удара усетих, че е странно лек и безплътен — като празна обвивка на цикада. Той освети с джобното електрическо фенерче номера на вратата: 208.

— Не е заключена — обясни мъжът без лице. — Вземете фенерчето. Аз мога да се върна и на тъмно. След като влезете, се заключете и не отваряйте на никого. Каквото и да имате да правите, приключвайте бързо и се връщайте, откъдето сте дошли. Това място е опасно. Тук не сте желан, единствено аз съм на ваша страна. Не го забравяйте.

— Кой сте вие? — попитах аз.

Мъжът без лице ми връчи електрическото фенерче, сякаш ми предаваше щафета.

— Аз съм кухият човек — обясни той.

Взря се в мен с безликото си лице в очакване да кажа нещо, аз обаче не намирах нужните думи. Накрая той изчезна без звук. Уж стоеше точно пред мен, а след миг мракът вече го беше погълнал. Светнах с фенерчето към него, но от мрака изникна само гладката бяла стена.

* * *

Както беше казал мъжът, вратата на стая 208 не беше заключена. Дръжката на бравата поддаде беззвучно под ръката ми. За всеки случай изключих фенерчето, после влязох възможно най-тихо. В стаята както винаги беше тихо, не долавях никакво движение. Чуваше се тихото пукане на топящия се лед в кофичката. Запалих фенерчето и се извърнах да заключа вратата. Металното щракване прозвуча неестествено силно в стаята. На масата в средата имаше неотворена бутилка „Къти Сарк“, чисти чаши и кофичка, пълна с лед. Сребристият поднос до вазата отрази с чувствен блясък лъча на фенерчето, сякаш отдавна ме чакаше.

В отговор миризмата на цветния прашец като че стана мигом по-наситена. Въздухът натежа, а силата на земното притегляне сякаш се увеличи. С гръб до вратата загледах раздвижването в лъча светлина на фенерчето.

„Това място е опасно. Тук не сте желан, единствено аз съм на ваша страна. Не го забравяйте.“

— Не ме осветявай — каза откъм вътрешната стая женски глас. — Обещай да не ме осветяваш.

— Обещавам — отговорих аз.