Касандра Клеър
Град от кости (7)

7
Портал към петте измерения

Апартаментът на Мадам Доротея имаше приблизително същото разпределение като този на Клеъри, макар че помещенията се използваха по доста различен начин. В коридора, който силно миришеше на тамян, бяха окачени завеси от мъниста и астрологически плакати. На единия бяха изобразени зодиакалните съзвездия, друг представяше китайски магически символи, на трети бе показана ръка с разперени пръсти, като бе посочено името на всяка от линиите на дланта. Над ръката имаше надпис на латински с грижливо изписани букви In Manibus Fortuna. На стената до вратата имаше тесни рафтове, пълни с книги.

Една от мънистените завеси се размърда и от нея се подаде главата на Мадам Доротея.

— Интересуваш се от хиромантия? — попита тя, като забеляза погледа на Клеъри. — Или просто си любопитна?

— Нито едно от двете — рече Клеъри. — Наистина ли можете да врачувате?

— Моята майка беше рядко талантлива. Тя умееше да гледа на ръка или на утайка от чай. И мен научи на някои трикове. — Тя премести погледа си върху Джейс. — Като говорим за чай, ти, млади момко, обичаш ли чай?

— Какво? — попита объркано Джейс.

— Чай. Действа добре на стомаха и спомага за концентрацията. Чаят е чудесна напитка.

— Аз бих изпила чаша чай — каза Клеъри, като си даде сметка, че беше минало доста време, откакто за последно беше яла или пила нещо. Съзнаваше, че откакто се бе събудила, е карала изцяло на адреналин.

Джейс се съгласи.

— Добре. Само да не е „Ърл Грей“^[1] — каза той, като сбърчи изящния си нос. — Мразя бергамот.

Мадам Доротея се засмя гръмогласно и отново се скри зад мънистените завеси, като ги остави леко да се поклащат след нея.

Клеъри повдигна вежди към Джейс.

— Ти мразиш бергамот?

Джейс се разхождаше покрай тесните рафтове и изучаваше съдържанието им.

— Теб какво те засяга това?

— Досега не бях срещала момче на моята възраст, което да знае какво е бергамот, а още по-малко, че се съдържа в чая „Ърл Грей“.

— Е, да — каза Джейс с надменен поглед. — Аз не съм като другите момчета. Освен това — допълни той, като взе една книга от рафта, — в Института имаме часове по основи на хербологията и лечебната употреба на растенията. Задължителни са.

— Мислех, че изучавате само предмети като „Въведение в клането“ и „Обезглавяване за начинаещи“.

Джейс прелисти една страница.

— Много смешно, Фрей.

Клеъри, която изучаваше плаката за гледане на ръка, се обърна рязко към него.

— Не ме наричай така.

Той вдигна изненадано поглед към нея.

— Но защо? Нали това ти е фамилията?

В съзнанието й се стрелна образът на Саймън. Видя го за последно, когато бе побягнала от „Хайър Граундс“ и той гледаше втренчено след нея. Тя примигна и отново се обърна към плаката.

— Просто така, няма причина.

— Разбирам — каза Джейс и тя усети по гласа му, че той разбира много повече, отколкото би й се искало. Чу го да поставя обратно книгата на мястото й. — Сигурно държи този боклук тук, за да впечатлява платежоспособни мундита — каза с отвращение той. — Тук няма нищо стойностно.

— Само защото не е някоя от твоите магии… — започна сърдито Клеъри.

Той ядно смръщи вежди, което я накара да млъкне.

— Аз не правя магии — каза той. — Набий си го в главата: човешките същества не си служат с магии. Това е, което ги прави хора. Само вещиците и магьосниците могат да правят магии, защото имат демонска кръв.

На Клеъри й трябваше известно време, за да осмисли чутото.

— Но аз видях, че ти си послужи с магия. Ти използваш омагьосани оръжия…

— Аз използвам магически инструменти — каза Джейс, като зае лекторска поза. — А за да мога да го правя, трябва да премина през строго обучение. Татуираните по кожата ми руни също ме пазят. Ако ти се опиташ да използваш, да кажем, серафимска кама, може да се изгориш или дори да умреш.

— А ако имам и аз татуировки? — попита Клеъри. — Тогава може ли да ги използвам?

— Не — каза ядно Джейс. — Поставянето на знаци не е достатъчно. Има проверки, изпитания, нива на подготовка… виж, просто забрави, става ли? Стой далече от камите ми. Всъщност не докосвай нито едно от оръжията ми без мое разрешение.

— Е, смятах да ги продам всичките по eBay — сопна му се Клеъри.

— Да ги продадеш къде?

Клеъри мило му се усмихна.

— На едно митично място с огромна магическа сила.

Джейс изглеждаше объркан, после сви рамене.

— Повечето митове са истина, поне донякъде.

— Започвам да го осъзнавам.

Завесата от мъниста отново се размърда и главата на Мадам Доротея се появи.

— Чаят е сервиран — каза тя. — Не стойте тук като магарета. Заповядайте в приемната.

— И приемна ли има? — попита Клеъри.

— Разбира се, че има приемна — каза Доротея. — Къде иначе ще си каня посетителите?

— Само да оставя шапката си на иконома — каза Джейс.

Мадам Доротея му хвърли мрачен поглед.

— Ако беше и наполовина толкова духовит, колкото си мислиш, че си, момчето ми, щеше да си два пъти по-духовит. — Тя мина отново през завесите, като нейното високо „Хмф!“ бе почти заглушено от подрънкването на мънистата.

Джейс се навъси.

— Не съм съвсем сигурен, че схванах мисълта й.

— Така ли? — рече Клеъри. — Според мен тя се изрази пределно ясно. — Тя мина през мънистените завеси, преди той да успее да отговори.

Приемната беше толкова слабо осветена, че Клеъри трябваше да мигне няколко пъти, за да свикнат очите й. На мъждивата светлина се очертаваха черни кадифени завеси, които покриваха цялата лява стена.

Препарирани птици и прилепи бяха провесени от тавана на тънки въженца, като на мястото на очите бяха поставени тъмни мъниста. Подът беше покрит с оръфани персийски килими, от които при всяко стъпване се вдигаше прах. Около ниска маса бяха подредени група обемисти фотьойли, в единия край на масата имаше тесте карти Таро, вързани с копринена панделка, а в другия — кристална топка върху златна поставка. В средата на масата имаше сребърен чаен сервиз, подреден като за гости, кокетна чиния, пълна със сандвичи, син чайник, от който излизаше тънка струя пара, и две чаши за чай върху същите чинийки, поставени грижливо пред два от фотьойлите.

— Уау — извика тихо Клеъри. — Изглежда страхотно. — Тя седна в един от фотьойлите. Почувства се удобно в него.

Доротея се усмихна, очите й блестяха дяволито.

— Да ви налея чай — рече тя, като повдигна чайника. — Мляко? Захар?

Клеъри погледна крадешком Джейс, който бе седнал до нея и бе придърпал чинията със сандвичите към себе си, за да я огледа по-добре.

— Захар — каза тя.

Джейс сви рамене, взе си сандвич и остави чинията. Клеъри внимателно го наблюдаваше как отхапва. Той отново сви рамене.

— Краставички — рече той в отговор на нейния поглед.

— Според мен сандвичите с краставички са много подходящи за чай, не мислите ли? — осведоми се Мадам Доротея, без да се обърне конкретно към някого.

— Не обичам краставички — каза Джейс и подаде остатъка от сандвича си на Клеъри. Тя отхапа от него — беше идеално подправен с майонеза и пипер. Стомахът и блажено замърка при вкусването на първата храна след онези бурито, които ядоха със Саймън.

— Краставички и бергамот — каза Клеъри. — Има ли нещо друго, което мразиш и за което е добре да знам?

Джейс погледна към Доротея над ръба на чашата си.

— Лъжците — каза той.

Старицата спокойно остави чайника.

— Можеш да ме наричаш лъжкиня колкото си искаш. Така е, не съм вещица. Но моята майка беше.

Джейс отпи от чая си.

— Това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно? — полюбопитства Клеъри, като на свой ред също отпи от чая си. Той беше горчив и силен на вкус.

Джейс въздъхна.

— Защото те са полухора-полудемони. Всички вещици и магьосници са хибриди. И тъй като са хибриди, не могат да имат деца. Стерилни са.

— Като мулетата — каза замислено Клеъри, като си спомни за уроците в часовете по биология. — Мулетата са стерилни хибриди.

— Смайваш ме с познанията си по животновъдство — каза Джейс. — Всички долноземци имат демонска кръв в себе си, но само магьосниците са деца на демони. Затова те са и най-могъщи.

— Вампирите и върколаците… нали и те са нещо като демони? А феите?

— Вампирите и върколаците са възникнали в резултат на болести, донесени от демоните от собствените им измерения. Повечето демонични болести са смъртоносни за хората, но при определени обстоятелства те предизвикват промени в инфектираните, без реално да ги убиват. А феите…

— Феите са паднали ангели — каза Доротея, — изхвърлени от рая заради гордостта им.

— Така гласи легендата — каза Джейс. — Други твърдят, че това са децата на демон и ангел, което лично на мен ми изглежда по-правдоподобно. Доброто и злото, събрани на едно място. Феите са красиви, каквито вероятно са били ангелите, но у тях има непокорство и жестокост. Пък и забележете, че повечето избягват дневната светлина…

— Понеже злото е безсилно — каза меко Доротея, сякаш рецитираше стар стих, — когато не е тъмно.

Джейс я погледна навъсено. Клеъри каза:

— Вероятно ли? Мислех, че ангелите не са…

— Достатъчно за ангелите — каза Доротея, като внезапно мина по същество. — Вярно е, че магьосниците не могат да имат деца. Майка ми ме е осиновила, понеже искала да бъде сигурна, че някой ще наглежда това място, след като тя си отиде. Не ми е нужно да владея магиите. Задачата ми е само да наблюдавам и пазя.

— Какво да пазите? — попита Клеъри.

— Какво наистина? — Старицата намигна и посегна да си вземе сандвич от чинията, но тя беше празна. Клеъри ги бе изяла всичките. Доротея се подсмихна. — Хубаво е да видиш как млада жена се храни добре. По мое време момичетата бяха яки и здрави, а не вейки като сегашните.

— Благодаря — каза Клеъри. Тя се сети за тънките като клечки ръце на Изабел и изящната й талия и внезапно се почувства дебела. Остави шумно празната си чаша.

Мадам Доротея веднага взе чашата и внимателно се втренчи в нея, като между изписаните й с молив вежди се появи бръчка.

— Какво? — каза припряно Клеъри. — Пукнала съм чашата ли?

— Тя ти гледа на чай — каза Джейс, което прозвуча отегчено, но въпреки това се наведе напред заедно с Клеъри, докато Доротея въртеше чашата в дебелите си пръсти и се мръщеше.

— Лошо ли е? — попита Клеъри.

— Не е нито лошо, нито добро. Объркващо е. — Доротея погледна Джейс. — Дай ми твоята чаша — изкомандва тя.

Джейс се засегна.

— Но аз не съм си изпил чая…

Старицата грабна чашата от ръката му и изсипа останалия в нея чай обратно в чайника. После намръщено се втренчи в утайката.

— Виждам насилие в бъдещето ти, много кръв ще се пролее от теб и около теб. Ще се влюбиш в не когото трябва. Освен това имаш враг.

— Само един ли? Това е добра новина. — Джейс се облегна на стола си, когато Доротея остави чашата му и отново взе тази на Клеъри. Поклати глава.

— Нещо не мога да я разчета. Фигурите са объркани, хаотични. — Тя погледна към Клеъри. — Да не би съзнанието ти да е блокирано?

Клеъри не разбираше.

— Да е какво?

— Нещо като заклинание, което може да е замъглило спомените ти или да е блокирало Зрението ти.

Клеъри поклати глава.

— Не, разбира се, че не.

Джейс се наведе живо напред.

— Не бързай — каза той. — Тя наистина твърди, че до миналата седмица не помни някога да е имала Зрението. Може би…

— Може би просто съм бавноразвиваща се — сопна се Клеъри. — И не си и помисляй да злорадстваш само защото съм си го признала.

Джейс въздъхна обидено.

— Нямах това намерение.

— Мисля, че точно това ти беше намерението.

— Може би — призна си Джейс, — но това не означава, че не съм прав. Нещо е блокирало спомените ти, почти съм сигурен.

— Много добре, я да опитаме с нещо друго. — Доротея остави чашата и посегна към вързаните с копринена панделка карти Таро. Тя разпери картите като ветрило и го поднесе към Клеъри. — Прокарай ръката си върху тях, докато някоя не ти се стори гореща или студена, или пък не прилепне към пръстите ти. После я изтегли и ми я покажи.

Клеъри послушно прокара пръсти върху картите. Тя усети хладния им допир и хлъзгавостта им, но нито една не й се стори по-топла или по-студена от останалите, нито пък прилепваше на пръстите й. Накрая тя хвана една наслуки и я изтегли.

— Асо купа — каза смаяно Доротея. — Картата на любовта.

Клеъри я обърна и я погледна. Картата натежа в ръката й, картинката отпред бе нарисувана с истински бои. Тя изобразяваше ръка, държаща чаша пред слънчев лъч, нарисуван със златна боя. Стилът на тази рисунка й беше толкова познат, колкото въздухът, който дишаше.

— Това е хубава карта, нали?

— Невинаги. Повечето ужасни неща, които правят хората, са в името на любовта — рече Мадам Доротея, а тъмните й очи блестяха. — Но картата е силна. Какво ти говори тя?

— Че я е рисувала майка ми — каза Клеъри и хвърли картата на масата. — Тя я е рисувала, нали?

Доротея кимна, на лицето й се изписа задоволство.

— Тя нарисува цялото тесте. Като подарък. Много мило от нейна страна.

— Така значи. — Джейс се изправи, очите му бяха студени. — Колко близки бяхте с майката на Клеъри?

Клеъри обърна глава към него.

— Джейс, не е нужно да…

Доротея се облегна на стола си, разперила картите пред гърдите си.

— Джослин знаеше коя съм и аз знаех коя е тя. Не говорехме много за това. Понякога ми правеше услуги — като изрисуването на това тесте карти например, — като в замяна аз пък й казвах по някоя клюка от Долния свят. Имаше едно име, за което ме бе помолила да се ослушвам, и аз го правех.

Изражението на Джейс бе непроницаемо.

— Кое име?

— Валънтайн.

Клеъри подскочи на стола си.

— Но това…

— А като казваш, че знаеш коя е Джослин, какво имаш предвид? Коя беше тя?

— Джослин беше такава, каквато я знаете — каза Доротея. — Но в миналото си е била като вас. Ловец на сенки. Член на Клейва.

— Не — прошепна Клеъри.

Доротея я погледна с тъжни, почти дружелюбни очи.

— Вярно е. Тя избра да живее в тази къща именно защото…

— Защото това е Убежище — прекъсна я Джейс. — Нали така? Майка ти е била Ръководител. Тя е създала това място, скрито, защитено — идеално място за укриване на бегълци от Долния свят. Нали това е, което правите? Укривате престъпници.

— Ти би ги нарекъл така — каза Доротея. — Запознат ли си с мотото на Завета?

— Sed lex dura lex — каза автоматично Джейс. — Законът е суров, но е закон.

— Понякога законът е твърде суров. Знам, че Клейвът щеше да ме отнеме от майка ми при първа възможност. Да не искате да ги оставя да постъпят така с други?

— О, значи си филантроп — сви устни Джейс. — Нали не очакваш от мен да повярвам, че долноземците не си плащат порядъчно за привилегията да ползват това убежище?

Доротея се усмихна достатъчно широко, за да блеснат златните й кътници.

— Не всеки може като теб да разчита на заслепяващата си външност.

Джейс не се впечатли от ласкателството.

— Ще съобщя на Клейва за теб…

— Не можеш! — Сега Клеъри се бе изправила на свой ред. — Ти обеща.

— Нищо не съм обещавал — запротестира Джейс. Той пристъпи към стената и дръпна една от кадифените завеси. — Можете ли да ми кажете какво е това? — не отстъпваше той.

— Това е врата, Джейс — каза Клеъри.

По-скоро било е врата, чудато издълбана в стената между два еркерни прозореца. Разбира се, сега вече не беше врата, при положение че не водеше на никъде, нито се виждаше от външната страна на къщата. Сякаш бе направена от леко блестящ метал, по-скоро полиран, отколкото месингов, но тежък като желязо. Дръжката беше излята във формата на око.

— Млъквай — каза ядосано Джейс. — Това е портал. Нали?

— Врата към петото измерение — каза Доротея, като остави картите Таро на масата. — Измеренията не са прави линии, нали знаеш — добави тя в отговор на неразбиращия поглед на Клеъри. — Има си долини, падини, потайни местенца и пукнатини и всички те не се виждат. Малко е трудно да се обясни, при положение че не сте учили теория на измеренията, но това, което трябва да знаеш, е, че през тази врата можеш да отидеш където си поискаш. Тя е…

— Авариен изход — каза Джейс. — Ето защо майка ти е искала да живеете тук. За да може по всяко време да се измъкне, ако се наложи.

— Тогава защо тя не… — започна Клеъри, но прекъсна ужасена. — Заради мен — каза тя. — Онази нощ тя не е искала да ме остави. И е останала.

Джейс клатеше глава.

— Не можеш да обвиняваш себе си…

Клеъри почувства, че под клепачите й се събират сълзи, и се втурна покрай Джейс към вратата.

— Искам да видя къде е можела да отиде — каза тя, като изследваше опипом вратата. — Искам да видя къде е можела да избяга…

— Клеъри, не! — Джейс посегна към нея, но пръстите й вече се бяха вкопчили в дръжката на вратата. Тя бързо се завъртя под ръката й и вратата рязко се отвори, сякаш я беше бутнала. Доротея с вик се изправи на крака, но беше вече твърде късно. Преди да завърши изречението си, Клеъри се хвърли напред и потъна в празното пространство.