Касандра Клеър
Град от кости (2)

2
Лъжи и тайни

Принцът на мрака яздеше черния си жребец, а самуреното му наметало се вееше зад него. Златна диадема пристягаше русите му къдри, красивото му лице беше студено, по него бе изписана готовност да се сражава, а…

— А ръката му прилича на патладжан — промърмори раздразнено на себе си Клеъри. Рисунката просто не й се получаваше. Тя скъса с въздишка още един лист от скицника си, смачка го и го запрати в оранжевата стена на спалнята си. Подът беше покрит с нахвърляни топки смачкана хартия — сигурен знак, че творческото вдъхновение не бе я споходило по начина, по който й се искаше. Как не можеше да прилича поне мъничко на майка си. Всичко, което Джослин Фрей начертаеше, нарисуваше или скицираше, беше красиво и сякаш създадено без никакви усилия.

Клеъри дръпна слушалките от ушите си, прекъсвайки по средата песента на Степинг Рейзър, и потърка болящите я слепоочия. Беше й се сторило, че високото, пронизително звънене на телефона оглася целия апартамент. Тя хвърли скицника на леглото, скочи на крака и изтича в трапезарията, където червеният ретро телефон бе поставен на масата близо до вратата.

— Клариса Фрей ли е? — Гласът от другата страна на линията звучеше познато, но в първия момент тя не можа да се сети кой е.

Клеъри въртеше нервно шнура на телефона между пръстите си.

— Даааа?

— Здрасти, аз съм един от снощните хулигани с нож, които видя в „Пандемониум“. Ами, боя се, че направих лошо впечатление, и се надявах да ми дадеш шанс да поправя нещата…

— САЙМЪН — изкрещя Клеъри и отмести телефона от ухото си, докато той се смееше отсреща. — Никак не е смешно!

— Разбира се, че е. Само че ти не улавяш смешното.

— Глупак — въздъхна Клеъри, като отново се облегна на стената. — Нямаше да се смееш, ако беше тук, когато се прибрах снощи у дома.

— Защо?

— Майка ми. Никак не беше доволна, че закъснях. Беше откачила. Не мога да ти опиша.

— Какво? Не сме виновни, че попаднахме в задръстване! — запротестира Саймън. Той беше най-малкият от трите деца в семейството си и имаше изострено чувство за семейна несправедливост.

— Е, да, ама иди, че й обяснявай. Била съм я разочаровала, не очаквала това от мен, накарала съм я да се тревожи, бла-бла-бла. Тровела съм живота й — каза Клеъри, като цитираше дословно майка си с леко прокрадващо се чувство на вина.

— Наказана ли си да не излизаш? — попита Саймън, като също леко повиши тон. Клеъри долови тихо буботене на гласове около него, хората говореха един през друг.

— Още не знам — каза тя. — Мама излезе с Люк тази сутрин и още не са се прибрали. Всъщност ти къде си? У Ерик ли?

— Да, току-що приключихме с репетицията. — Зад Саймън се чу удряне на цимбали. Клеъри трепна. — Тази вечер Ерик ще има литературно четене в „Хайър Граундс“ — продължи Саймън, като имаше предвид местното заведение зад ъгъла, в което понякога вечерно време имаше жива музика. — Цялата група ще отиде да му окаже подкрепата си. Искаш ли да дойдеш?

— Да, добре. — Клеъри млъкна, като дърпаше неспокойно кабела на телефона. — Чакай, не.

— Ей, момчета, ще спрете ли най-после? — извика Саймън, заглъхналият му глас показа на Клеъри, че той бе отдалечил слушалката от ухото си. След секунда той отново заговори в слушалката, като звучеше малко тревожно. — Това да ли беше, или не?

— Не знам — Клеъри прехапа устни. — Мама още ми е сърдита за снощи. Не съм сигурна, че искам да я моля за нещо. Ако ще си навличам неприятности, то не бих искала да е заради тъпата поезия на Ерик.

— Стига де, не е толкова зле — рече Саймън. С Ерик живееха врата до врата и се познаваха, откакто се помнеха. Не бяха толкова близки, колкото с Клеъри, но в началото на втори курс си направиха рок група заедно с Мат и Кърк, приятелите на Ерик. Събираха се всяка събота да свирят в гаража на родителите на Ерик. — Пък и това не е кой знае какво — допълни Саймън. — Поетическа вечер през пет пресечки от вас не е като да те поканя на оргия в Хобоукън. Ако иска, може и майка ти да дойде.

— ОРГИЯ В ХОБОУКЪН! — чу Клеъри някой да вие, очевидно Ерик. Изтрещя и един цимбал. Тя си представи как майка й слуша Ерик да чете стиховете си и вътрешно потръпна.

— Не знам. Ако всички се появите тук, мисля, че тя ще се усъмни.

— Тогава ще дойда сам. Ще те взема и после ще се срещнем с останалите. На майка ти ще й стане приятно. Тя ме харесва.

Клеъри се изсмя.

— Което е показателно за нейния вкус, ако питаш мен.

— Не те питам — Саймън затвори, явно повикан от останалите.

Клеъри остави слушалката и започна да снове из всекидневната. Навсякъде имаше следи от артистичните наклонности на майка й — от собственоръчно изработените възглавници, нахвърляни върху тъмночервения диван, до стените, по които висяха картините на Джослин, грижливо поставени в рамка — предимно пейзажи: ветровитите улици на търговския център на Манхатън, потънали в златиста светлина; сцени от парка през зимата, мрачните езера, по които тук-там се белееше лед.

Върху полицата на камината имаше снимка на бащата на Клеъри, поставена в рамка. Замислен рус мъж във военна униформа, очите му образуваха бръчки, предизвикани от смях. Той е бил отличен с ордени и е служил в чужбина. Джослин държеше някои от ордените в малка кутийка до леглото си. Не че ордените са помогнали, когато Джонатан Фрей се е блъснал с кола в едно дърво някъде край Албания и е умрял още преди дъщеря му да се роди.

Джослин никога не говореше за бащата на Клеъри. На кутийката до леглото й бяха гравирани неговите инициали. Вътре бяха неговите ордени и ленти, сватбената халка и една руса къдрица. Понякога Джослин взимаше кутийката и я отваряше, поемаше много нежно къдрицата и след като я подържеше, я прибираше отново и внимателно заключваше кутийката.

Звукът от превъртащ се ключ във входната врата извади Клеъри от унеса й. Тя бързо скочи върху дивана и се престори, че е потънала в една от книгите, които майка й беше оставила в края на масата. Джослин гледаше на четенето като на свещенодействие и никога не прекъсваше Клеъри докато четеше, дори и за да й се скара.

Вратата се отвори с трясък. Беше Люк. Ръцете му бяха пълни с нещо като огромни листове картон. Когато той ги остави, Клеъри видя, че това са разгънати мукавени кашони. Той се изправи и се обърна усмихнато към нея.

— Здрасти, чи… здрасти, Люк — каза тя. Още преди една година той я беше помолил да не му казва чичо Люк, защото така го карала да се чувства стар, а и понякога това му напомняло за Чичо Томовата колиба. При което деликатно й намекна, че наистина не й е чичо, а просто близък приятел на майка й, който я познава от дете. — Къде е мама?

— Паркира микробуса — каза той и, стенейки, изправи върлинестото си тяло. Бе облечен в обичайните си дрехи: стари джинси, бархетна риза и неизменните очила с позлатени рамки, които седяха накриво на носа му. — Хайде пак да ми обясниш защо тази сграда няма товарен асансьор?

— Защото е стара и си има стил — каза веднага Клеъри. Люк се ухили. — За какво са тези кашони? — попита тя.

Усмивката му изчезна.

— Майка ти иска да опакова някои неща — каза той, като избягваше втренчения й поглед.

— Какви неща? — попита Клеъри.

Той си пое дълбоко въздух.

— Къщата е пълна с ненужни вещи. Само пречат. Знаеш, че тя никога нищо не изхвърля. А ти какво правиш? Учиш ли? — Той дръпна книгата от ръката й и прочете на глас: — „Светът още изобилства от онези странни същества, съществуването на които трезвата философия не приема. Феи и таласъми, духове и демони все още бродят наоколо…“ — Той затвори книгата и я погледна над очилата си. — Това за училище ли ти трябва?

— Златният клон? Не. Две седмици няма да имаме училище. — Клеъри си взе обратно книгата. — Тя е на мама.

— Така си и помислих.

Тя метна книгата обратно на масата и сякаш нещо я загложди.

— Люк?

— Да? — Забравил за книгата, той ровеше в сандъчето с инструменти до камината. — А, ето я — каза той, като извади оранжева машинка за опаковане с тиксо и я заоглежда доволен.

— Какво би направил, ако видиш нещо, което никой друг не вижда?

Машинката падна от ръката на Люк и тупна върху плочките пред камината. Той се наведе да я вдигне, без да поглежда към нея.

— Искаш да кажеш дали съм бил свидетел на престъпление или нещо такова?

— Не. Искам да кажа, ако има и други хора наоколо, но ти си единственият, който вижда нещото. Сякаш то е невидимо за всички останали, освен за теб.

Люк се поколеба, все още наведен, хванал изпуснатата машинка в ръка.

— Знам, че звучи налудничаво — отбеляза Клеъри нервно.

— Но…

Той се обърна. Очите му, много сини зад очилата, се спряха върху нея и я загледа с обич.

— Клеъри, ти си човек на изкуството като майка си. Струва ти се, че виждаш света по друг начин, различен от начина, по който го виждат останалите хора. Имаш дарбата да виждаш красивото и ужасното в най-обикновени неща. Това не те прави откачена, а просто… различна. Няма нищо лошо в това, да си различен.

Клеъри сви крака и подпря брадичката си върху коленете. В съзнанието й изплуваха складовото помещение, златният камшик на Изабел, момчето със синята коса, което се гърчеше в предсмъртен спазъм, и жълтеникавокафявите очи на Джейс. Красивото и ужасното.

— Ако татко бе останал жив, мислиш ли, че и той щеше да бъде човек на изкуството?

Люк изглеждаше слисан. Преди да успее да каже нещо, вратата се отвори и майката на Клеъри влезе наперено в стаята, токчетата й тракаха по лъскавия дървен под. Тя подаде на Люк връзката ключове от колата и се обърна към дъщеря си.

Джослин Фрей беше стройна, стегната жена, косата й беше с няколко тона по-тъмна от тази на Клеъри и два пъти по-дълга. В момента я бе вдигнала на тъмночервен кок, в който бе забола молив. Беше облечена в изпръскан с боя гащеризон върху бледолилава тениска и кафяви туристически ботуши, по чиито подметки имаше засъхнала блажна боя, а тъмносините й очи блестяха иззад прекалено големите й винени слънчеви очила.

Всички казваха, че Клеъри прилича на майка си, но тя самата не мислеше така. Единственото нещо, по което си приличаха, беше телосложението им: и двете бяха слабички, с малки гърди и тесен ханш. Тя съзнаваше, че не е хубава като майка си. За да си хубава, трябва да си грациозна и висока. Ако си ниска като Клеъри, малко над метър и петдесет, то ти си сладка. Не красива или хубава, просто сладка. Като прибавим и морковената коса и лицето, изпъстрено с лунички, до майка си тя изглеждаше като парцалена кукла до куклата Барби.

Джослин се движеше така грациозно, че хората се обръщаха да я гледат. За разлика от нея Клеъри си беше спъната в краката. Хората се заглеждаха след нея само когато профучаваше покрай тях, търкаляйки се по стълбите.

— Благодаря, че ми помогна с пренасянето на кашоните — каза майката на Клеъри на Люк и му се усмихна. Той не отвърна на усмивката. Стомахът на Клеъри се сви тревожно. Клеъри усещаше, че тук става нещо. — Извинявай, много обикалях, докато намеря място за паркиране — днес сигурно имаше най-малко един милион души в парка…

— Мамо? — прекъсна я Клеъри. — За какво са тези кашони?

Джослин прехапа устни. Люк кимна към Клеъри, с което мълчаливо подкани майка й. С нервно движение на китката Джослин отметна една паднала къдрица зад ухото си и отиде при дъщеря си на дивана.

Така, отблизо, Клеъри можа да види колко уморена изглежда майка й. Под очите й имаше тъмни сенки, а клепачите й бяха посивели от безсъние.

— Това заради снощи ли е? — попита Клеъри.

— Не — каза бързо майка й, но после се поколеба. — Може би малко. Не бива да правиш повече така, много добре знаеш, че…

— Нали вече се извиних. Какво има пак? Ако ще ме наказваш, давай, и да свършим веднъж завинаги.

— Няма да има наказание — каза майка й. Гласът й беше напрегнат като опъната струна. Тя погледна към Люк, който клатеше глава.

— Просто й кажи, Джослин — каза той.

— Може ли да не говорите за мен така, сякаш ме няма? — тросна се Клеъри. — И какво да ми каже? Кажи ми, какво?

Джослин се престраши.

— Ще ходим на почивка — каза тя.

Люк пребледня, сякаш някой бе избърсал цветовете от лицето му.

Клеъри разтърси глава.

— И какво от това? Ще ходите на почивка — тя се облегна отново на възглавниците. — Не разбирам. Защо правите проблем от това?

— Мисля, че не ме разбра. — Джослин нервно си играеше с ресните на шала си. — Имах предвид, че всички ще отидем на почивка. Ние тримата — ти, аз и Люк ще отидем на вилата.

— Ооо. — Клеъри погледна Люк, но той бе скръстил ръце на гърдите си и зяпаше през прозореца със стиснати зъби. Тя беше смаяна от разстроения му вид. Той обичаше старата вила в предградията на Ню Йорк — беше си я купил преди десет години, сам си я ремонтира и ходеше там винаги, когато можеше. — За колко време?

— До края на лятото — каза Джослин. — Купих кашоните, в случай че искаш да опаковаш някои книги, принадлежности за рисуване…

— До края на лятото? — викна Клеъри с негодувание. — Не мога, мамо. Имам си планове — със Саймън щяхме да ходим на училищно парти, а и имам един куп срещи с групата по рисуване, и над десет урока при Тиш…

— Съжалявам за Тиш. Но другите неща могат да се отменят. Саймън ще прояви разбиране, както и другите от групата.

Клеъри долови непоколебимост в тона на майка си и разбра, че тя говори сериозно.

— Но аз си платих за тези уроци по рисуване! Спестявах цяла година! Ти обеща… — Тя се завъртя към Люк. — Кажи й! Кажи й, че не е честно!

Люк не отклони поглед от прозореца, макар че мускулите на бузите му играеха.

— Тя ти е майка. Тя трябва да реши.

— Нищо не разбирам. — Клеъри отново се обърна към майка си. — Защо?

— Трябва да замина, Клеъри — каза Джослин, при което ъгълчетата на устата й трепнаха. — Имам нужда от тишина и спокойствие, за да рисувам. А и парите точно сега са кът…

— Ами продай някои от нещата на татко — каза ядосано Клеъри. — Нали обикновено така правиш?

Джослин подскочи.

— Това е жестоко…

— Виж, върви където искаш, това си е твоя работа. Аз ще остана тук без теб. Мога да работя, мога да си намеря работа в някое кафене или нещо такова. Саймън каза, че постоянно търсят хора. Достатъчно голяма съм, за да се грижа за себе си…

— Не! — Остротата в гласа на Джослин накара Клеъри да подскочи. — Ще ти върна парите за часовете по рисуване, Клеъри. Но ти ще дойдеш с нас. Не подлежи на обсъждане. Още си твърде малка, за да останеш тук сама. Може да се случи нещо…

— Какво? Какво може да се случи? — възрази Клеъри.

Чу се трясък. Тя смаяно се обърна и видя, че Люк бе съборил една от картините в рамка, която бе подпряна на стената. Видимо ядосан, той отново я изправи. Когато се обърна, устата му беше разкривена в гневна гримаса.

— Аз ще тръгвам.

Джослин прехапа устни.

— Чакай… — Тя хукна след него към антрето, като го настигна, чак когато той вече беше хванал дръжката на вратата. Докато подслушваше от дивана, Клеъри долови припрения шепот на майка си.

— … Бен — казваше тя. — Аз му звъня и звъня по телефона от три седмици. Гласовата му поща казва, че бил в Танзания. Какво да правя сега?

— Джослин… — поклати глава Люк. — Не можеш всеки път да тичаш при него.

— Но Клеъри…

— Не е Джонатан — изсъска Люк. — След това, което се случи, ти вече не си същата, но Клеъри не е Джонатан.

Какво общо има баща ми с това?, помисли объркано Клеъри.

— Не мога просто да я държа вкъщи, да не я пускам да излиза… тя няма да се съгласи…

— Разбира се, че няма! — сега вече Люк наистина звучеше ядосано. — Тя не е домашен любимец, а тийнейджър. Вече е голяма.

— Ако бяхме извън града…

— Поговори с нея, Джослин. — Гласът на Люк бе категоричен. — Мисля, че така е редно. — Той посегна към дръжката на вратата.

В този момент вратата се отвори. Джослин извика уплашено.

— Всъщност това съм аз — каза Саймън, — макар да са ми казвали, че поразително си приличаме с него. — Той махна на Клеъри от антрето. — Готова ли си?

Джослин свали ръка от устата си.

— Саймън, ти да не подслушваше?

Саймън премигна.

— Не, току-що идвам. — Той премести поглед от пребледнялото лице на Джослин към изкривеното в гримаса лице на Люк. — Случило ли се е нещо? Да си тръгна ли?

— Не се тревожи — каза Люк. — Мисля, че приключихме. — Той профуча покрай Саймън, спускайки се надолу по стълбите. Джослин се сепна от затръшването на входната врата.

Саймън се поколеба в антрето, като гледаше нерешително.

— Мога да мина и по-късно — каза той. — Няма да е никакъв проблем.

— Да, ако може… — започна Джослин, но Клеъри я прекъсна.

— Не, Саймън. Тръгваме — каза тя, като грабна раницата си от закачалката до вратата. Метна я на рамо, гледайки навъсено майка си. — Доскоро, мамо.

Джослин прехапа устни.

— Клеъри, не мислиш ли, че трябва да поговорим?

— Ще имаме достатъчно време да говорим, докато сме на „почивка“ — рече злъчно Клеъри и със задоволство видя как майка й трепна. — Не ме чакай довечера — добави тя, сграбчи Саймън за ръката и почти го избута през входната врата.

Той хвърли през рамо извинителен поглед към майката на Клеъри, която стоеше дребничка и изоставена в антрето, сключила напрегнато ръце.

— Довиждане, госпожо Фрей! — извика той. — Приятна вечер!

— О, млъквай, Саймън — сопна му се Клеъри, като затръшна вратата след тях, без да дочака майка й да отговори на поздрава.

* * *

— Господи, жено, ще ми откъснеш ръката — протестираше Саймън, докато Клеъри го влачеше надолу след себе си, а зелените й кецове нервно шляпаха по дървените стълби. Тя хвърли поглед нагоре, донякъде очаквайки майка й да гледа от площадката, но вратата на апартамента беше затворена.

— Извинявай — измърмори Клеъри, като пусна ръката му. Тя спря в подножието на стълбището и раницата се удари в хълбока й.

Масивната сграда от червеникав камък, в която живееше Клеъри, подобно на повечето сгради в Парк Слоу, някога бе принадлежала на богато семейство. За нейното предишно великолепие свидетелстваха все още запазената вита стълба, подът от издялан мрамор в предверието и високият до тавана решетест прозорец. Сега сградата беше разделена на отделни апартаменти, като Клеъри и майка й си деляха триетажната сграда с една възрастна дама, която имаше студио за спиритични сеанси в приземния етаж. Тя обаче рядко излизаше от него, пък и не бе посещавана от много клиенти. На вратата й имаше гравирана табела, която я представяше като Мадам Доротея, гадателка и пророчица.

От полуотворената врата във фоайето излизаше тежката, сладникава миризма на тамян. Клеъри долови тихо боботене на гласове.

— Хубаво е, че бизнесът й процъфтява — рече Саймън. — В днешно време трудно се намира работа за ясновидци.

— Трябва ли на всичко да се присмиваш? — наежи се Клеъри.

Саймън я погледна смаяно.

— Бях останал с впечатлението, че моята духовитост и ирония ти допадат.

Клеъри понечи да отговори, но в този миг вратата на Мадам Доротея се отвори и оттам излезе някакъв мъж. Той бе висок, кожата му беше с цвят на кленов сироп, имаше златистозелени, като на котка очи и рошава черна коса. Ослепителната усмивка, която й отправи, разкри два реда искрящо бели зъби.

Усети замайване и острото чувство, че всеки момент ще припадне.

Саймън я погледна разтревожено.

— Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш някой те е прегазил.

Тя рязко го погледна.

— Какво? Не, добре съм.

Той обаче не беше убеден.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Тя поклати глава. Имаше натрапчивото чувство, че е видяла нещо, но колкото и да се мъчеше да си спомни какво, то й се изплъзваше.

— Нищо. Стори ми се, че видях котката на Доротея, но май е трик на светлината. — Саймън се втренчи в нея. — От вчера не съм яла нищо — допълни тя в своя защита. — Предполагам, че е заради това.

Той обгърна с ръка раменете й.

— Ела, ще ти купя нещо за хапване.

* * *

— Направо не мога да повярвам, че се държи така — каза Клеъри за четвърти път, докато се мъчеше да набоде бягащото в чинията й парче авокадо със заострения край на едно парченце чипс. Те се бяха отбили в едно малко мексиканско заведение, наречено Мама Чипс. — Достатъчно лошо е, че на всеки две седмици ми налага домашен арест. А сега иска и да ме заточи до края на лятото.

— Е, нали знаеш, че майка ти я прихващат от време на време такива — каза Саймън. — То си е част от нея. — Той й се усмихна иззад вегетарианското си бурито.

— О, разбира се, на теб ти е забавно — каза тя. — Нали няма теб да те влачат един Бог знае къде и за колко време…

— Клеъри — прекъсна тирадата й Саймън. — Не на мен трябва да се сърдиш. Пък и нали няма да е за постоянно.

— Откъде знаеш?

— Ами защото познавам майка ти — каза Саймън след кратко мълчание. — Имам предвид, че ние с теб сме приятели — от колко време, десет години? Знам, че понякога я прихващат такива. Но ще размисли.

Клеъри набоде една люта чушка от чинията си и замислено загриза крайчето й.

— Мислиш ли? — каза тя. — Искам да кажа, мислиш ли, че я познаваш? Понякога се чудя дали изобщо някой я познава.

Саймън я погледна.

— Как така?

Клеъри пое въздух през зъби, за да охлади пламналата си уста.

— Имам предвид, че тя никога не говори за себе си. Не знам нищо за живота й отпреди да се родя или за нейното семейство, или някакви подробности за това, как се е запознала с татко. Тя дори няма сватбени снимки. Сякаш животът й е започнал, откакто ме има мен. Всъщност и тя самата ми го казва винаги, когато повдигна въпрос за това.

— Ау. — Саймън направи физиономия. — Това е мило.

— Не, не е — каза решително Клеъри. — Откачено е. Откачено е да не знам кои са бабите и дядовците ми. Тоест знам, че родителите на баща ми са се отнесли зле към нея, но не може да са се отнесли толкова зле, нали? Що за хора са тези, които не искат да видят собствената си внучка?

— Може би тя просто ги мрази. Може да са били агресивни към нея или нещо такова — предположи Саймън. — Сигурно оттам са белезите й.

Клеъри се втренчи в него.

— Какви белези?

Той преглътна хапката в устата си.

— Онези малки, фини белегчета. По целия й гръб и ръцете. Знаеш, че съм виждал майка ти по бански.

— Не съм забелязала никакви белези — каза категорично Клеъри. — Мисля, че така ти се е сторило.

Той се вторачи в нея и, изглежда, се канеше да каже нещо, но мобилният телефон в раницата й започна настойчиво да звъни. Клеъри го извади, погледна номера, изписан на дисплея, и се намръщи.

— Мама е.

— Разбрах по израза на лицето ти. Няма ли да говориш с нея?

— Не точно сега — каза Клеъри, като не спираше да усеща познатото пробождане на чувството за вина в стомаха си, докато телефонът не спря да звъни, за да се включи гласовата поща. — Сега не ми се спори с нея.

— Винаги можеш да останеш у нас — каза Саймън. — Толкова дълго, колкото искаш.

— Добре, но нека първо видим дали не е размислила. — Клеъри натисна бутона за прослушване на гласовата поща. Гласът на майка й прозвуча напрегнато, но тя видимо се стараеше да му придаде безгрижност: Миличка, съжалявам, че ти натрапих своите планове за почивка. Прибери се, за да поговорим. Клеъри затвори, преди да е свършило съобщението, от което се почувства още по-виновна, но и все така ядосана.

— Иска да го обсъдим — докладва тя.

— Ти не искаш ли да говорите?

— Не знам. — Клеъри потърка очи с опакото на ръката си. — Още ли не си се отказал да ходиш на поетичния рецитал?

— Обещах да отида.

Клеъри стана, като побутна стола си.

— Тогава ще дойда с теб. Ще й се обадя след четенето. — Презрамката на раницата се изплъзна от рамото й. Той разсеяно й помогна да я намести и тя усети пръстите му по голата кожа на раменете си.

Въздухът навън беше влажен. Влагата накъдри косата на Клеъри и накара тениската на Саймън да залепне на гърба му.

— А какво става с групата? — попита тя. — Нещо ново? Доста крещяха, докато говорихме по телефона.

Лицето на Саймън се оживи.

— Нещата вървят супер — каза той. — Мат каза, че познавал някого, който можел да ни наеме за бар „Скрап“. Отново умуваме над името.

— О, сериозно? — Клеъри дискретно се усмихна. На практика групата на Саймън никога не се бе занимавала с музика. Предимно се мотаеха из всекидневната на Саймън и обсъждаха името и логото на групата. Понякога тя се чудеше дали изобщо някой от тях умее да свири на някакъв инструмент.

— Какви са вариантите?

— Колебаем се между „Съзаклятието на морските растения“ и „Панда, твърдата скала“.

Клеъри поклати глава.

— И двете са ужасни.

— Ерик предлага „Криза в управлението на тревните площи“.

— Ерик по-добре да си стои при електронните игри.

— Тогава ще трябва да си търсим друг барабанист.

— Ерик е вашият барабанист? Мислех, че той само проси пари от теб и се хвали пред момичета в училище, че свири в група, за да ги впечатли.

— Не е точно така — каза нехайно Саймън. — Ерик започна съвсем нов живот. Има си приятелка. Заедно са от три месеца.

— Почти женени — каза Клеъри, като минаваше покрай една двойка, която слагаше детето си в количката. Момиченце с жълти пластмасови фиби в косата, стиснало малка кукла със златисти, сапфирени крилца. С ъгълчето на окото си Клеъри сякаш долови, че крилцата пърхат. Тя рязко извърна глава.

— Което означава — продължи Саймън, — че аз съм единственият член на групата, който си няма приятелка. А нали се сещаш коя е основната причина да свириш в група? Да си намериш момиче.

— А аз си мислех, че е заради музиката. — Един човек с бастун прекоси улицата с намерение да тръгне по Бъркли Стрийт. Тя отмести поглед, понеже се боеше, че ако гледа някого по-продължително, току-виж му поникнали крила, още една ръка или езикът му станал дълъг и раздвоен като на змия. — Пък и кой го е грижа дали ти си имаш приятелка, или не?

— Мен ме е грижа — каза мрачно Саймън. — Скоро единствените хора без приятелки ще бъдем аз и Уендел, училищният портиер. А той мирише на белина.

— Поне знаеш, че той все още е свободен.

Саймън й хвърли убийствен поглед.

— Не е смешно, Фрей.

— Опитай с Шийла Барбарино, мацката с прашките — предложи Клеъри. В девети клас Клеъри седеше зад нея в часа по математика. Всеки път, когато Шийла си изпускаше молива — което беше често, — Клеъри бе удостоявана с гледката на бельото й, което нямаше как да не изскочи над невероятно ниската талия на джинсите й.

— Точно с нея Ерик се среща от три месеца насам — каза Саймън. — Между другото, той ме посъветва да си избера момичето с най-готиното тяло в училище и да я поканя на среща още в първия учебен ден.

— Ерик е сексистка свиня — каза Клеъри, която очевидно не искаше да знае кое момиче от училище е набелязал Саймън като притежателка на най-готиното тяло. — Може да наречете групата си „Сексистките свине“.

— Името е заето. — Саймън изглеждаше развълнуван. Клеъри му се опули, а междувременно раницата й пак започна да вибрира, което предхождаше рязкото иззвъняване на телефона й. Тя го извади от джоба на раницата си. — Пак ли е майка ти? — попита той.

Клеъри кимна. В съзнанието й отново изплува образът на майка й как стои, дребничка и сама, до вратата на апартамента им. Чувство на вина изпълни гърдите й.

Тя погледна към Саймън, който също гледаше към нея. В тъмните му очи се четеше тревога. Лицето му й беше толкова познато, че можеше да го скицира и насън. После се сети за самотните седмици, които предстояха без него, и пусна обратно телефона в чантата си.

— Хайде — каза тя. — Ще закъснеем за представлението.