Кен Фолет
Устоите на Земята (3)

I

В една широка долина, в подножието на полегат склон, край бистър ромолящ поток, Том градеше къща.

Стените бяха вече три стъпки високи и се вдигаха бързо. Двамата зидари, които Том бе наел, се трудеха здраво в ясния слънчев ден. Мистриите им правеха скръц, мляс и после туп, туп по зида, а ратаят им се потеше под тежестта на големите каменни блокове. Синът на Том, Алфред, бъркаше хоросана и броеше на глас, докато загребваше пясък от коритото. Имаше и дърводелец, който майстореше пейка. Внимателно оформяше с теслата си дългите брезови дъски.

Алфред беше четиринайсетгодишен и висок почти колкото баща си. Том стърчеше с цяла глава над повечето мъже, а Алфред бе едва с половин педя по-нисък и продължаваше да расте. А и приличаше на него: и двамата имаха светлокафява коса и зеленикави очи, напръскани с кафяво. Хората казваха за тях, че са хубави. Единственото, което ги различаваше, бе къдравата кафява брада на бащата, докато на Алфред му беше набол само тънък русоляв мъх. Косата на момчето също бе такава на цвят някога, припомни си с нежност Том. Искаше му се сега, докато Алфред възмъжава, да показва повече жив интерес към работата. Много имаше да учи, ако щеше да става зидар като баща си. Само че засега синът му си оставаше отегчен и основите на строителния занаят му убягваха.

Щом къщата се довършеше, щеше да е най-разкошният дом на мили околовръст. Долният етаж се оформяше като просторно подземно помещение за склад, с извит свод за таван, тъй че да не прихваща огън. Салонът, където всъщност живееха хората, трябваше да е горе и до него щеше да се стига по външно стълбище. Височината му го правеше труден за нападение и лесен за отбрана. До стената на салона щеше да има комин, който да извежда дима от огъня. Нововъведението беше радикално. Досега Том бе видял само една къща с комин, но беше поразен от добрата идея и бе твърдо решен да я използва. В единия край на къщата, оттатък салона, щеше да има малка спалня. На това държаха графските дъщери в днешно време — бяха твърде нежни, за да спят в общо помещение с мъжете, слугините и ловните псета. Кухнята щеше да е отделна пристройка. Всяка кухня рано или късно се запалваше и нищо не можеше да се направи, освен да се построи настрана от всичко друго, а стопаните да се примирят с поизстиналата храна.

Том майстореше входа на къщата. Стълбовете на вратата щяха да са закръглени, та да приличат на колони — лека отлика за двамата знатни младоженци, които щяха да живеят тук. Загледан в дървената мостра, която му служеше за модел, той опря под наклон длетото в камъка и леко го потупа с дървения чук. От повърхността се посипаха малки парченца и формата още малко се заглади. После го повтори. Гладко като за катедрала.

Веднъж беше работил на катедрала — в Екситър. В началото му се бе сторила работа като всяка друга. Беше се ядосал и обидил, когато майсторът строител го сгълча задето не работи съвсем по правилата — знаеше си, че е доста по-внимателен от един обикновен зидар. Но след това осъзна, че стените на една катедрала не трябва да са просто добри, а съвършени. Така беше, защото катедралата е за Господа, а също и защото сградата бе толкова голяма, че и най-малкият наклон в стените, най-нищожното отклонение от правото и равното можеха да отслабят фатално конструкцията. Огорчението му се замени от възхита. Съчетанието на такъв гигантски амбициозен строеж с безмилостното внимание към най-дребния детайл отвориха очите му за чудото на неговия занаят. От майстора в Екситър научи за важността на пропорцията, за символизма на различните числа и за почти магическите формули за пресмятане на правилната ширина на стена или ъгъла на стъпало във вито стълбище. Тези неща го завладяха. С изненада разбра, че мнозина зидари ги намират за непонятни.

След време Том стана дясната ръка на майстора строител и тогава започна да вижда недостатъците му. Беше голям майстор и некадърен организатор. Оплиташе се напълно в проблемите около доставката на нужното количество камък, за да не остават зидарите без материал. Не можеше да накара ковача да прави достатъчно от нужните сечива, не успяваше да организира гасенето на вар и карането на пясък за правенето на хоросана. Не го биваше да се справя със сеченето на дървета за дърводелците и взимането на достатъчно пари от управата на катедралата, за да се плаща всичко.

Ако беше останал в Екситър до смъртта на майстора строител, можеше да го замести един ден. Но управата изчерпа парите — отчасти заради лошото ръководене на строежа — и занаятчиите трябваше да тръгнат да си търсят работа другаде. Кастеланът на Екситър предложи на Том поста градски строител, да поправя и подобрява укрепленията. Щеше да е сигурна работа за цял живот. Но Том я беше отказал. Искаше да построи друга катедрала.

Жена му, Агнес, така и не разбра това решение. Можеше да си имат хубава каменна къща, със слуги и своя конюшня, с месо на трапезата всяка вечеря. И тя така и не прости на Том за отхвърлената възможност. Не можеше да проумее това негово неустоимо влечение да построи катедрала: убийствено сложното организиране, интелектуалното предизвикателство в изчисленията, самата огромност на стените, секващата дъха красота и величието на довършената сграда. След като веднъж вкуси от това вино, нищо друго не можеше да утоли жаждата му.

Това бе преди десет години. Оттогава така и не се бяха задържали никъде задълго. Планираше нова къща за управата на някой манастир, работеше година-две над някой замък или строеше нова градска къща за богат търговец. Но щом скъташе малко пари, напускаше с жена си и децата и хващаше пътя, за да търси друга катедрала.

Том вдигна очи от скамейката и видя Агнес, застанала в края на строежа с кошница с храна в едната си ръка и подпряла делва с бира на бедрото си. Беше пладне. Загледа я с обич. Никой нямаше да я нарече красива, но лицето й бе изпълнено със сила: широко чело, големи кафяви очи, прав нос и волева брадичка. Тъмната й права коса беше раздвоена по средата и стегната отзад. Агнес бе душата на Том.

Сипа бира на него и на Алфред. Постояха така, двамата едри мъже и силната жена, отпиха от дървените халби. А после от житната нива притича четвъртият член на семейството: Марта, седемгодишна и красива като нарцис, само че нарцис без венчелистче, защото имаше дупка на мястото, където бяха изпаднали двете млечни зъбчета и още не бяха поникнали нови. Тя изтича до Том, целуна го по прашната брада и помоли да пийне от бирата му, а той сгуши до себе си крехкото й телце.

— Не пий много, да не паднеш в някоя канавка — каза й, а тя се залюшка в кръг, уж пияна.

Насядаха на купчината дърва. Агнес му подаде комат пшеничен хляб, дебел резен варен бекон и малка глава лук. Той отхапа от месото и почна да бели лука. Жена му раздаде и на децата и започна да яде мълчаливо. Може би беше безотговорно да зареже скучната работа в Екситър, за да търси да строи катедрала, мислеше си Том. Но нали все успяваше да изхрани всички, колкото и да бе нехаен?

Извади ножа си за хранене от предния джоб на кожената си престилка, сряза от лука и го изяде със залък хляб. Лукът беше сладък и щипеше в устата му.

— Пак нося дете — наруши мълчанието Агнес.

Той спря да дъвче и я погледна. Обля го вълна на радост. Не знаеше какво да отвърне, затова само й се усмихна глупаво. След малко тя се изчерви и рече:

— Не е чак толкова изненадващо.

Том я прегърна, все още ухилен от радост.

— Добре, добре. Бебе, да ми скубе брадата. А си мислех, че следващото ще е на Алфред.

— Не бързай да се радваш още — предупреди го жена му. — Не е на добро да наричаш детето, преди да се е родило.

Той кимна съгласен. Агнес бе имала няколко помятания и едно мъртвородено, а имаха и още едно момиченце, Матилда, което доживя едва до две години.

— Ще ми се да е момче, обаче — промълви той. — След като Алфред вече порасна толкова. Кога го чакаме?

— След Коледа.

Том запресмята на ум. Грубият строеж на къщата щеше да приключи до първа слана, а после зидарията щеше да се покрие със слама, за да се опази през зимата. Зидарите щяха да прекарат студените месеци в дялане на камъни за прозорците, сводовете, касите на вратите и камината, дърводелецът трябваше да майстори дюшеме, врати и кепенци, а той самият щеше да вдига скелето за работата на горния етаж. После напролет щяха да изградят свода на приземието, пода на салона над него и да сложат покрива. Работата щеше да изхрани семейството до Петдесетница, а бебето щеше да е на половин година дотогава. След това можеха да си тръгнат.

— Добре — каза той доволно. — Това е добре. — Отхапа нов резен лук.

— Много съм стара вече за раждане — продума Агнес. — Това трябва да е последното.

Том се замисли над думите й. Не беше сигурен колко точно е стара, в години, но много жени около нейната възраст раждаха деца. Вярно беше, обаче, че страдаха повече и бебетата не бяха толкова здрави. Права беше, несъмнено. Но как можеше да е сигурна, че няма да зачене отново? После се сети и слънчевото му настроение помръкна.

— Може да си намеря добра работа, в някой град — заговори той, в желанието си да я умилостиви. — Катедрала или палат. Тогава може да си имаме голяма къща с дюшеме и със слугиня, която да ти помага с бебето.

Лицето й се стегна и тя отвърна скептично:

— Може би.

Не обичаше да слуша приказки за катедрали. Ако Том не беше работил никога на катедрала, говореше лицето й, можеше сега да живее в градска къща, със скътани и заровени под огнището пари, и без никакви грижи.

Том извърна очи и отхапа отново от бекона. Уж имаха повод за празнуване, но не бяха на един ум. Стана му тъжно. Подъвка от жилавото месо, а после му се стори, че чу конски тропот отдалече. Вдигна глава и се заслуша. Ездачът идваше през гората откъм пътя, хванал направо през дърветата, за да избегне селото.

Малко след това яхналият пони младеж спря и скочи от седлото. Приличаше на скуайър, рицар чирак един вид.

— Господарят ви идва — подвикна той.

Том се изправи.

— За лорд Пърси ли говориш?

Пърси Хамли беше една от най-важните особи наоколо. Владееше тази долина, че и много други, и именно той плащаше за къщата.

— За сина му — отвърна скуайърът.

— Младият Уилям.

Уилям, синът на Пърси, щеше да се настани в къщата след женитбата си. Беше сгоден за лейди Алиена, дъщерята на графа на Шайринг.

— Същият — рече скуайърът. — И е бесен.

Сърцето на Том изстина. И в най-добри времена се случваше да е трудно да се разбереш със собственика на строяща се къща. С побеснял собственик бе невъзможно.

— За какво е ядосан?

— Невястата му го отхвърли.

— Дъщерята на графа? — изуми се Том. Жегна го страх — току-що си беше мислил колко сигурно е бъдещето. — Мислех, че е уговорено.

— Всички мислехме така — освен лейди Алиена, явно — рече скуайърът. — Още щом го видя и обяви, че няма да се омъжи за него за нищо на света.

Том се намръщи притеснено. Не му се искаше да е вярно.

— Но момчето не изглежда зле, доколкото помня.

— Сякаш има значение в нейното положение — изсумтя Агнес. — Ако позволяваха на графските дъщери да се женят за когото им хрумне, всички щяхме да сме управлявани от скитащи менестрели и тъмнооки разбойници.

— Може пък да премисли момичето — въздъхна с надежда Том.

— Ще, ако майка й я напердаши с брезовата пръчка — каза Агнес.

— Майка й е умряла — подхвърли скуайърът.

Агнес кимна.

— Това обяснява защо не са й ясни нещата от живота. Но не разбирам защо баща й не може да я принуди.

— Изглежда й е обещал някога, че няма да я даде на човек, когото мрази — отвърна й младежът.

— Глупав оброк — ядоса се Том. Как можеше толкова влиятелен мъж да се обвърже така с момичешка прищявка? Бракът й можеше да повлияе на военни съюзи, на баронски финанси… дори на строежа на тази къща.

— Има брат — каза скуайърът. — Тъй че не е толкова важно за кого ще се омъжи тя.

— Все пак…

— А графът е неподатлив човек — продължи младежът. — Няма да отстъпи от обещание, дори да е дадено на дете. — Скуайърът сви рамене. — Така казват.

Том се озърна към ниските каменни стени на бъдещата къща. Смрази го мисълта, че не беше спестил все още достатъчно пари, за да изхрани семейството си през зимата.

— Може момчето да си намери друга невяста, с която да живеят тука. Цяло графство има за избор.

Алфред проговори с дрезгавия си юношески глас:

— Боже мой, мисля, че това е той!

Всички извърнаха погледи към полето. От селото в галоп приближаваше кон, вдигаше облак прах и пръст по черния път. Възклицанието на Алфред бе подсилено от бързината, както и от големината на животното: бе огромно. Том беше виждал преди толкова големи коне, но синът му — може би не. Беше боен жребец, висок при плешките почти цял човешки бой и с широк гръб. Такива бойни коне не се въдеха в Англия, а се внасяха от чужбина и бяха неимоверно скъпи.

Том пусна остатъка от хляба си в джоба на престилката и примижа срещу слънцето, загледан над полето. Конят беше с изпънати назад уши и с настръхнали ноздри, но главата му като че ли бе добре изправена — знак, че животното не е съвсем извън контрол. И наистина, щом се приближи, ездачът се изпъна назад, дръпна юздите и великанският жребец като че ли малко забави ход. Том вече чуваше тропота на копитата като тътен по земята под краката си. Озърна се за Марта с мисълта да я вдигне да не пострада. Агнес явно я бе споходила същата мисъл, но Марта я нямаше никаква.

— В житото — промълви жена му, но той вече бе съобразил и закрачи към края на нивата. Огледа със свито от страх сърце разлюлените класове, но не можа да види детето.

Единственото, което можа да измисли, бе да се опита да забави коня. Излезе на пътя и тръгна срещу връхлитащото животно, разперил широко ръце. Конят го видя, вдигна глава, за да огледа по-добре и видимо забави. После, за ужас на Том, ездачът го пришпори.

— Проклет глупак! — изрева строителят, въпреки че ездачът не можеше да го чуе.

В този момент Марта излезе от нивата и застана на пътя, на няколко крачки пред баща си.

В първия миг Том замръзна на място от паника. После се хвърли напред, закрещя и замаха с ръце, но това беше боен кон, обучен да връхлита при заповед, без да се плаши. Марта стоеше в средата на тесния път, зяпнала като омагьосана в огромния полетял към нея звяр. Отчаян, Том осъзна, че няма да успее да стигне до дъщеря си преди коня. Скочи встрани, разперената му ръка докосна стръковете жито и в този последен миг конят свърна на другата страна. Шпората на ездача забърса тънката коса на Марта; копитото изрови дълбока дупка в пръстта до босото й краче; след това конят вече бе отминал, засипал ги с пръст. Том сграбчи детето в обятията си и го притисна до разтуптяното си сърце.

Остана застинал на място и с омекнали колене, докато го обливаше вълна на облекчение. След това го обзе гняв от безразсъдната наглост на глупавия младеж върху грамадното бойно животно. Вдигна ядосано очи. Изправен в седлото си, с изпънати напред крака в стремената и стиснал юзди, лорд Уилям вече забавяше коня. Жребецът свърна настрани, за да избегне строежа. Замята глава и заподскача, за да изхвърли ездача си от седлото, но Уилям се задържа. Забави до тръс, след което го поведе в широк кръг.

Марта плачеше. Том я подаде на Агнес и зачака Уилям. Младият господар беше висок на ръст и широкоплещест, двайсетинагодишен. Косата му бе руса, а очите — присвити, все едно, че непрекъснато гледа примижал към слънцето. Носеше къса черна туника с черен клин и кожени обуща, с кръстосани до коленете каиши. Седеше добре на коня и не изглеждаше притеснен от случилото се току-що. Глупавото момче дори не бе разбрало какво е направило, помисли си Том с горчивина. „Ще ми се да му откъсна врата.“

Уилям спря коня си пред купчината дърва и изгледа отгоре строителите.

— Кой отговаря тук?

„Само да беше ранил момиченцето ми, щях да те убия“, дощя му се на Том да му отвърне, но успя да потисне гнева си. Преглътна го като горчив хап. Пристъпи до жребеца и хвана оглавника му.

— Аз съм майсторът строител. Името ми е Том.

— Тази къща няма да трябва повече — обяви Уилям. — Освободи хората си.

Точно от това се беше страхувал Том. Но все още таеше надежда, че младият господар се държи безразсъдно от яд и може да бъде склонен да премисли. Помъчи се да придаде малко дружелюбност и благоразумие на тона си.

— Но толкова много работа е свършена. Защо да пропилявате похарченото вече? Тази къща ще ви трябва един ден.

— Не ми казвай как да си уреждам нещата, Том Строителю — изръмжа Уилям. — Всички сте освободени. — Дръпна юздата, но Том задържа оглавника. — Пусни коня ми — процеди застрашително лордският син.

Том преглътна. Всеки момент Уилям щеше да се опита да дръпне главата на коня нагоре. Бръкна в джоба на престилката си и извади парчето хляб. Показа го на жребеца, а той наведе глава и отхапа.

— Има още за казване, преди да си тръгнете, милорд.

— Пусни коня ми или ще ти отсека главата.

Том го погледна право в очите, мъчейки се да не издаде страха си. Беше по-едър от Уилям, но това едва ли щеше да промени нещо, ако младият лорд извадеше сабята си.

— Направи каквото ти каза господарят, мъжо — промълви уплашено Агнес.

Последва мъртво мълчание. Другите работници стояха замръзнали като статуи и гледаха. Том знаеше, че най-разумно бе да отстъпи, но Уилям замалко щеше да прегази дъщеричката му и това го влудяваше. Затова каза с разтуптяно сърце:

— Трябва да ни платите.

Уилям дръпна отново юздите, но Том задържа оглавника здраво. Животното се бе залисало и душеше в джоба на престилката му за още храна.

— Обърнете се към баща ми за парите си! — каза Уилям ядосано.

В този момент дърводелецът заговори изплашено:

— Точно това ще направим, милорд, много ви благодарим.

Презрян страхливец, помисли си Том, но самият той трепереше. Все пак се овладя:

— Ако искате да ни освободите, трябва да ни платите според обичая, сър. Къщата на баща ви е на два дни път и докато стигнем, него може да го няма там.

— Някои са умирали и за по-малко — изръмжа Уилям. Бузите му се изчервиха от гняв.

С крайчеца на окото си Том видя, че скуайърът посяга към дръжката на сабята си. Разбра, че трябва вече да отстъпи и да се унизи, но ядът бе стегнал корема му на възел и колкото и да беше уплашен, не можа да се насили да пусне сбруята.

— Първо ни платете, после ме убийте — отвърна той безразсъдно. — Може да виснете на бесилото за това или не. Но рано или късно ще умрете и тогава аз ще съм в рая, а вие ще сте в ада.

Презрителната усмивка замръзна на лицето на Уилям и той пребледня. Том се изненада. Какво беше уплашило толкова момчето? Едва ли бе бесилото. Надали един благородник щяха да го обесят заради убийство на занаятчия. Адът ли го беше уплашил?

Гледаха се вторачено още няколко мига. С удивление и облекчение Том видя как маската на гняв и презрение се стопи от лицето на младия господар, заменена от панически страх. Накрая лордският син откачи кожена кесия от колана си и я хвърли към скуайъра си с думите:

— Хайде, плати им.

В този момент строителят насили късмета си. Когато Уилям отново дръпна юздите, а конят вдигна силната си глава и отстъпи настрани, Том тръгна, без да пусне сбруята и каза:

— Пълно седмично заплащане при освобождаване, такъв е обичаят. — Чу зад себе си рязкото вдишване на Агнес и разбра какво мисли за него: че е луд да продължава разпрата. Но упорито продължи: — Това е шест пенса за ратая, дванайсет за дърводелеца и всеки зидар, и двайсет и шест пенса за мен. Шейсет и шест пенса всичко. — Можеше да събира пенита по-бързо от всеки друг.

Скуайърът гледаше господаря си питащо.

— Много добре — проточи Уилям сърдито.

Майсторът пусна оглавника и отстъпи назад.

Уилям обърна коня, срита го силно и препусна по черния път през житата.

Том се отпусна тежко на купа дърва. Зачуди се какво го беше прихванало. Трябваше да е лудост, да се опълчи на лорд Уилям така. Имаше късмет, че все още е жив.

Тропотът на копитата заглъхна в далечен тътен, а скуайърът изсипа кесията на една дъска. Обзе го ликуване като след тежка победа, когато сребърните пенита се изтърколиха на слънчевата светлина. Стореното беше лудост, но бе свършило работа: осигурил бе справедливо заплащане за себе си и подчинените си.

— Дори господарите трябва да следват обичаите — промълви той по-скоро на себе си.

Агнес го чу.

— Дано само да не ти се наложи да искаш работа от лорд Уилям — рече тя кисело.

Том й се усмихна. Разбираше, че е кисела, защото се беше уплашила.

— Не се мръщи много, да не ти се пресече млякото в гърдите, като се роди бебето.

— Няма да мога да изхраня никой от нас, ако не си намериш работа за зимата.

— Зимата още е много далече — отвърна й той.