Кен Фолет
Устоите на Земята (27)

II

За три години Кингсбридж се бе променил до неузнаваемост.

Уилям не беше стъпвал тук след Петдесетницата, когато Филип и армията му доброволци бяха обезсилили плана на Уейлрън Бигод. Тогава имаше петдесетина дървени къщи, струпани около портата на манастира и пръснати покрай калната пътека, която водеше към моста. Сега, забеляза той, докато се приближаваше към селото през хълмистите полета, имаше поне три пъти повече къщи. Очертаваха кафява ивица около сивата каменна стена на приората и изцяло запълваха пространството между манастира и реката. Някои от домовете изглеждаха големи. Вътре в манастирския двор имаше нови каменни постройки, а стените на храма явно растяха бързо. Край реката бяха изникнали два нови кея. Кингсбридж се беше превърнал в градче.

Видът на мястото потвърди едно подозрение, пуснало корени в ума му откакто остави войната и се върна у дома. Докато бе обикалял да събира просрочени ренти и да наказва непокорни крепостници, непрекъснато бе слушал приказки за Кингсбридж. Безимотни млади мъже отивали там да търсят работа; заможни семейства пращали синовете си на училище в приората; дребни стопани продавали яйца и сирене на работниците на строежа… Явно всеки, който можеше, ходеше там в празничните дни, макар да нямаше все още катедрала. И днес беше празник — Архангеловден, който тази година се падаше в неделя. Беше топла ранна есенна утрин, хубаво време за пътуване, тъй че щеше да има голяма тълпа. Уилям очакваше да разбере какво привлича хората към Кингсбридж.

Петимата му довереници яздеха с него. Бяха свършили добра работа по селата. Вестта за обиколката му се бе разпространила с необичайна бързина и след първите няколко дни хората вече знаеха какво да очакват. При появата му пращаха децата и младите жени да се крият из горите. Уилям беше доволен, че е всял страх в сърцата на селяните и ги бе поставил на мястото им. Определено бяха разбрали вече кой е господарят!

Когато наближиха Кингсбридж, той пришпори коня си и дружината му го последва. Бързата поява винаги бе по-впечатляваща. Минувачите се свиваха встрани от пътя или скачаха в нивите, по-далече от големите коне.

Изтрополиха по дървения мост, като вдигнаха оглушителен шум и пренебрегнаха събирача на такси, но тясната улица пред тях бе запушена от кола, натоварена с бъчви вар и теглена от два грамадни, бавно движещи се вола. Рицарските коне се принудиха да забавят рязко.

Докато следваха талигата нагоре по хълма, Уилям се заоглежда. Вдигнати набързо нови къщи запълваха пространствата между по-старите сгради. Зърна дюкян за храни, пивница, ковачница и обущарница. Усещането за благополучие бе несъмнено. Жегна го завист.

Нямаше много хора по улиците, обаче. Навярно всички бяха горе в приората.

С рицарите зад себе си последва волската кола през манастирските порти. Не по такъв начин бе планирал да се появи и го жегна притеснение, че някои хора можеха да забележат и да му се изсмеят, но за щастие никой и не погледна към него.

За разлика от запустялото градче извън стените, манастирският двор вреше и кипеше от дейност.

Уилям дръпна юздите и се заозърта, мъчейки се да обхване всичко. Имаше толкова много хора и толкова много неща се правеха, че отначало му се стори донякъде объркващо. Но след това гледката се проясни и се очертаха три главни участъка.

Най-близо до него, в западния край на манастирския двор, имаше пазар. Сергиите бяха наредени в спретнати редици от север на юг и няколкостотин души обикаляха на тълпи по тесните проходи, купуваха храна и пиене, шапки и обувки, ножове, колани, патета, кутрета, грънци, обеци, вълна, прежда, въже и десетки още други най-нужни ежедневни неща и луксозни вещи. Пазарът явно процъфтяваше и всичките пенита, половин пенита и фардинги, които се въртяха от ръка на ръка, сигурно се трупаха на купчини.

Нищо чудно, помисли си Уилям с горчивина, че пазарът в Шайринг бе западнал, след като си имаше толкова процъфтяваща алтернатива тук в Кингсбридж. Наемите от щандовете, налозите за снабдители и таксите за продажби, които трябваше да влизат в хазната на графа на Шайринг, пълнеха ковчежетата на приората.

Но за един пазар трябваше разрешително от краля, а Уилям беше сигурен, че приорът няма такова. Сигурно се канеше да се сдобие с него веднага щом го хванеха като мливаря от Нортбрук. За жалост нямаше да му е толкова лесно да даде урок на Филип.

Зад пазара обаче цареше мир и спокойствие. На голото поле, където някога се издигаше куполът на стария храм, беше вдигнат олтар под балдахин и един белокос монах стоеше пред него и четеше от книга. От другата страна на олтара монаси в изрядна редица пееха химни, макар отдалече музиката им да се заглушаваше от шума на пазара. Имаше и малка тълпа миряни. Навярно се отслужваше деветия час — служба, водена за благото на монасите, прецени Уилям. Разбира се всякаква работа и пазаруване щяха да спрат за празничното богослужение в чест на Архангел Михаил.

В отсрещната страна на манастирския двор се строеше източният край на катедралата. „Ето къде приор Филип харчи прибраните комисионни от пазара“, помисли си Уилям с горчивина. Стените бяха израсли на трийсет или четирийсет стъпки височина и вече можеха да се различат очертанията на прозорците и арките на аркадата. По строежа гъмжеше от работници. На лорда му се стори, че има нещо странно във вида им и след малко осъзна какво е — пъстрото им облекло. Не бяха обикновени работници, разбира се — платените строители днес щяха да почиват. Тези хора бяха доброволци.

Не беше очаквал, че ще са толкова много. Стотици мъже и жени носеха камъни, цепеха дървета, търкаляха бъчви и товареха талиги с пясък от реката. И всички тези хора се трудеха единствено за опрощение на греховете си.

Хитрият приор го беше измислил доста умно, прецени със завист младият господар. Хората, дошли да работят на катедралата, щяха да харчат парите си на пазара. Хората, които идваха на пазара, щяха да заделят по няколко часа от времето си на катедралата, за да опростят греховете си. Едната ръка миеше другата.

Той пришпори коня и подкара през гробището към строителния терен, обзет от любопитство да го види по-отблизо.

Осемте масивни колони на аркадата минаваха от двете страни на строежа в четири противостоящи двойки. Отдалеч на Уилям му се бе сторило, че вижда закръглените арки, свързващи всяка колона със следващата, но сега разбра, че арките не бяха изградени все още — онова, което бе видял, беше дървеният кофраж, направен със същата форма и върху който щяха да се положат камъните, докато арките се строят и хоросанът съхне. Кофражът не се подпираше на земята, а се крепеше на издадените корнизи на капителите над колоните.

Успоредно на аркадата външните стени на страничните крила се вдигаха, оставяйки равни пространства за прозорците. По средата между всеки отвор за прозорец извън линията на стената се издаваше контрафорс. Като погледна отворените краища на недовършените стени Уилям видя, че не са плътен каменен зид: всъщност представляваха двойни стени с празнина помежду им. Празнината като че ли бе запълнена с каменни парчета и хоросан.

Скелето бе построено от здрави дървени пилони, стегнати с въжета и с магарета от гъвкави пръти и плетена тръстика между колоните.

Много пари бяха похарчени тук, заключи лордът.

Заобиколи покрай външната страна на олтара, последван от рицарите си. До стените имаше дървени бараки, работилници и сайванти за занаятчиите. Повечето сега бяха заключени, защото днес нямаше зидари, които да редят камъните или дърводелци, които да правят кофраж. Но надзираващите занаятчии — старшите зидари и майсторът дърводелец — се разпореждаха с доброволците, като им казваха къде да трупат камъните, дървения материал, пясъка и варта, които носеха от речния бряг.

Уилям подкара покрай източния край на църквата към южната страна, където пътят му се оказа запушен от манастирските постройки. После обърна, удивен от хитростта на приор Филип, успял да намери работа за майсторите си в неделя с помощта на доброволците.

Докато размишляваше над това, което виждаха очите му, на лорда му стана убийствено ясно, че приор Филип в голяма степен бе виновникът за упадъка на графство Шайринг. Стопанствата губеха младите си мъже заради строежа, а Шайринг — перлата на графството — се засенчваше от разрастващия се нов град Кингсбридж. Живеещите тук плащаха наем на Филип, не на Уилям, а хората, които носеха и продаваха стоки на този пазар, носеха доход на приората, а не на графството. Филип разполагаше и с дървения материал, с овцевъдните ферми и с каменната кариера, която по-рано носеше приходи на владенията.

Уилям и рицарите му потеглиха обратно към пазара през манастирския двор. Реши да го огледа по-отблизо и подкара коня си в тълпата. Движеше се бавно. Хората не се разпръсваха уплашени на пътя му. Когато конят ги бутнеше, поглеждаха към ездача му с раздразнение или с досада вместо със страх и се отдръпваха, когато те сами решаха, с някак снизходително пренебрежение. Никой тук не се плашеше от него. Това го изнервяше. Щом не ги беше страх, не можеше да се предвиди какво ще сторят.

Мина по една от редиците, а после обърна по другата, повел рицарите зад гърба си. Бавното придвижване на тълпата го обезсърчи. Трябваше да се движат по-бързо. Но пък беше сигурен, че тогава тези самонадеяни хора на Кингсбридж щяха да го избутват от пътя си.

Беше стигнал до средата на втория ред, когато видя Алиена.

Дръпна рязко юздите и зяпна в нея вцепенен.

Вече не беше слабото напрегнато и уплашено момиче в дървените обуща, което бе видял тук на Петдесетница преди три години. Лицето й, измършавяло и измъчено тогава, сега изглеждаше щастливо и здраво. Тъмните й очи блестяха весело, а къдриците й се полюшваха около лицето щом тръснеше глава.

Беше толкова красива, че главата на Уилям се замая от страстно желание.

Носеше алена рокля, богато извезана, а на нежните й ръце проблясваха пръстени. С нея имаше по-възрастна жена, която стоеше леко встрани като слугиня. Много пари, бе казала майка му. Така Ричард бе успял да стане скуайър и да се включи в армията на крал Стивън, снаряжен с хубави оръжия. Проклятие! Бе я оставил бездомна, бедна и безсилна. Как бе постигнала това?

Стоеше до една сергия с костени игли, копринени конци, дървени напръстници и други шивашки принадлежности и обсъждаше оживено стоките с ниския тъмнокос евреин, който ги продаваше. Стойката й беше уверена. Бе спокойна и сигурна в себе си. Беше си възвърнала изгубеното излъчване на графска дъщеря.

Изглеждаше много по-възрастна. Беше по-възрастна, разбира се. Уилям беше на двайсет и четири, тъй че тя трябваше вече да е на двайсет и една. Но изглеждаше на повече. Нищо детинско не беше останало вече в нея. Беше зряла.

Тя вдигна глава и срещна очите му.

Последния път, когато бяха кръстосали погледи, тя се бе изчервила от срам и бе побягнала. Този път не отстъпи и отвърна на погледа му.

Уилям понечи да се усмихне многозначително.

По лицето й пробяга язвително презрение.

Уилям усети, че се изчервява. Беше също толкова надменна като преди и го презираше също като преди пет години. Беше я унизил и изнасилил, но тя вече не изпитваше ужас от него. Искаше му се да й заговори, да й каже, че би могъл отново да й направи онова, което някога й бе сторил. Но не можеше да завика над главите на толкова хора. Немигащият й поглед го накара да се почувства дребен. Опита се да й се подсмихне презрително, но не можа и знаеше, че физиономията му изглежда глупава. Уязвен и унизен, той се обърна и сръга коня си напред, но тълпата го забави отново, а изгарящият й поглед го пареше в тила, докато се отдалечаваше от нея педя по педя.

Когато най-сетне успя да се измъкне от пазара, се натъкна на приор Филип.

Ниският уелсец стоеше пред него с ръце на кръста и с агресивно издадена напред брадичка. Не беше толкова слаб като някога, а малкото му останала тъмна коса необратимо побеляваше, забеляза Уилям. Вече не изглеждаше прекалено млад за поста си. Сините му очи сега блестяха от гняв.

— Лорд Уилям! — подвикна монахът предизвикателно.

Уилям се откъсна от мисълта за Алиена и си напомни, че има да отправя обвинение срещу Филип.

— Радвам се, че ви срещнах, приор.

— И аз вас — отвърна Филип ядосано, но сянка на съмнение пробяга по лицето му.

— Пазар поддържате тук — каза с обвинителен тон Уилям.

— И какво от това?

— Не вярвам крал Стивън да е давал позволение за пазар в Кингсбридж. Нито който и да е друг крал, доколкото знам.

— Как смеете…

— Аз или някой друг…

— Ти! — надвика го Филип и го прекъсна. — Как смееш да идваш тук и да говориш за позволение — ти, който в последния месец обикаляш из това графство, за да вършиш палежи, грабежи, изнасилвания и поне едно убийство!

— Това няма нищо общо с…

— Как смееш да идваш в манастир и да говориш за позволение! — изрева Филип. Пристъпи напред, размаха пръст на Уилям и конят му заотстъпва настрани боязливо. Гласът на приора бе някак по-пронизващ от неговия и лордът не можеше да вмести и една дума. Тълпа монаси, работници-доброволци и купувачи се струпаха наоколо и ги загледаха между сергиите. Филип беше неумолим. — След онова, което направи, само едно трябва да кажеш тук: „Съгреших, отче!“ Трябва на колене да паднеш в този манастир! За прошка трябва да се помолиш, ако искаш за избегнеш огньовете на ада.

Уилям пребледня. Приказките за ада го изпълваха с неудържим ужас. Опита се отчаяно да прекъсне словесния порой на Филип, като запелтечи:

— Ами твоя пазар? Ами твоя пазар?

Филип все едно, че не го чу. Беше побеснял от възмущение.

— Помоли за прошка за ужасните неща, които си сторил! — извика той. — На колене! На колене или ще гориш в ада!

Уилям бе толкова уплашен, че почти бе готов да повярва, че ще понесе пламъците на ада, ако не коленичи, за да се помоли пред Филип тук и веднага. Знаеше, че е крайно време да иде на изповед, защото бе убил много хора във войната отгоре на греховете, които бе извършил при обиколката си из графството. А ако умреше, преди да се е изповядал? Усети, че се е разтреперил от мисълта за вечните пламъци и дяволите с острите им ножове.

Филип настъпваше към него с изпънат пръст и крещеше:

— На колене!

Уилям обърна коня си и се озърна отчаяно. Тълпата го бе заградила. Рицарите му бяха зад него и гледаха объркано: не можеха да решат как да се справят с духовната заплаха на един невъоръжен монах. Уилям не можеше да понесе повече унижение. След Алиена това вече бе прекалено. Дръпна юздите и накара едрия боен кон да се вдигне застрашително на задните си крака. Тълпата се раздвои пред мощните му копита. Когато предните му крака удариха отново земята, сръга го силно и той се понесе напред. Зяпачите се разпръснаха. Пришпори го още веднъж и препусна в галоп. Пламнал от срам профуча през разтворената порта на манастира с рицарите зад гърба си, подобно на ръмжаща глутница псета, подгонени от метлата на старица.

 

 

Уилям изповяда греховете си, ужасен и тръпнещ, на студения каменен под в малкия параклис в епископския палат. Епископ Уейлрън слушаше мълчаливо с изкривено от отвращение лице, докато лордът изреждаше убийствата, побоищата и изнасилванията, с които бе съгрешил. Дори в изповедта си изпитваше ненавист към високомерния епископ с чистичките му бели ръце, сгънати на сърцето му и леко настръхналите лъскави бели ноздри, с които сякаш долавяше нечиста миризма в прашния въздух. Беше истинско мъчение да моли Уейлрън за прошка, но греховете му бяха толкова тежки, че никой обикновен свещеник нямаше да може да ги опрости. Тъй че остана на колене, обзет от страх, докато Уейлрън му отреждаше да пали свещ непрестанно в параклиса на Ърлскасъл, а след това му каза, че греховете му са опростени.

Страхът се вдигна бавно като мъгла.

Излязоха от параклиса в задимената атмосфера на голямата зала и седнаха край огъня. Есента обръщаше на зима и в голямата каменна къща бе студено. Кухненски слуга им донесе топъл хляб с мед и джинджифил. Уилям най-сетне започна да се чувства добре.

После си спомни за другите си проблеми. Синът на Бартоломю, Ричард, посягаше към графството, а Уилям бе твърде обеднял, за да вдигне достатъчно голяма войска, с която да впечатли краля. Беше събрал значителна сума в последния месец, но все още не бе достатъчно. Въздъхна и заговори:

— Онзи проклет монах изпива кръвта на графство Шайринг.

Уейлрън си отчупи от хляба с бледата си дългопръста като птичи крак ръка.

— Чудех се колко време ще ти отнеме, докато стигнеш до този извод.

Разбира се, Уейлрън го бе разбрал много преди него. Беше толкова прозорлив. По-добре беше да не разговарят за това. Но искаше да чуе мнението на епископа по един законов въпрос.

— Кралят изобщо не е разрешавал пазар в Кингсбридж, нали?

— Доколкото знам със сигурност, не е.

— Значи Филип нарушава закона.

Уейлрън сви кокалестите си, загърнати в черно рамене.

— Доколкото това значи нещо, да.

Уейлрън изглеждаше незаинтересован, но Уилям настоя.

— Трябва да бъде спрян.

Уейлрън се усмихна превзето.

— Не можеш да се справиш с него като с крепостник, който е омъжил дъщеря си без разрешение.

Уилям почервеня. Епископът упоменаваше един от греховете, които току-що бе изповядал.

— Как може човек да се справи с него тогава?

Уейлрън помисли.

— Пазарите са прерогатив на краля. В по-мирни времена сигурно щеше лично да се заеме с това.

Уилям се изсмя презрително. Колкото и да беше умен, Уейлрън не познаваше краля толкова добре като него.

— Дори в мирно време нямаше да ми благодари, ако му се оплачех за някакво си незаконно тържище.

— Ами, наместникът му, който решава местните проблеми, е шерифът на Шайринг.

— И какво може да направи той?

— Би могъл да внесе писмено обвинение срещу приората в дворцовия съд.

Уилям поклати глава.

— Точно това е последното, което искам. Съдът ще наложи глоба, приоратът ще я плати и пазарът ще продължи да съществува. Почти все едно да му се даде позволение.

— Бедата е, че всъщност няма основания да се откаже на Кингсбридж да има пазар.

— Как да няма! — възмути се Уилям. — Отнема търговията от пазара в Шайринг.

— Шайринг е на цял ден път от Кингсбридж.

— И хората ще си го извървяват пътя.

Уейлрън отново сви рамене. Уилям забеляза, че го прави, когато е несъгласен.

— Според традицията, човек трябва да хаби до една трета ден за ходене до пазара, една трета ден на пазара и още една трета, за да се върне у дома си. Следователно, един пазар служи на хората ако е на една трета ден път, което се смята за седем мили. Ако два пазара са на повече от четиринайсет мили разстояние един от друг, обхватът им не се застъпва. Шайринг е на двайсет мили от Кингсбридж. Според това правило Кингсбридж има право на пазар и кралят би трябвало да му го даде.

— Кралят прави каквото на него му харесва — кипна Уилям, но беше притеснен. Не беше знаел за това правило. Поставяше приор Филип в по-силна позиция.

— Все едно — каза Уейлрън, — няма да се разправяме с краля, ще се разберем с шерифа. — Помълча намръщен. — Шерифът би могъл просто да заповяда на приората да не поддържа неразрешен пазар.

— Загуба на време — отвърна Уилям пренебрежително. — Кой обръща внимание на заповед, неподкрепена със заплаха?

— Филип би могъл.

Уилям не го повярва.

— Че защо да го прави?

По тънките устни на Уейлрън заигра язвителна усмивка.

— Не съм сигурен дали бих могъл да ти го обясня ясно. Филип вярва, че законът трябва да е върховната власт.

— Глупава идея. Кралят е върховната власт.

— Казах, че едва ли ще го разбереш.

Снизходителната му ирония подразни младия мъж. Той стана и отиде до прозореца. Погледна навън и видя на билото на близкия хълм изкопите, където Уейлрън бе започнал да строи замък преди четири години. Беше се надявал да изплаща строежа от дохода от графство Шайринг. Филип бе осуетил плановете му и сега тревата бе израснала отново върху могилите пръст, а сухата яма бе запълнена с храсти калина. Уилям си спомни, че епископът се беше канил да строи с камъка от кариерата на граф Шайринг. Сега я владееше Филип. Разсъди на глас:

— Ако имах кариерата, можех да я използвам като залог и да заема пари да събера войска.

— А защо не си я върнеш? — запита Уейлрън.

Уилям поклати глава.

— Опитах веднъж.

— И Филип те изигра. Но там вече няма монаси. Можеш да пратиш едно отделение да изгони каменоделците.

— А как да спра Филип да си я върне като предишния път?

— Вдигаш висока ограда около кариерата и оставяш постоянна охрана.

Беше възможно, помисли си алчно Уилям. И щеше да реши проблема му с един удар. Но какъв бе мотивът на Уейлрън да му даде този съвет? Майка му го бе предупредила да внимава с безскрупулния епископ. „Единственото, което трябва да знаеш за Уейлрън Бигод е, че всичко, което прави, е внимателно пресметнато. Нищо спонтанно, нищо нехайно, нищо небрежно, нищо повърхностно. И най-вече, нищо от щедрост.“ Това бяха думите й. Но Уейлрън мразеше Филип и се беше заклел да не му позволи да построи катедралата си. Това бе достатъчен мотив.

Обърна се и го погледна замислено. Кариерата на Уейлрън беше в застой. Беше станал епископ много млад, но Кингсбридж бе незначителна и бедна епархия, а Уейлрън със сигурност възнамеряваше да я използва като трамплин към по-висши постове. Само че приорът, а не епископът, печелеше богатство и слава. Уейлрън гаснеше в сянката на Филип също като Уилям. И двамата имаха основание да искат да го унищожат.

Уилям за пореден път реши да надмогне ненавистта си към Уейлрън заради собствените си дългосрочни интереси.

— Добре. Това би могло да се получи. Но ако Филип се оплаче на краля?

— Ще кажеш, че си го направил като наказание за неразрешеното тържище.

Уилям кимна.

— Всякакво извинение ще свърши работа, стига да се върна във войната с достатъчно голяма войска.

Очите на Уейлрън блеснаха злобно.

— Имам чувството, че Филип не ще може да я построи тая катедрала, ако му се наложи да купува камък на пазарна цена. А спре ли да строи, Кингсбридж би могъл да западне. Това може да реши всичките ти проблеми, Уилям.

Уилям нямаше да прояви благодарност.

— Наистина го мразиш, нали?

— Стои ми на пътя — отвърна Уейлрън, но за миг Уилям успя да долови чистата ненавист зад хладното му пресметливо поведение.

Реши да се върне на по-практични неща.

— Там трябва да има трийсетина каменоделци, някои с жените и децата си.

— Е, и какво?

— Може да се стигне до кръвопролитие.

Уейлрън вдигна черните си вежди.

— Нима? Тогава ще ти дам опрощение.