Кен Фолет
Устоите на Земята (40)

II

В Уеърхам Алиена намери кораб. Когато бе пътувала до Франция с баща си, още като момиче, се бяха качили на един от норманските военни кораби. Представляваха дълги и тесни съдове с извити нагоре в остри върхове бордове отпред и отзад. Имаха редици с гребла от двете страни и четвъртито кожено платно. Корабът, който щеше да я превози до Нормандия, приличаше на онези военни кораби, но беше по-широк в средата и по-дълбок, за да поема товар. Беше пристигнал от Бордо и тя гледа как босоногите моряци разтоварват бурета с вино за мазетата на богаташите.

Разбираше, че трябва да остави бебето, но мисълта разбиваше сърцето й. Всеки път щом го погледнеше, си повтаряше на ум всички основания и за пореден път решаваше, че трябва да замине. Но все едно, не искаше да се раздели с него.

Елън беше дошла с нея до Уеърхам. Тук Алиена се бе запознала с двама монаси от абатство Гластънбъри, които отиваха да посетят свои имоти в Нормандия. С кораба щяха да пътуват още трима души: млад скуайър, който беше прекарал три години при свой английски роднина и сега се връщаше при родителите си в Тулуза, и двама млади зидари, които бяха чули, че на другия бряг надниците са по-високи, а момичетата — по-хубави. На заранта, когато трябваше да отплават, всички чакаха в пристанищната пивница, докато екипажът натовари кораба с тежките слитъци калай от Корнуол. Зидарите изпиха няколко големи халби с ейл, но не изглеждаха да са пияни. Алиена гушна бебето и заплака тихо.

Най-сетне корабът бе готов за тръгване. Здравата сива кобила, която Алиена бе купила в Шайринг, никога не беше виждала море и отказа да пристъпи по мостчето, но скуайърът и двамата монаси въодушевено се притекоха на помощ и успяха да издърпат животното на борда.

Сълзите я заслепяваха, когато подаде бебето си на Елън. Тя го пое, но рече:

— Не можеш да направиш това. Сбърках, че те посъветвах.

Алиена се разплака още повече.

— Но Джак е там. Не мога да живея без Джак, знам го. Трябва да го потърся.

— О, да. Не те съветвам да се откажеш от пътуването. Но не можеш да оставиш бебето си. Вземи го с теб.

Думите я изпълниха с толкова благодарност, че сълзите й потекоха неудържимо.

— Наистина ли мислиш, че ще е наред?

— Той беше толкова щастлив по целия път дотук. Останалата част от пътуването няма да е много по-различна. А и не харесва много козето мляко.

Капитанът ги подкани:

— Хайде, дами, приливът се обръща.

Алиена взе бебчето си и целуна Елън.

— Благодаря ти. Толкова съм щастлива.

— На добър час и лек път.

Обърна се и притича по мостчето на кораба.

Поеха веднага. Алиена помаха, докато Елън се смали на точица на кея. Докато отплаваха от Пуул Харбър, заваля. Горе нямаше навес, затова Алиена седна в трюма с конете и товара. Частта от палубата, на която седяха гребците над нея, не я предпазваше напълно от дъжда, но можеше поне да опази сухо бебето в наметалото си. Люшкането на кораба изглежда му подейства добре и то скоро заспа. Щом се стъмни и корабът хвърли котва, Алиена се присъедини към монасите в молитвите им. След това подремваше и се будеше, седнала с бебето в прегръдката си.

Слязоха в Барфльор на другия ден и тя си намери подслон в най-близкото градче, Шербург. Там прекара още ден, като обикаляше из града, говореше с ханджии и строители и разпитваше дали си спомнят за един млад английски зидар с огнено червена коса. Никой не го помнеше. Имаше много рижи нормандци, тъй че можеше и да не са го забелязали. Или можеше да е слязъл на друго пристанище.

Алиена не беше се залъгвала, че ще открие толкова скоро следите на Джак, но все пак бе обезсърчена. На следващия ден се отправи на юг. Тръгна на път с един продавач на ножове, веселата му дебела жена и четирите им деца. Движеха се доста бавно, но тя бе доволна, че язди с тях, защото така пестеше силите на кобилката си, а тя трябваше да я носи дълго. Въпреки сигурността от пътуването със семейство, Алиена пазеше острия нож с дългото острие, стегнат под ръкава й. Нямаше вид на богата: дрехите й бяха топли, но не скъпи, а конят й беше издръжлив, но не и от буйните. Стараеше се да държи по няколко монети в кесийката и не показваше на никого тежкия пояс с парите, стегнат на кръста й под ризата. Кърмеше бебето дискретно, за да не гледат непознати мъже гърдите й.

Същата вечер се въодушеви неимоверно от добрия си късмет. Спряха в едно селце на име Лесей и там Алиена срещна един монах, който живо си спомняше за млад английски зидар, който се бил възхитил на революционно новото ребърчато засводяване в храма на абатството. Алиена ликуваше. Монахът дори си спомни как Джак споменал, че е слязъл в Онфльор, което обясняваше защо не бе оставил следа в Шербург. Макар да беше преди година, отецът говореше словоохотливо за Джак и явно бе очарован от него. Това, че разговаряше с човек, който го е виждал, я окуражи. Потвърждаваше, че е на верен път.

После остави монаха и легна да поспи на пода в къщата за гости на абатството. Докато се унасяше, сгуши бебето плътно до себе си и му прошепна в розовото ушенце:

— Ще намерим тати.

 

 

Бебето се разболя в Тур.

Градът беше богат, мръсен и многолюден. Около зърнените силози край река Лоара гъмжеше от плъхове. Беше пълно с поклонници. Тур беше традиционната отправна точка за поклонението до Компостела. Освен това наближаваше празника на Свети Мартин, първия епископ на Тур, и много хора бяха дошли в абатството, за да посетят гробницата му. Мартин бе прочут с това, че срязал наметалото си на две и дал половината на гол просяк. Заради празника хановете и приютите в града бяха претъпкани. Алиена се принуди да наеме каквото може и отседна в порутена пристанищна кръчма, държана от две престарели сестри, които едва кретаха и не можеха да я поддържат чиста.

Отначало не се задържаше много в квартирата си. С бебето на ръце обикаляше по улиците и разпитваше за Джак. Скоро разбра, че градът непрекъснато е пълен с толкова гости, че ханджиите не можеха да запомнят посетителите си и отпреди седмица, тъй че нямаше смисъл да ги пита за човек, който може да е бил тук преди година. Но се отбиваше на всеки строеж, за да пита дали са наемали млад английски зидар с рижа коса, на име Джак. Никой не го помнеше.

Постепенно се разочарова. Нищо не беше чула за него от Лесей. Ако се беше придържал към плана си да стигне до Компостела, почти със сигурност щеше да е бил в Тур. Започна да се опасява, че може да е променил намеренията си.

Отиде в църквата на Свети Мартин като всички, а там видя екип строители, заети с ремонтни работи. Издири майстора строител, дребен и сприхав мъж с оредяла коса и го попита дали е наемал един английски зидар.

— Англичани не наемам никога — сряза я той грубо, преди да е довършила въпроса си. — Английските зидари са калпави.

— Този е много добър — настоя тя. — И говори добре френски, тъй че може да не сте разбрал, че е англичанин. Има рижа коса…

— Не, не съм го виждал — прекъсна я майсторът грубо и й обърна гръб.

Алиена се върна в квартирата си потисната. Да се държат безпричинно грубо с нея бе доста обезсърчаващо.

През нощта имаше болки в стомаха и изобщо не можа да поспи. На другия ден й беше много зле, за да излезе навън и прекара целия ден в лежане в леглото в пивницата, в компанията на речната воня, лъхаща през прозорчето и миризмите на разлято вино и изгоряла кухненска мазнина, просмукващи се до горния етаж. На другата сутрин бебето се разболя.

Събуди я с плача си. Не беше обикновеният лаком, настойчив рев, а тънък и немощен плач. Имаше същият разстроен стомах като нейния, но имаше и треска. Обикновено живите му сини очи бяха стиснати от болка, ръчичките му се бяха стегнали в юмручета. Кожата му беше зачервена и на петна.

Никога не беше боледувал досега и тя не знаеше какво да прави.

Даде му гърдата си. Бебето засмука жадно замалко, после проплака отново и пак засмука. Млякото преминаваше право през него и не му носеше утеха.

В кръчмата работеше една мила млада слугиня и Алиена я помоли да отиде до абатството и да й купи светена вода. Помисли дали да потърси лекар, но те винаги пускаха кръв на хората, а не вярваше, че ще помогне на бебчето, ако му се пусне кръв.

Момичето се върна с майка си, която запали букет сухи билки в една желязна купа. Пуснаха лютив дим, който сякаш попи лошите миризми в стаичката.

— Бебето ще е жадно — давай му да суче колкото може по-често — рече тя. — Самата ти трябва да пиеш много течности, за да имаш достатъчно мляко. Нищо повече не мога да направя.

— Ще се оправи ли? — попита Алиена с тревога.

Жената я погледна съчувствено.

— Не знам, скъпа. Докато са толкова малки, човек не знае. Обикновено преживяват такива неща. Понякога — не. Първото ли ти е?

— Да.

— Просто помни, че винаги можеш да имаш други.

„Но това е бебето на Джак, а аз загубих Джак“. Затаи мислите си, благодари на жената и й плати за билките.

Щом приключиха, смеси светената вода с обикновена, натопи чист парцал в нея и охлади главата на сина си.

Докато денят течеше, състоянието му като че ли се влоши. Алиена му даваше гърдата си щом заплачеше, пееше му, докато лежеше буден и го разхлаждаше със светената вода, докато спеше. Сучеше непрекъснато, но на пресекулки. За щастие, имаше много мляко — винаги беше имала. Самата тя все още беше зле и продължаваше да я кара на сух хляб и разредено вино. Докато часовете се точеха, намрази стаята, в която беше, с голите й, оплюти от мухи стени, грубия дъсчен под, разхлопаната врата и жалкото прозорче. Имаше точно четири мебела: паянтовото легло, трикрако столче, окачалка за дрехи и голям свещник на пода с три върха, но само една свещ.

Щом се стъмни, слугинята дойде и запали свещта. Погледна бебето, което лежеше на леглото, махаше с ръчички, риташе и проплакваше жално.

— Горкото същество — промълви тя. — Не разбира защо му е зле.

Алиена се премести от столчето на леглото, но остави свещта да гори, за да може да вижда детето. През нощта и двамата задрямваха по малко и се будеха. Малко преди разсъмване дишането му стана плитко и то спря да плаче и да мърда.

Алиена заплака тихо. Беше изгубила следите на Джак, а бебенцето й щеше да умре тук, в къща пълна с непознати, в един град далече от дома. Никога нямаше да има друг Джак и никога нямаше да си има друго бебе. Може би и тя щеше да умре. Така щеше да е най-добре.

На разсъмване духна свещта и потъна в изтощен сън.

Силен шум от долния етаж я стресна и събуди. Слънцето се беше вдигнало и речният бряг под прозореца гъмжеше от хора. Бебето лежеше съвсем неподвижно, с кротко отпуснато най-сетне личице. Страхът я стегна за гърлото. Опипа гърдите му: не беше нито горещо, нито студено. Пое си уплашено дъх. После бебчето въздъхна дълбоко и отвори очи. Алиена едва не припадна от облекчение.

Вдигна го, притисна го до себе си и то започна да реве гладно. Разбра, че отново е добре: температурата му бе спаднала и нямаше болки. Сложи го на гърдата си и то жадно засука. Вместо да се извърне след няколко глътки продължи, а когато едната гърда се пресуши, изсука и другата. След това потъна в дълбок, доволен сън.

Алиена разбра, че и нейните симптоми са минали, макар да се чувстваше изцедена. Спа до бебето до обед, после го накърми отново. След това слезе в гостилницата и се нахрани с козе сирене, пресен хляб и малко бекон.

Навярно светената вода на Свети Мартин беше оправила бебето. Следобеда се върна до гробницата на светеца, за да му се отблагодари.

Докато беше в голямата църква на абатството, гледаше работещите строители и си мислеше за Джак, който може би все пак щеше да види сина си. Зачуди се наново дали се бе отклонил от пътя си. Може би работеше в Париж, дялаше камъни за някоя нова катедрала там. Докато мислеше за него, погледът й мерна една нова конзола, която строителите вграждаха. Беше издялана във фигура на мъж, който крепи тежестта на колоната на гърба си. Ахна. Без сянка на съмнение разбра веднага, че изкривената, изтерзана от болка фигура е изваяна от Джак. Значи е бил тук!

С разтуптяно сърце се приближи към работещите.

— Онази конзола — каза задъхано. — Мъжът, който я извая, беше англичанин, нали?

Отвърна й един стар работник със счупен нос.

— Точно тъй — Джак Фицджак я направи. Не бях виждал такова нещо в живота си.

— Кога е бил тук? — попита Алиена. Затаи дъх, докато старецът почесваше посивялата си глава изпод мазната шапка.

— Преди около година трябва да беше. Не се задържа дълго, обаче. Майсторът не го хареса. — После сниши глас. — Джак беше прекалено добър, ако искаш да знаеш истината. Засрами майстора. Затова трябваше да се махне. — Сложи пръст на устата си в знак да си остане между тях.

— Каза ли къде отива? — попита Алиена възбудено.

Старецът погледна бебето.

— Детето май е негово, ако косата говори нещо.

— Негово е, да.

— Дали Джак ще се зарадва ако го види, как мислиш?

Сигурно си мислеше, че Джак бяга от нея, осъзна тя. Засмя се.

— О, да! Ще се радва да ме види.

Той сви рамене.

— Каза, че отива към Копмостела, ама знае ли човек.

— Благодаря ви! — извика тя щастлива и за изумление на стария мъж го целуна по бузата.

 

 

Пътищата на поклонниците от цяла Франция се събираха в Остабат, в подножията на Пиренеите. Групата от двайсетина поклонници, с които пътуваше Алиена, набъбна до седемдесет. Бяха с подути крака, но весела тумба: заможни граждани, други, които навярно бягаха от правосъдието, няколко пияници, монаси и духовници. Божиите хора бяха тръгнали от благочестивост, но повечето от останалите като че ли просто бяха решили да си прекарат добре времето. Говореха на няколко езика, между които фламандски, германски диалект и южен френски. При все това си общуваха свободно и докато прехвърляха заедно планините пееха, играеха всевъзможни игри, разказваха си истории, завързаха се и няколко любовни връзки.

За жалост, след Тур Алиена не намери повече хора, които да помнят Джак. Само че по пътя през Франция нямаше толкова много менестрели, колкото си беше представяла. Един от фламандските пилигрими, пътувал на същото поклонение и преди я увери, че откъм испанската страна на планините щяло да има много повече от тях.

Оказа се прав. В Памплона Алиена се окуражи, когато един странстващ певец си спомни, че е говорил с млад англичанин с рижа коса, който разпитвал за баща си.

Докато уморените пилигрими продължаваха бавно през северна Испания към крайбрежието, срещна още няколко пътуващи музиканти, повечето от които помнеха Джак. С нарастваща възбуда осъзна, че според всички той отивал към Компостела: никой не беше го срещал по обратния път.

А това означаваше, че все още е там.

Докато тялото й се изтощаваше все повече от изнурителния път, духът и се вдигаше и в последните дни от пътуването едва сдържаше оптимизма си. Беше посред зима, но времето бе топло и слънчево. Бебето, вече на шест месеца, беше здраво и щастливо. Чувстваше се уверена, че ще намери Джак.

Пристигнаха на Коледа.

Продължиха право към катедралата и стигнаха за литургията. Естествено храмът беше претъпкан с хора. Алиена обикаляше и обикаляше между тълпите от богомолци, взираше се в лицата, но Джак го нямаше тук. Разбира се, той изобщо не беше набожен. Всъщност не ходеше никога на църква, освен за работа. Докато си намери подслон, се бе стъмнило. Легна си, но не можа да заспи от възбуда, след като знаеше, че Джак може би е само на няколко крачки от нея и още утре щеше да го види, да го целуне и да му покаже бебето му.

Стана още призори. Бебето долови нетърпението й и засука раздразнено, като хапеше зърната й с венците си. Изми го припряно и излезе навън, носейки го в ръцете си.

Докато крачеше по прашните улици, очакваше да види Джак на всеки ъгъл. Колко изумен щеше да е, щом я зърнеше! И колко зарадван! Само че не го видя по улиците и започна да търси по приютите. Щом хората тръгнаха по работа, се зае да обикаля по строежите и да разпитва зидарите. Знаеше думите „зидар“ и „червенокос“ на кастилския диалект, а и жителите на Компостела бяха свикнали с чужденци, тъй че се справяше. Но не намери и следа от Джак. Започна да се безпокои. Някои хора трябваше да го знаят, разбира се. Не беше от тези, които ще минат незабелязано, а и трябваше да е живял тук от няколко месеца. Също тъй си отваряше очите за характерните му ваяния, но никъде не видя от тях.

Някъде преди обед се срещна с една червендалеста жена на средна възраст, кръчмарка, която говореше френски и помнеше Джак.

— Хубаво момче… твой ли е? Е, никое от тукашните момичета не извади късмет с него. Беше тук лятото, но не се задържа дълго, жалко. А и не пожела да каже къде отива. Харесваше ми. Ако го намериш, дай му една голяма целувка от мен.

Алиена се върна в стаичката си, легна и се загледа в тавана. Бебето замрънка, но този път не му обърна внимание. Беше капнала от умора, разочарована и натъжена за дома. Не беше честно: проследила го беше чак до Компостела, а той бе заминал някъде другаде!

След като не беше се върнал към Пиренеите, а на запад от Компостела нямаше нищо, освен ивица бряг и океан, стигащ чак до края на света, Джак трябваше да е заминал още по на юг. Трябваше да поеме отново на път, на сивата си кобила и с бебето на ръце, в сърцевината на Испания.

Зачуди се колко ли още трябваше да се отдалечи от родния край, преди да свърши поклонничеството й.

 

 

Джак прекара деня на Коледа с приятеля си Рашид Алхарун в Толедо. Рашид беше покръстен сарацин, който трупаше богатство с внос на подправки от Изтока, най-вече пипер. Срещнаха се на неделната литургия в голямата катедрала, а после тръгнаха да походят през тесните улици и пъстрия базар към квартала на богатите.

Къщата на Рашид бе съградена с изумително бял мрамор, около двор с фонтан. Сенчестите аркади на двора напомняха на Джак за портиците в приората на Кингсбридж. В Англия те пазеха от вятъра и дъжда, но тук предназначението им бе да разхлаждат под палещото слънце.

Рашид и гостите му седяха на възглавнички на пода и хапваха от ниска маса. Мъжете се обслужваха от жените и дъщерите им, както и от хубави млади слугини, чието място в домакинството бе някак съмнително: като християнин, Рашид можеше да има само една жена, но Джак подозираше, че тихомълком пренебрегва неодобрението на Църквата към конкубинките.

Жените бяха най-привлекателната гледка в гостоприемния дом на Рашид. Всички бяха красиви. Съпругата му бе грациозна и изящна, с гладка тъмнокафява кожа, лъскава черна коса и топли кафяви очи, дъщерите му — нейни по-крехки и слабички копия. Бяха три. Най-голямата беше обещана на друг гост на трапезата, сина на търговец на коприна в града.

— Моята Рая е идеалната дъщеря — заговори Рашид, докато тя обикаляше около масата с голяма купа с благоуханна вода, за да натопят гостите ръцете си в нея. — Грижовна е, послушна и красива. Жозеф е щастлив мъж. — Годеникът кимна признателно за добрия късмет, който е извадил.

Втората дъщеря беше горда, високомерна дори. Похвалите, с които засипаха сестра й, сякаш я възмутиха. Погледна отвисоко Джак, докато му сипваше някакво питие в бокала от медна кана.

— Какво е това? — попита я той.

— Ментов ликьор — отвърна му тя презрително. Не й харесваше, че го обслужва, защото бе дъщеря на голям човек, а той — безпаричен скитник.

Тази, която най-много харесваше Джак, беше Айша, третата дъщеря. През трите месеца, откакто беше тук, я бе опознал доста добре. Беше на петнайсет или шестнайсет години, мъничка, пъргава и винаги усмихната. Макар да беше с три-четири години по-млада от него, не се държеше детински. Имаше енергичен и любопитен ум. Задаваше му безкрайни въпроси за Англия и различния начин на живот там. Често пъти се надсмиваше на социалните порядки в Толедо — превзетостта на арабите, придирчивостта на евреите и лошия вкус на християнските новобогаташи — и понякога караше Джак да се захласне от смях. Макар да беше най-младата, изглеждаше най-малко невинната от трите: нещо в начина, по който го поглеждаше, щом се наведеше до него, за да постави блюдото със сварените с ароматни подправки скариди на масата, безпогрешно издаваше разпуснат нрав. Тя улови погледа му и подхвърли „Ментов ликьор“, в съвършено подражание на надутата й сестра, и Джак прихна. Когато беше с Айша, често пъти можеше да забрави Алиена за часове.

Но когато бе извън тази къща, Алиена завладяваше ума му така, сякаш я беше оставил едва вчера. Спомените му за нея бяха болезнено ярки, макар да не беше я виждал от повече от година. Можеше да си спомни всяко нейно изражение: засмяна, замислена, подозрителна, притеснена, зарадвана, изненадана и — най-яркото от всички — страстна. Нямаше как да забрави тялото й. Все още можеше живо да си спомни извивката на гръдта й, допира на меката й кожа между бедрата, вкуса на целувката й и мириса на възбудата й. Постоянно копнееше за нея.

За да се изцери от този безполезен копнеж, често пъти си мислеше какво ли прави в този момент Алиена. Виждаше я в ума си как смъква ботушите на Алфред в края на деня, сяда да се храни с него, целува го, прави любов с него и поднася гърдата си на бебето, което също прилича на Алфред. Тези видения го терзаеха, но от това копнежът му към нея не ставаше по-малък.

Днес, в деня на Коледа, Алиена щеше да опече лебед и да го украси с перата за трапезата, а за пиене щеше да има горещ посет, направен от ейл, яйца, мляко и индийско орехче. Храната пред него сега едва ли можеше да е по-различна. Имаше блюда с агнешко със странни подправки, от които устата се овлажняваше, ориз с ядки и салати, полети с лимонов сок и зехтин. На Джак му беше отнело доста време, докато свикне с испанската кухня. Никога не сервираха големите плешки телешко, свински крачета и сърнешки бут, без които нито едно пиршество не беше пълно в Англия; нито ядяха дебели резени хляб. Нямаха тучните пасища за големи стада добитък или богатата почва, на която да садят ниви с полюшваща се пшеница. Местните компенсираха сравнително малките количества месо, като го готвеха с огромно въображение, с всякакви видове подправки, а вместо вездесъщия английски хляб ядяха разнообразни зеленчуци и плодове.

Джак живееше в Толедо с малка група английски духовници. Бяха част от международна общност на учени, която включваше евреи, мюсюлмани и араби християни. Англичаните бяха заети с превеждането на трудове по математика от арабски на латински, тъй че да могат да се четат от християните. Сред тях цареше атмосфера на трескава възбуда, докато откриваха и проучваха съкровищницата на арабското знание и бяха приели радушно Джак като ученик: допускаха в кръга си всеки, който разбираше делото им и споделяше ентусиазма им. Приличаха на селяни, трудили се години наред, за да откопчат шепа зърно от бедна почва и изведнъж са се преместили в богата черноземна долина. Джак беше изоставил строителството, за да изучи математиката. Все още не му се налагаше да работи за пари: духовниците с охота му предлагаха леглото и храната, от които имаше нужда, а щяха и ново расо и сандали да му осигурят, ако му потрябваха.

Рашид беше един от благодетелите им. Международен търговец, той боравеше с много езици и беше космополитен във възгледите си. У дома си говореше на кастилски, езика на християнска Испания, наместо мозарабски^[1]. Всички в семейството му също тъй говореха френски, езика на норманите, които бяха важни търговци. Макар да беше делови човек, имаше мощен интелект и разностранни интереси. Обичаше да обсъжда с учени техните теории. Беше започнал да харесва Джак веднага и младежът обядваше в дома му по няколко пъти в седмицата.

Сега, щом започнаха да се хранят, Рашид го запита:

— На какво ни научиха философите тази седмица?

— Аз четох Евклид.

Евклидовата „Елементи на геометрията“ бе една от първите преведени книги.

— Евклид е странно име за арабин — каза Исмаил, братът на Рашид.

— Той е бил грък — обясни Джак. — Живял е преди раждането на Христа. Трудът му бил изгубен от римляните, но съхранен от египтяните — затова е стигнал до нас на арабски.

— А сега англичани я превеждат на латински! — каза Рашид. — Това ме развеселява.

— Но какво научи? — попита Жозеф, годеникът на Рая.

Джак помисли. Трудно беше за обяснение. Постара се да го представи нагледно.

— Пастрокът ми, строителят, ме научи да извършвам някои операции в геометрията: как да разделям линия точно на две, как да чертая прав ъгъл и как да начертая един квадрат в друг така, че по-малкият да е с половината площ от по-големия.

— Какво е предназначението на тези умения? — прекъсна го Жозеф. В гласа му имаше презрителна нотка. Гледаше на Джак някак отгоре и беше ревнив заради вниманието, което Рашид му обръщаше в разговора.

— Тези операции са съществени в планирането на сгради — отговори учтиво Джак, преструвайки се, че не е забелязал тона на Жозеф. — Погледнете този двор. Площта на покритите аркади около краищата му е същата като откритата зона в средата. Повечето малки дворове са построени така, включително и портиците на манастирите. Така е, защото тези пропорции са най-приятни. Ако средата е по-голяма, ще прилича на пазар, а ако е по-малка ще изглежда, че има дупка в покрива. Но за да го направи точно, строителят трябва да може да начертае откритата част в средата така, че да е точно половината площ от цялото.

— Изобщо не го знаех! — възкликна Рашид тържествуващо. Най-обичаше да научи нещо ново.

— Евклид обяснява защо тези техники действат — продължи Джак. — Например, двете части на разделената линия са равни, защото образуват съответни страни на сходни триъгълници.

— Сходни ли? — попита Рашид.

— Означава съвсем еднакви.

— Аха. Разбирам.

Само че никой друг не разбираше, забеляза Джак.

Жозеф се намеси:

— Но ти си могъл да извършваш същите тези геометрични операции, преди да прочетеш Евклид. Тъй че не виждам с какво си станал по-добър сега.

Рашид възрази:

— За човек винаги е по-добре, когато разбира нещо!

— Освен това — каза Джак, — след като вече разбирам принципите на геометрията, може би ще успея да намеря решения на проблеми, които затрудняваха пастрока ми. — Чувстваше се обезсърчен от хода на разговора. Евклид беше дошъл за него като ослепителен блясък на проникновение, а не успяваше да предаде с думи възхитителната значимост на тези нови открития. Промени малко тактиката. — Най-интересен е методът на Евклид. Той взима пет аксиоми — самоочевидни истини — и логически извежда всичко останало от тях.

— Дай ми пример за аксиома — каза Рашид.

— Една права линия може да бъде продължена безкрайно.

— Не може — възрази Айша, която поднасяше на масата купа с фурми.

Гостите малко се стъписаха от намесата на момиче в спора, но Рашид великодушно се засмя: Айша беше любимката му.

— И защо не може? — попита той.

— Все трябва да свърши някога — отвърна тя.

— Но в твоето въображение може да продължи безкрайно — каза Джак.

— В моето въображение водата може да тече нагоре и кучетата да говорят на латински — не му остана длъжна тя.

Майка й влезе в стаята и чу разговора.

— Айша! — каза тя строго. — Вън!

Всички мъже се разсмяха. Айша направи физиономия и излезе навън. Бащата на Жозеф подхвърли:

— Който се ожени за нея, няма да му е лесно!

Засмяха се отново. Джак също, но после забеляза, че всички го гледат, сякаш шегата бе отправена към него.

След обяда Рашид им показа колекцията си от механични играчки. Имаше съд, в който човек можеше да смеси вода и вино, и те да се излеят след това разделено; удивителен задвижван от вода часовник, който отмерваше часовете на деня с невероятна точност; кана, която можеше да се допълва с течност без да прелива; и дървена статуетка на жена с очи, изработени от някакъв кристал, който попиваше вода в горещите часове на деня и след това я отделяше във вечерния хлад, тъй че изглеждаше все едно, че плаче. Джак споделяше възхищението на Рашид от тези играчки, но най го заинтригува плачещата статуетка, защото докато механизмите на другите се оказаха прости, след като бяха обяснени, то никой не разбираше как действа статуетката.

Следобеда седяха в аркадите около двора, играеха различни игри, дремеха или си бъбреха лениво. Джак съжаляваше, че няма и той такова голямо семейство, със сестри, чичовци и зетьове, със семеен дом, в който всички да могат да идват на гости, и високо уважавано положение в някой малък град. Изведнъж си спомни разговора с майка си в нощта, когато тя го избави от наказателната килия на приората. Беше я попитал за роднините на баща си и тя му бе казала „Да, имаше голямо семейство във Франция.“ „Имам си такова семейство някъде“, осъзна той. „Братята и сестрите на баща ми са мои чичовци и лели. Възможно е да имам братовчеди на моята възраст. Чудно, дали изобщо ще ги намеря някога?“

Чувстваше се без корен. Можеше да оцелее навсякъде, но нямаше свое място никъде по света. Представял се беше като каменоделец, строител, монах и математик, а не знаеше кой е истинският Джак. Понякога се чудеше дали не трябва да стане странстващ певец като баща си или скитащ разбойник като майка си, без семейство и без цел в живота.

Игра на шах с Жозеф и спечели. След това при тях дойде Рашид и рече:

— Дай ми стола си, Жозеф — искам да чуя повече за Евклид.

Жозеф послушно отстъпи стола на бъдещия си тъст и се отдалечи — вече се беше наслушал предостатъчно за Евклид. Рашид седна и заговори на Джак:

— Приятно ли ти е?

— Гостоприемството ти е несравнимо — отвърна вежливо Джак. Беше научил изисканите маниери в Толедо.

— Благодаря, но имах предвид заниманията ти над Евклид.

— Да. Но май не успях да обясня важността на тази книга. Виждаш ли…

— Мисля, че разбирам — каза Рашид. — Също като теб обичам знанието заради самото него.

— Да.

— Но все пак, всеки мъж трябва да си има препитание.

Джак не схвана връзката и изчака Рашид да поясни. Но домакинът му се отпусна, притворил очи — явно се наслаждаваше на блажената тишина. Зачуди се дали не го упреква затова, че не е захванал някой занаят и по някое време отрони:

— Мисля да се върна към строителството един ден.

— Добре.

Джак се усмихна.

— Когато напуснах Кингсбридж на коня на майка ми, с инструментите на пастрока ми в окачена през рамото ми торба, мислех, че има само един начин да се строи църква: дебели стени с кръгли арки и малки прозорци, увенчани с дървен таван или кръгъл каменен свод. Катедралите, които видях по пътя си от Кингсбридж до Саутхемптън не ме научиха на нещо по-различно. Но Нормандия промени живота ми.

— Мога да си представя — отвърна сънено Рашид. Не прояви особен интерес, тъй че Джак си припомни онези дни в мълчание. Няколко часа след като беше слязъл в Онфльор, разглежда църквата на абатството Жюмиеж. Беше най-високият храм, който бе виждал някога, но иначе имаше обичайните кръгли арки и дървен таван — освен катедралния съвет, където абат Урсо беше построил революционен каменен таван. Вместо гладко непрекъснато кубе или нагънат оребрен свод, този таван беше с ребра, които тръгваха нагоре от върховете на колоните и се събираха в най-високата точка на покрива. Ребрата бяха дебели и здрави, а триъгълните сектори между тях — тънки и леки. Монахът, който пазеше зданието, обясни на Джак, че така е по-лесно да се строи: първо се вдигали ребрата, а секторите между тях били по-прости за направа. Този тип свод също така беше по-лек. Монахът се надяваше да чуе от него за някакви нововъведения в Англия и Джак трябваше да го разочарова. Но явното му одобрение на ребърчатото засводяване го зарадва и монахът му каза, че в Лесей, недалече от Жюмиеж, имало църква с изцяло оребрен свод.

На другия ден Джак отиде до Лесей и прекара целия следобед, загледан с възхита в таванския свод. Най-удивителното в него, реши накрая той, бе в това как ребрата, спускащи се от върха на тавана към капителите над колоните сякаш придаваха драматизъм на начина, по който таванът се носеше от най-яките елементи. Ребрата придаваха видима логика на сградата.

След това пътува на юг до областта Анжу, където се нае да работи по ремонта на абатската църква в Тур. Без проблеми успя да убеди майстора строител да го вземе за пробен срок. Инструментите, които притежаваше показваха, че е зидар, а след един ден работа майсторът се увери, че е добър. Хвалбата му пред Алиена, че може да си намери работа навсякъде по света, не беше съвсем суетна.

Между наследените от Том инструменти имаше и един линеал. Само майсторите строители имаха такива и когато разбраха, че Джак го има, попитаха го как е станал майстор на толкова ранна възраст. Първото му намерение беше да признае, че не е майстор, но след това реши да каже, че е. В края на краищата бе ръководил добре строежа в Кингсбридж като монах и можеше да чертае планове не по-зле от Том. Но майсторът, за когото работеше, се притесни като разбра, че е наел възможен свой съперник. Един ден Джак предложи промяна на монаха, надзираващ строежа и начерта на пода това, което имаше предвид. Така започнаха неприятностите му. Майсторът строител се убеди, че Джак иска да му отнеме поста. Започна да намира недостатъци в работата му и му възложи монотонната задача да дяла прости каменни блокове.

Скоро Джак отново тръгна на път. Отиде в абатството Клуни, главния щаб на монашеската империя, разпръснала се из целия християнски свят. Тъкмо орденът на Клуни беше наченал и подкрепял вече придобилото широка известност поклонничество до гробницата на свети Иаков в Компостела. По целия път до Компостела имаше църкви, посветени на светията и манастири на ордена в Клуни, които да обслужват пилигримите. След като баща му е бил странстващ певец по този път, изглеждаше вероятно да е посетил и Клуни.

Но се оказа, че не е. В Клуни нямаше странстващи певци. Там Джак не научи нищо за баща си.

Все пак пътят ни най-малко не се оказа напразен. Всяка арка, която Джак беше виждал до момента, в който пристъпи в църквата на Клуни, беше полукръгла. И всеки тавански свод беше или с форма на тунел като дълга редица от закръглени арки, прилепени една към друга, или оребрени като пресечната точка на два тунела. Арките в Клуни не бяха полукръгли.

Издигаха се до остър връх.

Имаше островърхи арки в главните аркади. Оребрените сводове на страничните крила имаха островърхи арки. И — най-удивителното от всичко — над нефа имаше каменен таван, който можеше да се опише единствено като изострен куполест свод. Винаги го бяха учили, че един кръг е силен, защото е съвършен и една закръглена арка е яка, защото е част от кръг. Щеше да си помисли, че островърхите арки са слаби. Всъщност монасите го увериха, че островърхите арки са значително по-силни от старите кръгли. Църквата в Клуни като че ли го доказваше, защото въпреки голямата тежест на камъка в островърхия й свод, той беше много висок.

Джак не се задържа дълго в абатството. Продължи на юг по пътя на пилигримите, като се отклоняваше всеки път, щом му хрумнеше. В ранното лято по целия маршрут имаше странстващи певци, в по-големите градчета или край манастирите на ордена от Клуни. Декламираха разказите си в стихове пред тълпите от пилигрими пред църкви и светилища, понякога си акомпанираха на цигулка, точно както му беше казала Алиена. Заговаряше всеки от тях и го питаше дали е познавал Джак Шеърбърг. Всички казваха „не“.

Църквите, които виждаше по пътя си през южна Франция и северна Испания, продължаваха да го изумяват. Всички бяха много по-високи от английските катедрали. Някои от тях имаха обрамчени кръгли сводове. Обръчите, извиващи се от колона до колона през свода на църквата позволяваха да се строи на етапи, просвет след просвет, вместо всичко наведнъж. Освен това променяха облика на храма. Изтъквайки разделенията между просветите, те показваха, че сградата представлява низ от еднакви части, като нарязан хляб. А това налагаше ред и логика над огромното вътрешно пространство.

В Компостела пристигна в средата на лятото. Не беше знаел дотогава, че на света има толкова горещи места. Сантяго се оказа поредната изумително висока църква, а нефът, който все още се строеше, също беше с оребрен кръгъл свод. Оттам продължи още на юг.

Кралствата на Испания бяха доскоро под сарацинска власт. Всъщност по-голямата част от страната на юг от Толедо бе все още под мюсюлманско господство. Видът на сарацинските сгради възхити Джак с високите прохладни интериори, с аркадите и ослепително белите каменни зидове. Но най-интересното откритие за него бе, че за мюсюлманската архитектура бяха характерни и оребреното засводяване, и островърхите арки. Навярно от това французите бяха почерпили новите си идеи.

Никога повече нямаше да работи на друг храм като катедралата в Кингсбридж, мислеше си той, докато седеше отпуснат в топлия испански следобед, заслушан в смеха на жените, отекващ смътно някъде от вътрешността на голямата прохладна къща. Все още му се искаше да построи най-красивата катедрала на света, но нямаше да е онова масивно, тромаво, наподобяващо крепост здание. Искаше му се да приложи новите техники, оребрените сводове и изострените арки. Само че нямаше да ги приложи точно по начина, използван досега. Нито една от църквите, които бе видял досега, не въплъщаваше максимално откриващите се възможности. В ума му започна да се оформя представата за нов храм. Подробностите бяха смътни, но цялостното усещане бе много силно: виждаше просторно, ефирно здание със слънчевата светлина, изливаща се от огромните й прозорци и сводесто кубе, толкова високо, че сякаш стига до небесата.

— На Жозеф и Рая ще им трябва къща — заговори изведнъж Рашид. — Ако би се хванал да я построиш, бързо ще последва друга работа.

Джак се изненада. Не беше помислял досега за строене на къщи.

— Смяташ ли, че ще искат аз да им построя къщата?

— Биха могли.

Последва ново дълго мълчание, през което Джак се опита да си представи живота си като строител на къщи за богати търговци в Толедо.

Най-сетне Рашид като че ли се събуди напълно. Изправи се и отвори широко очи.

— Харесваш ми, Джак — заговори той. — Честен човек си и разговорите с теб са стойностни, нещо, което трудно бих могъл да кажа за повечето хора, които съм срещал. Надявам се да останем приятели завинаги.

— Аз също — отвърна Джак, малко изненадан от това признание.

— Аз съм християнин, тъй че не държа жените си под ключ като повечето ми събратя мюсюлмани. От друга страна съм арабин, което означава, че не им позволявам съвсем… да ме прощаваш, волностите, присъщи за други жени. Позволявам им да се запознават и разговарят с гости мъже в къщата. Позволявам дори да завързват приятелства. Но в момента, в който приятелството започне да съзрява в нещо повече — което е напълно естествено между млади хора — очаквам мъжът да направи официален ход. Всичко друго би било оскърбление.

— Разбира се — отвърна Джак.

— Знаех, че ще го разбереш. — Рашид се изправи и отпусна свойски ръка на рамото на Джак. — Така и не бях благословен със син. Но ако имах, мисля, че щеше да е като теб.

— Но по-мургав, надявам се — отвърна без да му мисли Джак.

Рашид го погледна озадачено за миг, а после избухна в смях, стряскайки другите гости на двора.

— Да! — отвърна той весело. — По-мургав! — И влезе в къщата разсмян.

Другите гости започнаха да си тръгват. Джак остана да седи сам, замислен над казаното му току-що в захладяващия късен следобед. Бяха му предложили сделка — нямаше съмнение за това. Ако се оженеше за Айша, Рашид щеше да го лансира като строител на богатите хора в Толедо. Имаше и предупреждение: ако не възнамерява да се жени за нея, да стои настрана. Хората в Испания имаха по-изтънчени маниери от англичаните, но можеха да се изразяват ясно, щом се наложи.

Когато Джак се замисляше над положението си, понякога му изглеждаше невероятно. „Аз ли съм това?“ — казваше си. „Това ли е Джак Джаксън, незаконен син на мъж, когото са обесили, отраснал в леса, чирак зидар, избягал монах? Наистина ли ми предлагат красивата дъщеря на богат арабски търговец, с гарантиран поминък отгоре на това като строител, в този прелестен град? Твърде хубаво звучи, за да е истина. И при това момичето дори ми харесва!“

Слънцето залязваше и дворът потъна в сянка. Бяха останали само двама — той и Жозеф. Тъкмо се чудеше дали тази ситуация е нагласена, когато се появиха Рая и Айша, за да докажат, че е. Въпреки строгостта, с която уж се гледаше на физическата близост между момичета и млади мъже, майка им знаеше точно какво става, а най-вероятно и Рашид. Щяха да позволят няколко мига интимност на младите. След това, преди да са стигнали до нещо по-сериозно, майката щеше да излезе на двора, преструвайки се на ядосана и да заповяда на момичетата да се приберат.

От другата страна на двора Рая и Жозеф веднага започнаха да се целуват. Джак се вдигна от стола си, щом Айша се приближи. Носеше дълга до пода бяла рокля от египетски памук, тъкан, каквато Джак не беше виждал, преди да дойде в Испания. По-мека от вълна и по-тънка от лен, тя прилепваше по краката на Айша докато се движеше, а белият й цвят сякаш блестеше на сумрачната привечерна светлина. От нея кафявите й очи изглеждаха почти черни. Застана пред него, усмихна се дяволито и го попита:

— Какво ти каза той?

Джак се досети, че има предвид баща си.

— Предложи да ме устрои като строител на къщи.

— Що за зестра е това! — възмути се тя. — Не мога да го повярвам. Можеше поне да ти предложи пари.

Традиционното сарацинско увъртане не й беше по сърце, забеляза Джак развеселен. Откровеността й му подейства ободрително.

— Не мисля, че ми се иска да строя къщи — отвърна той.

Айша изведнъж стана сериозна.

— Харесваш ли ме?

— Знаеш, че те харесвам.

Тя пристъпи напред, вдигна лицето си, затвори очи, изправи се на пръсти и го целуна. Ухаеше на мускус и амбра. Отвори устата си и езикът й пробяга игриво между устните му. Ръцете й го обгърнаха почти неволно. Дланите му се отпуснаха на кръста й. Памукът бе много тънък: почти все едно, че докосваше голата й кожа. Тя взе ръката му и я вдигна към гърдата си. Тялото й беше тънко и стегнато, а гръдта й — малка, с мъничко твърдо зрънце на върха. Задиша тежко, докато се възбуждаше. Джак се стъписа, щом усети ръката й, движеща се между краката му. Стисна зърното й между пръстите си. Тя изохка и се отдръпна от него задъхана. Той отпусна ръце.

— Нараних ли те? — прошепна й.

— Не!

За миг си помисли за Алиена и изпита угризение. След това осъзна колко е глупаво. Защо трябваше да се чувства виновен, че изменя на жена, която се е омъжила за друг?

Айша го погледа за миг. Беше почти тъмно, но той все пак видя, че лицето й е пламнало от страст. Вдигна отново ръката му и я върна на гърдата си.

— Направи го пак, но по-силно — прошепна настойчиво.

Намери зърното й и се наведе да я целуне, а тя издърпа главата си назад и загледа лицето му, докато я галеше. Стисна я лекичко, а след това се подчини и защипа по-силно. Тя се изви назад, тъй че плоските й гърди изпъкнаха и зърната й набръчкаха тъканта на роклята. Джак наведе глава към гръдта й. Устните му се стегнаха около зърното й през плата. После импулсивно го хвана между зъбите си и захапа. Чу рязкото й вдишване.

Усети как Айша потръпна в прегръдката му. Вдигна главата му от гърдата си и я притисна до своята. Зацелува го пламенно, все едно че искаше да покрие лицето му с устните си, придърпа тялото си към неговото и заиздава накъсани, изпълнени с томителна страст гърлени звуци. Беше възбуден, смутен и дори малко уплашен: никога не бе изпитвал такова нещо. Помисли си, че всеки момент ще изригне. Тогава ги прекъснаха.

Гласът на майка й доехтя от вратата.

— Рая! Айша! Прибирайте се вътре веднага!

Айша вдигна очи към него, задъхана. След миг го целуна отново и силно притисна устните си в неговите, докато го заболя.

— Обичам те — изсъска му и се отдръпна. Побягна към къщата.

Джак се загледа след нея. Рая я последва с малко по-спокойна крачка. Майка им хвърли осъдителен поглед към него и Жозеф, влезе след момичетата и затръшна вратата след себе си. Джак остана зяпнал в затворената врата и зачуден какво трябваше да означава всичко това.

Жозеф прекоси двора и го извади от унеса.

— Такива красиви момичета са — и двете! — подхвърли му и намигна заговорнически.

Джак кимна разсеяно и тръгна към портата. Жозеф закрачи до него. Щом излязоха навън през арката, един слуга изскочи от сенките и затвори вратата зад тях.

— Неприятното с годежа е — заговори Жозеф, — че накрая те боли между краката. — Джак не отвърна. — Можем да прескочим до Фатима да го облекчим. — „При Фатима“ беше публичният дом. Въпреки сарацинското му име, почти всички момичета бяха светлокожи, а малкото арабски курви струваха много скъпо. — Искаш ли да дойдеш? — попита Жозеф.

— Не. Моята болка е друга. Лека нощ.

Отдалечи се бързо. Компанията на Жозеф не беше особено приятна, меко казано, а и настроението му тази вечер беше вгорчено.

Нощният въздух го разхлади, докато се връщаше към колежа, където в спалното го чакаше твърдият нар. Чувстваше, че е изправен пред повратен момент. Предлагаха му живот на безметежност и охолство. Трябваше само да забрави Алиена и да зареже мечтата си да построи най-красивата катедрала на света.

Същата нощ сънува как Айша го посещава. Голото й тяло лъщеше от благовонно масло и тя се отърка в него, но не му позволи да се люби с нея.

Когато се събуди на заранта, беше взел решението си.

 

 

Слугите не склониха да пуснат Алиена в къщата на Рашид Алхарун. Сигурно приличаше на просякиня, помисли си тя, докато стоеше пред вратата в прашната си туника и опърпани ботуши, с бебето на ръце.

— Кажете на Рашид Алхарун, че търся неговия приятел Джак Фицджак от Англия — каза им тя на френски, без да знае дали тъмнокожите слуги можеха да разберат и една дума. Замърмориха си на някаква сарацинска реч, след което един от слугите, висок мъж с черна като въглен кожа и коса като руното на черна овца влезе в къщата.

Не я свърташе на място, както се бяха вторачили другите слуги в нея. Така и не беше се научила на търпение, дори и в това безкрайно поклонничество. След разочарованието й в Компостела бе продължила по пътя през вътрешността на Испания до Саламанка. Никой там нямаше спомен за червенокос млад мъж, който се интересува от катедрали и странстващи певци, но един добронамерен монах й каза, че в Толедо имало общност от учени хора от Англия. Надеждата изглеждаше смътна, но Толедо не беше много далече по прашния път, тъй че Алиена продължи.

Тук я чакаше ново болезнено разочарование. Да, Джак беше пребивавал тук — какъв късмет! — но вече си беше заминал. Догонваше го: вече беше само на месец след него. Но и този път никой не знаеше накъде е тръгнал.

В Компостела можеше да предположи, че трябва да е заминал на юг, защото тя бе дошла от изток, а на север и на запад имаше море. Тук, за жалост, съществуваха повече възможности. Можеше да е тръгнал на североизток обратно към Франция, на запад към Португалия или на юг до Гренада, а от испанското крайбрежие можеше да е взел кораб за Рим, Тунис, Александрия или Бейрут.

Алиена бе решила да се откаже от търсенето, ако не намереше ясен знак накъде е заминал. Беше смъртно уморена и много далече от дома. Не бяха й останали почти никаква енергия или решимост и нямаше да може да издържи без нещо повече от смътна надежда за успех. Готова беше да си тръгне обратно към Англия и да се опита да забрави Джак завинаги.

От бялата къща излезе друг слуга. Беше облечен в по-скъпи дрехи и говореше френски. Изгледа я нащрек, но й заговори учтиво:

— Приятелка сте на господин Джак?

— Да, стара приятелка от Англия. Бих искала да поговоря с Рашид Алхарун.

Слугата погледна бебето.

— Роднина съм на семейството на Джак — каза Алиена. Не беше лъжа: в качеството си на отхвърлена съпруга на доведения му брат, двамата бяха все пак роднини.

Слугата отвори по-широко портата.

— Елате с мен, моля.

Алиена пристъпи вътре с благодарност. Ако я бяха върнали оттук, щеше да е краят на пътя й.

Тръгна след слугата през прелестен вътрешен двор, покрай плискащ фонтан. Зачуди се какво ли бе привлякло Джак в дома на този богат търговец. Едва ли беше приятелство. Дали Джак бе декламирал истории в стихове сред тези сенчести портици?

Влязоха в къщата. Беше разкошен дом, с високи и прохладни стаи, с подове от камък и мрамор, пищно резбовани мебели с богата тапицерия. Минаха през две арки и дървена врата и Алиена остана с чувството, че може би са влезли в женските покои. Слугата й даде знак с ръка да изчака и се покашля тихо.

След миг в стаята с плавна походка влезе висока сарацинка в черна роба, вдигнала крайчеца на дрехата пред устата си в поза, която щеше да е оскърбителна на всеки език. Погледна Алиена и проговори на френски:

— Коя сте вие?

Алиена се стегна, изпъна рамене и отвърна с цялото възможно високомерие:

— Лейди Алиена, дъщеря на покойния граф на Шайринг. Доколкото разбирам, имам удоволствието да разговарям с жената на Рашид, продавача на пипер. — В тази игра едва ли можеше да й се опре някой.

— Какво искате тук?

— Дойдох да се видя с Рашид.

— Той не приема жени.

Алиена разбра, че не може да разчита на съдействие от тази жена. Само че нямаше къде другаде да отиде, затова продължи да опитва.

— Би могъл да приеме близка на Джак.

— Джак съпруг ли ви е?

— Не… Той ми е девер.

Жената не й повярва. Като повечето хора сигурно предположи, че е забременяла от Джак, след това я е изоставил и тя го преследва, за да го принуди да се ожени за нея и да поддържа детето.

Домакинята се извърна и извика на някого на непонятен за Алиена език. След миг в стаята влязоха други три жени. По външността им личеше, че са й дъщери. Заговори им на същия език и трите се втренчиха в Алиена. Забъбриха помежду си. Името Джак се повтаряше често в думите им.

Почувства се унизена. Беше готова да се завърти на пети и да си излезе, но това означаваше да се откаже напълно от търсенето си. Тези ужасни хора бяха последната й надежда. Алиена повиши глас, за да прекъсне разговора им и каза:

— Къде е Джак?

Искаше й се да прозвучи властно, но за жалост излезе повече на молба.

Дъщерите се смълчаха.

— Не знаем къде е той — каза майката.

— Кога го видяхте за последен път?

Жената се поколеба. Не искаше да отговори, но и нямаше как да се престори, че не знае кога го е видяла за последен път. Отвърна с неохота:

— Напусна Толедо ден след Коледа.

Алиена се усмихна с усилие.

— Помните ли да е казал накъде ще тръгне?

— Казах ви, не знам къде е.

— Може би е казал нещо на съпруга ви.

— Не е.

Алиена се отчая. Усещаше интуитивно, че жената все пак знае нещо. Но беше ясно, че няма да го разкрие. Изведнъж се почувства безкрайно уморена и безсилна. Заговори със сълзи на очи:

— Джак е бащата на детето ми. Мислите ли, че ще иска да види сина си?

Най-малката от трите дъщери понечи да й отвърне, но майка й я прекъсна. Двете си заговориха бързо и разгорещено: майка и дъщеря имаха еднакво пламенен нрав. Но накрая дъщерята отстъпи и замълча.

Алиена изчака, но нищо повече не й казаха. Четирите само я гледаха. Несъмнено бяха враждебно настроени, но също тъй обзети от такова любопитство, че не бързаха да я отпратят. Само че нямаше смисъл да се задържа повече. Трябваше просто да си тръгне, да се върне в квартирата си и да се приготви за дългия път обратно до Кингсбридж. Пое си дълбоко дъх и промълви спокойно и хладно:

— Благодаря за гостоприемството ви.

Майката намери малко благоприличие да се почувства засрамена.

Алиена напусна стаята.

Слугата чакаше отвън. Тръгна до нея и я придружи през къщата. Тя избърса сълзите от очите си. Чувстваше се непоносимо обезсърчена от това, че цялото й пътуване се проваля заради злобата на една жена.

Слугата я поведе през двора. Щом стигнаха до портата, тя чу зад себе си забързани стъпки. Обърна се и видя най-младата дъщеря, затичана след нея. Спря се и изчака. Слугата изглеждаше притеснен.

Момичето беше нисичко, стройно и много хубаво, със златисто смугла кожа и тъмни, почти черни очи. Носеше бяла дреха и Алиена се почувства прашна и мърлява. Заговори й на завален френски:

— Ти обичаш ли го?

Алиена се поколеба. Осъзна, че не й е останало повече достойнство за губене и призна:

— Да, обичам го.

— Той обича ли те?

Канеше се да отвърне с „да“, но си даде сметка, че не беше го виждала повече от година.

— Обичаше ме.

— Мисля, че още те обича.

— Какво те кара да ми го кажеш?

Очите на момичето се насълзиха.

— Исках го за себе си. И почти го бях спечелила. — Погледна бебето. — Рижа коса и сини очи. — Сълзите потекоха по гладките й кафяви страни.

Алиена я зяпна. Това обясняваше враждебния прием. Майката искаше да ожени Джак за това момиче. Не можеше да е на повече от шестнайсет, но имаше женствена фигура и излъчваше чувственост, което й придаваше вид на по-голяма. Зачуди се какво точно се беше случило между тях.

— „Почти“ си го спечелила?

— Да — отвърна момичето предизвикателно. — Знаех, че ме харесва. Сърцето ми се скъса, когато си тръгна. Но сега разбирам. — Изгуби самообладание и лицето й помръкна от тъга.

Алиена можеше да намери съчувствие в себе си към жена, която е обичала Джак и го е загубила. Докосна момичето по рамото, за да го утеши. Но имаше нещо по-важно от състраданието.

— Слушай. Знаеш ли къде отиде той? — попита настойчиво.

Момичето вдигна очи и кимна, хлипайки.

— Кажи ми!

— Париж.

Париж!

Душата й заликува. Върнала се беше на дирята. Париж бе далече, но по-голямата част от пътя й беше познат. А Джак бе само на месец пред нея. Почувства се обнадеждена. „Ще го намеря най-сетне“, каза си тя. „Знам, че ще го намеря!“

— За Париж ли тръгваш сега? — запита момичето.

— О, да. Стигнах чак до тук и няма да се спра тепърва. Благодаря ти, че ми каза… благодаря ти.

— Искам той да е щастлив — отвърна тя простичко.

Слугата пристъпваше нервно на място. Като че ли се боеше, че ще се въвлече в неприятности заради това. Алиена я попита:

— Нещо друго каза ли той? Кой път ще хване или изобщо нещо, което би могло да ми помогне?

— Иска да иде в Париж, защото някой му казал, че там строят красиви църкви.

Алиена кимна. Можеше да се досети за това.

— И взе плачещата дама.

Алиена не разбра.

— Плачещата дама ли?

— Баща ми му даде плачещата дама.

— Дама?

Момичето поклати глава.

— Не знам подходящите думи. Дама. Плаче. От очите.

— Имаш предвид картина? Нарисувана дама?

— Не разбирам — отвърна тя и се озърна притеснено през рамо. — Трябва да ходя.

Каквото и да беше тази плачеща дама, не изглеждаше особено важно.

— Благодаря ти, че ми помогна — каза Алиена.

Момичето се наведе и целуна бебето по челото. Сълзите й закапаха по пълничките му бузки. После вдигна очи към Алиена.

— Съжалявам, че не съм на твоето място.

Обърна се и затича обратно към къщата.

 

 

Квартирата на Джак бе на „Рю дьо ла Бушери“, в едно предградие на Париж на левия бряг на Сена. На разсъмване той оседла коня си. В края на улицата зави надясно и мина през порталната кула, която пазеше Пти Пон, моста, водещ към островния град сред реката.

Дървените къщи от двете страни си издаваха над краищата на моста. В празнините между къщите имаше каменни скамейки, където сутрин прочути учители провеждаха класове на открито. Мостът отведе Джак на „Жувери“, главната улица на острова. Пекарните покрай улицата бяха затрупани със студенти, купуващи закуската си. Той си взе питка, пълнена с печена змиорка.

Свърна наляво срещу синагогата, после надясно покрай кралския дворец и прекоси Гран Пон, големия мост, който извеждаше до десния бряг. Малките добре съградени дюкяни на сарафите и златарите от двете страни отваряха за търговия. В края на моста мина през друга портална кула и навлезе в рибния пазар, където вече бе оживено. Мина през гъстото множество и продължи по разкаляния път към градчето Сен Дени.

Още в Испания беше чул от един пътуващ зидар за абат Сюжер и новия храм, който той строеше в Сен Дени. Докато се придвижваше през Франция тази пролет и работеше тук и там за няколко дни, щом привършеше парите, чуваше често да се споменава за Сен Дени. Изглежда строителите прилагаха и двете техники, оребреното засводяване и островърхите арки, и съчетанието бе изумително.

Пътува повече от час през ниви и лозови насаждения. Пътят не беше постлан с камък, но имаше милиарии^[2]. Подмина хълма на Монмартр с рухналия римски храм на върха му и след това продължи надолу през селото Клинякур. На три мили след Клинякур стигна до малкото, защитено с крепостна стена градче Сен Дени.

Дени бил първият епископ на Париж. Обезглавили го на Монмартр, а след това тръгнал през околностите, понесъл отсечената си глава в ръце дотук, където най-сетне бе паднал. Благочестива жена го погребала и над гроба му бил издигнат манастир. Църквата се бе превърнала в гробно място за кралете на Франция. Сегашният абат, Сюжер, беше могъщ и амбициозен човек, който бе реформирал манастира и понастоящем осъвременяваше църковния храм.

Джак навлезе в градчето, спря коня си насред пазара и се загледа в западната фасада на църквата. Нищо революционно нямаше тук. Беше си традиционна старомодна фасада с близначни кули и три врати с кръгли арки. Допаднаха му агресивно изпъкващите навън колони от стената, но не бе яздил цели пет мили, за да види това.

Върза коня си на едно от перилата пред църквата и се приближи. Скулптурата около трите портала беше доста добра: одухотворени, прецизно изваяни фигури. Влезе вътре.

Непосредствената промяна беше тук. Преди същинския неф имаше ниско предверие или нартекс. Щом Джак отправи поглед нагоре, го обзе възбуда. Тук строителите бяха използвали оребреното засводяване и острите арки едновременно, и той забеляза мигновено, че двете техники се съчетават съвършено: изяществото на островърхата арка се подсилваше от ребрата, следващи линията й.

Имаше и още нещо. Между ребрата, вместо обичайния пълнеж от натрошени камъни и хоросан, строителят беше поставил дялани камъни като в стена. Поради това, че беше по-здрав, пластът камъни вероятно можеше да е по-тънък и следователно по-лек, осъзна Джак.

Докато гледаше нагоре, извивайки врат докато го заболя, установи още една забележителна характеристика на това съчетание. Две островърхи арки с различни широчини можеше да бъдат направени така, че да стигат до една и съща височина само с напасване извивката на арката. Това придаваше повече симетричност на просвета. Със закръглени арки това не можеше да се постигне, разбира се: височината на една полукръгла арка винаги беше половината от ширината й, така че широката арка трябваше да е по-висока от тясната. Това означаваше, че в правоъгълен просвет тесните арки трябваше да започват по-високо на стената от началото на широките арки, тъй че върховете им да са на едно и също ниво и таванът да е равен. Резултатът винаги бе асиметричност. Тук този проблем беше премахнат.

Наведе глава, за да отпочине вратът му. Изпитваше възторг като току-що коронован крал. Точно така щеше да построи своята катедрала.

Загледа се в главния корпус на църквата. Самият кораб явно беше доста стар, макар и сравнително дълъг и широк: беше построен преди много години, не от сегашния майстор и беше съвсем традиционен. Но долу под купола като че ли имаше стъпала — несъмнено водеха към криптата и кралските гробници — и още стъпала нагоре към канцела. Създаваше се впечатление, че канцелът се рее във въздуха малко над пода. От този ъгъл структурата оставаше скрита от ярката слънчева светлина, която струеше от източните прозорци дотолкова, че Джак предположи, че стените трябва да са недовършени и че слънцето грее през отворите.

Тръгна по южното крило, за да стигне точно под купола. Когато се приближи до канцела усети, че му предстои да види нещо изключително. Слънчевата светлина наистина беше обилна, но таванският свод изглеждаше цял и в стените нямаше празнини. Когато Джак излезе от крилото и пристъпи, видя, че слънцето струи през редици от високи прозорци, някои от които с цветно стъкло. Те изпълваха пространството на храма с топлина и светлина. Не можеше да проумее как са постигнали толкова много прозоречно пространство: сякаш имаше повече прозорци, отколкото стена. Беше изумен. Как можеше да е направено това, ако не с помощта на магия?

Изпита суеверен трепет, докато се изкачи по стъпалата, водещи към канцела. Спря се горе на стълбището и се взря примижал в обърканата плетеница от лъчи разноцветна светлина и камък пред него. Бавно го осени, че беше виждал нещо подобно преди, но във въображението си. Това бе храмът, който беше мечтал да строи, с просторните прозорци и извисени сводове, здание от светлина и въздух, което сякаш се крепи на магия.

След миг съзерцание го видя по друг начин. Всичко изведнъж си дойде на мястото и в мигновено прозрение Джак разбра какво бяха направили абат Сюжер и строителят му.

Принципът на оребреното засводяване бе в това, че таванът се конструираше със скелет от няколко здрави ребра, а празнините между тях се запълваха с лек материал. „Приложили са този принцип към цялата сграда.“ Стената на канцела се състоеше от няколко здрави колони, свързани с прозорци. Аркадата, отделяща канцела от страничните му крила, не представляваше стена, а низ от колони, свързани с изострени арки, оставящи широки пространства, през които светлината от прозорците можеше да пада в средата на църквата. Самото крило бе разделено на две от редица тънки колони.

Тук островърхите арки бяха съчетани с оребреното засводяване, както и в нартекса, но вече бе ясно, че нартексът е бил предпазливо изпитване на новата технология. В сравнение с това нартексът беше масивен и груб, ребрата и корнизите му — прекалено тежки, арките му — твърде малки. Тук всичко беше тънко, леко, деликатно и въздушно. Простите извити корнизи бяха тесни, а колоните — дълги и тънки.

Всичко щеше да изглежда твърде крехко, за да стои право, ако ребрата не показваха толкова ясно, че тежестта на сградата се носи от стълбовете и колоните. Това тук бе видима демонстрация, че не е нужно едно голямо здание да е с дебели стени и масивни колони. Стига тежестта да е разпределена точно върху понасящия бремето скелет, останалото от сградата можеше да е олекотена стена, стъкло или празно пространство. Джак гледаше като омагьосан. Все едно, че беше омаян от любов. Евклид беше проникновение, но това бе повече от проникновение, защото беше и красиво. Имал беше видения за такъв храм, а сега го виждаше наяве, докосваше го, застанал под извисения му към небесата свод.

Тръгна като замаян по извития източен край, загледан в сводовете на двойното крило. Ребрата се извиваха над главата му като клони в гора от съвършени каменни дървета. Тук, както и в нартекса, пълнежът между ребрата бе от дялани камъни, свързани с хоросан, вместо по-лесният, но и по-тежък трошляк и хоросан. Външната стена на крилото имаше двойки големи прозорци с изострени върхове като островърхите арки. Революционната архитектура се допълваше съвършено от цветните витражи. Джак никога не беше виждал цветно стъкло в Англия, но във Франция се бе натъкнал на няколко примера. Само че в малките прозорчета на църква, съградена в стария стил, стъклото не можеше да постигне пълния си потенциал. Тук ефектът от слънцето, изсипващо се щедро през големите прозорци с яркоцветно стъкло бе повече от красив — беше омагьосващ.

Тъй като църквата бе закръглена в краищата, страничните крила се извиваха и събираха в източния край, образувайки полукръгъл проход. Джак обиколи целия полукръг, а после се обърна и тръгна обратно, все така изпълнен с възхита. Стигна до точката, откъдето бе тръгнал.

И там видя една жена.

Позна я.

Тя се усмихна.

Сърцето му спря.

 

 

Алиена заслони очи. Слънчевата светлина, струяща през прозорците на източния край на храма я заслепяваше. Като видение от лумналото многоцветие към нея тръгна фигура. Косата му сякаш беше от огън. Приближи се. Беше Джак.

Краката й отмаляха.

Той пристъпи и застана пред нея. Беше тънък, ужасно тънък и очите му блестяха, изпълнени с плама на неизразимо чувство. Гледаха се онемели за миг.

Най-сетне той промълви хрипливо:

— Наистина ли си ти?

— Да. — Гласът й излезе на шепот. — Да, Джак. Наистина съм аз.

Напрежението бе непоносимо и тя заплака. Той я прегърна и я притисна до себе си, с бебето в ръцете й помежду им, и я потупа по рамото с думите „Хайде, стига“, все едно, че утешава малко дете. Тя се отпусна на гърдите му, вдишвайки познатата миризма на каменна прах, чувайки скъпия му глас, докато я тешеше и сълзите й капеха на кокалестото му рамо.

После той я погледна в лицето и каза:

— Какво правиш тук?

— Теб търся.

— Търсиш мен? — промълви той невярващо. — Но… как ме намери?

Изтри сълзите от очите си и подсмръкна.

— Проследих те.

— Как?

— Разпитвах дали са те видели. Зидари най-вече, но и някои монаси, съдържатели на приюти.

Очите му се разшириха.

— Искаш да кажеш… била си в Испания?

Тя кимна.

— Компостела, после Саламанка, после — Толедо.

— От колко време пътуваш?

— Девет месеца вече.

— Но защо?

— Защото те обичам.

Изглеждаше съкрушен. Очите му се напълниха със сълзи. Прошепна:

— И аз те обичам.

— Наистина ли? Все още?

— О, да.

Беше искрен. Тя вдигна лицето си. Джак се надвеси над бебето и я целуна леко. Допирът на устните му върху нейните я замая.

Бебето проплака.

Тя прекъсна целувката, залюля го и то се укроти.

— Как се казва бебето? — попита Джак.

— Не съм го кръстила все още.

— Защо? Трябва да е на годинка вече!

— Исках да го обсъдя с теб.

— С мен? — Джак се намръщи. — А Алфред? Полага се на бащата да… — Замълча. — Чакай… той… е мой?

— Погледни го — каза му тя.

Джак погледна.

— Рижа коса… Трябва да е година и девет месеца, откакто…

Алиена кимна.

— Боже мой. — Джак беше изумен. — Моят син. — Преглътна с усилие.

Тя гледаше лицето му с тревога, докато той се мъчеше да осмисли новината. Щеше ли да види в сина си края на своята младост и свобода? Изражението му стана сериозно. Обикновено на един мъж му трябваха девет месеца, докато свикне с представата, че е баща. Джак трябваше да се справи с всичко това за миг. Погледна отново бебето и най-сетне се усмихна.

— Нашето бебе — каза той. — Толкова се радвам.

Алиена въздъхна щастливо. Най-после всичко беше наред.

Споходи го друга мисъл.

— А Алфред? Той знае ли…?

— Разбира се. Трябваше само да погледне детето. Освен това… — Тя се смути. — Освен това майка ти прокълна брака и Алфред така и не можа… знаеш… да направи каквото и да било.

Джак се изсмя грубо.

— Има справедливост все пак.

Не й хареса задоволството, с което го каза.

— За мен беше много тежко.

Лицето му бързо се промени.

— Съжалявам. Алфред какво направи?

— Когато видя бебето, ме изхвърли.

Лицето на Джак потъмня от яд.

— Нарани ли те?

— Не.

— Все пак е свиня.

— Радвам се, че ни изхвърли. Заради това тръгнах да те търся. И вече те намерих. Толкова съм щастлива, че не знам какво да правя.

— Била си много смела — каза Джак. — Още не мога да го проумея. Проследила си ме по целия път!

— Бих го направила отново.

Той я целуна отново. Някой зад тях каза на френски:

— Ако толкова настоявате да се държите неприлично в църква, останете в нефа, моля.

Беше някакъв млад монах.

— Моля за извинение, отче — каза Джак. Хвана я под мишницата. Слязоха по стъпалата и минаха през южния трансепт. — Бях монах известно време — заговори той. — Знам колко е тежко за тях да гледат как двама щастливи влюбени се целуват.

„Щастливи влюбени“, помисли си Алиена. „Това сме двамата“.

Минаха през храма и излязоха навън сред оживения пазар. Трудно й бе да повярва, че стои под лъчите на слънцето, а Джак е до нея. Щастието бе толкова голямо, че едва можеше да го понесе.

— Е — каза той. — Какво ще правим сега?

— Не знам — отвърна му тя с усмивка.

— Я да си вземем хляб и бутилка вино, да излезем сред полето и да обядваме там.

— Звучи като в рая.

Отидоха до хлебаря и до винаря, а след това взеха и калъп сирене от една млекарка на пазара. Много скоро вече яздеха извън селото през полята. Алиена трябваше непрекъснато да поглежда към Джак, за да се увери, че наистина е тук и язди до нея задъхан и усмихнат.

— Как се справя Алфред с ръководенето на строежа? — попита я той.

— О! Не съм ти казала! — Беше забравила преди колко време бе заминал той. — Имаше ужасна злополука. Покривът се срути.

— Какво! — Възклицанието му стресна коня и той заигра плашливо. Джак го успокои. — Как стана това?

— Никой не знае. Бяха покрили три просвета за Петдесетница и всичко се срути по време на службата. Беше ужасно — седемдесет и девет души загинаха.

— Това е ужасно — прошепна Джак с потрес. — Как го понесе приор Филип?

— Тежко. Общо взето е вдигнал ръце от строенето. Като че ли е изгубил цялата си енергия. Нищо не прави напоследък.

За Джак бе трудно да си представи Филип в такова състояние — винаги изглеждаше пълен с енергия и решимост.

— А с майсторите какво стана?

— Пръснаха се. Алфред сега живее в Шайринг, стои къщи.

— Кингсбридж трябва да е запустял.

— Запада. Става пак село, каквото си беше някога.

— Чудя се в какво е сбъркал Алфред — заразмишлява на глас Джак. — Онзи каменен свод изобщо не беше в първоначалните планове на Том. Но Алфред подсили контрафорсите, за да поемат тежестта, тъй че всичко би трябвало да е наред.

Новината го беше отрезвила и продължиха да яздят в мълчание. На около миля извън Сен Дени завързаха конете под сянката на един бряст и седнаха край зеленото жито до малко поточе, за да обядват. Джак удари глътка от виното и млясна шумно.

— Английското вино изобщо не може да се сравни с френското.

Отчупи от самуна хляб и го подаде на Алиена.

Тя развърза свенливо предницата на роклята си и поднесе зърното си на бебето. Улови погледа му и се изчерви. Покашля се и заговори, за да прикрие смущението си.

— Какво име би искал да му дадеш? — попита го притеснено. — Джак, може би?

— Не знам — отвърна той замислено. — Джак беше бащата, за когото така и не научих нищо. Може да е лош късмет, ако дадем на сина си същото име. Най-близкият човек, който ми е бил като баща, е Том Строителя.

— Би ли ти харесало да го наречем Том?

— Мисля, че да.

— Том беше толкова голям мъж. Какво би казал за Томи?

Джак кимна.

— Нека да е Томи.

Накърмил се до насита и в пълно неведение за важността на момента, Томи бе потънал в дълбок сън. Алиена го постави на земята със сгъната кърпа под главата му вместо възглавница. После погледна Джак. Чувстваше се неловко. Искаше й се да я люби точно тук и сега, на тревата, но беше сигурна, че ще се стъписа ако го помолеше. Затова само го гледаше и се надяваше.

— Ако ти кажа нещо — заговори той, — ще ми обещаеш ли, че няма да мислиш лошо за мен?

— Добре.

Погледна я смутено и каза:

— Откакто те видях, трудно мога да мисля за нещо друго, освен за голото тяло под роклята ти.

Тя се усмихна.

— Не мисля лошо за теб. Радвам се.

Загледа я жадно.

— Обичам, когато ме гледаш така — промълви тя.

Джак преглътна с пресъхнало гърло.

Тя протегна ръце и той се приближи и я прегърна.

Бяха минали почти две години от онзи единствен път, когато се бяха любили. В онова утро и двамата бяха опустошени от страст и угризение. Сега бяха само двама влюбени в зеленото поле. Алиена изведнъж се притесни. Щеше ли всичко да е наред? Ужасно щеше да е, ако след толкова време нещо се объркаше.

Легнаха един до друг на тревата и се целунаха. Тя затвори очи и въздъхна. Усети жадната му длан по тялото си, възбудата в слабините му. Целуна я по клепачите, после по връхчето на носа и прошепна:

— През цялото това време копнеех за теб, всеки ден.

Притисна го силно до себе си.

— Толкова се радвам, че те намерих.

Любиха се нежно и дълго под откритото небе, слънцето ги къпеше и потокът ромонеше до тях. А Томи спа през цялото време и се събуди чак когато всичко свърши.

 

 

Дървената статуя на дамата не беше плакала, откакто бе напуснал Испания. Джак не разбираше как действа и не му беше много ясно защо не плачеше извън родната си земя. Имаше обаче идея, че сълзите, които се появяваха на свечеряване, се причиняват от внезапното захлаждане на въздуха, а беше забелязал, че в земите на север залезите са по-плавни и подозираше, че проблемът е свързан с по-бавното настъпване на вечерта. Но все още държеше статуята. Беше доста обемиста, за да я носи навсякъде със себе си, но му беше спомен от Толедо и му напомняше за Рашид и — (макар да не го каза на Алиена) — за Айша също така. Но когато един каменоделец в Сен Дени поиска модел за статуя на Девата, Джак я донесе в ложата на зидарите и я остави там.

Абатството го беше наело да работи на подновяването на храма. Новият канцел, който така го беше смаял, не беше съвсем цял все още и трябваше да се довърши навреме за церемонията по освещаването на Еньовден. Но енергичният абат вече подготвяше пресъграждането на нефа в същия революционен стил и Джак бе нает за предварителната каменоделска работа.

Абатството му нае къща в селото и той се пренесе в нея с Алиена и Томи. През първата нощ в нея правиха любов няколко пъти. Животът им заедно като мъж и жена изглеждаше най-естественото нещо на света. След няколко дни Джак имаше чувството, че винаги са живели заедно. Никой не попита дали съюзът им е благословен от църквата.

Майсторът строител в Сен Дени бе може би най-великият зидар, когото Джак бе срещал някога. Докато довършваха новия канцел и се подготвяха за пресъграждането на нефа, Джак го наблюдаваше и попиваше всичко, което правеше той. Техническите нововъведения се оказаха негови, а не на абата. Сюжер като цяло подкрепяше нови идеи, но го интересуваше повече украсата, отколкото конструкцията на сградата. Любимият му проект бе новата гробница за мощите на Сен Дени и двамата му сподвижници, Рустик и Елевтерий. Реликвите се съхраняваха в криптата, но Сюжер замисляше да се изнесат горе в новия канцел, за да може да ги вижда целият свят. Трите ковчежета щяха да се положат в каменна гробница, облицована с черен мрамор. Горницата на саркофага представляваше миниатюрна църква, изработена от позлатено дърво, като в кораба и страничните крила на миниатюрата имаше три празни ковчежета, по едно за всеки от мъчениците. Гробницата щеше да се издига в средата на новия канцел, долепена до задната страна на новия висок олтар. Олтарът и основата на гробницата вече бяха на местата си, а миниатюрната църква беше в ложата на дърводелците, където усърден майстор грижливо позлатяваше дървото с драгоценната златна боя. Сюжер не беше от хората, които търпят половинчати неща.

Абатът беше великолепен организатор, забеляза Джак, докато подготовката за освещаването напредваше. Сюжер беше поканил всички особи с тежест и влияние, и повечето от тях бяха приели поканата, преди всичко кралят и кралицата на Франция и деветнадесет архиепископи и епископи, между които и архиепископът на Кентърбъри. Тези откъслечни новини стигаха до ушите на майсторите, докато работеха по църквата. Джак често пъти виждаше самия Сюжер в домотканото му расо да крачи из манастира и да раздава указания на ятото монаси, които пърхаха като патета след него. Напомняше му за Филип от Кингсбридж. Също като Филип, Сюжер произхождаше от бедно семейство и беше отгледан в манастира. Също като Филип бе реорганизирал финансите и затегнал управлението на манастирското имущество, тъй че да носи много повече доход. И също като Филип харчеше допълнителните средства за строителство. Също като Филип беше деен, енергичен и решителен.

Само дето Филип вече не беше нито едно от тези неща, според Алиена.

На Джак му беше трудно да си го представи. Един примирен Филип му изглеждаше нещо точно толкова невероятно, колкото един добронамерен Уейлрън Бигод. Само че Филип бе претърпял поредица от ужасни разочарования. Първо беше опожаряването на градчето. Джак потръпваше, щом си спомнеше онзи ужасен ден: пушека, страха, конниците с горящите факли и сляпата паника на изпадналата в истерия тълпа. Куражът може би бе напуснал Филип още тогава. Градчето със сигурност бе изгубило духа си след това. Джак го помнеше добре: атмосферата на страх и несигурност го беше загърнала като смътна, но ясно доловима миризма на развала. Филип несъмнено бе поискал церемонията с откриването на храма да е символ на нова надежда. А след като се бе превърнала в поредното бедствие, трябваше да се е предал.

Сега строителите си бяха заминали, пазарът — западнал, а населението се смаляваше. Младите хора започваха да се местят в Шайринг, според Алиена. Беше проблем само на духа, разбира се: приоратът все още имаше цялото си имущество, включително огромните стада овце, които носеха стотици фунтове сребро всяка година. Ако беше само въпрос на пари, то Филип със сигурност щеше да си позволи да поднови строителството в някаква степен. Нямаше да е лесно, несъмнено. Зидарите щяха да изпитват суеверен страх да работят на църква, която вече се е срутила веднъж. Щеше да е трудно и да се повдигне отново ентусиазмът на местните хора. Но главният проблем, ако се съдеше по думите на Алиена, беше, че Филип е изгубил волята си. Джак ужасно съжаляваше, че не може да направи нещо, за да си я върне.

Междувременно епископите, архиепископите, херцозите и графовете започнаха да пристигат в Сен Дени два-три дни преди церемонията. Всички знатни особи бяха поканени да разгледат зданието. Сюжер лично придружи най-видните гости, а по-низшите сановници бяха разведени от монаси или майстори. Всички бяха изумени от ефирността на конструкцията и смайващото въздействие на светлината, проникваща през многоцветното стъкло на огромните прозорци. И докато всеки важен църковен водач на Франция се наслаждаваше на гледката, Джак го осени мисълта, че новият стил ще се превърне в предмет на широко подражателство. Всъщност строителите, които можеха да заявят, че са работили на Сен Дени, щяха да бъдат много търсени. Идването му тук се оказваше умен ход, по-умен, отколкото си беше представял: многократно бе повишил възможността един ден сам да планира и построи катедрала.

Крал Луи пристигна в съботата, със съпругата си и майка си, и кралското семейство се настани в дома на абата. Тази нощ службите се пяха от свечеряване до разсъмване. На заранта вън пред храма имаше тълпа селяни и парижки граждани, очакващи онова, което обещаваше да се окаже най-грандиозното събиране на свети и велики особи, които повечето от тях щяха да видят в живота си. Джак и Алиена се присъединиха към множеството веднага след като Томи бе нахранен. Джак си помисли, че един ден ще каже на сина си: „Ти не го помниш, но когато беше още на годинка, аз видях краля на Франция.“

Купиха си хляб и сайдер за закуска и я изядоха, докато чакаха да започне зрелището. Публиката не бе допусната в храма, разбира се, и кралските войници ги държаха на разстояние, но всички порти бяха отворени и хората се трупаха на групи по местата, от които можеше да се гледа към вътрешността. Нефът беше пълен със знатни дами и господа. За щастие канцелът бе издигнат на няколко стъпки заради голямата крипта под него, тъй че Джак все пак можеше да вижда церемонията.

В другия край на нефа настъпи оживление и изведнъж всички благородници се поклониха. Над сведените им глави Джак видя влизащия крал от южния вход на храма. Не можеше да види лицето му, но пурпурът на туниката му грейна, когато мина под купола и коленичи пред главния олтар.

Веднага след него влязоха епископите и архиепископите. Всички бяха облечени в ослепително бели раса със златно везмо и всеки епископ носеше церемониален жезъл. Епископският жезъл беше уж проста пастирска гега, но толкова много от тях бяха украсени с приказни скъпоценни камъни, че цялата процесия искреше като планински поток на слънчевата светлина.

Всички тръгнаха бавно през храма и нагоре по стъпалата към канцела, след това заеха уговорените предварително места около купела, в който — Джак го знаеше, защото бе наблюдавал приготовленията — имаше няколко галона светена вода. Множеството затихна, докато молитвите се изредят и химните се изпеят. Тълпата започна да се изнервя, а Томи се отегчи. След това епископите отново тръгнаха в процесия.

Напуснаха храма от източната врата и се скриха в църковния двор за голямо разочарование на зрителите, но скоро след това излязоха от монашеските сгради и се подредиха пред църквата. Всеки епископ носеше малка метличка за ръсене и съд със светена вода, и докато вървяха и пееха, потапяха метличките във водата и пръскаха стените на храма. Тълпата се устреми напред, хората просеха благословия и посягаха да пипнат снежнобелите раса на светите мъже. Кралските войници започнаха да ги блъскат назад и да ги бият с тояги. Джак се задържа назад в тълпата — нито благословия му трябваше, нито тояга по главата.

Процесията продължи бавно покрай северната страна на храма и тълпата я последва, газейки през гробовете на манастирското гробище. Някои от зрителите бяха заели предвидливо позиции там и едва устояваха на напора на новодошлите. На няколко места се завърза бой.

Епископите подминаха северния притвор и продължиха в полукръг покрай източния край, новата част. Там бяха вдигнати работилниците на занаятчиите и възбудената тълпа се изсипа около колибите и навесите, заплашвайки да събори леките дървени постройки. Когато челото на процесията започна да влиза в абатството, по-буйните сред тълпата станаха още по-невъздържани и натиснаха напред. Кралските войници реагираха с още повече жестокост.

Джак започна да се притеснява.

— Не ми харесва това — каза на Алиена.

— Тъкмо се канех да ти го кажа. Хайде да се махаме от тази тълпа.

В този момент между кралските хора и група младежи отпред избухна свада. Войниците започнаха да ги налагат свирепо с тоягите, но младежите вместо да се уплашат и отстъпят, отвърнаха на боя. Последните епископи напръскаха припряно стените на канцела и побързаха да се приберат в църковния двор. Когато светите мъже се скриха, тълпата насочи вниманието си към войниците. Някой хвърли камък и удари един право в челото, мъжът падна и се разнесоха въодушевени викове. Ръкопашният бой се разрасна бързо, от западната фасада на храма притичаха още войници на помощ на другарите си.

Тълпата побесня.

Нямаше надежда в следващите няколко минути церемонията да отвлече вниманието на хората и безредието да спре. Джак знаеше, че епископите и кралят в този момент слизаха в криптата, за да вземат мощите на Сен Дени. Щяха да обиколят с тях портиците, но нямаше да ги изнесат навън. Духовниците повече нямаше да се покажат извън храма, преди литургията да свърши. Абат Сюжер не беше предвидил толкова голяма тълпа зрители, нито бе подготвил нещо, което да ги забавлява и разсея. Хората бяха недоволни и разгорещени — слънцето вече се беше вдигнало високо — и си търсеха отдушник.

Кралските мъже бяха въоръжени, но зрителите — не и в началото войниците надделяваха. Но после на някой му хрумна гениалната идея да нахлуят в занаятчийските сайванти за оръжия. Двама младежи изритаха вратата на зидарския навес и след малко се появиха навън, размахали чукове в ръцете си. Сред множеството имаше зидари и някои от тях се запровираха напред през човешката гмеж и се опитаха да ги спрат, но не можаха да устоят и бяха избутани настрана.

Джак и Алиена се опитваха да се измъкнат от тълпата, но хората зад тях напираха напред отчаяно и двамата се оказаха притиснати отвсякъде. Джак държеше Томи до гърдите си, пазеше гръбчето на бебето с лакти и беше покрил с длани главичката му, като в същото време се мъчеше да не се отдели от Алиена. Видя как някакъв дребен мъж с крадлив поглед и черна козя брада изскочи от зидарския навес, понесъл дървената статуя на плачещата дама. „Никога вече няма да я видя“, каза си Джак с тъга, но беше твърде зает да опази детето от натиска, за да се тревожи за кражбата.

След това разбиха сайванта на дърводелците. Майсторите се бяха отказали от всякаква надежда да опазят работилниците си и вече не се опитваха да спрат тълпата. Ковачницата се оказа твърде здрава, но освирепялата тълпа разби паянтовата стена на навеса на покривчиите и награби тежките остри сечива за сечене и коване на оловните плочи. Тогава Джак си помисли: „ще убият някого, докато всичко свърши.“

Въпреки усилията му, множеството го избута напред към северния притвор, където боят бе най-жесток. Същото сполетя и крадеца с черната брада, забеляза той: мъжът се опитваше да се измъкне с плячката си, притиснал дървената статуя до гърдите си както той държеше до себе си Томи, но напорът на тълпата също го избута напред.

Изведнъж го осени щастливо хрумване и Джак подаде Томи на Алиена с думите:

— Стой плътно до мен.

После сграбчи дребния крадец и задърпа статуята от него. Мъжът се възпротиви за миг, но Джак беше по-едър, а и крадецът вече се притесняваше повече да отърве кожата си, отколкото да опази плячката, тъй че я пусна бързо.

Джак вдигна статуята над главата си и завика:

— Благоговение и почит към Светата Майка! — В началото никой не му обърна внимание. После един-двама го загледаха. — Не докосвайте Светата Майка! — зарева той с цяло гърло. Хората около него започнаха плахо да се отдръпват и отвориха пространство. Джак се въодушеви. — Грях е да оскверниш образа на Девата! — Вдигнал статуята високо над главата си, тръгна напред към храма. Това току-виж свършило работа, помисли си той, обзет от надежда. Все повече и повече хора спираха да се бият, за да видят какво става.

Той се озърна през рамо. Алиена го следваше по петите — нищо друго не можеше да направи заради напора на тълпата. Но суматохата бързо затихваше. Тълпата вече се движеше напред с Джак и хората заповтаряха думите му с благоговеен трепет:

— Божията Майка… Дева Мария… сторете път за лика на Блажената Дева…

Искаха само зрелище и сега, след като Джак им го даваше, боят секна почти напълно, само с една-две дребни свади в най-отдалечените краища. Крачеше бавно напред. Беше изумен от лекотата, с която бе спрял безредицата. Тълпата пред него се отдръпна и той стигна до северния притвор на храма. Тук с благоговейна почит остави долу статуята в прохладната сянка на входа. Беше малко над две стъпки висока и не изглеждаше толкова впечатляващо, изправена на земята.

Тълпата се струпа около входа в очакване. Джак изведнъж се затрудни. Може би очакваха проповед. Беше се държал като клирик, докато носеше статуята високо и подвикваше гласовито да й отдадат почит, но свещеническите му умения стигаха дотук. Обзе го страх: какво можеше да му направи тълпата, ако тепърва я разочароваше?

Изведнъж множеството наоколо ахна.

Джак се озърна през рамо. Някои от благородниците се бяха струпали в северния трансепт и надничаха навън, но не успя да види нищо, което да оправдае явното удивление на тълпата.

— Чудо! — извика някой и други няколко подеха вика: — Чудо! Чудо!

Джак погледна статуята и разбра. От очите й капеше вода. В първия миг бе изумен също като тълпата, но веднага се сети за предположението си, че дамата „плачеше“ при внезапна промяна от топло към хладно, както ставаше привечер в южните райони. Статуята току-що бе преместена от дневния пек в хладината на притвора. Това обясняваше сълзите. Но тълпата не го знаеше, естествено. Виждаха само плачеща статуя и гледката ги удивляваше.

Една от жените отпред хвърли дение, френското сребърно пени, в нозете на статуята. Джак замалко щеше да се разсмее на глас. Какъв смисъл имаше да се дават пари на парче дърво? Но суеверието до такава степен бе втълпено в душите им от Църквата, че инстинктивната им реакция пред нещо свято бе да дават пари и още няколко души сред тълпата последваха примера на жената.

Изобщо не беше си помислял, че играчката на Рашид може да носи пари. Всъщност, нямаше да може да носи пари на Джак — хората нямаше да ги дават, ако мислеха, че парите им ще идат в неговия джоб. Но можеше да донесе цяло състояние за всяка църква.

И щом осъзна това, Джак изведнъж разбра какво трябва да направи.

Идеята го порази мигновено и той заговори преди сам да е имал време да си представи всички последствия: думите заизлизаха от устата му едновременно с мислите.

— Плачещата Богородица не е мое, а Божие притежание — започна той. Тълпата затихна. Това бе проповедта, която очакваха. Зад гърба му епископите пееха в храма, но никой вече не се интересуваше от тях. — Стотици години тя вехнеше в земята на сарацините — продължи Джак. Представа си нямаше каква е историята на статуята, но това май беше без значение: самите свещеници не ровеха надълбоко за истината в разказите за чудеса и свети реликви. — Пропътувала е много мили, но пътуването й все още не е свършило. Крайната й цел е катедралната църква на Кингсбридж, Англия.

За миг улови погледа на Алиена. Беше го зяпнала с удивление. Едва устоя на изкушението да й намигне, за да разбере, че си го измисля в момента и продължи:

— Моята свята мисия е да я занеса до Кингсбридж. Там тя ще намери покой. Там тя ще почива в блажен мир. — Докато гледаше Алиена, споходи го последното, най-гениалното вдъхновение и Джак изрече: — Избран съм за майстор строител на новия храм на Кингсбридж.

Алиена ахна. Джак извърна очи от нея.

— Плачещата Мадона повели да се издигне нов, още по-славен храм за нея в Кингсбридж и с нейна помощ аз ще сътворя олтар за нея, също толкова красив като новия канцел, който бе построен тук за светите мощи на Сен Дени.

Погледна надолу и монетите по земята му дадоха идея за финалния щрих.

— Вашите петаци ще се използват за новия храм — извика Джак. — Светата Майка дава своя благослов на всеки мъж, жена и дете, които поднесат дар, за да й помогнат да съгради новия си дом.

Последва миг тишина. След това слушателите му започнаха да хвърлят петаци в подножието на статуята. Всеки извикваше нещо, докато поднасяше дара си. Някои изричаха „Алилуя“ и „Слава на Господа“, други молеха за благословия или за някое лично благодеяние: „Нека Робер оздравее“ или „Помогни на Ан да зачене“, или „Дай ни добра жътва“. Джак се взираше в лицата им: бяха възбудени, въодушевени, щастливи. Бутаха се напред, блъскаха се един друг в нетърпението си да дадат своите петаци на Плачещата Мадона. Загледа се надолу онемял от почуда, докато парите се трупаха като снежна пряспа в краката му.

 

 

Плачещата Мадона имаше същото чудодейно въздействие във всяко градче и село по пътя до Шербург. Докато вървяха в процесия по главната улица, се трупаше тълпа. После, след като спираха пред църквата, за да има време цялото население да се събере, внасяха статуята в прохладното здание и тя заплакваше, при което хората се избиваха да дават пари за строежа на катедралата Кингсбридж.

Замалко щяха да я изгубят, още в самото начало. Епископите и архиепископите огледаха статуята грижливо и се произнесоха, че тя наистина е чудотворна, а абат Сюжер поиска да я задържи за Сен Дени. Беше предложил на Джак фунт, после десет фунта, а накрая — петдесет фунта. След като разбра, че Джак не се интересува от парите, заплаши да отнеме статуята насила. Но архиепископът на Кентърбъри Теобалд му попречи. Теобалд също видя потенциала на статуята да носи пари и пожела тя да отиде в Кингсбридж, който беше в архидиоцеза му. Сюжер я отстъпи с неохота и свадливо изрази съмненията си в истинността на чудото.

Джак беше казал на майсторите в Сен Дени, че е готов да наеме всеки от тях, който прояви желание да го последва до Кингсбридж. Това също предизвика недоволството на Сюжер. Повечето от тях всъщност предпочетоха да си останат, на принципа, че врабче в ръката струва повече от фазан в гората. Но между тях имаше и неколцина англичани, които можеше да се изкушат да се върнат. А другите щяха да разпространят новината, защото дълг на всеки зидар бе да извести събратята си за нови строежи. След няколко седмици майстори от целия християнски свят щяха да започнат да се стичат в Кингсбридж, също както Джак бе обиколил шест-седем строежа през последните две години. Алиена го попита какво ще прави, ако Кингсбридж не поиска да го вземе за майстор строител. Джак нямаше представа. Щеше да направи заявлението си на място и според обстоятелствата, и нямаше никакви извънредни планове в случай, че нещо се обърка.

След като наложи правото на Англия над Плачещата Мадона, архиепископ Теобалд не позволи на Джак просто да си тръгне с нея. Беше изпратил двама свещеници от свитата си, Рейнълд и Едуард, да придружат Джак и Алиена в пътуването им обратно. В началото Джак бе недоволен от това, но бързо се сприятели с тях. Рейнълд беше откровен, склонен към спорове младеж с жив интерес към математиката, която Джак бе изучил в Толедо. Едуард беше по-възрастен мъж с кротък нрав и донякъде чревоугодник. Основната им задача бе да се грижат даренията да не влизат в кесията на Джак, естествено. Всъщност свещениците харчеха с широка ръка от даренията за пътните си разходи, докато Джак и Алиена плащаха със свои пари, тъй че за архиепископа щеше да е много по-добре, ако се беше доверил на Джак.

Тръгнаха към Шербург на път за Барфльор, откъдето щяха да вземат кораб за Уеърхам. Джак разбра, че нещо не беше наред много преди да стигнат до центъра на малкото крайбрежно градче. Хората по улицата не поглеждаха в Мадоната.

Взираха се в него.

Малко след това явлението бе забелязано и от двамата свещеници. Носеха статуята на дървена носилка както винаги на влизане в някой град. Щом тълпата тръгна след тях, Рейнълд изсъска на Джак:

— Какво става?

— Не знам.

— Те се интересуват повече от теб, отколкото от статуята! Бил ли си тук преди?

— Никога.

— По-възрастните гледат Джак — намеси се Алиена. — Младите гледат статуята.

Беше права. Децата и младите реагираха на гледката със статуята с обичайното любопитство. Тези, които се вторачваха в него, бяха хората на средна възраст. Стараеше се да отвръща на погледите им и забеляза, че се плашат. Един се прекръсти, щом погледите им се срещнаха.

— Какво имат против мен? — зачуди се той на глас.

Процесията им обаче привлече любопитни както винаги и стигнаха до пазарния площад, последвани от голяма тълпа. Поставиха Мадоната на земята пред църквата. Въздухът миришеше на сол и прясна риба. Няколко хора от градчето влязоха в храма. Обикновено след това местното духовенство излизаше навън и заговаряше с Рейнълд и Едуард. Следваше оживен разговор и обяснения, после статуята се внасяше вътре и там заплакваше. Мадоната се беше изложила само веднъж — в един хладен ден, когато Рейнълд настоя да минат през процедурата въпреки предупреждението на Джак, че може да не се получи. Вече се съобразяваха със съвета му.

Времето този ден бе подходящо, но нещо друго не беше наред. По загрубелите от вятъра лица на моряци и рибари наоколо се четеше суеверен страх. Младите доловиха притеснението на по-възрастните и цялата тълпа стана подозрителна и някак враждебна. Никой не се доближи до малката им група, за да разпита за статуята. Стояха на разстояние, мърмореха тихо и чакаха нещо да се случи.

Най-сетне свещеникът се появи. В други градове свещеникът подхождаше към тях с предпазливо любопитство, но този изхвърча навън като екзорсист, понесъл кръст пред себе си като щит и с потир със светена вода в другата ръка.

— Какво си мисли, че прави тоя — учуди се Рейнълд. — Демони ли ще гони?

Свещеникът се запъти към тях, мърморейки нещо на латински, приближи се и застана пред Джак. Заговори на френски:

— Заповядвам ти, зъл дух, да се върнеш в Мястото на призраците! В името на…

— Не съм призрак, проклет глупак! — избухна Джак. Сцената го изнерви.

Свещеникът продължи:

— … Отца, Сина и Светаго Духа…

— Ние сме на мисия, по заръка на архиепископа на Кентърбъри — възрази Рейнълд. — Благословени сме от него.

— Той не е призрак — заговори Алиена. — Познавам го от дванайсетгодишен!

Свещеникът леко се разколеба, но заяви:

— Ти си призракът на мъж от този град, който умря преди двайсет и четири години.

Няколко души сред тълпата завикаха в съгласие и свещеникът поднови заклинанието си.

— Но аз съм само на двайсет — каза Джак. — Може би просто приличам на мъж, който е умрял.

Някой излезе от тълпата и се приближи към тях.

— Ти не просто приличаш на него — заговори мъжът. — Ти си той — без никаква разлика от деня, в който умря.

Тълпата замърмори, обзета от суеверен страх. Джак, вече притеснен, погледна заговорилия. Беше около четирийсетгодишен мъж с посивяла брада, облечен като заможен занаятчия или дребен търговец. Не приличаше на истеричен фанатик. Джак му заговори с разтреперан глас:

— Спътниците ми ме познават. Двама от тях са свещеници. Това е жена ми. Бебето е мой син. И те ли са призраци?

Мъжът се разколеба.

Една белокоса жена, застанала до него заговори:

— Не ме ли познаваш, Жак?

Джак подскочи като ужилен. Вече наистина се уплаши.

— Откъде знаеш името ми?

— Защото съм майка ти.

— Не си! — извика Алиена и Джак долови нотка на паника в гласа й. — Познавам майка му и не си ти! Какво става тук?

— Зла магия! — заяви свещеникът.

— Чакайте малко — спря ги Рейнълд. — Джак може да е някакъв близък на мъжа, който е умрял. Имаше ли деца?

— Не — отвърна сивобрадият мъж.

— Сигурни ли сте?

— Изобщо не се е женил.

— Не е същото.

Един-двама мъже в тълпата се подсмихнаха. Свещеникът ги изгледа ядосано.

Сивокосият заговори:

— Но той умря преди двайсет и четири години, а този Жак казва, че е едва на двайсет.

— Как умря? — попита Рейнълд.

— Удави се.

— Видяхте ли тялото?

Последва мълчание. Най-сетне сивобрадият мъж отвърна:

— Не, тялото така и не видях.

— Някой видя ли го? — повиши глас Рейнълд, надушил победата си.

Никой не отвърна. Рейнълд се обърна към Джак.

— Жив ли е баща ти?

— Умрял е, преди да се родя.

— Какъв е бил?

— Странстващ певец.

Сред тълпата ахнаха, а белокосата жена промълви:

— Моят Жак беше менестрел.

— Но този Джак е каменоделец — заяви Рейнълд. — Виждал съм работата му. Само че би могъл да е синът на Джак менестрела. — Обърна се към Джак. — Как се е наричал баща ти? Джак Менестрела, предполагам?

— Не. Наричаха го Джак Шеърбърг.

Свещеникът повтори името, като го произнесе малко по-различно:

— Жак Шербург?

Джак се стъписа. Никога не беше разбирал името на баща си, но вече бе ясно. Като повечето странстващи по света хора, носил беше името на родния си град.

— Да — промълви той удивен. — Разбира се. Жак Шербург.

Най-сетне бе намерил дирите на баща си, много след като се бе отказал да ги търси. Изминал бе целия път до Испания, но онова, което търсеше, бе тук, на брега на Нормандия. Беше изпълнил целта си. Чувстваше се изморен все едно, че бе свалил от плещите си тежко бреме, което е носил по дълъг път.

— Тогава всичко е ясно — каза Рейнълд и огледа тържествуващо тълпата. — Жак Шербург не се е удавил, оцелял е. Стигнал е до Англия, живял е там, момиче е забременяло от него и е умрял. Момичето е родило момче и го е нарекло на него. Джак сега е на двайсет и изглежда досущ като баща си преди двайсет и четири години. — Рейнълд се обърна към свещеника. — Няма нужда от екзорсизъм тук, отче. Просто семейна среща.

Алиена хвана ръката на Джак и я стисна. Чувстваше се замаян. Имаше сто въпроса, които искаше да зададе, а не знаеше от кой по-напред да започне. Избълва първото, което му дойде на ума:

— Защо бяхте толкова сигурни, че е умрял?

— Всички на Белия кораб умряха — отвърна сивобрадият мъж.

— Белия кораб ли?

— Помня Белия кораб — каза Едуард. — Беше голямо нещастие. Наследникът на трона се удави. После Мод стана наследничката и така се сдобихме със Стивън.

— Но защо е бил на такъв кораб? — попита Джак.

Старата жена му отвърна:

— Трябваше да забавлява благородниците на пътуването. — Загледа се в Джак. — Трябва да си момчето му, значи. Мой внук. Съжалявам, че те помислих за призрак. Толкова много приличаш на него.

— Твоят баща е мой брат — рече сивобрадият мъж. — Аз съм чичо ти, Гийом.

И стоплен от радост Джак осъзна, че това е семейството, за което беше копнял, близките на баща му. Вече не беше сам на света. Най-сетне бе намерил корените си.

— Е, а това е синът ми, Томи — каза той. — Вижте рижата му коса.

Белокосата жена погледна с обич бебето и промълви с разтреперан глас:

— О, душицата ми, аз съм прабаба!

Всички се засмяха.

— Чудно, как баща ми е стигнал до Англия? — каза Джак.