Касандра Клеър
Град от кости (8)

8
Оръжие по избор

От изненада Клеъри дори не успя да извика. Най-неприятно беше падането, сърцето й се качи в гърлото, стомахът й се сви. Тя размаха ръце, като се опитваше да се хване за нещо, което да забави падането й.

Ръцете й улавяха храсти, но в тях оставаха само листата. Тя тежко се строполи на земята, бедрото и рамото й се удариха на твърдо. После се претърколи, като въздухът отново нахлу в дробовете й. Тъкмо понечи да се изправи в седнало положение, когато върху нея се приземи още някой.

Отново бе повалена. Нечие чело се удари в нейното, коленете й се забиха в нечии други. Преплела ръцете и краката си с тези на другия, тя се задави с коса (не своята) и се опита да се измъкне изпод тежестта върху й, която заплашваше да я смаже.

— Оуч — каза Джейс в ухото й с изпълнен с възмущение тон. — Ръгна ме с лакът.

— Така ли, май ти се стовари върху мен.

Той се повдигна на ръце и я погледна кротко. Клеъри видя над главата му синьо небе, част от клон на дърво и ъгълче от сива барака.

— Е, не ми остави кой знае какъв избор — каза той. — Не и след като реши най-безгрижно да скочиш през портала, все едно скачаш в метрото. Имаш късмет, че не попаднахме в някое демонско измерение с цианид в атмосферата.

— Не беше нужно да скачаш след мен.

— Напротив — каза той. — Ти не можеш да се справиш без мен, ако попаднеш сред неприятели, защото нямаш нужния опит.

— Това е мило. Може би ще ти простя.

— Да ми простиш? За какво?

— За това, че ми каза да млъквам.

Той присви очи.

— Не съм ти… добре, де, казах ти, но ти беше…

— Няма значение. — Ръката й, притисната зад гърба, започна да се схваща. Когато се търкулна, за да я освободи, тя видя изгоряла от слънцето трева, мрежеста ограда и повече от сивата дървена къща, за която установи, че й е поразително позната.

Тя се вцепени.

— Знам къде сме.

Джейс спря да бърбори.

— Какво?

— Това е къщата на Люк. — Тя се изправи в седнало положение. Джейс скочи грациозно на крака и й подаде ръка, за да й помогне да стане. Тя го отблъсна и припряно се изправи сама, като разтриваше изтръпналата си ръка.

Те стояха пред малка сива къща, намираща се в редица плътно застроени къщи, по крайбрежието на Уилямсбърг. Остър бриз подухваше откъм Ийст Ривър, като поклащаше табелата, висяща на стената откъм предните стълби. Клеъри гледаше как Джейс чете на глас релефния надпис: Употребявани книги в отлично състояние, нови и изчерпани. Почивен ден — събота. Той погледна към тъмната врата, на дръжката на която висеше тежък катинар. На изтривалката имаше поща, насъбрала се от няколко дни, недокосната. Той погледна Клеъри.

— Той в книжарница ли живее?

— Живее зад книжарницата. — Клеъри се огледа по пустата улица, в единия край на която се извиваше Уилямбъргският мост, а в другия се намираше запустяла фабрика за захарни изделия. Отвъд ленивата река слънцето залязваше зад небостъргачите на Манхатън, позлатявайки контурите им. — Джейс, как попаднахме тук?

— През портала — каза Джейс, докато изучаваше катинара. — Отиваш на мястото, за което си мислиш.

— Но аз не мислех за тук — възрази Клеъри. — Не си мислех за никое конкретно място.

— Напротив. — Това изглежда не го интересуваше особено. — Все едно, след като вече сме тук…

— Какво?

— Какво искаш да правим?

— Мисля, че искам да си ходим — каза горчиво Клеъри. — Люк каза да не идвам тук.

Джейс поклати глава.

— И ти просто се съгласи?

Клеъри обви ръце около себе си. Почувства студ въпреки задушната вечер.

— Имам ли избор?

— Винаги имаме избор — каза Джейс. — На твое място щеше да ми е любопитно какво става с Люк в момента. Имаш ли ключове за дома му?

Клеъри поклати глава.

— Не, но понякога той оставя задната врата незаключена. — Тя посочи към тясната пътека, която отделяше къщата на Люк от съседната. Пластмасовите боклукчийски кофи бяха чинно подредени в редица до купчина сгънати вестници и празни бутилки от сода. Значи Люк все още се отнасяше отговорно към рециклирането.

— Сигурна ли си, че не си е вкъщи?

Тя погледна към пустия тротоар.

— Е, микробусът му го няма, магазинът е затворен и всички светлини са угасени. Бих казала, че вероятността да не си е вкъщи е голяма.

— Тогава ти водиш.

Тясната пътека между къщите стигаше до висока мрежеста ограда. Тя ограждаше малката градина в задния двор на Люк, където, изглежда, вирееха само бурени, израсли и между фугите на паветата и така превърнали ги в ронливи парчета камък. В подножието на оградата растяха видимо неподдържани храсти. Портата беше заключена с катинар.

— Трябва да я прескочим — каза Джейс, като пъхна върха на ботуша си в една пролука в оградата. Започна да се катери. Оградата дрънчеше толкова силно, че Клеъри трескаво се огледа наоколо, но дори съседните къщи не светеха. Джейс се изкачи до върха на оградата и скочи от другата страна, като приземяването му бе съпроводено от някакво ужасено, пронизително изскимтяване.

За миг Клеъри си помисли, че е паднал върху някоя бездомна котка. Тя чу как той извика от изненада, докато падаше назад. От шубраците изскочи тъмна сянка и се стрелна през двора, като се стараеше да се държи приведена. Джейс се изправи на крака и хукна след нея, сякаш решен да я убие.

Клеъри започна да се катери. Когато се опита да преметне крака си от другата страна на оградата, джинсите на Изабел се закачиха за телта и се сцепиха. Тя тупна на земята, гуменките й се приземиха леко върху отъпканата пръст и в същия момент се чу триумфалния вик на Джейс.

— Хванах го! — Тя се обърна и го видя седнал върху проснатия по корем неканен гост, чиито ръце бяха вдигнати над главата. Джейс сграбчи китката му. — Я да видим сега лицето ти.

— Върви по дяволите, напудрен задник такъв — озъби се натрапникът, като се мъчеше да се изтръгне от Джейс. Той почти успя да седне, потрошените му очила бяха килнати на една страна.

Клеъри се закова на мястото си.

— Саймън?

— О, Боже — каза разочаровано Джейс. — А аз вече си мислех, че съм хванал нещо интересно.

* * *

— Но какво правиш тук, скрит в храстите на Люк? — попита Клеъри, докато махаше листата от косата на Саймън. Той търпеше грижите й с видима неохота. Когато си мислеше за срещата й със Саймън, след като всичко това вече е приключило, си го представяше в по-добро настроение. — Това не ми е ясно.

— Добре, стига. Мога и сам да си оправя косата, Фрей — каза Саймън, като рязко се отдръпна от ръцете й. Те седяха на стълбите на верандата към задния двор на Люк. Джейс се беше облегнал на парапета й и се преструваше, че не ги забелязва, като усърдно пилеше ноктите си със стилито си. Клеъри се запита дали Клейвът би одобрил такава употреба на вещ като тази.

— Искам да кажа, дали Люк знае, че си тук? — попита тя.

— Разбира се, че не знае — каза сприхаво Саймън. — Не съм го питал, но съм сигурен, че има ясна позиция по отношение на тийнейджъри, които се мотаят в храстите му.

— Ти не си случаен тийнейджър, нали те познава. — Искаше й се да посегне и да докосне бузата му, която още кървеше леко от клона, който го беше одраскал. — Най-важното е, че си добре.

— Че аз съм добре? — Саймън се засмя остро и горчиво. — Клеъри, имаш ли представа какво преживях през последните два дена? Последния път, когато те видях, ти излетя от „Хайър Граундс“ като прилеп от ада, а след това просто… изчезна. Дори телефона не си вдигаше, домашният ти телефон пък беше изключен. После Люк ми каза, че сте отишли у някакви роднини на север, а аз знам, че ти нямаш никакви роднини. Помислих си, че с нещо съм те ядосал…

— Как би могъл да ме ядосаш? — Клеъри понечи да хване ръката му, но той я издърпа, без да поглежда към нея.

— Не знам — каза той. — Нещо да съм направил.

Джейс, все още съсредоточен върху стилито си, се изкиска под нос.

— Ти си най-добрият ми приятел — каза Клеъри. — Не бях ядосана на теб.

— Ами да, и ти, разбира се, не счете за нужно да ми се обадиш и да ми кажеш, че вече излизаш с някакъв изрусен и надут хулиган, когото сигурно си срещнала в „Пандемониум“ — каза кисело Саймън. — А аз през последните три дни се чудех дали не си мъртва.

— Не излизам с него — каза Клеъри, благодарна на тъмнината, която скри нахлулата в лицето й кръв.

— И косата ми е естествено руса — каза Джейс. — Само отбелязвам.

— Е, какво правеше тогава през последните три дена? — попита Саймън подозрително. — Наистина ли имаш пралеля Матилда, която е хванала птичи грип и някой трябва да се погрижи за нея, докато оздравее?

— Люк наистина ли ти каза това?

— Не, той каза само, че ти и майка ти сте отишли да видите болен роднина и че вероятно мобилният ти няма обхват в провинцията. Не че му повярвах. Когато ме изрита от предната врата, аз заобиколих къщата и погледнах през задния прозорец. Видях го да стяга зелената си пътна чанта, сякаш ще ходи някъде за уикенда. Тогава реших да се навъртам тук и да наглеждам нещата.

— Защо? Защото си е стегнал чантата ли?

— Защото я напълни с оръжие — каза Саймън, като попиваше кръвта от бузата си с ръкава на ризата. — Ножове, две ками, дори и меч. Смешното в цялата работа е, че тези оръжия сякаш блестяха. — Той премести поглед от Клеъри към Джейс и обратно. Гласът му режеше така остро, сякаш бе един от ножовете на Люк. — Ей, сега да не вземеш да ми кажеш, че съм си въобразил?

— Не — каза Клеъри. — Няма да ти кажа това. — Тя се втренчи в Джейс. Последните лъчи на залеза правеха очите му да блестят като златни. Тя рече: — Ще му кажа истината.

— Знам.

— Няма ли да ме спреш?

Той сведе поглед към стилито в ръката си.

— Аз съм обвързан с клетва към Завета — каза той. — Но ти не си.

Тя се обърна отново към Саймън и пое дълбоко въздух.

— Добре — рече тя. — Има нещо, което трябва да знаеш.

* * *

Слънцето вече се беше скрило зад хоризонта и верандата бе потънала в мрак, когато Клеъри свърши разказа си. Саймън бе изслушал дългата история с почти безизразно лице, като само леко трепна в онази част, в която се описваше момента с Ненаситния. Тя гледаше да не навлиза в подробности, защото не искаше да преживее отново онази нощ. Когато спря да говори, прочисти сухото си гърло и внезапно усети изгаряща я жажда.

— Това е — каза тя. — Въпроси?

Саймън вдигна ръка.

— О, имам въпроси. Няколко.

Клеъри притаи дъх.

— Добре, давай.

Той посочи към Джейс.

— Значи, той е… как нарече хората като него?

— Той е ловец на сенки — каза Клеъри.

— Ловец на демони — добави Джейс с обичайната си нетърпеливост. — Убивам демони. Не е чак толкова сложно.

Саймън отново погледна към Клеъри.

— Наистина ли? — Той присви очи, сякаш очакваше тя да му каже, че нищо от това не е вярно и че всъщност Джейс е опасен избягал луд, на когото тя е решила да помогне от хуманни съображения.

— Наистина.

Саймън доби съсредоточено изражение.

— Значи, има и вампири, така ли? Върколаци, магьосници и всякакви подобни същества?

Клеъри прехапа долната си устна.

— Така чух.

— И ти ги убиваш, така ли? — Сега Саймън отправи въпроса си директно към Джейс, който бе прибрал стилито в колана си и оглеждаше безупречните си нокти.

— Само когато са непослушни.

Известно време Саймън седеше и гледаше втренчено в краката си. Клеъри започна да се чуди дали постъпи добре, като го натовари с такъв вид информация. Той бе по-прагматичен от всеки, когото Клеъри познаваше. Може би не желаеше да вниква в неща, за които нямаше разумно обяснение. Тя се наведе разтревожено напред, но в този момент Саймън вдигна глава.

— Това е суперяко — каза той.

Джейс бе не по-малко шокиран от Клеъри.

— Суперяко?

Саймън кимна така въодушевено, че тъмните му къдрици подскочиха на челото.

— Ами, да. Това е точно като „Тъмници и дракони“, само че истинско.

Джейс гледаше към Саймън, сякаш последният беше странен вид насекомо.

— Като кое?

— Една компютърна игра — обясни Клеъри. Чувстваше се някак неловко. — Хората се правят на магьосници и елфи и убиват чудовища и разни такива.

Джейс гледаше втрещено.

Саймън се усмихна.

— Никога ли не си чувал за „Тъмници и дракони“?

— Чувал съм за тъмници — каза Джейс. — Също и за дракони. Въпреки че отдавна са измрели.

Саймън доби разочаровано изражение.

— Никога ли не си убивал дракон?

— Предполагам и че не е срещал знойна елфка над метър и осемдесет по кожени бикини — каза ядосано Клеъри. — Стига, Саймън.

— Истинските елфи са високи около двайсет сантиметра — уточни Джейс. — Освен това хапят.

— Но вампирите са секси, нали? — каза Саймън. — Искам да кажа, че някои женски вампири са мацки, а?

Клеъри започна да се безпокои, че Джейс ей сега ще прекоси верандата и ще се хвърли да души Саймън. Вместо това той, изглежда, се замисли.

— Някои от тях може би.

— Яко — повтори Саймън.

Клеъри май предпочиташе да се бяха сбили.

Джейс се плъзна по парапета на верандата.

— Е, ще претърсим ли къщата, или не?

Саймън трескаво се изправи на крака.

— Бройте ме и мен. Какво търсим?

— Ние? — каза Джейс със заплашително спокойствие. — Не помня да сме те канили.

— Джейс — каза гневно Клеъри.

Лявото ъгълче на устата му отскочи нагоре.

— Само се пошегувах. — Той отстъпи встрани, за да й направи път до вратата. — Готови ли сме?

Клеъри потърси опипом в тъмното дръжката на вратата. Вратата се отвори, като осветлението на верандата се включи автоматично, което освети и коридора. Вратата към книжарницата беше затворена, Клеъри разтърси дръжката.

— Заключено е.

— Позволете ми, мундани — каза Джейс, като внимателно я избута встрани. Той извади стилито от джоба си и го опря до вратата. Саймън го гледаше с известна неприязън. Цяло войнство изкусителни вампирки, мислеше си Клеъри, нямаше да е в състояние да го накара да харесва Джейс.

— Голям досадник е, нали? — мърмореше Саймън. — Как го търпиш?

— Той ми спаси живота.

Саймън я стрелна с поглед.

— Как…

Вратата се отвори с изщракване.

— Готово — рече Джейс, като пъхна стилито обратно в колана си. Докато минаваха през вратата, Клеъри видя как знакът върху нея, точно над главата му, избледнява. Задната врата водеше към малко складово помещение, на чиито голи стени боята се лющеше. Навред бяха струпани кашони, съдържанието на които се идентифицираше с надраскани отгоре надписи: Проза, Поезия, Готварство, Хоби, Любовни романи.

— Жилищната част е ето там. — Клеъри се отправи към вратата, която се виждаше в далечния край на помещението.

Джейс я хвана за ръката.

— Почакай.

Тя го погледна припряно.

— Какво има?

— Не знам. — Той се промъкна в пролуката между две купчини кашони и подсвирна. — Клеъри, може би ще искаш да дойдеш тук и да видиш това.

Тя се огледа наоколо. В склада цареше сумрак, само през прозореца се процеждаше светлината от лампата на верандата.

— Толкова е тъмно…

Лумна светлина, която окъпа помещението в брилянтен блясък. Саймън извърна глава, като примигаше.

— Ох.

Джейс се изкикоти. Той бе застанал върху един запечатан кашон с вдигната нагоре ръка. Нещо блестеше в шепата му, като светлината се процеждаше през сключените му пръсти.

— Магическа светлина — каза той.

Саймън измърмори нещо под носа си. Клеъри се запрепъва из кашоните, за да отиде при Джейс. Той бе застанал зад клатушкаща се грамада от детективски романи. Магическата светлина хвърляше зловещ отблясък върху лицето му.

— Виж това — каза той, като посочи по-нагоре към стената. Първоначално й се стори, че посочва двойка декоративни аплици. Когато очите й посвикнаха, тя видя, че това са метални скоби, окачени на къса верига, която свършваше някъде в стената. — Това да не би да са…

— Белезници — каза Саймън, като си проправяше път през кашоните. — Това е, ааа…

— Само не казвай „извратено“. — Клеъри му хвърли предупредителен поглед. — Все пак говорим за Люк.

Джейс вдигна ръка и я прокара по вътрешността на една от металните скоби. Когато я отпусна, пръстите му бяха изцапани с червеникавокафява прах.

— Кръв. — Той посочи към стената, в която бяха вкопани веригите. Мазилката беше видимо издута. — Гледай. Някой се е опитвал да изтръгне тези неща от стената. Изглежда, доста силно ги е дърпал.

Клеъри усети как сърцето заблъска в гърдите й.

— Мислиш ли, че Люк е добре?

Джейс сниши магическата светлина.

— Мисля, че трябва да проверим.

Вратата за апартамента беше отключена. Тя водеше към всекидневната на Люк. Ако в магазина имаше стотици книги, то в апартамента те бяха сто пъти повече. Етажерките с книги достигаха до тавана, томовете бяха подредени на два реда, като единият закриваше другия. Повечето от тях бяха поезия и проза, предимно фентъзи и детективски романи.

Тя си спомни как дни наред беше чела всички части на Хрониките на Придейн, свита на кълбо до прозореца на Люк, докато слънцето потъваше във водите на Ийст Ривър.

— Мисля, че е излязъл само за малко — каза Саймън, който стоеше на вратата на малкия кухненски бокс на Люк. — Кафе машината не е изключена, а в каната има кафе и е още горещо.

Клеъри надникна през вратата на кухнята. Мивката беше пълна с чинии. Връхните дрехи на Люк чинно висяха на закачалки в дрешника. Тя се спусна надолу по коридора и отвори вратата на малката му спалня. Стаята си беше все същата — неоправеното легло със сива кувертюра и сплескани възглавници, по бюрото — пръснати дребни пари. Тя се извърна. Част от нея беше сигурна, абсолютно убедена, че когато влязат тук, всичко ще бъде с главата надолу, ще намерят Люк вързан, наранен или по-лошо. Сега не знаеше какво да мисли.

Вцепенена, тя прекоси антрето до малката гостна, където толкова често беше отсядала, когато майка й бе по работа извън града. Двамата с Люк бяха стояли до късно да гледат стари филми на ужасите на трепкащия черно-бял телевизор. Тя дори си имаше раница, пълна с неща от първа необходимост, която държеше тук, за да не се налага да я влачи всеки път до вкъщи и обратно.

Тя коленичи и я измъкна изпод леглото за масленозелената презрамка. Беше покрита цялата със значки, повечето от които й бе дал Саймън. Геймърите го правят по-добре. Момиче Отаку. Още не съм крал. В нея имаше някои сгънати дрехи, резервно бельо, четка за коса и дори шампоан. Слава Богу, помисли си тя, и затвори с крак вратата на спалнята. Бързо се преоблече, свали твърде големите, а сега и зеленясали от тревата и запотени дрехи на Изабел и си облече своите пясъчни рипсени панталони и синята риза без ръкави с нарисувани китайски йероглифи отпред. Пъхна дрехите на Изабел в раницата, издърпа връзките й и излезе от спалнята, а раницата подскачаше на гърба й. Хубаво беше отново да си има нещо свое.

Клеъри намери Джейс в пълния с книги кабинет на Люк Да разучава една зелена пътна чанта, която лежеше с отворен цип върху масата. Както бе казал Саймън, беше пълна с оръжие — ножове в ножници, навит камшик и нещо, което приличаше на остър като бръснач метален диск.

— Това е чакрам — каза Джейс, като леко го докосна. — Оръжие на сикхите. Завърташ го около показалеца си, преди да го хвърлиш. Те са редки и трудно се използват. Странно е, че Люк има такова — добави той, като вдигна поглед към Клеъри, която влизаше в стаята. — Навремето Ходж е използвал такива, чакрам е било неговото оръжие. Или поне той така казва.

— Люк колекционира какво ли не, произведения на изкуството, нали се сещаш — каза Клеъри, като гледаше рафта зад бюрото, на който бяха подредени бронзови индийски и руски идоли, включително любимите й: статуетка на Кали, индийската богиня на разрушението, размахала заплашително меч и със строго изражение, танцува с отметната назад глава и присвити очи. Отстрани на бюрото имаше старинен китайски параван, издълбан от ярко палисандрово дърво. — Красиви неща.

Джейс внимателно постави настрани чакрама. От незакопчания край на пътната чанта на Люк се беше изсипала купчина дрехи, които сякаш се бе сетил да пъхне в последния момент.

— Предполагам, че това е твое.

Той измъкна един правоъгълен предмет, скрит сред дрехите: снимка в дървена рамка с дълга вертикална пукнатина на стъклото. Пукнатината образуваше тънки линии, минаващи върху усмихнатите лица на Клеъри, Люк и майка й.

— Това наистина е мое — каза Клеъри, като дръпна снимката от ръцете му.

— Счупена е — забеляза Джейс.

— Знам. Аз го направих, аз я счупих. Когато я хвърлих по Ненаситния. — Тя погледна към него и видя изписано на лицето му разбиране. — Това означава, че Люк се е върнал в апартамента след нападението. Може би дори днес…

— Може би той последен е минал през портала — каза Джейс. — Ето защо се озовахме тук. Ти не си мислила за нищо, така че сме се пренесли на последното място, докъдето е пътувано.

— Нямаше да е зле Доротея да ни беше казала за това — рече гневно Клеъри.

— Той сигурно й е платил, за да мълчи. Или това, или защото на него му е имала повече доверие, отколкото на нас. Което значи, че той може би не е…

— Хора! — Саймън се втурна панически в кабинета. — Някой идва.

Клеъри изпусна снимката.

— Да не е Люк?

Саймън погледна към коридора и кимна.

— Той е. Но не е сам, с него има двама мъже.

— Мъже? — С няколко крачки Джейс прекоси стаята, погледна през вратата и тихо изруга под носа си. — Магьосници.

Клеъри го погледна втренчено.

— Магьосници? Но…

Като клатеше глава, Джейс се отдръпна от вратата.

— Има ли някакъв друг изход? Задна врата?

Клеъри поклати глава. Вече се чуваше звукът от стъпките в коридора, което предизвика болезнен спазъм в гърдите й.

Джейс се огледа отчаяно. Очите му се спряха върху палисандровия параван.

— Скрийте се зад това — каза той като го посочи. — Веднага.

Клеъри хвърли счупената снимка на бюрото и бързо отиде зад паравана, като повлече и Саймън след себе си. Джейс застана точно зад тях, със стилито в ръка. Той едва се беше скрил, когато Клеъри чу как вратата се отваря със замах, отчетливи стъпки… а после ясно доловими гласове. Говореха трима мъже. Тя погледна изплашено Саймън, който беше пребледнял, а после към Джейс, който беше вдигнал стилито и бавно го движеше, рисувайки нещо като квадрат върху паравана. Докато Клеъри го гледаше втренчено, квадратът стана прозрачен, като стъклен прозорец. Тя чу как Саймън изсумтя — леко, едва доловимо — и видя как Джейс поклати глава към тях и им каза само с движение на устните: Те не могат да ни видят през това, но ние тях можем.

Като хапеше нервно устната си, Клеъри се придвижи до квадрата и надникна през него, усещайки във врата си дишането на Саймън. Оттук стаята се виждаше идеално: етажерките с книги, бюрото с пътната чанта, захвърлена върху него и Люк, поопърпан, попрегърбен, с вдигнати на главата очила, той бе застанал до вратата. Беше стряскащо, макар и да знаеше, че той не може да я види, тъй като прозорецът, направен от Джейс, приличаше на стъклото в стаята за разпит в полицейско управление: виждаше се само откъм едната страна. Люк се обърна, като отново хвърли поглед в коридора.

— Да, можете да огледате — каза той с тон, пропит от сарказъм. — Много мило от ваша страна, че проявявате такъв интерес.

От ъгъла на кабинета се чу тихо изкикотване. С трескаво движение на ръката Джейс разшири още малко рамката на своя „прозорец“ така, че да се вижда по-голяма част от стаята. С Люк имаше още двама мъже, и двамата с дълги червеникави роби, със свалени качулки. Единият беше слаб, с елегантни сиви мустаци и остра брадичка. Когато се усмихна, се показаха ослепително белите му зъби. Другият беше едър и набит като борец, с късо подстригана червеникава коса. Кожата му беше тъмноморава и така опъната, че чак скулите му лъщяха.

— Това магьосници ли са? — тихо прошепна Клеъри.

Джейс не отговори. Той се беше вцепенил като статуя. Сигурно се бои, че ще изляза и ще се опитам да отида при Люк, помисли си Клеъри. Искаше й се да го увери, че няма да направи това. Имаше нещо в тези двама мъже, в цвета на плътните им наметала, който приличаше на кръв и ги правеше ужасяващи.

— Гледай на това като на жест на добронамереност, Греймарк — каза мъжът със сивите мустаци. Когато се усмихна, се показаха толкова остри зъби, сякаш изпилени като на канибал.

— У теб няма нищо добронамерено, Пангборн. — Люк седна на крайчеца на бюрото си, като с тялото си се опитваше да закрие гледката на двамата мъже към пътната чанта и нейното съдържание. Сега, когато беше по-близо, Клеъри можа да види, че лицето и ръцете му бяха натъртени, а пръстите му бяха ожулени и разкървавени. Дълга резка по цялата шия се скриваше в яката му. Какво, за Бога, се беше случило с него?

— Не пипай това, Блекуел… много е ценно — каза сурово Люк. Едрият червенокос мъж, който бе посегнал към статуетката на Кали на етажерката, все пак прокара дебелите си пръсти по нея.

— Хубава е — каза той.

— Ах — каза Пангборн, като взе статуетката от другаря си. — Тя, която е създадена да се сражава с демона, който не може да бъде убит нито от бог, нито от човек. О, Кали, блажена моя майко! Чародейко на всемогъщия Шива, танцуваща в унес и пляскаща с ръце. Ти си душата на всичко, що се движи, а ние сме твои безпомощни пионки.

— Много добре — каза Люк. — Не знаех, че изучаваш индийска митология.

— Всички митове са истина — каза Пангборн и Клеъри почувства, че тръпки я полазват по гърба. — Или и това си забравил?

— Аз нищо не забравям — рече Люк. Макар и да изглеждаше спокоен, Клеъри видя, че раменете и устните му са напрегнати. — Предполагам, че те изпраща Валънтайн.

— Така е — каза Пангборн. — Той си помисли, че може да си промениш решението.

— Нищо не може да ме накара да променя решението си. Вече ти казах, че не знам нищо. Между другото, хубави наметала.

— Благодаря — каза Блекуел с лукава усмивка. — Свалихме ги от двама мъртви магьосници.

— Това са официалните роби на Съглашението, нали? — попита Люк. — От Въстанието ли са?

Пангборн леко се изкикоти.

— Плячка от сражението.

— Не се ли боите, че някой може погрешка да ви вземе за истински?

— Не — рече Блекуел. — Не и като се приближат.

Пангборн поглади края на робата си.

— Спомняш ли си Въстанието, Лушън? — каза меко той. — Беше велик и ужасен ден. Помниш ли как заедно се подготвяхме за битката?

Лицето на Люк се изкриви.

— Миналото си е минало. Не знам какво да ви кажа, господа. Не мога да ви помогна. Нищо не знам.

— Нищо е много общо казано, някак си неопределено — рече Пангборн меланхолично. — Човек, който притежава толкова много книги, би трябвало все нещо да знае.

— Ако искате да разберете къде отиват лястовичките на есен, мога директно да ви посоча съответната книга. Но вие искате да знаете къде е изчезнал Бокалът на смъртните…

— Изчезнал може би не е правилната дума — изръмжа Пангборн. — По-скоро скрит. Скрит от Джослин.

— Възможно е — каза Люк. — Значи още не ви е казала къде е?

— Още не е дошла в съзнание — каза Пангборн, като сечеше въздуха с дългопръстата си ръка. — Валънтайн е разочарован. Той толкова се радваше, че отново ще се видят.

— Сигурен съм, че чувствата им не са взаимни — промърмори Люк.

Пангборн се изкиска.

— Ти да не ревнуваш, Греймарк? Или чувствата ти към нея не са същите като преди.

Пръстите на Клеъри започнаха да треперят толкова силно, че трябваше да притисне ръцете си една в друга, за да ги спре. Джослин? Възможно ли бе да говорят за майка й?

— Не съм изпитвал чувства към нея — каза Люк. — Двама ловци на сенки, прокудени от собствения си вид, нормално е да сме свързани един с друг. Но няма да преча на плановете на Валънтайн по отношение на нея, ако това го тревожи.

— Не бих казал, че се тревожи — рече Пангборн. — По-скоро е учуден. Ние всички се чудехме дали си още жив. Дали още приличаш на човек.

Люк повдигна вежди.

— И?

— Изглеждаш доста прилично — призна неохотно Пангборн. Той постави статуетката на Кали обратно на рафта. — Имаше и дете, нали? Момиче.

Люк изглеждаше объркан.

— Какво?

— Не се прави на ударен — каза Блекуел с режещия си глас. — Знаем, че уличницата има дете. Намерили са снимки в нейния апартамент, в спалнята…

— Мислех, че питате за мои деца — прекъсна го спокойно Люк. — Да, Джослин има дъщеря. Клариса. Предполагам, че е избягала. Валънтайн за нея ли ви изпрати?

— Не нас — каза Пангборн. — Но я търси.

— Можем да претърсим това местенце — добави Блекуел.

— Не ви съветвам — каза Люк и се надигна от бюрото. В погледа му се четеше студена заплаха и докато гледаше отгоре двамата мъже, изражението му не се промени. — Защо си мислите, че тя е още жива? Нали Валънтайн изпрати Ненаситен, за да претърси жилището. Съвсем малко от отровата му е достатъчна да превърне повечето хора в пепел, без да остане и помен от тях.

— Имаше един мъртъв Ненаситен — каза Пангборн. — Това накара Валънтайн да се усъмни.

— Валънтайн се съмнява във всичко — каза Люк. — Може Джослин да го е убила. Каквато е яка.

Блекуел изсумтя.

— Като нищо.

Люк сви рамене.

— Вижте, нямам представа къде е момичето, но имам чувството, че е мъртво. Иначе досега да се е появило. Така или иначе, не представлява опасност. На петнайсет години е и никога не е чувала за Валънтайн, нито пък вярва в демони.

Пангборн се изкиска.

— Дете с късмет.

— Досега — каза Люк.

Блекуел повдигна вежди.

— Звучиш ядосано, Лушън.

— Не съм ядосан, раздразнен съм. Не искам да се забърквам в плановете на Валънтайн, разбрахте ли? Не съм глупак.

— Нима? — каза Блекуел. — Чудесно е, че през годините си развил здравословен респект към собствената си кожа, Лушън. Невинаги си бил толкова прагматичен.

— Нали знаеш — каза свойски Пангборн, — че бихме разменили Джослин за Бокала? Ще ти я доставим невредима, току до вратата ти. Лично Валънтайн дава това обещание.

— Знам — каза Люк. — Не проявявам интерес. Не знам къде е скъпоценният ви Бокал и не искам да се забърквам във вашите работи. Мразя Валънтайн — допълни той, като стана от бюрото. — Но го уважавам. Винаги съм знаел, че един ден ще се върне и ще премаже всеки, застанал на пътя му. Не бих искал да му се пречкам, когато това се случи. Той е чудовище — машина за убиване.

— Виж кой го казва — изръмжа Блекуел.

— Да допусна ли, че се готвиш да се отместиш от пътя на Валънтайн? — каза Пангборн, като посочи с дългия си пръст почти забравената пътна чанта на бюрото. — Града ли ще напускаш, Лушън?

Люк бавно кимна.

— Отивам в провинцията. Искам да се поотпусна малко.

— Ние можем да те спрем — каза Блекуел. — Да те принудим да останеш.

Люк се усмихна. Това промени лицето му. Изведнъж той спря да бъде симпатичният мъж с вид на учен, който я люлееше на люлките в парка и я учеше да кара триколка. Имаше нещо жестоко в очите му, нещо зло и студено.

— Можете да опитате.

Пангборн хвърли поглед към Блекуел, който бавно поклати глава. Пангборн отново се обърна към Люк.

— Нали ще ни известиш, ако внезапно у теб се възроди някой спомен?

Люк продължаваше да се усмихва.

— Вие ще сте първите, на които ще се обадя.

Пангборн кимна отривисто.

— Мисля, че трябва да тръгваме. Ангелът да те закриля, Лушън.

— Ангелът не закриля такива като мен — каза Люк. Той взе пътната чанта от бюрото си и я затвори. — Тръгвате ли, господа?

Като си сложиха отново качулките, които закриваха лицата им, двамата мъже излязоха от стаята, последвани малко по-късно от Люк. За миг той се спря на прага, като се огледа наоколо, сякаш се чудеше дали не е забравил нещо. После внимателно затвори вратата след себе си.

Клеъри не мърдаше от мястото си, замръзнала, тя чу как входната врата се затвори и как издрънчаха веригата и ключовете, докато Люк заключваше катинара. В съзнанието й неизменно се появяваше лицето на Люк, докато казваше, че не се интересува какво се е случило с майка й.

Тя усети една ръка на рамото си.

— Клеъри? — Беше Саймън, гласът му звучеше плахо, почти нежно. — Добре ли си?

Тя поклати безмълвно глава. Чувстваше се толкова зле, че чак не виждаше кога отново ще се почувства другояче.

— Разбира се, че не е добре. — Това беше Джейс, гласът му беше остър и студен като късчета лед. Той излезе иззад паравана и рязко го премести встрани. — Сега поне знаем кой е изпратил демона след майка ти. Тези хора си мислят, че Бокалът на смъртните е у нея.

Клеъри усети, че устните й се свиват.

— Това е абсурдно и невъзможно.

— Може би — каза Джейс, като се подпря на бюрото на Люк. Той я погледна с очи, непроницаеми като опушено стъкло.

— Виждала ли си някога преди тези мъже?

— Не. — Тя поклати глава. — Никога.

— Люк, изглежда, ги познава. Негови приятели са.

— Не бих казал приятели — рече Саймън. — Мисля, че едва прикриваха своята враждебност.

— Но пък не го и убиха — рече Джейс. — Те си мислят, че той знае повече, отколкото казва.

— Може би — отвърна Клеъри — или просто не им се иска да убиват друг ловец на сенки.

Джейс се засмя дрезгаво, почти злобно, от което Клеъри усети косъмчетата на ръцете й да настръхват.

— Съмнявам се.

Тя го погледна строго.

— Защо си толкова сигурен? Да не би да ги познаваш?

Смехът бе напълно изчезнал от гласа му, когото й отговори.

— Дали ги познавам? — повтори той. — Може и така да се каже. Това са хората, които убиха баща ми.