Касандра Клеър
Град от кости (19)

19
Абадон

Клеъри не можеше да каже какво точно е очаквала — изблик на наслада, може би нещо като аплодисменти. Вместо това бе настъпила тишина, нарушена едва когато Джейс каза:

— Винаги съм си мислел, че е по-голям.

Клеъри погледна Бокала в ръката си. Беше горе-долу с размерите на винена чаша, само че малко по-тежък. Можеше да усети пулсиращата сила в него, подобно на кръвта във вените.

— Идеален е като размер — каза възмутено тя.

— О, много си е добре — отвърна покровителствено Джейс, — само че аз очаквах нещо… сещаш се. — Той оформи във въздуха габаритите на нещо кръгло с големината на котешка къщичка.

— Това е Бокалът на смъртните, Джейс, а не тоалетната чиния на смъртните — рече Изабел. — Е, готови ли сме? Можем ли да тръгваме вече?

Доротея бе наклонила глава на една страна, мънистените й очи се кокореха любопитно.

— Но той е пукнат! — възкликна тя. — Какво е станало?

— Пукнат ли? — Клеъри го погледна с недоумение. Като че ли нищо му нямаше.

— Ето — каза магьосницата, — дай да ти покажа. — И тя пристъпи към Клеъри, като протегна ръката си с червени нокти, за да вземе Бокала. Клеъри, без да знае защо, се дръпна назад. Изведнъж Джейс се озова между тях, ръката му затърси камата на кръста.

— Нямам намерение да ви обидя — каза спокойно той, — но никой освен нас не може да докосва Бокала на смъртните.

Известно време Доротея го гледаше със същата странна безизразност в очите.

— Недей да бързаш толкова — рече тя. — На Валънтайн няма да му хареса, ако нещо се случи с Бокала.

С леко изсвистяване Джейс вдигна камата във въздуха. Острието й се опря под брадичката на Доротея. Погледът му беше неумолим.

— Не знам какво имате предвид — каза той. — Но ние си тръгваме.

Очите на старата жена блестяха.

— Разбира се, ловецо на сенки — отвърна тя, отстъпвайки към покритата със завеси стена. — Не желаете ли да използвате портала?

Острието на камата на Джейс трепна и издаде моментното му объркване. После Клеъри видя как челюстта му се стегна.

— Не се доближавай…

Доротея се изкиска. Внезапно се спусна към завесите, които висяха по протежението на стената и ги дръпна. Те паднаха безшумно на пода. Порталът зад тях беше отворен.

Клеъри чу зад себе си как Алек изненадано си пое въздух.

— Това пък какво е?

Клеъри успя да хвърли само бегъл поглед върху това, което се виждаше през вратата — червени, мътни облаци, разсечени от черна мълния, и страховита, тъмна, връхлитаща сянка, която шеметно се носеше към тях, — когато Джейс им извика да залегнат. Той се хвърли на земята, като повали със себе си и Клеъри. Легнала по корем, притисната върху килима, тя повдигна глава навреме, за да види как шеметно приближаващото се нещо връхлита върху Мадам Доротея, която пищеше и се отбраняваше с ръце. След като я събори на пода, тъмното нещо я уви като покров, чернотата сякаш проникна в нея и попи като мастило в хартия. Гърбът й се изви уродливо, цялата й фигура се издължи, като се издигаше все повече и повече във въздуха, после започна да се разтяга и да изменя формата си. Острият звук от падащи на пода предмети накара Клеъри да погледне надолу: това бяха гривните на Доротея, изтръгнати и счупени. Сред бижутата се поръсиха някакви неща, които приличаха на малки бели камъчета. Мина известно време, докато Клеъри установи, че това бяха зъби.

До нея Джейс прошепна нещо, напълно изумен. До него Алек рече възмутено:

— Ти каза, че демоничната активност не е висока… каза, че нивата са ниски!

— Те бяха ниски — изсъска Джейс.

— В такъв случай явно твоята представа за ниско се различава от моята! — извика Алек, докато нещото, което някога бе Доротея, изрева и се загърчи. Изглежда, сякаш продължаваше да расте, разкривено и гротескно уродливо…

Клеъри се ококори, когато Джейс стана и я помъкна след себе си. Изабел и Алек хукнаха след тях, хванали оръжията си. Ръката, с която Изабел държеше камшика си, леко трепереше.

— По-бързо! — Джейс буташе Клеъри към вратата на апартамента. Когато погледна през рамото си, тя видя само плътна, виеща се сивота, напомняща буреносни облаци, с тъмна фигура в средата…

Изскочиха на площадката, водени от Изабел. Тя се втурна към външната врата, като се опита да я отвори с изкривено от страх лице:

— Залостена е.

Джейс изруга и бръкна в джоба си.

— Къде, по дяволите, е стилито ми…?

— У мен е — каза Клеъри, като си спомни, че го беше взела от него. Докато той посягаше да го вземе, шум от мощна експлозия разтърси къщата. Подът се размести под краката й. Тя се олюля и едва не падна, като се улови здраво за парапета. Когато вдигна поглед, видя зейнала огромна дупка в стената, разделяща площадката от апартамента на Доротея, по ръбовете й имаше отломки от дърво и парчета гипс и нещо изпълзяваше от нея… направо изтичаше…

— Алек! — изкрещя Джейс. Алек бе застанал пред дупката блед и ужасен. Джейс изруга и се спусна към него, сграбчи го и го дръпна назад точно когато течащото нещо се беше измъкнало от стената и влязло във фоайето.

Клеъри усети, че дъхът й спира. Плътта на съществото беше сиво-синкава и изглеждаше като натъртена. Изпод слузестата кожа прозираха костите — не нови бели кости, а такива, които сякаш са били хиляди години в земята, черни, напукани и мръсни. Костите на пръстите му бяха оголени, прозрачната кожа на ръцете му беше осеяна с черни язви, през които се виждаха още по-жълтеещи се кости. Лицето му беше череп, на мястото на носа и очите му имаше дупки. Хищните му пръсти стържеха по пода. Около китките и раменете му бяха омотани парчета плат, които много напомняха на копринените шалове и тюрбана на Мадам Доротея. Беше високо близо три метра.

То сведе поглед към четиримата тийнейджъри със своите празни очни дупки.

— Дай ми Бокала на смъртните — каза то и гласът му прозвуча като ревяща буря. — Дай ми го и ще ви пощадя живота.

Паникьосана, Клеъри се втренчи в останалите. Изабел изглеждаше така, сякаш при вида на чудовището бе получила удар в стомаха. Алек дори не помръдваше. Както винаги, Джейс проговори първи:

— Какво си ти? — попита той с глас, в който се долавяше повече уплаха, отколкото Клеъри изобщо бе предполагала у него.

Нещото наклони глава.

— Аз съм Абадон. Демонът на ада. Владея празните пространства между световете. Вятърът и безкрайният мрак са ми подвластни. Аз имам толкова малко общо с жалките същества, които вие наричате демони, колкото орелът има общо с мухата. Не се и надявайте да ме сразите. Дайте ми Бокала или ще умрете.

Камшикът на Изабел трепна.

— Това е един от великите демони — каза тя, като се обърна към момчетата. — Джейс, ако ние…

— Ами Доротея? Какво стана с нея? — извика Клеъри с писклив глас.

Празните очи на демона се насочиха към нея.

— Тя беше само обвивка — каза то. — Отвори портала и аз влязох в нея. Смъртта й беше бърза. — Погледът му се премести върху Бокала в ръката й. — Твоята няма да бъде такава.

То започна да пристъпва към нея. Джейс му препречи пътя, в едната му ръка блестеше меч, а в другата — серафимската кама. Алек гледаше към него ужасен.

— В името на ангела — каза Джейс, като изгледа демона от горе до долу. — Знаех, че великите демони са грозни, но никой не ме беше предупредил за вонята им.

Абадон отвори уста и изсъска. В устата му имаше два реда криви и остри като бръснач зъби.

— Не са ми много ясни тия неща с вятъра и безкрайния мрак — продължи Джейс, — но според мен тук понамирисва на сметище.

Демонът скочи към него. Джейс вдигна оръжията и рязко замахна с тях; остриетата и на двете потънаха в телесата на демона, в корема му. Демонът започна да вие и се нахвърли срещу него, като го отстрани от пътя си, както котка помита мишка. Джейс се претърколи и се изправи на крака, но от начина по който държеше ръката си, Клеъри разбра, че е наранена.

Това преля чашата на Изабел. Тя пристъпи напред и изплющя демона с камшика си. Сивата му кожа се разцепи и се появи червена резка, от която бликна кръв. Абадон не обърна внимание на Изабел, той се движеше към Джейс, който го беше разгневил и сега чудовището възнамеряваше да го убие.

Със здравата си ръка Джейс измъкна втората серафимска кама. Той й прошепна нещо и тя блесна с ярка светлина. Вдигна я точно когато демонът се извиси над него — застанали един срещу друг, Джейс изглеждаше невероятно малък, като джудже до великан. Но Джейс му се смееше дори когато демонът посегна към него. Надавайки вик, Изабел отново замахна с камшика и струя кръв плисна по пода…

Демонът нападна. С острите като бръснач нокти той посегна към Джейс, който залитна назад, но остана невредим. Нещо се беше хвърлило между него и демона, една тънка, черна сянка с блестяща кама в ръка. Алек. Демонът изрева — острието бе пронизало кожата му. Ръмжейки, той отвърна на удара, костеливата му ръка удари Алек с такава сила, че той излетя към срещуположната стена. С ужасяващо изхрущяване се стовари върху й и се свлече на пода.

Изабел изкрещя името на брат си. Той не помръдна. Тя отпусна камшика и се завтече към него. Демонът се обърна и й нанесе неочакван удар, който я запрати на земята. Кашляйки кръв, Изабел понечи да се изправи; Абадон отново я повали и този път тя остана да лежи неподвижно. Демонът тръгна към Клеъри.

Джейс гледаше вцепенено сгърченото тяло на Алек като някой, който не може да се събуди от кошмар. Клеъри изпищя, когато Абадон я доближи. Започна да отстъпва нагоре по стълбите, но се препъна в едно счупено стъкло. Стилито изгаряше кожата й. Само ако имаше оръжие, нещо…

Изабел се беше надигнала. Тя отметна окървавената си коса и изкрещя нещо на Джейс. Във виковете й Клеъри долови собственото си име и видя как Джейс, който сякаш се бе пробудил от сън, се носи към нея. Сега нещото беше достатъчно близо, за да може Клеъри да види черните рани по кожата му и това, което гъмжеше в тях. То посегна към нея…

Но Джейс се появи и бутна встрани ръката на Абадон. Той хвърли серфимската кама по демона, тя се заби в гърдите му до другите две ками. Демонът изръмжа, сякаш камите просто го дразнеха.

— Ловецо на сенки — изсъска той. — За мен ще бъде удоволствие да те убия, да чуя хрущенето на костите ти, както и тези на приятелите ти…

Джейс скочи на парапета и оттам се хвърли към Абадон. Силата на удара от скока накара демона да залитне назад; той се олюля, а Джейс се притисна към гърба му. Извади една от серафимските ками от гърдите на чудовището и от дупката бликна фонтан от кръв, после заби камата в гърба на демона отново и отново, а черната течност продължаваше да се стича…

Ръмжейки, Абадон се обърна с гръб към стената. Джейс трябваше да скочи от него или щеше да бъде премазан. Той се спусна от гърба му, приземи се леко и отново вдигна камата, но Абадон беше по-бърз. Той замахна и повали Джейс на стълбите, а хищните нокти се вкопчиха в гърлото му.

— Кажи им да ми дадат Бокала — изсъска Абадон, като отпусна хватката на ноктите си около гърлото на Джейс. — Кажи им да ми го дадат и аз ще им подаря живота…

Джейс преглътна.

— Клеъри…

Ала Клеъри така и не разбра какво щеше да каже, защото в същия миг външната врата се отвори със замах. Известно време тя не виждаше нищо друго, освен светлина. После, след като премигна няколко пъти, тя видя Саймън, застанал на прага на отворената врата. Саймън. Беше забравила, че е навън, беше забравила, че изобщо съществува.

Той я видя, свила се на стълбите, после погледът му се плъзна покрай нея и се спря на Абадон и Джейс. Посегна към рамото си. Носи лъка на Алек, забеляза Клеъри, а на гърба му е колчанът със стрелите. Той издърпа една стрела, опъна тетивата и стреля с лъка така умело, сякаш е правил това стотици пъти преди.

Стрелата полетя. Издаде жужащ звук като огромен стършел и мина над главата на Абадон, като се стрелна към покрива…

И разби прозореца. Черни стъкълца се посипаха като дъжд и през счупеното стъкло проникна слънчевата светлина, талази слънчева светлина прииждаше на златни снопове отгоре и се разстилаше из цялото фоайе.

Абадон изрева и залитна назад, като прикриваше уродливата си глава с ръце. Джейс посегна към шията си, като гледаше с недоумение как демонът се гърчи на пода. Клеъри очакваше да избухне в пламъци, но вместо това той започна да се свива в себе си. Краката му се свиха към тялото, черепът му се нагъна като изгоряла хартия и след по-малко от минута той изчезна напълно, като остави след себе си само няколко тъмни петна.

* * *

Саймън отпусна лъка. Той примигна зад очилата си, устата му се отвори леко. Беше изненадан не по-малко от Клеъри.

Джейс продължаваше да лежи на стъпалата, където го беше захвърлил демонът. Започна да се надига, когато Клеъри се спусна по стълбите и падна на колене до него.

— Джейс…

— Добре съм. — Той седна, като избърса кръвта от устата си. За свое облекчение Клеъри видя, че драскотините по шията му кървяха, но не бяха дълбоки. Той се покашля и изплю нещо червено. — Алек…

— Стилито ти — прекъсна го тя и му го подаде. — Ще ти трябва ли, за да се излекуваш?

Джейс я погледна. Слънчевата светлина, нахлуваща през счупения прозорец, заливаше лицето му. Изглеждаше така, сякаш с неимоверни усилия се въздържа да не направи нещо.

— Добре съм — повтори Джейс и я бутна не особено внимателно встрани. Изправи се на крака, олюля се и за малко да падне — за първи път го виждаше да се движи непохватно. — Алек?

Клеъри го гледаше как, накуцвайки през площадката, отиде до приятеля си, изпаднал в безсъзнание. Изабел бе пропълзяла до брат си и бе положила главата му в скута си, като галеше косата му. Гърдите на Алек се надигаха и спускаха бавно, но все пак дишаше. Саймън, който, облегнат на стената, ги наблюдаваше, изглеждаше напълно изтощен. Когато мина покрай него, Клеъри стисна ръката му.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Беше невероятно.

— Недей да благодариш на мен — каза той, — благодари на тренировките по стрелба с лък в летните лагери.

— Саймън, аз не…

— Клеъри! — Джейс я викаше. — Дай ми стилито.

Саймън я пусна с неохота. Тя коленичи до ловците на сенки, Бокалът на смъртните се удари в хълбока й. Лицето на Алек беше бяло, изцапано с кръв, но очите му бяха сини като бистра вода. Пръстите му оставяха кървави следи по китката на Джейс.

— Аз убих… — започна той, после, изглежда, видя Клеъри, сякаш за първи път. В погледа му се четеше нещо, което тя не очакваше. Триумф. — Убих го, нали?

Лицето на Джейс трепна болезнено.

— Ти…

— Да — каза Клеъри. — Мъртъв е.

Алек я погледна и се усмихна. Устата му се напълни с кръв. Джейс освободи китката си и взе лицето на Алек в шепите си.

— Недей — каза той. — Стой мирно, само стой мирно.

Алек затвори очи.

— Прави каквото трябва — прошепна.

Изабел подаде своето стили на Джейс.

— Вземи го.

Той кимна и прокара острието на стилито по тениската на Алек. Платът се разделяше, сякаш го режеха с нож. Изабел следеше напрегнато как той напълно разкъса тениската на Алек и оголи гърдите му. Кожата му беше много бяла, белязана тук-там със стари, прозрачни знаци. Но имаше и други белези: отпечатани полумесеци от нокти, червени и мръсни. Джейс стисна челюст и притисна стилито в кожата на Алек, като го движеше напред-назад с рутината на често повтаряно действие. Обаче имаше нещо тревожно. Колкото и да чертаеше лечителните знаци, те изчезваха, сякаш ги чертаеше във вода.

Джейс захвърли стилито.

— По дяволите!

Изабел извика пронизително:

— Какво има?

— Одрал го е с ноктите си — каза Джейс. — В него има демонска отрова. Руните не действат. — Той докосна отново нежно лицето на Алек. — Алек — рече той. — Чуваш ли ме?

Алек не помръдна. Сенките под очите му бяха сини и тъмни като синини от ударено. Ако не беше дишането му, Клеъри би си помислила, че е вече мъртъв.

Изабел наведе глава, косата й се разпиля върху лицето на Алек. Тя обви ръце около него.

— Може би — прошепна тя — бихме могли…

— Да го закараме в болницата. — Беше Саймън, който се бе изправил до тях, а лъкът висеше в ръката му. — Ще ви помогна да го пренесем до микробуса. Има една методистка болница в центъра на Седмо Авеню…

— Никакви болници — каза Изабел. — Трябва да го заведем в Института.

— Но…

— В болницата няма да знаят как да го излекуват — каза Джейс. — Той е ранен от велик демон. Никой лекар мундан не знае как се лекуват такива рани.

Саймън кимна.

— Добре. Да го занесем до колата.

За щастие микробусът не беше вдигнат. Изабел разстла едно от мръсните одеяла от багажника върху задната седалка и положиха Алек върху него, а после тя положи главата му в скута си. Джейс се сви на пода до приятеля си. Тениската му беше изцапана по ръкавите и на гърдите с кръв — демонска и човешка. Когато той погледна към Саймън, Клеъри видя, че всичкото злато в очите му сякаш бе изместено от нещо, което никога не беше виждала в тях. Паника.

— Карай бързо, мундане — каза той. — Карай така, сякаш дяволът те преследва.

Саймън потегли.

* * *

Те се спуснаха по „Флетбуш“ и завиха по моста, като се движеха със скоростта на бързия влак, който минаваше успоредно на тях над синята река. Слънцето светеше болезнено в очите на Клеъри, а горещите му лъчи се отразяваха в реката. Тя стисна здраво седалката си, когато Саймън взе извивката на моста със 75 километра в час.

Клеъри си мислеше за всички ужасни неща, които беше наговорила на Алек, за начина, по който той се хвърли към Абадон, за триумфа, изписан на лицето му. Когато обърна глава, тя видя Джейс, коленичил до приятеля си, чиято кръв напояваше одеялото. Тогава си спомни за малкото момче с мъртвия сокол. Да обичаш, значи да унищожиш.

Клеъри пак се обърна напред, в гърлото й бе заседнала огромна буца. Видя в огледалото за обратно виждане как Изабел придърпва одеялото около шията на Алек. Тя вдигна поглед и срещна очите на Клеъри.

— Колко има още?

— Може би десет минути. Саймън кара максимално бързо.

— Знам — каза Изабел. — Саймън… това, което направи, беше невероятно. Такава бърза реакция. Не съм и допускала, че един мундан може да е толкова съобразителен.

Саймън не изглеждаше никак впечатлен от така неочаквано направеното признание, очите му следяха пътя.

— Имаш предвид стрелянето по прозореца? Сетих се, след като влязохте вътре. Помислих си за прозореца и за това, което каза, че демоните не понасяли пряката слънчева светлина. Така че всъщност ми отне известно време, докато ми хрумне тази идея. Не се упреквайте — добави той, — нямаше как да видите този прозорец, ако не знаехте, че го има.

Аз знаех, че го има, помисли си Клеъри. Трябваше да съобразя това. Въпреки че нямах лък и стрела като Саймън, трябваше да предприема нещо или да кажа на Джейс. Тя се почувства глупава, безполезна и тъпа, като че имаше глава, натъпкана с памук. Истината бе, че се изплаши. Бе твърде изплашена, за да мисли трезво. Усети, че я залива вълна от срам, която гореше зад затворените й клепачи.

После Джейс проговори.

— Добра работа свърши — каза той.

Саймън присви очи.

— Е, няма ли да ми кажеш откъде се взе това нещо, демонът?

— Това беше Мадам Доротея — каза Клеъри. — Искам да кажа, то беше част от нея.

— Не че някога е била красавица, но не помня да е изглеждала толкова зле.

— Мисля, че беше обладана от нещо — каза бавно Клеъри, като се опитваше да възстанови картината на случилото се. — Тя поиска да й дам Бокала. После отвори портала…

— Беше доста хитро от негова страна — каза Джейс. — Демонът я е обладал, като е скрил по-голямата част от безплътната си форма отвъд портала, където сензорът няма обхват. Затова и очаквахме да има тук само няколко бездушни. Но вместо това се озовахме лице в лице с велик демон. Абадон — един от старейшините. Повелителят на падналите.

— Е, както изглежда, отсега нататък падналите ще трябва да се оправят без него — каза Саймън, като зави по улицата.

— Той не е мъртъв — обясни Изабел. — Не е лесно да се убие велик демон. Трябва да ги убиеш в тяхната физическа и безплътна форма, за да умрат. Ние само го пропъдихме.

— О! — Саймън изглеждаше разочарован. — Ами Мадам Доротея? Тя ще се оправи ли…

Той млъкна, защото Алек започна да кашля, гърдите му хриптяха. Джейс тихо изруга, станал напълно сериозен.

— Защо още не сме пристигнали?

— Пристигнахме. Просто не исках да се блъсна в стената. — Докато Саймън бавно се приближаваше до ъгъла, Клеъри видя, че вратата на Института е отворена, а на прага й стоеше Ходж. Микробусът рязко спря и Джейс изскочи от него, като се присегна да измъкне Алек и го вдигна като малко дете. Изабел тръгна след него, като носеше окървавените оръжия на брат си. Вратата на Института се хлопна след тях.

Премаляла от умора, Клеъри погледна Саймън.

— Съжалявам. Не знам как ще обясняваш за всичката тази кръв на Ерик.

— Зарежи го Ерик — каза той с досада. — Ти добре ли си?

— Напълно. Всички са ранени, само аз не съм.

— Това им е работата, Клеъри — каза мило той. — Да убиват демони — с това се занимават. Твоята работа е друга.

— Каква е моята работа, Саймън? — попита тя, като се опитваше да отгатне отговора по лицето му. — Каква е моята работа?

— Ами да вземеш Бокала — каза той. — Взе го, нали?

Тя кимна и потупа джоба си.

— Да.

Той се успокои.

— Направо не смеех да попитам — каза той. — Това е за добро, нали?

— Да — каза тя. Сети се за майка си и стисна Бокала. — Знам, че е за добро.

* * *

Чърч я посрещна горе на стълбите, като мяукаше оглушително, и я поведе към лечебницата. Двете крила на вратата бяха отворени и през тях тя видя неподвижното тяло на Алек, положено върху бялото легло. Ходж се беше навел над него, Изабел стоеше до възрастния мъж и държеше в ръце сребърен поднос.

Джейс не беше с тях. Не беше с тях, защото стоеше пред лечебницата, облегнат на стената, с голи, окървавени ръце, притиснати към лицето му. Когато Клеъри застана пред него, той отвори очи и тя видя, че зениците му са потъмнели, всичкото злато се бе превърнало в черно.

— Как е той? — попита тя с възможно най-нежен глас.

— Загубил е много кръв. Отровата на демона е проникнала във вените му, но понеже е от велик демон, Ходж не е сигурен дали противоотровата, която обикновено използва, ще подейства.

Тя посегна да докосне ръката му.

— Джейс…

Той я отблъсна.

— Недей.

Клеъри въздъхна.

— Не съм искала Алек да пострада. Съжалявам.

Той я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не си виновна ти — каза той. — Аз съм виновен.

— Ти? Джейс, не е вярно…

— О, вярно е — гласът му се скърши като ледена висулка. — Mea culpa, mea maxima culpa.

— Какво означава това?

— Вината е моя — каза той, — само моя, моята най-голяма вина. На латински е. — Той отметна разсеяно една къдрица от челото й, сякаш без да съзнава, че го прави. — Част от литургията.

— Мислех, че не си религиозен.

— Може и да не вярвам в греха — каза той. — Но чувствам вина. Ние, ловците на сенки, живеем по определени правила и тези правила са строго определени. Чест, вина, покаяние — това са реални понятия за нас и те нямат нищо общо с религията. Те са залегнали в същността ни. Залегнало е и моята същност, Клеъри — каза отчаяно. — Аз съм един от Клейва. Това е в кръвта ми, проникнало е до мозъка на костите ми. Кажи ми тогава, след като си толкова сигурна, че нямам вина, защо първата ми мисъл, когато видях Абадон не беше за моите братя воини, а за теб? — Той вдигна другата си ръка, взе лицето й в шепите си. — Знам… знаех… че не е в стила на Алек да действа така. Знаех, че нещо не е наред. Но всичко, за което си мислех, се свеждаше до теб…

Той сведе глава напред и челата им се докоснаха. Тя усети дъха му върху лицето си. Затвори очи, остави близостта му да я залее като вълна.

— Ако той умре, все едно, че аз съм го убил — каза той. — Оставих баща си да умре, а сега убих единствения брат, когото някога съм имал.

— Това не е вярно — прошепна тя.

— Напротив, вярно е. — Те бяха достатъчно близо, за да се целунат. — Клеъри — каза той. Тя никога не беше чувала името й да се произнася с такава смесица от любов и страдание. — Какво се случва с мен?

Търсеше в съзнанието си отговор, когато някой се покашля зад тях. Клеъри отвори очи. Ходж стоеше до вратата на лечебницата, чистият му костюм беше осеян с петна.

— Направих каквото можах. Той се успокои, не го боли, но… — Той поклати глава. — Трябва да се свържа с Мълчаливите братя. Това е над моите възможности.

Джейс бавно се извърна от Клеъри.

— След колко време ще са тук?

— Не знам. — Ходж тръгна по коридора, като клатеше глава. — Веднага ще изпратя Хюго, но Братята действат по свое усмотрение.

— Но в случай като този… — Дори Джейс едва смогваше да върви в крак с Ходж. Клеъри беше изостанала безнадеждно зад тях и трябваше да напряга слуха си, за да чуе какво каза той. — Той може да умре.

— Да, може — това беше всичко, което каза в отговор Ходж.

Библиотеката беше тъмна и миришеше на дъжд — един от прозорците беше оставен отворен и под завесите се беше образувала локва. Хюго зацвърча и заподскача на своя прът, когато Ходж тръгна към него, спирайки се само за да запали лампата на бюрото.

— Много жалко — каза Ходж, като посегна да вземе хартия и писалка, — че не си взел Бокала. Мисля, че това щеше да е утеха за Алек и сигурно щеше да…

— Но аз взех Бокала — каза слисано Клеъри. — Не си ли му казал, Джейс?

Джейс запримига, дали от изненада, дали от внезапната светлина, Клеъри не можеше да каже.

— Нямаше време… докато качим Алек по стълбите и…

Ходж замръзна, стиснал химикала в ръка.

— Бокалът е у теб?

— Да. — Клеъри разкопча якето си и извади Бокала от вътрешния си джоб: той беше още студен, изглежда, допирът до тялото й не беше стоплил метала. Рубините проблясваха като червени очи. — Ето го.

Писалката се изплъзна от ръката на Ходж и се заби в пода до краката му. Клеъри се запита дали писецът не се е счупил, но начинът, по който я гледаше Ходж, пропъди тази мисъл. Светлината на лампата, насочена нагоре, не щадеше обезобразеното му лице: тя показваше всяка оставена по него диря от жестокост, тревога и отчаяние.

— Това Бокалът на ангела ли е?

— Същият — каза Джейс. — Беше…

— Сега това е без значение — рече Ходж. Той остави хартията на бюрото и пристъпи към Джейс, като хвана своя ученик за раменете. — Джейс Уейланд, знаеш ли какво си направил?

Джейс изненадано погледна Ходж. На Клеъри й направи впечатление контрастът: обезобразеното лице на стареца и гладкото лице на момчето, а светлите кичури, падащи в очите на Джейс, го правеха още по-млад.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид — каза той.

Ходж процеди през зъби.

— Толкова много приличаш на него.

— На кого? — попита изненадан Джейс. Никога досега не беше чувал Ходж да говори по този начин.

— На баща си — отвърна Ходж и премести очи към Хюго, който размахваше черните си криле във влажния въздух и кръжеше току над главите им.

Ходж присви очи.

— Хюджин — каза той и птицата с грозен писък се стрелна с издадени напред нокти към лицето на Клеъри.

* * *

Клеъри чу как Джейс извика и в следващия миг светът се завъртя около нея сред пера, клюнове и нокти. Остра болка проряза бузата й и тя извика, инстинктивно вдигнала ръце за да предпази лицето си.

Усети как Бокалът на смъртните бива изтръгнат от ръцете й.

— Не! — извика тя, като го сграбчи. Остра болка прониза ръката й. Краката й сякаш се подкосиха. Тя се олюля и падна, като удари болезнено коленете си в твърдия под. Нокти одраскаха челото й.

— Стига, Хюго — извика Ходж със спокоен глас.

Птицата послушно се махна от Клеъри. Гадеше й се, примигна и от очите й закапа кръв. Лицето й беше изподрано.

Ходж не се и помръдна. Той остана на мястото си с Бокала на смъртните в ръка. Хюго кръжеше около него в широки, неравни кръгове, като от време на време тихо изграчваше. А Джейс… Джейс лежеше на пода в краката на Ходж кротко, сякаш внезапно беше паднал и заспал.

Всички други мисли се изпариха от ума й.

— Джейс! — Говоренето й беше трудно — болката в бузата й беше ужасяваща и тя усети кръв в устата си. Джейс не помръдваше.

— Той е добре — каза Ходж. Клеъри се изправи с усилие и понечи да се спусне към него… после отскочи назад, сякаш спряна от нещо невидимо, но твърдо и здраво като стъкло. Разгневена, тя удари още веднъж във въздуха с юмрук.

— Ходж! — извика тя. Започна да рита, като едва не си счупи крака в същата невидима стена. — Не бъдете глупав. Когато Клейвът разбере какво сте направили…

— Дотогава отдавна ще съм избягал — каза той, като се надвеси над Джейс.

— Но… — Шок премина по нея като разтърсване от електрически ток. — Никога не сте изпращали съобщение до Клейва, нали? Ето защо се държахте така странно, когато ви попитах за него. Искали сте Бокала за себе си.

— Не за себе си — каза Ходж.

Гърлото на Клеъри пресъхна.

— Вие работите за Валънтайн — прошепна тя.

— Не работя за Валънтайн — каза Ходж. Той вдигна ръката на Джейс и измъкна нещо от нея. Беше гравираният пръстен, който Джейс винаги носеше. Ходж го сложи на собствения си пръст. — Но е истина, че съм човек на Валънтайн.

Той леко завъртя три пъти пръстена около пръста си. Известно време нищо не се случи; после Клеъри чу звук от отваряща се врата и инстинктивно се обърна да види кой влиза в библиотеката. Когато отново се обърна към Ходж, тя видя, че въздухът до него трептеше като повърхността на езеро, гледано от далече. Трептящата стена от въздух се раздели като сребърна завеса и до Ходж се появи висок мъж, сякаш материализирал се от сгъстения влажен въздух.

— Старкуедър — каза той. Въздухът зад него все още трептеше. — Бокалът у теб ли е?

Ходж вдигна Бокала в ръце, ала нищо не каза. Сякаш се бе парализирал — дали от страх, или от изненада, беше невъзможно да се каже. Той винаги бе изглеждал висок на Клеъри, но сега й се струваше прегърбен и малък.

— Господарю Валънтайн — каза най-накрая той. — Не очаквах да сте толкова бърз.

Валънтайн. Колко малко приличаше той на красивото момче от снимката, макар очите му да бяха все така черни. И лицето му не беше такова, каквото Клеъри очакваше. Това лице бе сдържано, затворено, лице на свещеник, с тъжни очи. Изпод черния маншет на шития му костюм се подаваха белезникави очертания, които говореха за използване на стилито години наред.

— Нали казах, че ще дойда през портала — каза той. Гласът му беше плътен и някак си странно познат. — Не ми ли повярва?

— Напротив. Само че… мислех си, че ще изпратите Пангборн или Блекуел, а не че ще дойдете лично.

— Мислиш, че ще ги изпратя да вземат Бокала? Не съм глупак. Знам какво изкушение е той. — Валънтайн протегна ръка и Клеъри видя на пръста му да проблясва пръстен който беше същият като на Джейс. — Дай ми го.

Ала Ходж здраво държеше Бокала.

— Първо искам да изпълните обещанието си.

— Първо? Нямаш ми доверие ли, Старкуедър? — Валънтайн се усмихна не без известна насмешка. — Ще направя каквото искаш. Сделката си е сделка. Въпреки че, да си призная, доста се изненадах на писмото ти. Никога не бих предположил, че живот, отдаден на размишление — ако мога така да се изразя, — няма да те удовлетвори. Битките никога не са били стихията ти.

— Нямате представа какво означава — каза Ходж, като процеждаше думите си, — да живееш във вечен страх…

— Вярно е. Нямам. — Гласът на Валънтайн беше тъжен като очите му, сякаш съчувстваше на Ходж, но в погледа му се четеше и неприязън. — Щом не си склонен да ми дадеш Бокала — каза той, — не трябваше да ме викаш. Ти бе този, който се свърза с мен, а не обратното.

Лицето на Ходж потръпваше.

— Не е лесно да измениш на това, в което си вярвал… на онези, които ти вярват…

— Имаш предвид семейство Лайтууд или техните деца?

— И едните, и другите — каза Ходж.

— О, семейство Лайтууд — Валънтайн се пресегна и с една ръка улови оловния глобус, който стоеше на бюрото, дългите му пръсти започнаха да чертаят контури около континентите и моретата. — Но какво всъщност им дължиш? Ти понасяш наказанието, отредено за тях. Ако нямаха толкова стабилни връзки в Клейва, те щяха да бъдат прокудени наравно с теб. То не че не е така, но те поне са свободни да идват и да си отиват, да се разхождат на открито като нормални хора. Те са свободни да си отидат у дома. — Той произнесе думата „у дома“ с цялата сила на значението й. Пръстите му спряха да се движат по глобуса, Клеъри беше сигурна, че той беше търсил мястото, където се намираше Идрис.

Очите на Ходж трепнаха.

— Те направиха това, което всеки би направил.

— Ти не би го направил. Аз не бих го направил. Да допусна приятел да страда вместо мен? И не може да не изпитваш дълбоко в себе си горчивина, Старкуедър, задето те така лесно те изоставиха в проклятието…

Ходж разтърси рамене.

— Но децата нямат вина за това. Те нищо не са направили…

— Не съм знаел, че си такъв любител на децата, Ходж — каза Валънтайн, сякаш идеята му се струваше забавна.

Ходж въздъхна шумно.

— Джейс…

— Сега не говорим за Джейс. — За първи път Валънтайн като че ли се ядоса. Той погледна към неподвижната фигура на пода. — Той кърви. Защо?

Ходж притисна Бокала към сърцето си. Кокалчетата му побеляха.

— Това не е неговата кръв. Той е в безсъзнание, но не е наранен.

Валънтайн вдигна глава с ехидна усмивка.

— Чудя се — каза той — какво ли ще си помисли за теб, когато се събуди. Да си предател, не е хубаво, но да предадеш дете… това е два пъти по-лошо, не мислиш ли?

— Няма да го нараните — прошепна Ходж. — Заклехте се, че няма да го нараните.

— Не съм се заклевал — рече Валънтайн. — Хайде. — Той тръгна от бюрото към Ходж, който трепна като малко животинче, хванато в капан. Тя можеше да види неговото страдание. — И какво ще направиш, ако ти кажа, че смятам да го нараня? Ще се бориш с мен? Няма да ми дадеш Бокала? Дори и да успееш да ме убиеш, Клейвът никога няма да отмени наказанието ти. Ще се криеш тук до смъртта си, страхувайки се случайно да не отвориш прозореца малко по-широко. Какво би направил, за да не се страхуваш повече? Какво би дал, за да се върнеш отново у дома?

Клеъри погледна встрани. Не можеше повече да гледа изражението на лицето на Ходж.

— Кажете ми, че няма да го нараните, и аз ще ви дам…

— Не — каза още по-нежно Валънтайн. — Ти така или иначе ще ми го дадеш. — И той протегна ръка.

Ходж затвори очи. За миг лицето му заприлича на това на мраморните ангели под бюрото огорчено, печално, смазано под ужасния товар. После изруга страдалчески под носа си и подаде Бокала на смъртните на Валънтайн. Ръката му трепереше като листо на силен вятър.

— Благодаря — каза Валънтайн. Той пое Бокала и го погледна замислено. — Мисля, че ръбът му е повреден.

Ходж нищо не каза. Лицето му беше сиво. Валънтайн се наведе и вдигна Джейс. Когато без усилие се изправи с него, Клеъри видя безукорната кройка на сакото му, стегнато около ръцете и гърба, и установи, че той беше невероятно масивен мъж, с торс като ствол на дъб. Джейс, отпуснат в ръцете му, сравнен с него, приличаше дете.

— Той скоро ще бъде при баща си — каза Валънтайн, като сведе поглед към бледото лице на Джейс. — Където му е мястото.

Ходж потрепери. Валънтайн се извърна от него и се запъти обратно към стената от трепкащ въздух, през която беше дошъл. Сигурно е оставил след себе си вратата на портала отворена, помисли си Клеъри. Да гледаш към нея, беше като да гледаш повърхността на огледало, отразяваща слънчевата светлина.

Ходж протегна умоляващо ръка.

— Почакайте! — извика той. — Нали ми бяхте обещали? Вие се заклехте, че проклятието ми ще свърши…

— Така е — каза Валънтайн. Той се спря и погледна неумолимо Ходж, който изстена и отстъпи назад, ръката му се стрелна към гърдите, където нещо сякаш пробождаше сърцето му. Черна течност бликна изпод разперените му пръсти и потече по пода. Ходж вдигна набразденото си от белези лице към Валънтайн.

— Готово ли е? — попита трескаво той. — Проклятието… отменено ли е?

— Да — каза Валънтайн. — Дано купената свобода ти донесе щастие. — И с тези думи пристъпи през стената от трепкащ въздух. За миг той самият сякаш се размаза, като че бе застанал под вода. После изчезна, отнасяйки със себе си Джейс.