Касандра Клеър
Град от кости (13)

13
Освобождаване на съзнанието

— Моята майка ми е причинила това? — възкликна Клеъри, но изненадата й от предателството не звучеше убедително дори и на нея самата. Тя се огледа наоколо и видя съчувствие в очите на Джейс в тези на Алек… дори Алек бе потресен и изпитваше състрадание към нея. — Защо?

— Не знам. — Магнус разпери дългите си бели ръце. — Не ми е работа да задавам въпроси. Правя това, за което ми плащат.

— В рамките на Завета — напомни му Джейс, гласът му беше мек като коприна.

Магнус наведе глава.

— В рамките на Завета, разбира се.

— Значи Заветът приема това… това вмешателство в съзнанието? — попита горчиво Клеъри. Когато никой не отговори, тя се отпусна на ръба на леглото на Магнус. — Това еднократно ли беше? Имаше ли нещо особено, което тя е искала да забравя? Знаете ли какво е било то?

Магнус закрачи нервно към прозореца, после се обърна.

— Не съм сигурен, че ще разбереш. Когато те видях за първи път, трябва да си била на около две години. Погледнах през този прозорец — той тупна по стъклото и от него се посипа прах и олющена боя — и я видях да бърза по улицата, като държеше нещо увито в одеяло. Изненадах се, когато тя спря пред вратата ми. Изглеждаше толкова обикновена, толкова млада.

Лунната светлина окъпа ястребовия му профил в сребро.

— Когато влезе през вратата ми, тя разгърна одеялото. В него беше ти. Тя те сложи на пода и ти започна да щъкаш наоколо, да пипаш разни неща, да дърпаш опашката на котарака ми… ти беше прелестно малко създание. Когато котаракът те одраска, ти изпищя като банши и аз попитах майка ти дали не си наполовина банши. Тя не се разсмя. — Той спря да говори. Всички го гледаха съсредоточено, дори и Алек. — Каза ми, че е ловец на сенки. Нямаше смисъл да ме лъже за това. Знаците на Завета се виждаха, макар и с времето да бяха избледнели, приличаха на тънки сребристи линии по кожата й. Когато се движеше, те проблясваха. — Той потърка лъскавия грим около очите си. — Каза ми, че се е надявала да се родиш без Зрението — вероятно някои ловци на сенки не виждат света на сенките. Но същия следобед те хванала да се закачаш с някаква фея, заклещена в оградата. Така разбрала, че можеш да виждаш. И беше дошла да ме помоли, ако е възможно, да ти отнема Зрението.

Клеъри изстена, като се задъхваше от болка, но Магнус безмилостно продължи.

— Казах й, че осакатяването на тази част от ума ти може да доведе до увреждането му, дори и до побъркването ти. Тя не заплака. Майка ти не беше от този тип жени, които лесно се разревават. Попита дали има и друг начин, а аз й отговорих, че би могло така да се направи, че дори и да видиш част от невидимия свят, да забравяш, че си го видяла. Единственото неудобство беше, че трябваше да те води при мен на всеки две години, когато заклинанието започне да отслабва.

— И правеше ли го? — попита Клеъри.

Магнус кимна.

— От онзи първи път започнах да те виждам на всеки две години… наблюдавах те как растеш. Ти си единственото дете, чийто растеж съм наблюдавал отблизо. По принцип избягвам да работя с човешки деца.

— Значи си познал Клеъри, когато тя влезе тук — каза Джейс. — Би трябвало да си я познал.

— Разбира се, че я познах. — В гласа на Магнус прозвуча досада. — Направо се шокирах. Вие на мое място какво бихте направили? Тя не ме познаваше. По-точно не можеше да предположи, че ме познава. Но самият факт, че беше тук, ми подсказа, че заклинанието е започнало да губи силата си… всъщност ние двамата трябваше да се срещнем преди около месец. Аз дори ходих у вас, когато се върнах от Танзания, но Джослин каза, че двете сте се скарали и ти си излязла. Каза ми, че ще се обади, когато се върнеш, но — той сви елегантно рамене — така и не се обади.

Студен душ от спомени накара кожата на Клеъри да настръхне. Тя си спомни как стоеше на нагорещил тротоар до Саймън, като се мъчеше да си припомни нещо, което сякаш бе видяла… Видя ли нещо? Изглеждаш разсеяна. Не, нищо. Само котката на Доротея…

Само че Доротея нямаше котка.

— В онзи ден бяхте вие, нали? — каза Клеъри. — Видях ви да излизате от апартамента на Доротея. Помня очите ви.

Магнус имаше вид, сякаш всеки момент ще замърка.

— Мен трудно някой може да ме забрави. Това е вярно — каза той самодоволно. После поклати глава. — Но не би трябвало да ме помниш. — Още като те видях, издигнах с магически прах преграда, дебела колкото стена. Направо можеше да се блъснеш в нея — метафорично казано.

Ако човек се блъсне в метафорична стена, ще си докара ли и метафорични наранявания? — питаше се Клеъри.

— Ако махнете заклинанието от мен, ще мога ли да си спомня всичко, което съм забравила, целия си живот? Всички спомени, които сте ми отнели?

— Аз не мога да го махна от теб — Магнус изглеждаше притеснен.

— Какво? — вбеси се Джейс. — Защо не можеш? Клейвът настоява…

Магнус го погледна студено.

— Не обичам да ми казват какво да правя, малки ловецо на сенки.

Клеъри забеляза, че на Джейс никак не му беше приятно постоянно да го наричат „малък“, но преди той да отвърне нещо, проговори Алек. Гласът му беше мек и замислен.

— Не знаете ли как да премахнете заклинанието? — попита той.

Магнус въздъхна.

— Да развалиш заклинание, не е лесна работа, много по-трудно е, отколкото да го направиш — обясни той. — Твърде заплетено е, доста съм работил върху него… ако направя и най-малката грешка при разплитането му, разсъдъкът й може да се увреди за цял живот. Пък и — добави — то вече е започнало да изчезва. С времето действието на заклинанието ще изчезне от само себе си.

Клеъри го погледна настойчиво.

— И тогава ще си върна всички спомени? Каквото и да е било отнето от главата ми?

— Не знам. Може да се върнат наведнъж, а може и постепенно. А може и никога да не си спомниш това, което си забравяла през годините. Това, което майка ти поиска от мен, е единственото по рода си в моята практика. Представа си нямам какво ще се случи.

— Но аз не желая да чакам. — Клеъри сви ръце в скута си, пръстите й така силно се преплитаха едни с други, че чак кокалчетата й побеляха. — През целия си живот усещах, че с мен се е случило нещо лошо. Че нещо ми е отнето или повредено. Сега знам…

— Нищо не съм ти повредил — прекъсна я Магнус, като се обърна. Той ядно разтегли устни, при което се показаха острите му зъби. — Всеки проклет тийнейджър на този свят се чувства така, усеща се като сбъркан или не на мястото си, някак си различен, като кралска особа, родена погрешка в семейството на селяни. Различното в твоя случай е, че това е самата истина. Ти си различна. Може би не по-добра, но различна. А да си различен, не е никак лесно. Иска ти се да знаеш, че родителите ти са добри, набожни хора, а ти е било писано да се родиш белязана от дявола? — Той посочи очите си с пръст. — Знаеш ли какво означава това, баща ти да се изплаши при вида ти, а майка ти сама да се обеси в плевнята, ужасена от това, което е родила? Когато бях на десет, баща ми се опита да ме удави в потока. И аз излях яростта си върху него така, както можех — изгорих го на място. Потърсих убежище при монасите в църквата. Те ме приютиха. Казаха ми, че състраданието е по-горчиво, но и по-добро от омразата. Когато разбрах истината за себе си, това, че съм само на половина човек, се намразих. А няма нищо по-лошо от това.

Когато Магнус млъкна, настъпи пълна тишина. За почуда на Клеъри Алек първи я наруши.

— Вината не е била ваша — каза той. — Никой не решава какъв да се роди.

Лицето на Магнус беше безизразно.

— Преодолях го — каза той. — Мисля, че схвана идеята ми. Не е хубаво да си различен, Клариса. Майка ти се опита да те предпази. Не я упреквай за това.

Клеъри отпусна ръцете си.

— Не ме интересува дали съм различна — каза тя. — Просто искам да знам коя съм.

Магнус изруга на език, който тя не разбираше. Прозвуча като пукане на пламък.

— Добре. Слушай. Аз не мога да върна назад това, което съм направил, но мога да ти дам нещо друго. Парченце от това, което щеше да бъдеш, ако бе отраснала като истинско дете на нефилими. — Той прекоси стаята, спря пред библиотечката и извади от нея тежък том, чиято зелена копринена подвързия беше силно захабена. Започна да прелиства страниците, от които се вдигна прах и парчета от почернелите им краища. Страниците бяха от тънък, почти прозрачен крехък пергамент, на всяка от тях имаше ярка черна руна.

Джейс вдигна вежди.

— Това да не е копие от Сивата книга?

Магнус, който трескаво прелистваше страниците, не каза нищо.

— Ходж има такава — уточни Алек. — Веднъж ми я показа.

— Тя не е сива — не се въздържа Клеъри. — Зелена е.

— Ако педантичното придиряне за всичко беше болест, щеше да умреш от нея още в детска възраст — каза Джейс, като бършеше праха от перваза на прозореца и го оглеждаше дали е достатъчно чист, за да седне на него. — Сива е съкратено от символика. Тоест магическа, скрита мъдрост. В нея има копия на всяка руна, която ангелът Разиел е записал в оригиналната книга на Завета. Няма много екземпляри от нея, защото всеки един се прави по специален начин. Някои от руните са толкова мощни, че биха изгорили една обикновена страница.

Алек изглеждаше впечатлен.

— Не знаех всичко това.

Джейс се тръшна на перваза на прозореца и заклати краката си.

— Не всички спим в часовете по история.

— Аз не спя…

— Напротив, чак и лигите ти текат на чина.

— Престанете — каза Магнус, но гласът му беше кротък. Той пъхна пръст между две страници и отиде до Клеъри, като постави внимателно книгата в скута й. — Сега, когато отворя книгата, искам внимателно да разгледаш страницата. Гледай я, докато не усетиш нещо да се променя в ума ти.

— Ще боли ли? — попита притеснено Клеъри.

— Всяко познание боли — отвърна той и се изправи, като остави отворената книга в скута й. Клеъри сведе поглед и се втренчи в бялата страница. Черният рунически знак я прорязваше като кърваво петно върху сняг. Приличаше на нещо като увита спирала, но когато наклони глава, видя, че прилича на жезъл с увита около него лоза. Променящите се ъгли на шарката гъделичкаха ума й, подобно на перце, движено по кожата. Усети порив да затвори очите си, ала ги държеше отворени, докато не почувства парене и замъгляване. За малко да мигне, когато усети щракване в главата си, нещо като ключ, който се завърта в ключалка.

Руната на страницата сякаш изведнъж доби резки очертания и тя неволно си помисли: Спомен. Ако руната беше дума, точно тази щеше да е, но в нея имаше много повече смисъл, отколкото една дума бе в състояние да изрази. Беше първият спомен на детето за светлината, проникваща през решетките на креватчето, споменът за мирис на дъжд и градски улици, болката от непрежалима загуба, бодването на изплувало в паметта унижение и мъчителното забравяне, характерно за старостта, когато повечето стари спомени изпъкват с болезнена яснота, а случилото се наскоро потъва в небитието.

С лека въздишка тя отгърна на следващата страница, после на следващата, като оставяше картините и усещанията да проникват в нея. Скръб. Мисъл. Сила. Защита. Милосърдие — и тогава извика укорително, когато Магнус дръпна книгата от скута й.

— Стига толкова — каза той, докато я поставяше отново на рафта. Той отърка прашните си ръце в пъстрия си панталон, като остави по него сиви следи. — Ако прочетеш всички руни наведнъж, ще те заболи главата.

— Но…

— Повечето деца на ловци на сенки изучават една руна за повече от една година — каза Джейс. — В Сивата книга има руни, които дори аз не познавам.

— Сериозно? Не може да бъде — иронично подметна Магнус.

Джейс не му обърна внимание.

— Магнус ти показа руната на разбирането и припомнянето. Тя отвори ума ти за четене и разпознаване на останалите знаци.

— Може да помогне да се ускори възвръщането на стаени спомени — каза Магнус. — Така те могат да се възстановят по-бързо, отколкото по друг начин. Това е най-доброто, което ми хрумва.

Клеъри сведе поглед към скута си.

— Още не си спомням нищо за Бокала на смъртните.

— За това ли става въпрос? — Магнус звучеше искрено изненадан. — Значи търсиш Бокала на ангела? Виж, аз прегледах спомените ти. В тях нямаше нищо за реликвите на смъртните.

— Реликви на смъртните? — объркано повтори Клеъри. — Мислех, че…

— Ангелът е дал три предмета на първите ловци на сенки. Бокал, меч и огледало. Мечът е у Мълчаливите братя, Бокалът и Огледалото бяха в Идрис, поне бяха преди да се появи Валънтайн.

— Никой не знае къде е Огледалото — каза Алек. — От години никой не знае.

— Интересува ни Бокалът — каза Джейс. — Валънтайн го търси.

— И вие искате да го намерите преди него? — попита Магнус, като повдигна вежди.

— Не казахте ли, че не знаете кой е Валънтайн? — вметна Клеъри.

— Излъгах — призна си Магнус. — Знаете, че не съм задължен да казвам истината. А и само глупак може да застане между Валънтайн и неговото отмъщение.

— Това ли мислиш, че цели той? Отмъщение? — попита Джейс.

— Само предполагам. Той претърпя тежко поражение, а не ми приличаше — прилича — на човек, който приема леко пораженията.

Алек погледна строго Магнус.

— Вие участвахте ли във Въстанието? — Очите на Магнус се впиха в неговите.

— Да. Убих мнозина от вашите.

— Членовете на Кръга — каза бързо Джейс. — Те не са нашите…

— Ако упорито отказваш да признаеш, че си извършил нещо лошо — каза Магнус, без да откъсва поглед от Алек, — никога няма да се поучиш от грешките си.

Алек, който подръпваше смутено покривката на леглото, се изчерви.

— Не изглеждахте изненадан, когато чухте, че Валънтайн е още жив — каза той, понасяйки стоически погледа на Магнус.

Магнус разпери широко ръце.

— А вас изненадва ли ви?

Джейс отвори уста, после отново я затвори. Вече съвсем се беше объркал. Все пак рече:

— Е, значи няма да ни помогнете да намерим Бокала на смъртните?

— Не бих ви помогнал, дори и да можех — каза Магнус, — но аз и без това не мога. Нямам и бегла представа къде е, а и не ме интересува. Както казах, не съм глупак.

Алек се изправи.

— Но без Бокала ние не можем…

— Да създадете още ловци на сенки. Знам — каза Магнус. — Може би не всеки възприема това за кой знае каква трагедия като вас. Съгласете се — добави той, — че ако трябва да избирам между Клейва и Валънтайн, щях да избера Клейва. Те поне не са се клели да изтребят вида ми. Но и нищо от това, което е направил Клейвът, не може да има абсолютната ми подкрепа. Така че, не, ще стоя настрана от това. А сега, ако сме приключили, предпочитам да се върна на партито ми, преди някои гости да са се изяли взаимно.

Джейс, който стискаше и отпускаше ръце, изглежда, се канеше да каже нещо невъздържано, но Алек се изправи и сложи ръка на рамото му. Тъмнината пречеше на Клеъри да твърди с положителност, но й се стори, че Алек го стисна доста силно.

— Има ли такава вероятност? — попита той.

Магнус го погледна с известна шеговитост.

— Случвало се е.

Джейс измърмори нещо на Алек и той го пусна. После отиде до Клеъри.

— Добре ли си? — попита той с дрезгав глас.

— Предполагам. Не се чувствам по-различно…

Магнус, който стоеше на вратата, барабанеше нетърпеливо с пръсти.

— По-бързичко, тийнейджъри. Единственият, който може да се гуши в спалнята ми, е моята височайша персона.

— Да се гуши? — повтори Клеъри, която за първи път чуваше тази дума.

— Височайша? — повтори Джейс, който просто се опитваше да го дразни. Магнус изръмжа. В това ръмжене сякаш прозвуча „Изчезвайте“.

Те излязоха, Магнус остана след тях, като за миг се спря, за да заключи вратата на спалнята. Сега тържеството изглеждаше на Клеъри по съвсем различен начин. Може би това се дължеше на леко промененото й зрение: всичко изглеждаше някак по-чисто, с кристално ясно откроени контури. Тя видя група музиканти върху малка сцена в средата на стаята. Те бяха облечени с надиплени дрехи в наситено златисто, лилаво и зелено, а високите им гласове бяха безплътни.

— Мразя вълшебните групи — избоботи Магнус, когато музикантите преминаха на друга песен, чиято мелодия беше нежна и ефирна като скъпоценен кристал. — Свирят само някакви потискащи балади.

Джейс се огледа из стаята и се засмя.

— Къде е Изабел?

Клеъри изпита остро чувство на вина. Тя беше забравила за Саймън. Започна да се суети и да търси с поглед познатите мършави рамене и рошавата тъмна коса.

— Не го виждам. Имам предвид тях.

— Ето я — Алек бе съзрял сестра си и й махаше, видимо успокоен. — Тук, Из. Внимавай с фоуките.

— Да внимава с фоуките? — повтори Джейс, като погледна към един слаб, мургав мъж с индийска дреха, който замислено следеше движенията на Изабел.

— Този ме ощипа, когато минах покрай него — каза хладно Алек. — На много лично място.

— Не искам да се меся, но щом той се интересува от твоите много лични места, то би следвало да не се интересува от тези на сестра ти.

— Не е задължително — каза Магнус. — Митичните същества не правят разлика.

Джейс сви презрително устни към магьосника.

— Още ли си тук?

Преди Магнус да отговори, Изабел се приближи към тях с порозовяло лице, лекьосани дрехи и остро миришеща на алкохол.

— Джейс! Алек! Къде бяхте? Търсих ви навсякъде…

— Къде е Саймън? — прекъсна я Клеъри.

Изабел се олюля.

— Той е плъх — каза мрачно тя.

— Направи ли ти нещо? — Алек бе изпълнен с братска загриженост. — Докоснал ли те е? Ако само се е опитал…

— Не, Алек — каза смутено Изабел. — Нямам предвид това. Той е плъх.

— Пияна е — каза Джейс и понечи да си тръгне отвратен.

— Не съм — каза възмутено тя. — Добре де, може би малко, но не е там работата. Въпросът е, че Саймън изпи една от онези сини напитки… Казах му да не го прави, но той не ме послуша… и се превърна в плъх.

— Плъх? — повтори недоверчиво Клеъри. — Имаш предвид…

— Имам предвид плъх — каза Изабел. — Малък. Сив. С дълга опашка.

— Това няма да се хареса на Клейва — каза колебливо Алек. — Абсолютно сигурен съм, че превръщането на смъртни в плъхове е против Закона.

— Технически погледнато, не тя го е превърнала в плъх — отбеляза Джейс. — Най-много да я упрекнат в нехайство.

— Кой го грижа за тъпия Закон? — извика Клеъри и стисна китката на Изабел. — Моят най-добър приятел е плъх!

— Ох! — Изабел се опита да освободи китката си. — Пусни ме!

— Не и преди да ми кажеш къде е. — Никога досега не й се бе приисквало да удари някого така, както в момента й се искаше да удари Изабел. — Не мога да повярвам, че си го изоставила… сигурно е изплашен…

— Ако вече не са го стъпкали — отбеляза нетактично Джейс.

— Не съм го изоставила… той се скри под бара — протестираше Изабел, като сочеше към бара. — Пусни ме! Ще ми счупиш гривната.

— Кучка — извика яростно Клеъри и отблъсна от себе си смаяната Изабел. Без да се интересува от реакцията й, тя хукна към бара. Падна на колене и се втренчи в тъмнината под него. Във вмирисания на плесен мрак й се стори, че вижда чифт блестящи като мъниста очи.

— Саймън? — каза тя със задавен глас. — Това ти ли си?

Плъхът Саймън бавно се придвижи напред, мустаците му трепереха. Тя успя да различи контурите на малките му кръгли уши, притиснати на главата, и острия връх на носа му. Започна да се бори с чувството си на погнуса — никога не бе обичала плъхове, с техните жълти остри зъби, готови да хапят. Поне да се беше превърнал в хамстер.

— Аз съм, Клеъри — каза бавно тя. — Добре ли си?

Джейс и другите бяха дошли зад нея, Изабел бе повече отегчена, отколкото тъжна.

— Той там отдолу ли е? — попита с любопитство Джейс.

Клеъри, все още застанала на четири крака, кимна.

— Шшшт, ще го изплашите. — Тя протегна предпазливо пръсти под бара и ги размърда. — Моля те, Саймън, излез. Ще накараме Магнус да развали магията. Всичко ще бъде наред.

Тя чу цвърчене и розовият нос на плъха се показа изпод бара. С вик на облекчение Клеъри пое плъха в ръцете си.

— Саймън! Ти ме разбра!

Плъхът се сви на кълбо в шепите й и зацвърча унило. Умилена, тя го притисна до гърдите си.

— Горкичкият ми — нареждаше ласкаво тя, сякаш той наистина беше домашен любимец. — Горкичкият Саймън, всичко ще се оправи, обещавам…

— На негово място не бих се чувствал горкичък — каза Джейс. — Едва ли някога е бил толкова близо до определени места.

— Млъквай! — Клеъри погледна гневно Джейс, но поохлаби прегръдката си. Мустаците на плъха трепнаха, дали от яд или вълнение, или просто от уплаха, Клеъри не можеше да каже. — Доведете Магнус. Трябва да върнем предишния му вид.

— Само не така припряно. — Копелето Джейс май се усмихваше. Той посегна към Саймън, сякаш искаше да го погали. — Толкова е сладък така. Виж малкото му розово носле.

Саймън оголи дългите си жълти зъби срещу Джейс и се опита да го ухапе. Джейс прибра протегнатата си ръка.

— Изи, иди да доведеш височайшия ни домакин.

— Защо аз? — вкисна се Изабел.

— Защото заради теб нашият мунди е плъх, идиотка такава — каза той, а на Клеъри й направи впечатление колко рядко, с изключение на Изабел, те наричаха Саймън по име. — А не можем да го оставим тук.

— Ако не беше тя, с удоволствие би го оставил — каза Изабел, като само в тази дума вля толкова отрова, че с нея спокойно можеше да се убие слон. Тя се отдалечи, а полите й се развяваха около ханша й.

— Не мога да повярвам, че те е оставила да изпиеш онова синьо питие — каза Клеъри на плъха Саймън. — Виждаш докъде може да те доведе лекомислието ти.

Саймън изцвърча раздразнено. Клеъри чу как някой се кикоти и когато вдигна поглед, видя, че Магнус се е навел над нея. Изабел стоеше зад него с бясно изражение.

— Rattus norvegicus — каза Магнус, като се взираше в Саймън. — Най-обикновен кафяв плъх, нищо особено.

— Не ме интересува какъв вид плъх е — тросна се Клеъри. — Искам да приеме предишния си образ.

Магнус се почеса замислено по главата, от която се посипаха блестящи прашинки.

— Няма смисъл — каза той.

— И аз това й казах — Джейс изглеждаше доволен.

— НЯМА СМИСЪЛ? — Клеъри кресна толкова силно, че Саймън скри глава под палеца й. — КАК СМЕЕТЕ ДА ТВЪРДИТЕ, ЧЕ НЯМА СМИСЪЛ?

— Защото след няколко часа той сам ще си върне предишния облик — каза Магнус. — Ефектът от коктейлите е временен. Няма нужда да правим специално заклинание, това само ще го травмира. Много магии не са полезни за смъртните, организмът им не е привикнал на тях.

— Но аз се съмнявам, че организмът му е привикнал и да бъде плъх — отбеляза Клеъри. — Вие сте магьосник, не можете ли да развалите магията?

Магнус се поколеба за миг.

— Не — каза той.

— Искате да кажете, че не искате.

— Не и даром, скъпа, а ти не можеш да ми платиш.

— Но не мога и да взема плъх със себе си в метрото — каза тъжно тя. — Ще го изпусна или полицията ще ме арестува, задето превозвам гризачи в градския транспорт. — Саймън ядно изцвърча. — Не казвам, че ти си гризач.

През това време към момиче, което се провикваше на вратата, се бяха присъединили шест или седем души. Шумът от разгневени гласове надви музиката и шумотевицата на купона. Магнус завъртя очи.

— Извинете ме — каза той, като се шмугна в тълпата, която моментално се затвори зад него.

Изабел се поклащаше на сандалите си и тежко въздишаше.

— Това му беше помощта.

— Знаеш ли — каза Алек, — можеш спокойно да пъхнеш плъха в раницата си.

Клеъри го изгледа с неприязън, но идеята му й се стори съвсем приемлива. Не е като да го пъхне в някой джоб. Дрехите на Изабел не предполагаха джобове; бяха твърде тесни. Клеъри се учудваше, че изобщо й стават.

Тя порови в раницата си и намери подходящо място, където да прибере малкия кафяв плъх, който някога беше Саймън. Сложи го между сгънатия си пуловер и скицника си. Той се сви върху портфейла й и погледна укорително.

— Съжалявам — каза измъчено тя.

— Не се тревожи — рече Джейс. — За мен продължава да е пълна мистерия, защо вие мундитата сте склонни да поемате отговорност за неща, за които не сте виновни. Нали не ти си изляла коктейла в идиотското му гърло.

— Ако не бях аз, той изобщо нямаше да бъде тук — каза тихо Клеъри.

— Недей да се ласкаеш. Той дойде заради Изабел.

Клеъри дръпна гневно раницата си, затвори я и се изправи.

— Да се махаме оттук. Гади ми се от това място.

Оказа се, че скупчилите се на вратата крещящи хора са предимно вампири, които лесно можеше да бъдат разпознати по бледите лица и изкуствените черни коси — сигурно са изкуствени, помисли си Клеъри, не е възможно всички да са естествено тъмнокоси, да не говорим, че някои от тях имаха руси вежди. Те гръмогласно се жалваха за повредените си мотори, както и от факта, че някои от приятелите им са изчезнали безследно.

— Може да са се напили и да са отпрашили нанякъде — каза Магнус, като с досада размахваше дългите си бели пръсти. — Знаете, че сте склонни да се превръщате в прилепи или купчина пепел, когато попрекалите с „Блъди Мери“.

— Те смесват водката си с истинска кръв — прошепна Джейс в ухото на Клеъри.

Допирът на дъха му я накара да потрепери.

— Да, разбрах, благодаря.

— Не можем да събираме всяко боклуче наоколо, за да може току-виж на сутринта то да се превърне в Грегор — каза едно момиче с нацупена уста и изрисувани вежди.

— Не го мислете Грегор. Аз рядко мета — успокояваше ги Магнус. — За мен ще бъде удоволствие утре да изпратя скитниците обратно в хотела… в кола със затъмнени стъкла, разбира се.

— А какво ще стане с моторите ни? — каза едно слабичко момче, чиито руси корени се подаваха изпод лошо боядисаната му коса. На лявото му ухо висеше златна обеца във формата на пръчка. — Ще ни отнеме часове да ги поправим.

— Имате време до изгрев-слънце — каза Магнус, вече видимо раздразнен. — Предлагам ви да започвате веднага. — Той повиши глас. — Добре, това е! Купонът приключи! Да ви няма! — Той махаше с ръце, които проблясваха.

Последно силно издрънчаване и групата спря да свири. От разотиващите се, се чуваше монотонен ропот, ала всички чинно се придвижваха към изхода. Нито един не се спря да благодари на Магнус за хубавата вечер.

— Ела — Джейс задърпа Клеъри към изхода. Там тълпата беше по-плътна. Тя хвана раницата пред себе си, като внимателно я придържаше с ръце. Някой я бутна по рамото, силно, тя залитна встрани, като почти се бутна в Джейс. Някаква ръка дръпна раницата й. Тя вдигна поглед и видя как среброкосият вампир с пръчковидната обеца се хилеше насреща й.

— Ей, кукло — каза той. — Какво има в чантата ти?

— Светена вода — каза Джейс, като се изправи до нея, сякаш бе джин, пуснат от бутилка. Рус, саркастичен джин. — Да не би да си жаден?

— Оооо, ловец на сенки. Колко е страховит — каза вампирът и като им намигна, се смеси с тълпата.

— Вампирите са такива примадони — въздъхна Магнус откъм входа. — Честно казано, не знам защо ми беше това парти.

— Заради котарака ви — припомни му Клеъри.

Магнус се оживи.

— Вярно. Председателят Мяу си заслужава всички усилия. — Той погледна към нея и групата ловци на сенки зад нея. — Ще тръгвате ли?

Джейс кимна.

— Не искаме да злоупотребяваме с гостоприемството ти.

— Какво гостоприемство? — попита Магнус. — Иска ми се да кажа, че за мен беше удоволствие да се запозная с вас, но за съжаление не отговаря на истината. Не че не сте безкрайно симпатични, а колкото до теб… — той намигна на Алек, който беше изумен. — Ще ми се обадиш ли?

Алек се изчерви, запелтечи и сигурно щеше да остане там цяла нощ, ако Джейс не го беше хванал за лакътя и избутал към вратата, където Изабел почукваше с токчетата си. Клеъри понечи да ги последва, но усети леко потупване по ръката — беше Магнус.

— Имам съобщение за теб — каза той. — От майка ти.

Клеъри беше толкова смаяна, че за малко не изпусна раницата си.

— От майка ми? Искате да кажете, че тя ви е помолила да ми предадете нещо?

— Не точно — каза Магнус. Неговите котешки очи, разполовени от вертикалните си зеници, подобно на цепнатини в зелено-златиста стена, изведнъж станаха сериозни. — Но аз я познавам по начин, по който ти не я познаваш. Тя искаше да те предпази от света, който мразеше. Цялото й съществуване, бягане, криене — лъжите, ако щеш — бяха, за да те предпази. Не обезсмисляй нейната саможертва, като рискуваш живота си. Тя не би искала това.

— А не би ли искала да я спася?

— Не и ако това означава да се изложиш на опасност.

— Но аз съм единствената, на която й пука какво се случва с нея…

— Не — каза Магнус. — Не си.

Клеъри примигна.

— Не разбирам. Има ли… Магнус, ако знаете нещо…

Той грубо я прекъсна.

— И още нещо. — Очите му погледнаха към вратата, където я чакаше Джейс, с Алек и Изабел от двете му страни. — Не забравяй, че когато майка ти избяга от света на сенките, не от чудовища се криеше тя. Не от магьосници и върколаци, от митични същества, не дори и от демони. А от тях. От ловците на сенки.

* * *

От тях. Ловците на сенки. Те я чакаха пред склада: Джейс, с ръце в джобовете, беше облегнат на парапета на стълбите и гледаше как вампирите се суетят около повредените си мотоциклети, като ругаеха и проклинаха. Той леко се усмихваше. Малко по-встрани бяха застанали Алек и Изабел. Изабел бършеше очите си, което незнайно защо ядоса Клеъри — та тя едва познаваше Саймън, това не беше нейна трагедия. Клеъри бе единствената, която имаше право да се тревожи, а не ловкинята на сенки.

Когато Клеъри се появи, Джейс се отдели от парапета. Закрачи безмълвно до нея. Изглеждаше замислен. Изабел и Алек избързаха напред и сякаш се караха за нещо. Клеъри леко ускори крачка и проточи врат, за да ги чува по-добре.

— Вината не е твоя — каза Алек. В гласа му се долавяше досада, сякаш не за първи път водеше подобен разговор със сестра си. Клеъри се запита колко ли гаджета бе превърнала в плъхове от чиста немарливост. — Но дано поне това ти бъде за урок да не ходиш толкова по купони на долноземци — добави той. — Носят само неприятности и никаква полза.

Изабел силно изхлипа.

— Ако нещо се случи с него, аз… не знам какво ще направя.

— Може би каквото си правила досега — каза Алек с досада. — Все пак още не бяхте се опознали.

— Това не означава, че не го…

— Какво? Обичаш? — каза насмешливо Алек, като повиши глас. — Трябва да познаваш някого, за да го обичаш.

— Но не е само това — каза тъжно Изабел. — Не се ли забавлява на партито, Алек?

— Не.

— Мислех, че Магнус ти е харесал. Сладък е, нали?

— Сладък? — Алек я погледна, сякаш беше полудяла. — Котенцата са сладки, Изи. Магьосниците са… — той въздъхна. — Не — додаде колебливо той.

— Останах с впечатление, че взаимно си допаднахте. — Изабел отново прозвуча тъжно. Когато вдигна поглед към брат си, гримът на очите й блестеше от сълзи. — Може да станете приятели.

— Имам си приятели — каза Алек и кимна през рамо към Джейс, с което искаше да каже, че това не помага.

Ала Джейс, който, потънал в мисли, бе свел златистата си глава, не забеляза нищо.

— Трябват ти различен тип приятели — каза Изабел толкова тихо, че Клеъри едва я чу. Тя с изненада откри, че започва да чувства симпатия към Изабел, която искрено обичаше брат си. Имаше нещо в начина, по който му говореше, което й напомняше за собственото й отношение към Саймън.

Инстинктивно тя посегна да отвори раницата и да погледне в нея… и се намръщи. Раницата беше отворена. Тя мислено се върна на купона — когато вдигна раницата, ципът й беше затворен. Беше сигурна в това. Тя я отвори по-широко, сърцето й биеше лудо.

Спомни си как й бяха откраднали портмонето в метрото. Помнеше как бе отворила чантата си, без да поглежда в нея, как устата й бе пресъхнала от изненада: Изпуснала ли съм го? Изгубила ли съм го? И последвалото заключение: Няма го. Сега случаят беше подобен, но беше хиляди пъти по-лошо. Устата й пресъхна, Клеъри зарови в раницата си, като изхвърли от нея дрехите и скицника си, заздравителя за нокти. Нищо.

Тя спря да върви. Джейс, от когото бе изостанала, погледна нетърпеливо, Алек и Изабел също бяха спрели.

— Какво има? — попита Джейс, а на нея й се стори, че се кани да добави нещо подигравателно. Но явно забеляза изражението на лицето й, защото не го направи. — Клеъри?

— Няма го — прошепна тя. — Саймън. Беше в раницата ми…

— Да не е скочил от нея?

Въпросът никак не бе лишен от смисъл, но Клеъри, която беше изтощена и паникьосана, реагира първосигнално.

— Разбира се, че не е! — изкрещя тя. — Да не мислиш, че току-така ще рискува да го сгази някоя кола или да попадне в лапите на котка…

— Клеъри…

— Млъквай! — изкрещя тя, като замахна с раницата си към него. — Ти беше този, който каза, че нямало нужда да се връща предишният му вид…

Когато раницата полетя към него, той сръчно я хвана. Взе я от ръката й и я разгледа.

— Ципът е повреден — каза той. — Отвън. Някой се е опитвал да я отвори.

Клатейки енергично глава, Клеъри можа само да прошепне:

— Аз не…

— Знам. — В гласа му се долавяше нежност. Той сви ръце на фуния пред устата си. — Алек! Изабел! Вие вървете! Ние ще ви настигнем.

Двете избързали напред фигури се спряха; Алек въздъхна, но сестра му го улови за ръката и енергично го забута към входа на метрото. Нещо натисна гърба на Клеъри: беше ръката на Джейс, който леко я завъртя. Тя се остави да я води, като се препъваше в неравностите на тротоара. Ръката на гърба й беше топла и силна, но тя едва я усещаше.

— Защо направи това… — прошепна тя.

— Защо направих кое?

— Отпрати ги. Алек и Изабел.

Той не отговори. Те се върнаха при входа на жилището на Магнус. Зловонието на застоял алкохол и сладникавата, странна миризма, която напомняше на Клеъри за долноземците, изпълваше помещението. Джейс отмести ръката си от гърба й и натисна звънеца, под който бе изписано името на Магнус.

— Джейс — каза тя.

Той сведе поглед към нея, очите му бяха тъмни.

— Какво?

Тя затърси подходящите думи.

— Мислиш ли, че той е добре?

— Саймън ли? — Той за първи път произнесе името на Саймън. После въздъхна и тя си спомни думите на Изабел: Не му задавай въпрос, чийто отговор не си готова да понесеш. Вместо да каже каквото и да било, той натисна звънеца още веднъж, този път по-силно.

Сега Магнус отговори, гласът му ръмжеше в тесния коридор.

— КОЙ СЕ ОСМЕЛЯВА ДА СМУЩАВА ПОКОЯ МИ?

Джейс изглеждаше раздразнен.

— Джейс Уейланд. Помниш ли ме? Този от Клейва.

— А, да. — Магнус сякаш се зарадва. — Онзи със сините очи ли?

— Говори за Алек — поясни услужливо Клеъри.

— Не. Очите ми са по-скоро златисти — каза по домофона Джейс. — И светли. Само уточнявам.

— А, ти си онзи. — Магнус прозвуча разочаровано. Ако Клеъри не беше така притеснена, щеше да се засмее. — Предполагам, че искаш да се качиш.

Магьосникът отвори вратата, облечен в копринено кимоно, с нарисувани на него дракони, нахлупил златист тюрбан, а по лицето му личеше зле прикрита досада.

— Бях заспал — каза величествено той.

Джейс, изглежда, се канеше да каже нещо нетактично, примерно за тюрбана, затова Клеъри го изпревари.

— Извинете за безпокойството… — започна тя.

Между глезените на магьосника надзърташе нещо малко и бяло. То беше на сиви райета и с клепнали розови уши, което му придаваше повече вид на голяма мишка, отколкото на малка котка.

— Председателят Мяу? — предположи Клеъри. Магнус кимна.

— Завърна се.

Джейс гледаше с презрение малкото котенце.

— Това не е котка — отбеляза той. — Голяма е колкото хамстер.

— Ще бъда така любезен да забравя това, което току-що каза — рече Магнус, като бутна с пета Председателя Мяу към стълбището зад себе си. — Защо сте дошли?

Клеъри вдигна скъсаната си раница.

— Става въпрос за Саймън. Изчезнал е.

— Ау — каза подигравателно Магнус, — как така изчезнал?

— Просто изчезнал — повтори Джейс, — няма го, липсва, забелязана е липса на неговото присъствие, не е налице.

— Може да е избягал и да се е скрил някъде — предположи Магнус. — Сигурно не е лесно да свикнеш да си плъх, особено ако си глупав.

— Саймън не е глупав — възрази ядосано Клеъри.

— Така е — съгласи се Джейс. — Той просто изглежда глупав. Всъщност умът му е средна хубост. — Гласът му беше безгрижен, но раменете му се стегнаха, когато се обърна към Магнус. — Когато си тръгвахме, един от гостите ти се блъсна в Клеъри. Допускам, че е отворил раницата й и е взел плъха. Саймън имам предвид.

Магнус го погледна.

— И?

— И трябва да разберем кой е той — настоя Джейс. — Предполагам, че го познаваш. Ти си висш магьосник. Не вярвам в собствения ти апартамент да се случват неща, за които да не знаеш.

Магнус разглеждаше блестящия си нокът.

— Грешиш.

— Моля ви, кажете ни — каза Клеъри. Джейс я стисна за китката. Тя знаеше, че го прави, за да я накара да млъкне, но все пак каза: — Моля ви.

Магнус отпусна ръка и въздъхна.

— Добре. Видях един от вампирите с мотоциклети да си тръгва със сив плъх в ръце. В интерес на истината, помислих си, че е някой от техните. Понякога, когато се напият, децата на нощта се превръщат в плъхове или прилепи.

Ръцете на Клеъри се разтрепериха.

— А допускате ли, че това е бил Саймън?

Магнус трепна.

— Само предполагам, но не е изключено.

— Има и още нещо — Джейс говореше спокойно, но бе по-разтревожен, отколкото в апартамента, преди да намерят Бездушния. — Къде е тяхното свърталище?

— Тяхното какво?

— Свърталището на вампирите. Там са отишли, нали?

— Мога само да гадая. — Магнус изглеждаше така, сякаш не го свърта тук.

— Трябва да ми кажеш къде е.

Магнус поклати бодливата си, блестяща глава.

— Няма да си навличам неприятности с децата на нощта заради един мунди, когото дори не познавам.

— Почакайте — прекъсна го Клеъри. — За какво им е Саймън? Нали нямат право да нараняват хора…

— Да предположа ли? — каза Магнус, без да е нелюбезен. — Помислили са си, че това е питомен плъх, и им се е сторило забавно да убият домашния любимец на ловец на сенки. Те не ви харесват, независимо от Съглашението… а и там нищо не се казва за убиване на животни.

— Ще го убият ли? — попита Клеъри с широко отворени очи.

— Не е задължително — каза бързо Магнус. — Може да си помислят, че е някой от тях.

— При това положение какво ще му се случи? — каза Клеъри.

— Е, при изгрев-слънце, когато отново се превърне в човек, все пак ще го убият. Но дотогава има още няколко часа.

— Тогава ни помогнете — каза Клеъри на магьосника. — Иначе Саймън ще умре.

Магнус я изгледа от горе до долу. На лицето му се появи нещо като симпатия.

— Всички все някога умират, скъпа — каза той. — По-добре свиквай с това.

Той понечи да затвори вратата, но Джейс я подпря с крак. Магнус въздъхна.

— Сега пък какво?

— Още не си ни казал къде се намира свърталището им — каза Джейс.

— Няма и да го направя. Казах ви…

Клеъри го прекъсна, като изскочи пред Джейс, така че застана очи в очи с магьосника.

— Отнели сте ми детството — каза тя. — Спомените ми. Не може ли поне веднъж да ми се реванширате?

Магнус присви блестящите си котешки очи. Някъде в далечината се чу проплакването на Председателя Мяу. Магьосникът бавно наклони глава и я удари, немного леко, в стената.

— Старият хотел „Дюмон“ — каза той. — В горната част на града.

— Знам къде е — зарадва се Джейс.

— Колко път има до горната част на града? Трябва час по-скоро да отидем там. Имате ли портал? — настояваше Клеъри, обръщайки се към Магнус.

— Не. — Той сякаш губеше търпение. — Правенето на портали е трудна работа, а и те носят немалък риск за притежателите си. Ако не се пазят както трябва, всякаква паплач може да влезе през тях. Единствените, за чието съществуване в Ню Йорк знам, са този на Доротея и един на Ренуик, но и двата са доста далече, за да си правите труда да отидете до тях, още повече че не сте сигурни дали изобщо притежателите им ще ви позволят да ги използвате. Сега доволни ли сте? Хайде, вървете си. — Магнус погледна към крака на Джейс, който още застопоряваше вратата. Джейс не помръдна.

— Още нещо — каза той. — Тук наоколо има ли свещено място?

— Прекрасна идея. Ако ще ходите в свърталището на вампирите, то редно е първо да се помолите на своите безсилни богове.

— Трябва ни оръжие — отсече Джейс. — Повече, отколкото носим със себе си:

Магнус започна да обяснява.

— Има една католическа църква надолу по улица „Даймънд“. Това върши ли ви работа?

Джейс кимна и отмести крака си.

— Това е…

Вратата се затръшна в лицата им. Клеъри, която се бе задъхала, сякаш бе тичала, продължи да я гледа втренчено, докато Джейс не я хвана за ръката и не я поведе надолу по стълбите към нощта.