Кен Фолет
Устоите на Земята (46)

I

— Разкажи ми история — каза Алиена. — Вече изобщо не ми разказваш. Помниш ли как го правеше някога?

— Помня.

Бяха на тайната си полянка в гората. Беше късна есен, тъй че вместо да седят в сянката до потока си бяха наклали огън в заслона на една скална издатина. Беше сив, хладен, мрачен следобед, но любенето ги беше стоплило, а огънят пращеше весело. Бяха голи под наметалата си.

Джак разтвори наметалото й докосна гръдта й. Мислеше си, че гърдите й са много големи и беше тъжна, че вече не са стегнати и твърди, каквито бяха преди да роди децата, но той изглежда ги обичаше все така. Каза:

— Една история за принцеса, която живяла на върха на висок замък. — Докосна нежно зърното й. — И принц, който живял на върха на друг висок замък. — Докосна другата й гърда. — Всеки ден те се гледали един друг от прозорците на затворите си и копнеели да преминат долината, която ги деляла. — Дланта му се отпусна в цепката между гърдите й, а после изведнъж тръгна надолу. — Но всяка неделя следобед се срещали в гората! — Тя изписка изненадана, а след това се засмя на себе си.

Тези неделни следобеди бяха златните мигове в един живот, който бързо се разпадаше.

Лошата жътва и падащата цена на вълната бяха донесли икономическа разруха. Търговци се бяха разорили, граждани стояха без работа и селяни гладуваха. Джак все още печелеше надница, за щастие: с шепа занаятчии бавно вдигаше първия просвет на нефа. Но Алиена почти напълно беше закрила предприятието си с производство на плат. А нещата тук бяха по-зле, отколкото в останалата част на южна Англия заради начина, по който Уилям реагираше на глада.

За Алиена това беше най-болезнената част от ситуацията. Уилям ламтеше за пари, за да строи новата църква в Шайринг — църквата, посветена на злата му и полупобъркана майка. Беше прогонил толкова много арендатори заради просрочена рента, че някои от най-хубавите земи в графството стояха необработвани, което още повече влошаваше недостига на зърно. Само че той трупаше зърно, за да вдига цената още повече. Имаше малко работници и никой за хранене, тъй че всъщност се облагодетелстваше краткосрочно от глада. Но дългосрочно нанасяше непоправими щети на имота и способността му да изхранва хората си. Алиена помнеше графството под управлението на баща си, богато владение с плодородни поля и процъфтяващи селища, и сърцето й се късаше.

От няколко години почти бе забравила за клетвите, които бяха дали с брат й пред умиращия им баща. Откакто Уилям Хамли го направиха граф, а тя си създаде семейство, идеята Ричард да си върне графството бе започнала да прилича на далечна фантазия. Самият Ричард се беше устроил добре като началник на градската стража. Дори се беше оженил за едно местно момиче, дъщерята на дърводелец. Само че за жалост горкото момиче се бе оказало болнаво и беше умряло предната година, без да му даде деца.

Откакто започна гладът, бе започнала отново да мисли за графството. Знаеше, че ако Ричард беше граф, с нейна помощ щеше да направи много, за да облекчи страданието, причинено от недоимъка. Но всичко това беше мечта: Уилям се радваше на благоволението на крал Стивън, който беше надвил в гражданската война и нямаше никакъв изглед за промяна.

Само че всички тези жалки пожелания заглъхваха на малката полянка, щом Алиена и Джак легнеха да се любят върху рохкавата пръст. От самото начало бяха жадни един за друг — Алиена никога нямаше да забрави колко стъписана беше от собствената си страст в началото — и дори сега, когато бе на трийсет и три години и се беше разширила отзад след ражданията, а плоският й някога корем се беше смъкнал, Джак все още беше погълнат от страст към нея толкова, че правеха любов по три-четири пъти всяка неделя.

Шегата му за гората сега премина в сладостна милувка и Алиена придърпа лицето му, за да го целуне. Тогава чу някакъв глас.

Двамата замръзнаха. Полянката им бе отдалечена от пътя и скрита в шубраците: никога не бяха прекъсвани, освен от случайна разсеяна сърна или дръзка лисица. Затаиха дъх и се заслушаха. Гласът отекна отново, последван този път от друг. Напрегнаха слух и чуха шумолене, сякаш голяма група хора се движеше през гората.

Джак намери ботушите си, захвърлени на земята. Тихо пристъпи до поточето на няколко крачки от тях, напълни единия ботуш и го изля върху огъня. Пламъците угаснаха със съскане и струйки дим. Любимият й навлезе безшумно в шубраците ниско приведен и скоро изчезна от погледа й.

Алиена облече долната си риза и туниката, обу ботушите си и се загърна отново в наметалото.

Джак се върна също толкова тихо и изшепна:

— Разбойници.

— Колко са?

— Много. Не можах да ги видя всичките.

— Накъде отиват?

— Кингсбридж. — Вдигна ръка. — Чуй.

Алиена кривна глава. В далечината камбаната на приората Кингсбридж биеше бързо и непрекъснато — сигнала за наближаваща опасност. Сърцето й прескочи.

— О, Джак… децата!

— Можем да се върнем преди тях, ако прекосим Кално дъно и изгазим реката при кестеновата гора.

— Да побързаме тогава!

Джак я задържа с ръка и се заслуша отново. Винаги можеше да чува в леса неща, които й убягваха. Идваше от това, че бе отраснал в горската пустош. Тя зачака. Най-сетне й каза:

— Мисля, че всички подминаха.

Напуснаха поляната и скоро излязоха на пътя. Никой не се виждаше. Прекосиха го и продължиха напряко през гората по едва различима пътека. Алиена беше оставила Томи и Сали с Марта да си играят на „морис с деветимата“ до весело пращящия огън. Не беше много сигурна каква е опасността, но изпитваше ужас, че нещо може да се случи, преди да е стигнала при децата си. Тичаха, когато можеха, но теренът беше много пресечен на повечето места и най-многото, което можеше да направи, бе да подтичва, докато Джак вървеше с широки крачки. Маршрутът беше по-труден, отколкото по пътя и обикновено не го използваха, но беше много по-бърз.

Спуснаха се по стръмния склон към Кално дъно. Непредпазливи странници загиваха понякога в това блато, но за знаещите как да го пребродят нямаше опасност. Все пак рядката тиня сякаш стягаше ходилата й и я бавеше, пречеше й час по-скоро да се върне при Томи и Сали. В другия край на Кално дъно имаше брод през реката. Студената вода стигна до коленете й и отми лепкавата кал от стъпалата й.

Оттам пътят беше направо. Тревожната камбана закънтя по-силно, щом приближиха градчето. С каквото и да го застрашаваха разбойниците, хората поне бяха предупредени навреме, помисли си Алиена, мъчейки се да си вдъхне увереност. Когато двамата с Джак излязоха от дърветата на моравата оттатък реката, дойдоха и трийсетина момчета, играли на топка в близкото селце, шумни и запотени въпреки студа.

Минаха бързо по моста. Портата вече бе затворена, но хората на бойниците ги бяха видели и познали, тъй че с идването им отвориха малката врата. Джак въведе ред и накара момчетата да пуснат първо него и Алиена. Наведоха се и минаха през ниската врата. Алиена въздъхна облекчено.

Задъхани от усилието, двамата забързаха по главната улица. Гражданите се трупаха по стените с копия, лъкове и купчини камъни за хвърляне. Подбираха децата и ги отвеждаха в манастира. Марта щеше вече да е отишла там с Томи и Сали, реши Алиена. Двамата с Джак продължиха право към манастирския двор.

В кухненския двор Алиена видя — за свое изумление — майката на Джак, Елън. Беше стройна и смугла както винаги, но в дългата коса на четирийсет и четири годишната жена се виждаха сиви кичури, а около очите й се бяха появили бръчици. Говореше оживено с Ричард. По-далече от тях приор Филип насочваше децата в катедралния съвет. Като че ли не беше видял Елън.

До тях стояха Марта с Томи и Сали. Алиена въздъхна облекчено и прегърна двете деца.

— Майко! — каза Джак. — Защо си тук?

— Дойдох да ви предупредя, че насам идва банда разбойници. Ще нападнат града.

— Видяхме ги в гората.

Ричард наостри уши.

— Видели сте ги? Колко са?

— Не съм сигурен, но по шума трябваше да са много. Поне стотина, ако не и повече.

— Какви оръжия имаха?

— Криваци. Ножове. Някоя и друга брадва. Повечето криваци.

— В каква посока са?

— Северно от тук.

— Благодаря! Отивам да погледна от стените.

— Марта, отведи децата в катедралния съвет — каза Алиена и тръгна след Ричард с Джак и Елън.

Докато бързаха по улиците, хората непрекъснато се опитваха да ги спрат с въпроса „Какво става?“

— Разбойници — отвръщаше им кратко Ричард, без да забавя крачката си.

В такива неща Ричард беше най на мястото си, мислеше си Алиена. Поискай му сам да си изкарва хляба и се оказваше безпомощен; но при военна заплаха ставаше хладнокръвен, уравновесен и компетентен.

Стигнаха до северната стена на града и се качиха по стълбата до парапета. Имаше купчини камъни за хвърляне по нападатели, струпани на равни интервали. Мъже от града с лъкове и стрели вече заемаха позиции по бойниците. Преди известно време Ричард беше убедил градското настоятелство да провеждат военни упражнения веднъж в годината. В началото имаше голяма съпротива срещу идеята, но се беше превърнало в ритуал, като игрите по Еньовден и всички се забавляваха. Сега същинската полза се виждаше, докато хората на града реагираха бързо и уверено на сигнала за тревога.

Алиена погледна със страх над нивите към леса. Не можа да види нищо.

— Доста трябва да сте ги изпреварили — каза Ричард.

— Но защо идват тук?

— Складовете на манастира — каза й Елън. — Това е единственото място на мили околовръст, където има някаква храна.

— Разбира се.

Разбойниците бяха изгладнели хора, лишени от земята си от Уилям и нямаха с какво друго да преживеят, освен с кражба. В незащитените села имаше малко или нищо за крадене: селяните не бяха много по-добре от скитниците. Само в плевниците на земевладелците имаше много събрана храна.

Докато си мислеше това, Алиена най-сетне ги видя.

Изсипаха се от края на гората като плъхове от горяща купа сено. Плъзнаха през полето към града — двайсет, трийсет, сто, цяла малка армия. Сигурно се бяха надявали да изненадат града и да пробият през портите, но щом чуха тревожния звън на манастирската камбана разбраха, че са изпреварени. Въпреки това продължиха да настъпват с отчаянието на гладните. Един-двама от стрелците на стената пуснаха преждевременно стрели и Ричард изрева:

— Чакай! Не хабете стрелите си!

При последното нападение на Кингсбридж Томи беше на осемнайсет месеца, а Алиена беше бременна със Сали. Тогава бе потърсила убежище в приората със старците и децата. Този път щеше да остане на бойниците и да помогне да се отбие опасността. Повечето жени явно изпитваха същото, защото по стените имаше почти толкова жени, колкото и мъже.

Все пак, с приближаването на разбойниците се почувства раздвоена. Беше близо до приората, но нападателите можеха да пробият другаде и да стигнат до манастира, преди да е успяла да се добере дотам. Или можеше да я ранят в боя и да не успее да помогне на децата. Тук бяха и Джак, и Елън. Ако ги убиеха, само Марта щеше да остане да се грижи за Томи и Сали. Поколеба се, без да може да реши.

Гладната тълпа вече беше почти до стените. Върху тях заваля дъжд от стрели и този път Ричард не каза на стрелците да изчакат. Разбойниците бяха покосени. Нямаха броня, която да ги опази. Никой не беше планирал щурма. Бяха като побесняло стадо животни, връхлитащи слепешком към голата стена. Щом стигнеха до нея, не знаеха какво да правят. Градските защитници ги засипаха с камъни от бойниците. Няколко разбойници нападнаха северната порта с криваци. Алиена знаеше колко е дебела дъбовата обкована с желязо врата: щеше да им трябва цяла нощ, за да я разбият. Междувременно Алф Касапина и Артър Сарача вдигаха казан с вряла вода от нечия кухня на стената над портата.

Точно под Алиена група разбойници започнаха да вдигат жива пирамида. Джак и Ричард замятаха веднага камъни по тях. С мисъл за децата Алиена ги последва, Елън също се присъедини. Отчаяните скитници удържаха замалко на градушката от камъни, после някой бе ударен в главата, пирамидата се разпадна и се отказаха.

Миг след това от северната порта се разнесоха болезнени врясъци, щом врялата вода се изля върху главите на щурмуващите вратата.

После някои от разбойниците се сетиха, че мъртвите и ранените им са лесна плячка и започнаха да събличат телата. Завихри се бой с не толкова тежко ранените и между съперниците за плячката от мъртвите. Беше касапница — отвратителна, животинска касапница. Хората от града спряха да хвърлят камъни, след като щурмът затихна и нападателите започнаха да се бият помежду си като псета за кокал.

Алиена се обърна към Ричард.

— Прекалено безредни са, за да бъдат сериозна заплаха.

Той кимна.

— С малко помощ може да станат доста опасни, защото са отчаяни. Но сега нямат командване.

Изведнъж й хрумна нещо.

— Армия, чакаща своя командир.

Ричард не реагира, но идеята я възбуди. Брат й беше добър командир, но нямаше армия. Разбойниците бяха армия без командир. А графството се разпадаше…

Някои от защитниците на града продължаваха да хвърлят камъни и стрели, и паднаха още плячкаджии. Това ги обезкуражи окончателно. Започнаха да отстъпват като глутница псета с подвити опашки, като поглеждаха съжалително назад. После някой отвори северната порта, от нея се изсипа тълпа млади мъже, размахали мечове и брадви, и подгониха най-изоставащите. Разбойниците побягнаха, но някои бяха догонени и избити.

Алиена извърна очи с отвращение и каза на Ричард:

— Трябваше да спреш тези момчета от гонитбата.

— Младите имат нужда да видят малко кръв след такава свада. А и колкото повече избием сега, толкова по-малко ще са следващия път.

Войнишка философия, помисли си Алиена. По времето, когато живееше под ежедневна заплаха за живота си, сигурно щеше да е като тези млади хора и да подгони разбойниците, за да ги избие. Но сега искаше да заличи причините за разбойничеството, не самите разбойници. Освен това бе измислила начин да ги използва.

Ричард каза на някого да бие сигнала за край на опасността и се разпореди за двойна стража през нощта, с патрули и наблюдателни постове. Алиена отиде до приората да прибере Марта и децата. Всички се събраха отново в къщата на Джак.

Радваше я, че всички са заедно: тя, Джак, майка му, брат й и Марта. Бяха като най-обикновено семейство и можеше почти да забрави, че баща й беше умрял в тъмница, че е законна съпруга на заварения брат на Джак, че Елън е горска скитница, че…

Поклати глава. Нямаше смисъл да се преструва, че това е обикновено семейство.

Джак сипа кана с ейл от бурето и им наля в големи купи. Всички бяха напрегнати и възбудени след опасността. Елън стъкми огъня, а Марта наряза ряпа в едно котле, за да почне да прави супата за вечеря. Някога щяха да сложат половин прасе да се пече на огъня след такъв ден.

Ричард отпи дълга глътка от ейла си, избърса устата си и предрече:

— Докато свърши зимата, ще има много такива нападения като днешното.

— Трябва складовете на граф Уилям да нападат, а не на Филип — отбеляза Джак. — Повечето от тези хора обедняха заради Уилям.

— Няма да имат повече успех срещу Уилям, отколкото срещу нас, освен ако не подобрят тактиката си. Като глутница кучета са.

— Трябва им водач — изтъкна Алиена.

— Само се моли да не си намерят! — подхвърли Джак. — Тогава вече ще станат опасни.

— Един водач би могъл да ги насочи да нападнат имота на Уилям вместо нашия.

— Не те разбирам — каза Джак. — Би ли направил това един водач?

— Да, ако е Ричард.

Всички замълчаха.

Идеята се беше развила в ума й и Алиена вече беше убедена, че би могла да проработи. Откриваше се възможност да изпълнят клетвите си. Ричард можеше да унищожи Уилям и да стане граф, а мирът и благоденствието на графството можеха да се възстановят… Колкото повече мислеше за това, толкова повече се възбуждаше.

— В тази днешна свада имаше над сто души. — Алиена се обърна към Елън. — Колко още има в горите?

— Безчет — отвърна Елън. — Стотици. Хиляди.

Алиена се надвеси над кухненската маса и очите й се впиха в Ричард. Заговори твърдо:

— Стани водачът им. Организирай ги. Научи ги да се бият. Планирай нападенията им. И ги хвърли на бой. Срещу Уилям.

Докато го казваше осъзна, че го увещава да изложи живота си на опасност и мисълта я изпълни тревога. Вместо да си върне графството, Ричард можеше да бъде убит.

Но той нямаше такива притеснения.

— За Бога, Али, знаеш ли, че може би си права! Бих могъл да имам своя войска и да я поведа срещу Уилям.

Алиена видя как пламна лицето му от дълго подхранваната омраза. Отново видя белега на отрязаното му ляво ухо и едва потисна жестокия спомен, заплашил да изплува на повърхността.

Ричард заговори разпалено:

— Мога да нападна стадата на Уилям. Да окрада овцете му, да избия сърните му, да разбия плевните му, да ограбя мелниците му. Боже мой, бих могъл да накарам тази гад да страда, ако имам своя войска.

Беше войник от край време, помисли Алиена. Това беше съдбата му. Въпреки страха й, възможността брат й да изпълни предопределението си я развълнува.

Той се сети за една пречка.

— Но как мога да намеря разбойниците? Те винаги се крият.

— Аз ще отговоря на това — каза Елън. — От пътя за Уинчестър се отклонява една обрасла с бурени пътека, която води до изоставена кариера. Там е скривалището им. Някога беше известна като „Кариерата на Сали“.

— Но аз нямам кариера! — викна седемгодишната Сали.

Всички се засмяха.

После се смълчаха отново.

Очите на Ричард бяха блеснали.

— Чудесно — промълви той. — Кариерата на Сали.

 

 

— Бяхме работили целия предобед, изтръгвахме един грамаден дънер на склона — разказваше Филип. — Когато се върнахме, брат ми Франсис стоеше ей там, при козарника и те държеше на ръце. Беше на един ден.

Джонатан беше сериозен. Това бе важен момент за него.

Филип огледа скита „Свети Джон в леса“. Наоколо вече нямаше много гора: през годините монасите бяха разчистили много акри и манастирчето беше обкръжено от ниви. Имаше повече каменни постройки — манастирския съвет, трапезарията и спалното — а и много други по-малки дървени плевници и мандри. Почти не приличаше на мястото, което бе напуснал преди седемнайсет години. Хората също бяха други. Няколко от онези млади монаси бяха заели отговорни позиции в Кингсбридж. Уилям Бовис, който преди години пакостливо беше замервал плешивото теме на наставника на послушниците, сега беше игумен тук. Някои се бяха махнали: онзи смутител Питър от Уеърхам беше в Кентърбъри и работеше за един амбициозен архидякон на име Томас Бекет.

— Чудя се какви са били — каза Джонатан. — Родителите ми, искам да кажа.

На Филип му домъчня за него. Самият той бе изгубил родителите си, но чак на шест години, тъй че можеше да си ги спомни съвсем добре: майка му, кротка и обичлива, баща му, висок, с черна брада и — поне за Филип — смел и силен. Джонатан нямаше дори и това. Знаеше за родителите си, че не са го искали.

— Можем да предположим много неща за тях — рече Филип.

— Нима? Какво?

— Били са бедни. Богати хора нямат причина да изоставят децата си. Нямали са приятели: приятелите знаят, когато очакваш бебе и питат, ако детето изчезне. Били са отчаяни. Само отчаяни хора могат да понесат да загубят дете.

Лицето на Джонатан се беше изопнало от непролетите сълзи. На Филип му се дощя да заплаче заради него — това момче, което според всички толкова много приличаше на него самия. Искаше му се да може да му даде някаква утеха, да му каже нещо топло за родителите му, което да го насърчи. Но как можеше да твърди, че са обичали момчето, след като го бяха оставили да умре?

— Но защо Господ прави такива неща? — промълви Джонатан.

В този въпрос Филип видя шанса си.

— Започне ли човек да си задава този въпрос, накрая изпада в душевен смут. Но в този случай мисля, че отговорът е ясен. Бог те е поискал за себе си.

— Наистина ли мислиш така?

— Не съм ли ти го казвал досега? Винаги съм го вярвал. Казах го още на монасите тук, в деня, в който беше намерен. Казах им, че Бог те е пратил тук за своя цел и нашият дълг е да те възпитаме в служба на Господа, за да бъдеш годен да изпълниш задачата, която Той ти е предначертал.

— Чудя се дали майка ми знае това.

— Ако е с ангелите, знае.

— Каква би могла да е задачата ми според теб?

— Бог има нужда от монаси, които да са писатели, художници, музиканти и земеделци. Трябват му хора, които да се заемат с отговорни длъжности като иконом, игумен или епископ. Трябват му хора, които могат да търгуват с вълна, да лекуват болните, да обучават ученици и да строят храмове.

— Трудно ми е да си представя, че Той има роля, предназначена точно за мен.

— Не мога да допусна, че щеше толкова да се занимава с теб, ако нямаше — отвърна с усмивка Филип. — Само че може да не се окаже голяма и изтъкната роля в светския смисъл. Би могъл да иска да станеш един от кротките монаси, смирен човек, посветил живота си на молитва и размисъл.

Джонатан посърна.

— Би могъл, предполагам.

Филип се засмя.

— Но едва ли. Бог не би направил дървен нож или женска риза от кожа за обуща. Не си подходящият материал за живот в смирение и Господ знае това. Допускам, че Той иска да се бориш за него, а не да му пееш.

— Искрено се надявам.

— Но точно сега смятам, че иска да идеш да се видиш с брат Лео и да разбереш колко сирене има за склада в Кингсбридж.

— Добре.

— Аз ще поговоря с брат ми в съвета. И не забравяй — ако някой от монасите те заговори за Франсис, казвай колкото може по-малко.

— Нищо няма да кажа.

— Хайде върви.

Джонатан забърза през двора. Тъжното му настроение вече го беше оставило и обичайната му жизнерадост се върна, докато стигна до мандрата. Филип го погледа, докато се скри в постройката. „И аз бях точно такъв“, помисли си той. „Само че не толкова умен, може би.“

Самият той тръгна в обратната посока, към манастирския съвет. Франсис беше изпратил писмо, в което го молеше да се срещнат тук дискретно. За монасите в Кингсбридж Филип бе отишъл на обичайно посещение в скита. Срещата им нямаше да остане в тайна за тукашните монаси, разбира се, но те бяха толкова изолирани, че нямаше на кого да кажат. Само игуменът на скита изобщо ходеше до Кингсбридж, а Филип го беше заклел да пази тайна.

Двамата с Франсис бяха пристигнали тази сутрин и макар да не можеха да твърдят убедително, че срещата им е случайна, се преструваха, че са я уговорили само заради удоволствието да се видят един друг. И двамата бяха присъствали на голямата литургия, после обядваха с монасите. Сега имаха първата възможност да поговорят насаме.

Франсис го чакаше в манастирския съвет седнал на каменна скамейка до стената. Филип почти никога не виждаше отражението си — нямаше огледала в манастирите — тъй че преценяваше стареенето си по промените у брат си, който беше само с две години по-млад от него. На четирийсет и две, Франсис имаше няколко посребрели косъма в черната си коса и бръчици около светлосините си очи. Беше много по-наедрял около врата и кръста от последното им виждане. „Аз сигурно съм по-посивелият и по-малко затлъстелият“, помисли си Филип. „Но се чудя кой от двама ни е натрупал повече бръчки от грижи“.

Седна до Франсис и зарея поглед из осмоъгълната зала. Франсис попита:

— Как са нещата?

— Диваците отново господстват — отвърна Филип. — Приоратът привършва парите и почти сме спрели строежа на катедралата, Кингсбридж е в упадък, половината графство гладува и не е безопасно да се пътува.

Франсис кимна.

— Същата история из цяла Англия.

— Може би диваците винаги ще господстват — каза мрачно Филип. — Може би алчността винаги ще надделява над мъдростта в решенията на властимащите. Може би страхът винаги ще надмогва състраданието в ума на един мъж с меч в ръката.

— Обикновено не си такъв песимист.

— Преди няколко седмици бяхме нападнати от разбойници. Беше жалка картина: щом гражданите убиха няколко от тях, разбойниците се сбиха помежду си. Но когато се оттеглиха, младежите от града подгониха несретниците и избиха всички, които успяха да хванат. Беше отвратително.

Франсис поклати глава.

— Трудно е да се разбере.

— Мисля, че го разбирам. Бяха наплашени и можеха да избият страха си само като пролеят кръвта на хората, които ги уплашиха. Видях го в очите на мъжете, които убиха баща ни и майка ни. Убиха ги, защото ги беше страх. Но какво може да отнеме страха им?

Франсис въздъхна.

— Мир, справедливост, благоденствие… Трудни за постигане неща.

Филип кимна.

— Е. А ти какво правиш?

— Работя за сина на императрица Мод. Казва се Хенри.

Филип беше чул да говорят за Хенри.

— Що за човек е той?

— Много умен и решителен младеж. Баща му е мъртъв, тъй че сега е граф на Анжу. Освен това е херцог на Нормандия, защото е най-големият внук на стария Хенри, който беше крал на Англия и херцог на Нормандия. И е женен за Елеанор Аквитанска, тъй че сега е херцог и на Аквитания.

— Владее повече територия от краля на Франция.

— Точно така.

— Но що за личност е?

— Образован, работлив, енергичен, неуморен, със силна воля. Със свиреп нрав.

— Понякога съжалявам, че не съм със свиреп нрав — въздъхна Филип. — Кара хората да стъпват на пръсти. Но всички знаят, че винаги съм благоразумен, тъй че никога не ми се подчиняват със същата боязън като на приор, който може да избухне всеки момент.

Франсис се засмя.

— Просто си остани такъв. — Стана отново сериозен. — Хенри ме накара да разбера колко важни са личните качества на краля. Виж Стивън: преценката му е лоша. Решителен е в краткотрайни изблици, след това се отказва. Храбър е до степен на глупост и непрекъснато опрощава враговете си. Хората, които го предават, рискуват много малко: знаят, че могат да разчитат на милостта му. Поради това се бори неуспешно осемнайсет години да наложи властта си над земя, която беше обединено кралство, когато го взе. Хенри вече има повече власт над своите независими преди херцогства и графства, отколкото Стивън е имал някога.

На Филип му хрумна нещо.

— Защо те е изпратил Хенри в Англия?

— Да проуча кралството.

— И какво откри?

— Че тъне в беззаконие и глад, разбито е от бури и опустошено от война.

Филип кимна замислено. Младият Хенри беше херцог на Нормандия, защото бе най-големият син на Мод, която беше единственото законно дете на стария крал Хенри, който беше херцог на Нормандия и крал на Англия.

По силата на тази родословна линия, Хенри можеше също да претендира да бъде крал на Англия.

Майка му имаше същата претенция и й се бяха противопоставили, защото бе жена и защото съпругът й беше анжуец. Но младият Хенри не само беше мъж, но разполагаше с допълнителното предимство, че е едновременно нормандец по майчина линия и анжуец — по бащина.

— Ще се опита ли Хенри да вземе короната на Англия? — попита Филип.

— Зависи от моя доклад — отвърна Франсис.

— А ти какво ще му кажеш?

— Че никога няма да има по-подходящ момент от този.

— Слава Богу.