Кен Фолет
Устоите на Земята (5)

III

Денят, в който загубиха прасето, се оказа и последният хубав ден. Нощта прекараха в една плевня, а когато сутринта излязоха навън, небето бе с цвета на оловен покрив и студеният вятър навяваше дъжд. Разгънаха дебелите си плъстени наметала и ги облякоха, стегнаха си ги здраво под брадичките и дръпнаха качулките да пазят лицата им сухи. Когато отново поеха по пътя, настроението им бе мрачно. Четири унили призрака в дъждовната буря, с дървени обуща, които шляпаха из локвите по разкаляните друмища.

Том се чудеше каква ли щеше да е катедралата на Солсбъри. Една катедрала по принцип си беше църква като всяка друга, само дето в нея бе тронът на епископа. На практика обаче катедралните храмове бяха най-големите, най-богатите, най-величествените и украсените. Катедралите рядко биваха просто тунел с прозорци. Повечето имаха три тунела, един по-висок между два по-ниски, подобно на глава и рамене. По тоя начин се образуваше нефът със страничните коридори. Стените на главния кораб се свеждаха до две редици колони, свързани с арки, които образуваха аркада. Страничните коридори се използваха за процесии — които можеше да са доста зрелищни в някои катедрални храмове — и можеха също така да осигурят пространство за малки параклиси, посветени на определени светци — важен източник на допълнителни дарения. Катедралите бяха най-скъпите сгради на света, много по-скъпи от дворци и замъци, и някак трябваше да набавят средства за поддръжката си.

Солсбъри се оказа по-близо, отколкото Том си беше мислил. Някъде преди обед прехвърлиха една височина и видяха, че пътят леко се спуска надолу пред тях на дълга извивка. А отвъд засипаните от дъжд нивя ги посрещна укрепеният хълм на град Солсбъри, издигащ се сред равнината като лодка над водите на езеро. Дъждът забулваше подробностите, но Том успя да различи няколко кули, четири или пет, зареяни високо над крепостните стени. Духът му се повдигна при гледката на толкова много каменна зидария.

Студеният вятър виеше през равнината и лицата и ръцете им измръзнаха, докато следваха пътя към източната порта. В подножието на хълма, насред купчината къщи, изсипали се надолу от града, се събираха четири пътя. Тук към тях се присъединиха още пътници. Присвили рамене и навели глави всички вървяха и се бореха с вятъра, за да достигнат заслона зад стените.

По склона, който водеше към портата, застигнаха волска талига, която караше товар камъни. За Том това бе обнадеждаващ знак. Коларят се беше огънал зад грубото дървено возило и буташе с рамо да помогне на двата вола, които пристъпяха педя по педя нагоре по хълма. Строителят видя в това възможност да завърже приятелство. Кимна на Алфред и двамата опряха рамене в колата, за да помогнат.

Грамадните дървени колелета затрополиха по гредите на моста, прострян над огромния сух ров. Изкопът беше внушителен. Изкопаването на рова и изхвърлянето на цялата тая пръст, за да се оформи градската стена, трябваше да е отнело труда на стотици мъже, прецени Том. Много по-голяма работа и от изкопаването основите на катедрала. Мостът над изкопа заскърца и запращя под тежестта на колата и двете грамадни животни, които я теглеха.

След това склонът се изравни и с приближаването към портата колата тръгна по-леко. Коларят се изправи. Том и Алфред последваха примера му.

— Благодаря ви от все сърце — рече коларят.

— За какво са тези камъни? — запита го строителят.

— За новата катедрала.

— Нова? Чух, че само разширявали старата.

Коларят кимна.

— Тъй говореха, ама допреди десет години. Но вече е повече ново, отколкото старо.

Още една добра новина.

— Кой е майсторът строител?

— Джон от Шафтсбъри, обаче повечето планове са на епископ Роджър.

Това беше нормално. Епископите рядко оставяха строителите сами да си вършат работата. Един от проблемите на майстора строител бе нуждата често да охлажда трескавото въображение на духовниците и да налага някои практични ограничения на волните им фантазии. Но този, който наемаше хората, щеше да е Джон от Шафтсбъри.

Коларят кимна към торбата с инструменти на Том.

— Зидар, а?

— Да. Търся работа.

— Може и да си намериш — отвърна равнодушно коларят. — Ако не на катедралата, то поне на замъка.

— А кой управлява замъка?

— Същият Роджър е и епископ, и кастелан.

Разбира се, помисли си Том. Беше чувал за могъщия Роджър от Солсбъри, близък на краля откакто го помнеха.

Преминаха през портите и навлязоха в града. Беше толкова претъпкан с постройки, хора и животни, че кръглите му крепостни стени сякаш бяха готови да се пръснат и да се сурнат в рова. Дървените къщи търкаха рамо една в друга, наблъскани като зяпачи около бесилка. И най-малкото парче земя се използваше за нещо. На едно място, където две къщи ограждаха уличка помежду си, някой беше издигнал и една наполовина по-малка, без прозорци, защото цялата й фасада бе заета от вратата. Където мястото бе прекалено тясно дори за колиба, щеше да е заето от сергия за продажба на ейл, хляб или ябълки. Ако дори за това не достигаше, щеше да има конюшня, кочина, сметище или каца с вода.

Освен това бе и шумно. Дъждът едва приглушаваше врявата от занаятчийските дюкяни, виковете на хвалещите стоката си продавачи, хората, които се поздравяваха, пазаряха или караха, цвиленето на животните, лаят и боричкането на уличните псета.

Марта извика, за да надмогне глъчката:

— На какво мирише толкова лошо?

Том се усмихна. Не беше стъпвала в град от две години.

— Това е миризмата на хората, момичето ми.

Улицата бе съвсем малко по-широка от волската кола, но коларят нямаше да остави животните си да спрат от страх, че после няма да успее да ги подкара. Заудря ги с камшика, без да обръща внимание на препятствията и воловете мудно си запробиваха път през множеството, избутвайки безразборно настрана било рицар на бойния му кон, било горянин с лък, дебел монах на конче, войници и просяци, стопанки и улични курви. Колата застигна един стар овчар, който се мъчеше да задържи на куп малкото си стадо. Трябваше да е пазарен ден, прецени Том. Докато ги подминаваше, една от овцете се вмъкна през отворената врата в една пивница и след миг цялото стадо се изсипа в сградата, заблея в паника и заобръща маси, столове и кани с ейл.

Земята под краката им беше море от кал и смет. Строителят разбираше от стичането на дъжд по покрив и можеше да сметне ширината на канавката, нужна за отвеждането му. Веднага разбра, че всичката вода, която се излива от покривите в тази част от града, се оттича точно през тази улица. При лоша буря, прецени той, на човек щеше да му трябва лодка, за да пресече от другата страна.

С приближаването им към замъка на билото на хълма, улицата се разшири. Тук имаше каменни къщи и една-две от тях се нуждаеха от малък ремонт. Бяха на майстори занаятчии и търговци, с дюкяни и складове по наземните етажи и с жилища — по горните. С опитно око Том гледаше какво е изложено за продан и прецени, че градът е процъфтяващ. Всеки се нуждаеше от ножове и гърнета, но само заможни хора купуваха извезани шалове, украсени колани и сребърни токи.

Щом стигнаха замъка, коларят подкара волския си впряг надясно, а Том и семейството му го последваха. Улицата описваше четвърт кръг, за да заобиколи бастиона. След като минаха през друга порта, оставиха зад себе си врявата на града толкова бързо, колкото бяха навлезли в нея и се озоваха сред друг човешки кипеж: трескавото, но подредено многообразие на голям строителен обект.

Намираха се в заграден със стена катедрален двор, който обхващаше цялата северозападна четвъртина на кръглия град. Том постоя на място за миг, за да попие всичко. Самата гледка, шумът и миризмите, стоплиха душата му като слънчев ден. Докато вървяха зад натоварения с камъни волски впряг, видяха други две талиги да заминават празни. В навесите покрай стените на църковния двор се виждаха зидари, които дялаха каменни блокове с железни длета и големи дървени чукове, за да ги изваят във форми, които щяха да се сглобят в плинтове, колони, капители, стълбове, подпори, сводове, прозорци, первази, кубета и парапети. В средата на двора, отдалечена от другите постройки, се издигаше ковачницата. Блясъкът на огъня се виждаше през широко отворената врата, а чукът кънтеше върху наковалнята, докато ковачът изработваше новите сечива, които да заменят похабените от каменоделците. Повечето хора биха си помислили, че цари хаос, но Том виждаше огромния сложен механизъм, какъвто копнееше да контролира. Знаеше какво прави всеки един и можеше тутакси да прецени докъде е стигнала работата. Строяха източната фасада.

По източния край минаваше скеле на височина от двайсет или трийсет стъпки. Зидарите се бяха скрили в притвора и чакаха дъждът да намалее, но работниците им тичаха нагоре-надолу по стълбите с камъни на раменете. По-високо, на покривните греди, бяха водопроводчиците. Лазеха като паяци по гигантската дървена паяжина, ковяха оловните плочи за подпорите и наместваха отводнителните тръби и улуци.

Том със съжаление разбра, че сградата е почти довършена. И да го наемеха тук, работата нямаше да продължи повече от две години. Едва ли времето щеше да стигне, за да се издигне до майстор зидар, камо ли до майстор строител. Все пак беше готов да приеме, ако му предложеха, защото зимата идваше. Със семейството му можеха и да преживеят студовете без друг поминък, ако още си имаха прасето, но без него той нямаше избор.

Продължиха след талигата през двора, където разтоварваха камъните. Воловете благодарно наведоха глави над коритото с вода. Коларят подвикна на минаващия покрай тях зидар:

— Къде е майсторът строител?

— В замъка — отвърна мъжът.

Коларят кимна и се обърна към Том.

— Ще го намериш в епископския палат, предполагам.

— Благодаря.

— И аз на вас.

Том излезе от двора, следван от Агнес и децата. Поеха обратно през гъмжащите с хора тесни улици и се отправиха към входа на замъка. Тук имаше друг сух ров и крепостен вал, обкръжаващ централното укрепление. Минаха по подвижния мост. В караулното встрани от портала плещест мъж в кожена туника седеше на трикрако столче, загледан в дъжда. На кръста си бе препасал меч. Том се обърна към него:

— Добър ви ден. Аз съм Том Строителя. Искам да видя майстора, Джон от Шафтсбъри.

— С епископа е — отвърна равнодушно пазачът.

Влязоха вътре. Като повечето замъци и този представляваше смесица от разнородни сгради, обкръжени от земен насип. Дворът беше около сто крачки широк. Срещу портата от другата страна се извисяваше масивната кула, последното укрепление по време на щурм, издигнато високо над бастионите за по-добра видимост. Вляво се намираха няколко ниски постройки, повечето дървени: дълга конюшня, кухня, пекарна и складове. В средата имаше кладенец. От дясната страна повечето от северната част на двора бе заета от голяма каменна къща, която явно трябваше да е палатът. Беше на два етажа, построен в същия стил като новата катедрала — с малки, закръглени отгоре врати и прозорци. Сградата бе нова — всъщност в единия й ъгъл все още работеха зидари, които като че ли вдигаха кула. Въпреки дъжда, из двора имаше много хора, които влизаха и излизаха, или пък притичваха от една сграда към друга — войници, свещеници, търговци, строителни работници и дворцови слуги.

Том успя да види няколко от входовете на палата — всичките отворени, въпреки дъжда. Не беше съвсем сигурен какво да направи по-натам. Ако майсторът бе с епископа, може би нямаше да е редно да ги прекъсва. От друга страна един епископ все пак не беше крал, а Том бе свободен човек и зидар, дошъл по законна работа, а не някакъв крепостен селяк, довлякъл се с оплакване. Реши да прояви дързост. Остави Агнес с Марта, закрачи с Алфред през разкаляния двор към палата и влезе през най-близката порта.

Озоваха се в малък параклис със сводест таван и прозорец в другия край над олтара. Близо до входа, зад високо писалище седеше свещеник и пишеше бързо върху свитък тънък пергамент. Той вдигна глава.

— Къде е майстор Джон? — попита Том отривисто.

— Във вестиария — отвърна свещеникът и кимна към една врата в страничната стена.

Том не помоли за разрешение да се види с майстора. Прецени, че ако се държи все едно, че знаят за него, щеше да си спести дългото чакане. Прекоси параклиса на две крачки и влезе във вестиария.

Представляваше малка четвъртита зала, осветена от много свещи. По-голямата част от пода беше заета от плитка пясъчна площадка. Финият пясък бе загладен съвършено с линеал. В помещението имаше двама мъже. Хвърлиха поглед към влезлия Том, след което отново насочиха вниманието си надолу. Епископът, сбръчкан старец с лъскави черни очи, рисуваше по пясъка с наострена клечка. Майсторът, облечен в кожена престилка, го наблюдаваше търпеливо със скептично изражение на лицето.

Том зачака смълчан и притеснен. Трябваше да направи добро впечатление, да е вежлив, но не и раболепен и да покаже знанието си, но без да се самоизтъква. Един майстор занаятчия държеше подчинените му да са не само изпълнителни, но и вещи. Знаеше добре това от опита си в наемането на работници.

Епископ Роджър скицираше двуетажна сграда с големи прозорци от трите страни. Беше добър чертожник, нахвърляше прави линии и точни прави ъгли. Рисуваше разрез и страничен изглед на сградата. Том веднага прецени, че това никога няма да бъде построено.

Епископът приключи и заяви:

— Ето това е.

Джон се обърна към Том.

— Е, кажете?

Том отвърна все едно е разбрал, че го питат за мнението му по скицата.

— Не може да имате толкова големи прозорци в приземие.

Епископът го погледна раздразнено:

— Писалищно помещение е, не приземие.

— Все едно, ще се срути.

— Той е прав — съгласи се Джон.

— Но трябва да имат светлина, на която да пишат.

Джон сви рамене и се обърна към Том.

— Кой сте вие?

— Казвам се Том и съм зидар.

— Досетих се за това. Какво ви води насам?

— Търся си работа. — Том затаи дъх.

Джон веднага поклати глава.

— Не мога да ви наема.

Сърцето на строителя се сви. Искаше му се да завърти пети и да си тръгне, но изчака вежливо да чуе причините.

— Тук строим от десет години — продължи майсторът. — Повечето зидари имат къщи в града. Вече сме към края и имам повече зидари на обекта, отколкото всъщност ми трябват.

Том разбра, че е безнадеждно, но попита:

— А палатът?

— Същото — отвърна Джон. — На него използвам хората, които са ми в повече. Ако не беше това и другите замъци на епископ Роджър, щях вече да освобождавам зидари.

Том кимна. Със сдържан тон, стараейки се да не прозвучи отчаяно, попита:

— Да сте чувал за работа някъде?

— По-рано тази година строяха в манастира в Шафтсбъри. Може би още работят. На един ден път е оттук.

— Благодаря. — Том се обърна да си тръгне.

— Съжалявам — подвикна след него Джон. — Изглеждате добър човек.

Том излезе, без да отвърне. Чувстваше се отпаднал духом. Беше се обнадеждил твърде рано, но нищо необичайно нямаше в това да ти откажат. Само че възможността отново да работи на катедрала го беше възбудила. Сега сигурно щеше да се наложи да се хване на строежа на някоя скучна градска стена или на грозната къща на дребен бижутер.

Изправи рамене, докато крачеше обратно през двора на замъка към чакащите го Агнес и Марта. Изобщо не издаде разочарованието си пред нея. Винаги се стараеше да създаде впечатлението, че всичко е наред, че държи положението под контрол и че не е толкова страшно ако няма работа тук, защото е сигурен, че ще се намери нещо в съседния град или в по-следващия. Знаеше, че ако покаже някакво притеснение, Агнес щеше да го подтикне да намери място, където да уседнат. А не искаше да направи това, освен в някой град с катедрала за строеж.

— Тук няма нищо за мен — каза й той. — Хайде да си ходим.

Изглеждаше оклюмала.

— Човек би си рекъл, че при катедрала и палат все трябва да се намери място за още един зидар.

— Двете сгради са почти довършени — обясни Том. — Имат повече хора, отколкото им трябват.

Семейството прехвърли подвижния мост и отново се вля в гъстата човешка гмеж по улиците на града. Бяха влезли в Солсбъри през източната порта, а щяха да го напуснат през западната, защото оттам се отиваше за Шафстбъри. Том зави надясно и ги поведе през частта от града, която още не бяха видели.

Спря се пред една каменна къща, която отчаяно се нуждаеше от ремонт. Хоросанът, използван при градежа, беше много слаб и вече се ронеше и падаше. В дупките бе проникнала слана и някои от камъните се напукваха. Ако се оставеше така за още една зима, щетите щяха да са много по-лоши. Том реши да предупреди собственика за това.

Наземният вход представляваше широка арка. Дървената врата бе отворена и до нея седеше занаятчия с чук в дясната ръка и шило, малък метален инструмент с остър връх, в лявата. Дялаше сложен модел дървено седло, поставено на скамейката пред него. Отзад се виждаха складирани дървения и кожи, а едно момче измиташе стърготините.

— Добър ти ден, майстор сарачо — поздрави Том.

Сарачът го погледна, прецени го като човек, който сам може да си направи седло ако му потрябва и кимна сухо.

— Аз съм строител — продължи Том. — Виждам, че ти трябват услугите ми.

— Че защо?

— Хоросанът ти се рони, камъните се пукат и къщата ти няма да издържи още една зима.

Сарачът поклати глава.

— В тоя град е пълно със зидари. Защо да наемам чужденец?

— Е, добре. — Том се обърна. — Бог да е с теб.

— Дано — отвърна сарачът.

— Невъзпитан човек — измърмори му Агнес, докато се отдалечаваха.

Улицата ги отведе на пазарище. Тук, сред половин акър море от кал, селяци от околностите разменяха малкото излишъци от месо или зърно, мляко или яйца, които им бяха останали, за неща, които им трябваха, а не можеха да си направят сами — грънци, плугове, въжета и сол. Пазарищата обикновено бяха пъстри и доста шумни. Пълно беше с добродушни пазарлъци, закачливо съперничество между съседни сергии, евтини сладкиши за децата, менестрел понякога или група улични акробати, или пък някой окуцял войник с приказки за източни пустини и диви орди сарацини. Направилите добра сделка често се поддаваха на изкушението да отпразнуват и похарчваха печалбата за силен ейл, тъй че по пладне винаги имаше шумна врява. Други губеха пенитата си на зарове и това водеше до свади. Но сега, в този мокър предобед, след като годишната реколта бе разпродадена или складирана, пазарът беше затихнал. Прогизнали от дъжда селяни кротко се пазаряха с продавачите по сергиите и всички бързаха да се приберат у дома край горящата камина.

Том и семейството му си пробиваха път през унилата тълпа, без да обръщат внимание на вялите подвиквания на продавача на наденици и точиларя. Почти бяха стигнали до другия край на пазара, когато строителят видя прасето си.

Беше толкова изненадан, че отначало не можа да повярва на очите си. После Агнес изсъска:

— Том! Виж! — И той разбра, че и тя го е видяла.

Нямаше съмнение: познаваше прасето си толкова добре, колкото познаваше Алфред или Марта. Бе притиснато в здравата хватка на мъж с червендалестото лице и едрата снага на човек, който яде толкова месо, колкото му трябва, че и още отгоре — касапин, несъмнено. Том и Агнес се спряха и се вторачиха в него, а тъй като преграждаха пътя му, нямаше как да не ги забележи.

— Е? — рече той, озадачен от зяпналите им погледи и нетърпелив да ги подмине.

Мълчанието бе нарушено от Марта.

— Това е нашето прасе! — извика момичето възбудено.

— Точно така — каза Том и изгледа навъсено касапина.

За миг мъжът срещу тях се озърна плахо и строителят разбра, че знае, че прасето е крадено. Но той им отвърна:

— Току-що платих петдесет пенса за него, с което вече е мое.

— Прасето не е на тоя, на който си дал парите си, тъй че не може да го продава. Явно затова си го взел толкова евтино. От кого го купи?

— Селянин.

— Познаваш ли го?

— Не. Слушай, аз съм касапин при гарнизона. Не мога да накарам всеки селяк, който продава прасе или крава, да доведе дванайсет души, които да се закълнат, че животното за продан е негово.

Мъжът се завъртя настрана да си тръгне, но Том го хвана за рамото и го задържа. За миг касапинът като че се ядоса, но после осъзна, че ако се въвлече в свада, щеше да му се наложи да пусне прасето, а ако някой от семейството на Том успееше да го хване, везните щяха да се обърнат и тогава той трябваше да доказва собственост. Затова се сдържа и рече:

— Ако искаш да предявиш обвинение, иди при шерифа.

Том го премисли набързо и го отхвърли. Нямаше никакво доказателство.

— Как изглеждаше той? Човекът, който ти продаде моето прасе?

Касапинът се заозърта крадливо.

— Като всеки друг.

— Държеше ли устата си покрита?

— Сега като си помисля, май да.

— Той беше престъпник. Криел е осакатяване — каза Том с горчивина. — Предполагам, че не си помислил за това.

— Вали като из ведро! — възрази касапинът. — Всички са се увили!

— Само ми кажи преди колко време си тръгна.

— Току-що.

— И накъде се запъти?

— Към някоя кръчма, предполагам.

— Да изхарчи моите пари — възмути се Том. — Хайде, разкарай се. Дано да те оберат някой ден и тогава да съжалиш, че има хора, готови да купуват, без да задават въпроси.

Касапинът го погледна ядосано и се поколеба, сякаш се канеше да отвърне нещо, но после премисли и се скри набързо в тълпата.

— Защо го остави да си иде? — попита Агнес.

— Защото тука го познават, а мен — не — отвърна й Том. — Ако се сбия с него, мен ще обвинят. И защото името ми не е написано на задника на прасето, тъй че кой ще каже дали е мое или не?

— Но всичките ни спестявания…

— Още можем да си вземем парите за прасето — заяви Том. — Млъкни и ме остави да помисля. — Препирнята с касапина го беше ядосала и грубостта, с която отвърна на Агнес, пооблекчи яда му. — Някъде в този град има човек без устни, но с петдесет сребърни пенса в джоба. Трябва само да го намерим и да си вземем парите.

— Точно така — каза твърдо съпругата му.

— Върни се откъдето дойдохме. Иди чак до катедралния двор. Аз ще заобиколя и ще дойда при катедралата от другата й страна. После се връщаме по другата улица и продължаваме по същия начин. Ако не е по улиците, ще е в някоя кръчма. Когато го видиш, оставаш близо до него и пращаш Марта да ме намери. Аз ще взема Алфред. Гледай разбойникът да не те забележи.

— Не се безпокой — мрачно отвърна Агнес. — Искам ги тия пари да си изхраня децата.

Том я потупа по рамото и се усмихна:

— Лъвица си ми ти, Агнес.

Тя го погледна в очите, а след това изведнъж се повдигна на пръсти и го целуна по устата, бързо и силно. После се обърна и тръгна обратно през пазара с Марта по петите си. Том ги погледа, докато се скриха в тълпата, притеснен за нея въпреки куража й. След това продължи напред с Алфред.

Крадецът изглежда вярваше, че е в пълна безопасност. Разбира се, когато му откраднаха прасето, Том се беше запътил за Уинчестър. Крадецът бе заминал в обратната посока, за да продаде плячката в Солсбъри. Но строителят беше разбрал от Елън, жената-беглец, че престрояват катедралата в Солсбъри и бе променил плановете си, а случайността го сблъска с крадеца. Престъпникът пък си мислеше, че няма да види повече жертвите си, а това предлагаше на Том шанс да го изненада.

Крачеше бавно по разкаляната улица и с привидно нехайство поглеждаше към отворените врати. Опитваше се да не се набива на очи, защото този епизод можеше да завърши с насилие и нямаше да е добре хората да запомнят един висок зидар, който се мотае из града. Повечето къщи бяха обикновени колиби от дърво, кал и сламен покрив, със слама по пода, огнище в средата и малко саморъчно скована мебел. Голямо буре и няколко пейки правеха пивница. Легло в ъгъла със завеса да го скрие означаваше курва. Шумна тълпа около маса издаваше игра на зарове.

Жена с начервени устни му разголи гърдите си, а той поклати глава и я подмина забързано. Тайно го заинтригува идеята да го направи с напълно непозната посред бял ден и да си плати за това, но никога през живота си не беше го опитвал.

Отново си помисли за Елън, жената разбойничка. Около нея също имаше нещо интригуващо. Беше ужасно привлекателна, обаче онези дълбоки и напрегнати очи плашеха. Поканата на курвата го разсея за няколко мига, но магията, хвърлена от Елън още не бе се изпарила и го обзе внезапно и глупаво желание да затича назад към гората, да я намери и да се хвърли отгоре й.

Стигна до двора на катедралата, без да е видял разбойника. Погледна водопроводчиците, които наковаваха оловната ламарина към триъгълния дъсчен покрив над главния кораб. Още не бяха започнали да покриват навесните покриви на страничните крила на църквата и все още бе възможно да се видят поддържащите полуарки, които свързваха външната стена на коридора с главната стена на кораба и подпираха горната половина на храма. Посочи ги на Алфред.

— Без онези опори стената на главния кораб ще се извие навън и ще се огъне заради тежестта на каменните сводове вътре — обясни Том. — Виждаш ли как полуарките се съединяват с контрафорсите в стената на страничното крило? Свързани са и с опорите на корабната аркада отвътре. И прозорците на крилото се съединяват с арките на аркадата. Силното се съединява със силно, слабото със слабо. — Алфред изглеждаше объркан и обиден. Том въздъхна.

Видя, че Агнес идва към тях от противоположната страна и умът му отново се върна на текущия проблем. Качулката на Агнес скриваше лицето й, но той я разпозна по издадената напред брадичка и уверените й стъпки. Широкоплещести ратаи се отдръпваха встрани, за да я пуснат да мине. Ако жена му се натъкнеше на крадеца и станеше бой, щяха да са равностойни, помисли той мрачно.

— Видя ли го? — запита тя.

— Не. Явно и ти не си. — Том се надяваше, че крадецът не е напуснал града все още. Все пак нямаше да си тръгне, преди да е похарчил малко от пенитата си, нали? Никаква полза нямаше от парите в гората.

Агнес си мислеше същото.

— Тук някъде е. Хайде да продължим да търсим.

— Ще се върнем по различни улици и ще се срещнем отново на пазара.

Том и Алфред прекосиха отново катедралния двор и излязоха през портала. Наметалата им вече бяха подгизнали от дъжда и той разсеяно си помисли за стомна бира и паница гореща телешка супа край огъня на някоя кръчма. Но после се сети за тежкия труд, който бе хвърлил, за да купи прасето, отново видя пред очите си мъжа с отрязаните устни, замахнал с кривака си към невинната главица на Марта и гневът го стопли.

Трудно беше да търсят внимателно, защото в улиците нямаше никакъв ред. Обикаляха тук и там според това къде хората бяха вдигали къщи, а имаше и много остри завои и задънени преки. Единствената права улица бе тази, която водеше от източната порта до подвижния мост на замъка. На първото обикаляне Том се бе задържал близо до укрепленията. Сега запретърсва крайните квартали, като тръгна на зигзаг покрай крепостната стена и после се върна обратно към вътрешността. Тези квартали бяха по-бедни, с най-схлупените постройки, най-шумните пивници и най-старите курви. Краят на града бе надолу от центъра, тъй че сметта от по-заможните му части се отмиваше надолу по улиците и се трупаше под стените. Нещо подобно беше станало и с хората, защото този район гъмжеше от просяци, гладни деца, жени с посинели лица и безпомощни пияници.

Но мъжът с отрязаните устни го нямаше никакъв.

На два пъти Том зърна мъж горе-долу с неговия ръст и външен вид и се загледа, но видя, че лицето на човека си е нормално.

Тъкмо привършваше търсенето из пазара и ето ти я Агнес — чакаше го нетърпеливо, напрегната и с блеснали очи.

— Намерих го! — изсъска тя.

Том го обзе възбуда, смесена с мрачно предчувствие.

— Къде?

— Отиде в една гостилница долу при източната порта.

— Заведи ме там.

Обиколиха замъка до моста, тръгнаха надолу по правата улица към източната порта, после свърнаха през лабиринта от тесни улички под стените. След миг Том зърна гостилницата. Не беше даже и къща, само един скосен покрив на четири пилона, вдигнати срещу градската стена с огромно огнище отзад, над което се въртеше на шиш овца и къкреше котел. Наближаваше обед и малкото пространство бе изпълнено с хора, предимно мъже. Стомахът на Том изръмжа при миризмата на месото. Очите му зашариха из неголямата тълпа със страх да не би разбойникът да си е отишъл през краткото време, докато стигнат тук. Забеляза го тутакси. Седеше на трикрако столче малко встрани от останалите и гребеше с лъжицата си от купа с яхния, придърпал шала над лицето си, за да си скрие устата.

Том бързо се обърна, за да не го види мъжът. Сега трябваше да реши как да се справи с това. Беше набрал достатъчно яд, за да събори крадеца и да му вземе кесията. Но тълпата нямаше да го пусне. Щеше да се наложи да обяснява не само на хората наоколо, а и на шерифа. Беше в правото си, а това, че крадецът е избягал от закона скитник означаваше, че не би се намерил никой, който да гарантира за честността му, докато Том явно беше почтен човек и зидар. Но установяването на всичко това щеше да отнеме време, навярно седмици — особено ако се окажеше, че шерифът е извън града, в някоя друга част на графството. А можеше и да го обвинят, че е нарушил кралския мир, ако се стигнеше до свада.

Не. Щеше да е по-разумно да хване крадеца насаме.

Мъжът не можеше да остане в града да пренощува, защото нямаше дом тук, а не можеше да си намери подслон, без да докаже някак, че е почтен човек. Тъй че трябваше да напусне, преди да затворят крепостните порти за през нощта.

А имаше само две порти.

— Вероятно ще се върне по пътя, от който е дошъл — прошепна Том на Агнес. — Аз ще изчакам извън източната врата. Алфред да пази на западната. Ти остани в града и виж какво прави крадецът. Дръж Марта с теб, но внимавай да не я види. Ако трябва да съобщиш нещо на мен или Алфред, използвай Марта.

— Добре.

— Какво да правя, ако дойде към мен? — попита възбудено Алфред.

— Нищо. Гледай кой път ще хване и изчакай. Марта ще ме извика и ще го заловим заедно. — Алфред изглеждаше разочарован, но Том настоя: — Прави каквото ти казвам. Не искам да си загубя и сина като прасето.

Момчето кимна с неохота.

— Да се разпръсваме, да не ни види, че сме се скупчили и заговорничим. Тръгвайте.

Остави ги веднага, без да поглежда повече назад. Можеше да разчита на Агнес, че ще спази плана. Бързо излезе през портата и прекоси разнебитения дървен мост, по който беше бутал волската кола заранта. Пред него беше пътят за Уинчестър. Водеше право на изток, изпънат като дълъг килим през хълмове и долини. Отляво бе Портуей — пътят, по който той сам, а сигурно и крадецът, бяха дошли в Солсбъри. Възвиваше нагоре по хълма и после се скриваше. Да, крадецът почти сигурно щеше да поеме по Портуей.

Том тръгна надолу през схлупените къщи на кръстопътя, а после зави към Портуей. Трябваше да се скрие. Повървя малко и се заоглежда за удобно място. Измина стотина разтега, без да намери нищо. Погледна назад и осъзна, че твърде много се е отдалечил: вече не можеше да вижда лицата на хората при кръстопътя, тъй че нямаше да може да разбере дали мъжът с отрязаната уста не е поел към Уинчестър. Отново огледа околността. От двете му страни имаше канавки, които можеха да предложат укритие в сухо време, но днес бяха пълни с вода. Зад всеки изкоп пръстта се издигаше на гърбица. В полето от южната страна на пътя няколко крави пасяха по стърнището. Том забеляза, че една от тях, отчасти скрита зад насипа пръст, лежи на място, от което щеше да му е удобно да наблюдава. Въздъхна и закрачи обратно. Прескочи канавката и изрита животното. Кравата се надигна мудно и се отдалечи, а той легна в топлото сухо парче земя, оставено от нея. Придърпа качулката над лицето си, отпусна се и зачака, съжалил, че не беше се сетил да купи малко хляб, преди да напусне града.

Беше неспокоен и поуплашен. Разбойникът беше по-дребен от него, но бързоподвижен и зъл — показа го, когато удари Марта с кривака и открадна прасето. Не беше го страх толкова, че ще пострада, колкото че можеше да не успее да си вземе парите.

Надяваше се Агнес и Марта да са добре. Знаеше, че Агнес може да се оправи сама. А и да я забележеше разбойникът, какво можеше да й стори? Щеше просто да е нащрек, нищо повече.

От мястото си Том виждаше добре кулите на катедралата. Жалко само, че не беше му останало време да разгледа вътре. Любопитен беше как са решени подпорите на аркадата. Обикновено бяха дебели колони, от чийто връх тръгваха арките: две арки на север и на юг, за да се свържат със съседните колони на аркадата; и по една на изток и на запад, през страничните крила. Ефектът беше грозен, защото имаше нещо нередно в една арка, изникваща от върха на кръгла колона. Когато построеше своята катедрала, всяка подпора щеше да е грозд от стълбове с арка, изникваща от всеки стълб — елегантно и логично решение.

Започна да си представя украсата на арките. Обичайните форми бяха геометрични — не се изискваше кой знае какво умение, за да се изваят начупени линии и ромбове — но Том обичаше растителната декорация, която придаваше мекота и усещане за природа на суровата грубост на камъка.

Въображаемата катедрала залиса ума му до ранния следобед, когато видя крехката фигура и русата главичка на Марта, заситнила по моста между къщите. На кръстопътя тя се поколеба, преди да хване посоката надясно. Том я погледа докато идваше към него, намръщена и зачудена къде може да е татко й. Щом детето се изравни с него, извика й тихо:

— Марта.

Момичето се сепна и изписка, после го видя, затича към него и прескочи канавката.

— Мама ти прати това — каза тя и извади нещо изпод наметалото си.

Беше горещ пай с месо.

— Честен кръст, майка ти е добра жена! — възкликна Том и отхапа огромен залък. Беше с телешко и лук, а вкусът беше божествен.

Марта клекна до него на тревата.

— Ето какво стана с мъжа, дето ни открадна прасето — заговори тя. Сбръчка носле и се напрегна да си спомни какво точно й бяха казали да съобщи. Толкова беше сладка, че го остави без дъх. — Той излезе от гостилницата, срещна една дама с боядисано лице и влязоха в къщата й. Ние изчакахме отвън.

„Докато разбойникът е харчил парите ни по курва“, помисли си Том с горчивина.

— Продължавай.

— Не остана дълго в къщата на дамата, а когато излезе, отиде в една пивница. Сега е там. Не пие много, но играе на зарове.

— Дано да печели — мрачно отрони баща й. — Това ли е?

— Това е всичко.

— Гладна ли си?

— Ядох кифла.

— Каза ли на Алфред всичко това?

— Още не. Сега трябва да отида при него.

— Кажи му, че трябва да се опита да остане сух.

— Да остане сух — повтори тя. — Преди да му разкажа за човека, дето ни открадна прасето ли да му кажа това, или после?

Беше все едно, разбира се.

— После — отвърна й Том, защото дъщеря му очакваше точен отговор. Усмихна й се. — Ти си умно дете. Хайде, върви.

— Харесва ми тази игра — рече тя.

Махна му с ръка и тръгна, момичешките й крачета заситниха щом прескочи канавката и затича обратно към града. Том я погледа с обич и гняв в душата си. Двамата с Агнес бяха хвърлили толкова труд, за да припечелят да изхранят децата си и той бе готов да убие, но да си върне това, което им бяха отнели.

Крадецът сигурно също бе готов да убие. Престъпниците престъпваха закона, както подсказваше името. Живееха в необуздано насилие. Едва ли за първи път Фарамонд Зяпналата уста щеше да се изправи срещу някоя от жертвите си. Щеше да е повече от опасен.

Денят започна да гасне изненадващо бързо, както ставаше понякога в мокри есенни следобеди. Том взе да се тревожи дали щеше да разпознае крадеца в дъжда. На свечеряване човешкият поток към и от града изтъня, защото повечето гости си бяха тръгнали, за да успеят да се приберат по селските си домове до стъмване. В по-високите къщи на града и в крайградските съборетини запримигваха запалени свещи и фенери. Строителят се замисли унило дали пък крадецът нямаше да пренощува в Солсбъри. Можеше да има непочтени приятели, които да го приютят, макар и да знаеха, че бяга от закона. Можеше да…

В този момент видя някакъв човек с шал през устата.

Вървеше по дървения мост до други двама мъже. Изведнъж на Том му хрумна, че двамата съучастници на крадеца, плешивият и оня със зелената шапка, можеше да са го придружили. Не беше видял нито единия, нито другия в града, но можеше да са се разделили за известно време и след това да са се събрали отново на връщане. Изруга тихо: едва ли щеше да може да надвие и тримата. Но когато го наближиха, групата се раздели и той облекчено въздъхна — не бяха заедно в крайна сметка.

Първите двама бяха баща и син, селяни с тъмни очи, събрани над кривите им носове. Поеха по Портуей и мъжът с шала ги последва.

Загледа походката му, докато крадецът се приближаваше. Изглеждаше трезвен. Жалко.

После хвърли поглед назад към града и видя, че на моста излязоха жена и момиче: Агнес и Марта. Това го смути. Не беше предвидил, че ще са тук, когато нападне крадеца. Но се сети, че не им беше наредил друго.

Когато всички се озоваха на пътя пред него, той се напрегна. Беше едър човек и повечето мъже му отстъпваха при свада. Но беззаконниците бяха отчаяни хора и никога не се знаеше какво може да се случи при един бой.

Двамата селяни подминаха. Бяха леко подпийнали и си говореха нещо за коне. Том откачи чука си с желязната глава от колана и го претегли в дясната си ръка. Ненавиждаше крадците. Нищо не работеха, а взимаха хляба на добрите хора. Никакви угризения нямаше да има, ако халосаше някой такъв с тоя чук.

Крадецът като че ли позабави, докато идваше към него, сякаш предусетил опасност. Том изчака докато се доближи на четири-пет крачки — твърде близо, за да избяга назад и твърде далече, за да го подмине бежешком. Претъркаля се през насипа, прескочи изкопа и застана на пътя.

Мъжът закова на място и го зяпна.

— Какво е това? — измърмори нервно.

Не ме позна, помисли си Том.

— Ти открадна прасето ми вчера, а днес го продаде на касапин.

— Никакво прасе не съм…

— Не отричай — изсъска строителят. — Само ми дай парите, които взе за него и няма да те ударя.

За миг си помисли, че крадецът се кани да направи точно това. Поотпусна се като видя, че се колебае. После мъжът се завъртя обратно и затича — право срещу Агнес.

Не беше се засилил достатъчно, за да я събори — а и тя бе жена, която не може да събориш току-така — и двамата запристъпяха насам и натам като в тромав танц. После той съобрази, че жената срещу него нарочно му пречи и я избута настрани. Тя изпъна крака си, докато я подминаваше. Стъпалото й се заклещи между коленете му и двамата паднаха.

Сърцето на Том беше скочило в гърлото му, когато се затича към тях. Крадецът се изправяше, притиснал коляното си в гърба й. Строителят го сграбчи за яката и го издърпа от жена си. Извлече го встрани от пътя, преди да е успял да се съвземе и го блъсна в канавката.

Агнес се изправи. Марта притича към нея.

— Добре ли си? — бързо попита Том.

— Да.

Двамата селяни бяха спрели, обърнаха се и зяпнаха зачудени. Крадецът стоеше на колене в канавката.

— Той е разбойник — извика им Агнес, за да не се месят. — Открадна ни прасето.

Селяните не отвърнаха, само зачакаха да видят какво ще стане по-натам.

Том отново заговори на крадеца:

— Дай си ми парите и ще те пусна.

Мъжът изскочи от канавката бърз като плъх, с нож в ръката и замахна към гърлото му. Агнес изпищя. Том се наведе. Ножът посече през лицето му и убийствената болка го ужили по челюстта.

Отстъпи и замахна с чука, докато онзи отново се опитваше да го намушка с ножа. Крадецът скочи назад и нож и чук засвистяха и закънтяха във влажния вечерен въздух, без да улучат.

За миг двамата мъже замръзнаха неподвижно един срещу друг, тежко задъхани. Бузата на Том го болеше. Съзнаваше, че силите им са равни, защото макар той да бе по-едрият, крадецът имаше нож, много по-опасно оръжие от един зидарски чук. Ледената хватка на страха го стисна за гърлото щом осъзна, че може всеки момент да умре. Изведнъж усети, че не може да диша.

С крайчеца на окото си улови внезапно движение. Крадецът също го видя, озърна се към Агнес и бързо сниши глава, за да се опази от камъка, полетял от ръката й.

Том реагира с бързината на човек, уплашен за живота си и замахна с чука по наведената глава на мъжа.

Улучи го точно докато поглеждаше нагоре. Желязното оръжие го удари в челото при линията на косата. Ударът беше припрян, без строителят да е вложил цялата си сила в него. Крадецът се олюля, но остана прав.

Том замахна отново.

Този път ударът бе по-силен. Имаше време да вдигне чука над главата си и да го нацели, докато замаяният крадец се мъчеше да фокусира погледа си. Том помисли за Марта, докато замахваше, за да нанесе нов удар. Удари с цялата си сила и крадецът се свлече на земята като изтървана парцалена кукла.

Раната на Том бе твърде тежка, за да изпита някакво облекчение. Смъкна се на колене до крадеца и започна да го претърсва.

— Къде му е кесията? Къде е кесията му, проклет да е! — Отпуснатото тяло беше натежало и трудно за местене. Най-сетне Том успя да го обърне на гръб и отвори наметалото му. Имаше голяма кожена кесия, увиснала от колана му. Развърза каишката. Вътре намери мека вълнена торба с връв. Том я издърпа. Беше лека.

— Празна е! Трябва да има друга.

Издърпа наметалото изпод мъжа и го опипа внимателно. Нямаше никакви тайни джобове, нищо твърдо. Смъкна ботушите. Нищо нямаше и в тях. Извади ножчето от колана си и сряза подметките. Нищо.

Обзет от паника, пъхна ножа си под яката на вълнената туника на крадеца и я разпра до пеша. Нямаше скрит пояс с пари.

Крадецът лежеше насред разкаляния път, гол, само по вълнени чорапи. Двамата селяни бяха зяпнали в Том все едно, че е полудял.

— Няма никакви пари! — изръмжа той побеснял към Агнес.

— Трябва да ги е загубил всичките на зарове — промълви тя горчиво.

— В пламъците на ада да гори дано — рече Том.

Агнес коленичи и опипа гърдите на крадеца.

— Той вече е там. Убил си го.