Включено в книгата
Оригинално заглавие
ねじまき鳥クロニクル, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)
Сканиране
SamBoetes (2013)
Корекция
ventcis (2013)

Издание:

Харуки Мураками. Хроника на птицата с пружина

ИК „Колибри“, София, 2007

Редактор от японски: Дора Барова

Художник на корицата: Стефан Касъров

Коректор: София Бранц

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 42,5

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Печатница „Симолини“

  1. — Добавяне

15.
Това може би е краят на пътя

(Гледната точка на Мая Казахара: 3)

„Здравей отново, Господин Птицата с пружината,

Миналия път стигнах до това как работя заедно с местните момичета във фабриката за перуки в планината. Сега четеш продължението на онова писмо.

Напоследък все си мисля, че… и аз не знам… вижда ми се някак странно, че хората всеки ден работят от сутрин до вечер. Ти не си ли се чудил? В смисъл единственото, което правя тук, е да върша работата, възложена ми от шефовете, и то така, както ми кажат те. Изобщо не ми се налага да мисля. Все едно, преди да дойда на работа, съм оставила мозъка си на гардероб, и после, преди да се прибера, си го прибирам обратно. По седем часа на ден седя и втъквам кичурчета в основата на перуката, после вечерям в стола, къпя се и, разбира се, трябва като всички останали да спя, всъщност не ми остава никакво свободно време. И понеже във фабриката се уморявам много, през «свободното време», с което разполагам, почти не правя друго, освен да лежа в нещо като мъгла. Не ми остава време да поседна и да помисля. Е, да, в събота и неделя не съм на работа, но тогава трябва да изпера и да изчистя, понякога ходя и до града и преди да съм се усетила, почивните дни са свършили. Навремето реших да си водя дневник, но след една седмица се отказах, защото нямаше какво да пиша в него. Непрекъснато ден след ден правя едно и също.

И въпреки това — въпреки това — изобщо не се стряскам, че сега съм се превърнала в част от работата, която върша. Не се чувствам ни най-малко отчуждена от живота си. Обратното, понякога ми се струва, че когато насочвам вниманието си към работата, без да мисля, с решимостта на мравката, се приближавам повече до истинското си «Аз». Не знам как да го кажа, но когато не мисля за себе си, се доближавам повече до своята същност. Ето това имам предвид под «някак странно».

Отдавам се изцяло на работата си. Не искам да се хваля, но дори ме излъчиха за работничка на месеца. Обясних ти вече, може и да нямам такъв вид, но наистина съм добра, когато трябва да правя нещо с ръце. Разделяме се на бригади и в която и бригада да се падна, резултатите й се подобряват. Например, когато си свърша моята работа, помагам на по-мудните момичета. Затова всички ме обичат. Представяш ли си? Да обичат мен! Но както и да е, та исках да ти кажа, Господин Птицата с пружината, че откакто съм дошла в тази фабрика, единственото, което правя, е да работя, работя, работя! Като мравка. Като селски ковач. Дотук ясна ли бях?

 

 

Но помещението, където работя, наистина си е странно. Огромно е като хангар, с голям висок таван и цялото е отворено. Вътре работят сто и петдесет момичета, подредени едно до друго. Гледката е страхотна. Но за кой дявол им е било да строят такава чудовищна фабрика? Все пак не правим подводници. Можеха да ни разделят в отделни стаи. Ала вероятно са решили, че ако сложат толкова много хора да работят заедно на едно място, това ще повиши сплотеността на колектива. Или на шефовете може би им е по-лесно да ни държат така под око. Сигурна съм, че ни прилагат психологията «разделяй и владей». Разделени сме на бригади, цялата бригада сме се наредили около голям плот, както в часовете по биология, когато правехме дисекция на жаби, а в края седи бригадирката — някое от по-големите момичета. Не ни забраняват да си говорим, стига да не спира работата (все пак не можем по цял ден да мълчим и само да работим), но ако приказваш или се смееш много силно, или пък се заплеснеш в разговора, бригадирката цъфва свъсена при теб и казва: «Хайде, Юмико, не с устата, а с ръцете работи. Както гледам, изоставаш.» Затова си шепнем като обирджии посред нощ.

Във фабриката пускат и музика. Стилът е различен според часа. Ако си почитател на Бари Манилоу или «Еър Съплай», Господин Птицата с пружината, тук може и да ти хареса.

За да изработя «моя» перука, ми трябват няколко дни. Зависи каква перука правиш, разбира се, но ни карат да измерваме времето за направата на една перука в дни. Първо разделяш основата на квадратчета, после запълваш квадратчетата едно по едно с кичури. Но не е като да работиш на конвейер, както във филмите на Чаплин, където затяга един болт и веднага идва следващият — перуката си е изцяло «моя». Щом я направя, чак ми се иска да сложа подписа си и датата. Ако го сторя, разбира се, шефовете ще побеснеят. Приятно си е обаче да знам, че някой по широкия свят носи на главата си изработена от мен перука. Това ми вдъхва усещането за… знам ли, за съпричастност.

Но животът е толкова странен. Ако преди три години някой ми беше казал: «Така и така, след три години ще работиш във фабрика в планината, ще правиш заедно с много други момичета от провинцията перуки», щях да му се изсмея в лицето. И през ум не би ми минало подобно нещо. А какво ще правя след още три години — никой не знае отговора на този въпрос. Ти, Господин Птицата с пружината, знаеш ли какво ще правиш след три години? Сигурна съм, че не. Какви ти три години: обзалагам се на всички пари, които съм изкарала тук, че не знаеш какво ще правиш и след един месец!

Но момичетата около мен знаят прекрасно къде ще бъдат след три години. Или поне си мислят, че знаят. Мислят си, че ще спестят от парите, които са спечелили тук, че след няколко години ще си намерят добро момче и ще бъдат щастливо омъжени.

Момчетата, за които тези момичета ще се омъжат, са синове главно на селяни или ще наследят от бащите си някое магазинче, или пък работят в малки местни фирми. Както вече ти казах, тук има хроничен недостиг на млади жени, затова момичетата «се харчат» доста бързо. Наистина трябва да не ти върви никак, за да останеш стара мома, всички си намират някого и се омъжват. Това наистина си е нещо. И както вече ти писах в последното писмо, след като се оженят, повечето момичета напускат фабриката. Работата тук не е нищо повече от етап, който запълва няколкото години между гимназията и сватбата — нещо като междинна стая, в която момичетата влизат, остават известно време и си излизат.

Шефовете във фабриката за перуки не само не възразяват, а обратното, май предпочитат работничките да остават по няколко години и после, след като се задомят, да напуснат. За тях е много по-добре да има постоянно текучество — така не мислят за по-високи заплати, осигуровки, профсъюзи. Грижат се малко повече за по-способните момичета, които стават бригадирки, но другите, обикновените работнички не са за тях нищо повече от стока. Иначе казано, между фирмата и момичетата има негласно споразумение, че щом се омъжат, те ще напуснат. И така, колкото до онова, което ще се случи след три години, за момичетата то се вмества в две възможности: или да си потърсят мъж още докато работят, или да напуснат фабриката, за да се омъжат. Просто и лесно!

Тук няма такива като мен, които си мислят: не знам какво ще ми се случи след три години. Всички са добри работнички. Никой не работи през пръсти и не роптае. Е, случва се някое от момичетата да недоволства от храната в стола, но нищо повече. Все пак говорим за работа, не може да е забавно през цялото време и има момичета, които от девет до пет работят от немай-къде, без всякакво желание, и им се иска да се направят например на болни, но на повечето според мен им харесва. Вероятно защото знаят, че това е ограничен период, вместен между два свята. По тази причина искат, докато са тук, всичко да е наред. В края на краищата за тях работата тук е нещо преходно.

За мен обаче не е. Нямам си понятие какво ще правя в бъдеще. За мен фабриката може би е краят на пътя. Разбираш ли? Така погледнато, не ми доставя удоволствие. Просто гледам да приемам нещата. Когато изработвам перука, не мисля за нищо, освен как да я изработя. Ужасно сериозна съм, чак плуввам в пот.

Не знам как да ти го обясня, но напоследък мисля за момчето, което загина с мотоциклета. Да ти призная, преди рядко се сещах за него. Шокът от катастрофата вероятно е изкривил по странен начин паметта ми, защото единственото, което помнех за момчето, бяха някакви странни неща, например как е миришел на пот, какъв тъпанар е бил и как се е опитвал да ми пъха пръсти тук и там. От време на време обаче ми изникват и не толкова неприятни неща. Особено когато съзнанието ми е празно и просто редя кичурите на перуката. И аз си мисля — ами да, той беше точно такъв. Според мен времето не тече последователно, нали: А, Б, В, Г? Върви си накъдето иска.

 

 

Може ли да бъда съвсем откровена с теб, Господин Птицата с пружината? Ама много откровена? Понякога ме дострашава ужааасно. Будя се посред нощ съвсем сама, на стотици километри от другите, в стаята е тъмно като рог, аз нямам никаква представа какво ще стане с мен в бъдеще и така ме дострашава, че чак ми иде да пищя. Случвало ли ти се е, Господин Птицата с пружината? Когато ми се случи на мен, се опитвам да си припомня, че все пак съм свързана с другите: с други неща и с други хора. Хвърлям всички усилия да си съставя наум списък с имената им. И ти, Господин Птицата с пружината, си, разбира се, в списъка. И уличката, кладенецът, дървото, ей такива неща. И перуките, които съм направила с двете си ръце. И откъслечните спомени за момчето, които съм запазила. И тези дребни неща (макар че ти, Господин Птицата с пружината, не си дребно нещо, но просто така…) ми помагат да се върна малко по малко «тук». Тогава започвам да съжалявам, че не съм позволила на момчето да ме види гола или да ме докосне. Тогава категорично не му давах да ме пипа. Понякога, Господин Птицата с пружината, си мисля, че ми се иска да си остана девствена до края на живота. Наистина. Какво ще кажеш за това?

Чао, Господин Птицата с пружината. Дано Кумико се върне скоро.“