Касандра Клеър
Град от кости (1)

1
Пандемониум (Безредие)

— Нещо ме будалкаш — каза охранителят, като скръсти ръце пред яките си гърди. Той впи изпитателен поглед в момчето, облечено в червено яке със закопчан догоре цип, и поклати бръснатата си глава. — Не може да влезеш с това нещо вътре.

Петдесетината тийнейджъри на опашката пред клуб „Пандемониум“ се наведоха напред, за да доловят разговора. Трябваше дълго да се чака, за да се влезе в клуба, разрешен за малолетни, особено в събота, а на опашката не беше кой знае колко интересно. Охранителите бяха строги и мигом се нахвърляха срещу всеки, който им изглеждаше потенциален смутител на реда. Петнайсетгодишната Клеъри Фрей, която беше на опашката с най-добрия си приятел Саймън, също се наведе напред, надявайки се да стане свидетел на нещо интересно.

— Стига де. — Момчето вдигна предмета над главата си. Изглеждаше като дървен кол, заострен в единия си край. — Това е част от костюма ми.

Охранителят повдигна вежда.

— Що за костюм е това?

Момчето стисна зъби. Според Клеъри то си изглеждаше съвсем нормално за „Пандемониум“. Косата му беше боядисана в електриковосиньо и стърчеше на всички посоки като пипалата на уплашен октопод, но нямаше и следа от сложни татуировки по лицето или големи метални джунджурийки по ушите или устните му.

— Аз съм ловец на вампири. — Той натисна пръчката. Тя се огъна така лесно, сякаш беше стръкче трева. — Това е имитация. Гумена е. Виждаш ли?

Клеъри забеляза, че очите на момчето бяха твърде големи и зелени: нещо средно между цвят на антифриз и на пролетна трева. Най-вероятно носеше цветни контактни лещи.

Охранителят сви рамене, видимо отегчен.

— Както и да е. Влизай.

Момчето се шмугна покрай него, бърз като змиорка. На Клеъри й харесаха изправените му рамене, начинът, по който отмяташе тъмната си коса, докато ходеше. Би го определила с думата, която майка й обичаше да използва — безгрижен.

— Намираш го за сладък — каза Саймън с нотка на примирение. — Нали?

Клеъри го сръга с лакът в ребрата, но не отговори.

* * *

Вътре в клуба беше задимено и задушно. Цветните светлини танцуваха над дансинга, превръщайки го в многоцветен вълшебен свят, обагрен в синьо и наситено зелено, яркорозово и златисто.

Момчето с червеното яке поглаждаше острия като копие кол, а на устните му играеше ленива усмивка. Колко лесно беше — малко магически прах и мина за безобиден. После още малко магически прах върху очите и в момента в който охранителят го погледна, веднага го пусна. Може би щеше да го пусне и без целия този цирк, но това си беше част от удоволствието — да се забавляваш с мундитата, правейки всичко това явно, току пред очите им, и наслаждавайки се на овчите им физиономии.

Не че хората за нищо не ставаха. Зелените очи на момчето се плъзнаха по дансинга, където изящни крака в коприна и черна кожа ту се появяваха, ту се скриваха сред стълбовете дим, носейки се във вихъра на танца. Момичетата отмятаха дългите си коси, момчетата поклащаха обутите си в кожа бедра, а голобрадите им лица лъщяха от пот. Те буквално кипяха от жизненост и така преливаха от енергия, че свят му се завиваше. Той сви презрително устни. Те не подозираха какви късметлии са. Не знаеха какво е да вегетираш в света на мъртвите, където слънцето виси уморено на небето като изгорял въглен. Техният живот гореше силно като пламък на свещ и… можеше лесно да бъде угасен.

Той стисна по-здраво кола, който носеше, и запристъпва към дансинга, но в това време едно момиче започна да се провира сред множеството танцуващи и тръгна към него. Той я погледна изпитателно. Беше твърде хубава, за да бъде човек — дълга коса, почти мастиленочерна, тъмни шоколадови очи. С дълга до земята бяла рокля, каквито са носели жените в по-младите години на света. По изящните й ръце се виеха дантелени ръкави. На шията й висеше плътна сребърна верижка с тъмночервена висулка, голяма колкото бебешко юмруче. Той само присви очи, за да се увери, че не сънува — беше истинска. Устата му се напълни със слюнка, докато тя се приближаваше към него. Енергията бликаше от нея, подобно на кръв от рана. Докато минаваше покрай него, тя му се усмихна и му намигна приканващо. Той тръгна след нея, като усещаше по устните си невидимото пърхане на смъртта й.

Винаги беше лесно. Той усещаше как силата на угасващия й живот минава през вените му като огън. Хората бяха толкова глупави. Притежаваха нещо толкова ценно и от тях се искаше само да го пазят. А те пропиляваха живота си за пари, пакетчета прах и чаровната усмивка на някой непознат. Момичето се очертаваше като бледо привидение на фона на стелещия се дим. Тя стигна до стената и се обърна, вдигна с две ръце полата си, като му се усмихваше. Изпод полата й се разкриха ботуши, високи до бедрата.

Той бавно пристъпи към нея, кожата му настръхна от близостта й. Отблизо тя не беше така съвършена: под очите й се виждаше размазан грим, мократа от пот коса бе прилепнала по шията й. Той усети нейната смъртност, сладкия аромат на покварата.

— Хванах те — каза той.

Устните й се свиха в хладна усмивка. Тя се дръпна встрани и той видя, че се бе облегнала на една затворена врата, на която с червена боя беше надраскан надписът ВХОД ЗАБРАНЕН — СКЛАД. Тя натисна дръжката на бравата зад себе си, обърна се и се шмугна вътре. Той успя да зърне някакви нахвърляни кашони и преплетени жици. Складово помещение. После хвърли бегъл поглед зад себе си — никой не го гледаше. За него бе добре дошло, че тя предпочиташе уединението.

Той се шмугна в помещението след нея, без да забележи, че го наблюдават.

* * *

— Е — каза Саймън, — приятна музика, а?

Клеъри не отговори. Те танцуваха, или по-точно казано, люлееха се напред-назад, като от време на време се навеждаха към пода, сякаш някой от тях е изпуснал контактната си леща, и това насред група тийнейджъри в металически корсети и една азиатска двойка, която така се натискаше, че боядисаните им коси се смесваха в безпорядък. Едно момче с обица на устната и раница във формата на плюшено мече раздаваше безплатни таблетки билково екстази, неговите парашутести панталони се вееха на течението, предизвикано от вентилатора. Клеъри не обръщаше особено внимание на непосредственото й обкръжение — очите й бяха приковани върху момчето със синята коса, което бе успяло да си извоюва достъп до клуба. Той се взираше в струпалото се множество, сякаш търсеше някого. Имаше нещо в начина, по който се движеше, което й напомняше…

— Аз, от своя страна — поде Саймън, — се забавлявам страхотно.

Това изглеждаше малко вероятно. Саймън, както винаги, изглеждаше не на място в клуба — беше небрежно облечен с джинси и вехта тениска с надпис Made in Brooklyn. Неговата остра, наскоро подстригана коса беше тъмнокестенява, а не зелена или розова, а очилата му стояха накриво в края на носа. Не приличаше много на човек, който се кани да се срещне със силите на мрака, а по-скоро на някой, който се е запътил към клуба по шахмат.

— Хмм-хмм — рече Клеъри. Тя прекрасно знаеше, че той идваше в „Пандемониум“ само заради нея и че ужасно се отегчаваше. Тя също не можеше да определи какво точно й харесваше тук — дрехите, музиката, която те кара да мечтаеш, или най-вече пренасянето в друг свят, различен от нейното скучно ежедневие. Тя не смееше да споделя всичко това с другиго, освен със Саймън.

Момчето със синята коса си проправяше път извън дансинга. То изглеждаше малко объркано, сякаш е загубило дирите на някого, когото търси. Клеъри се запита какво ли би станало, ако отидеше при него и му се представеше, а после му предложеше да потърсят заедно. Току-виж само се ококорил насреща й. А можеше и да се засрами, пък можеше и да се зарадва на помощта й, но да не го покаже, момчетата си бяха такива… но поне щеше да е наясно. Може би…

Момчето със синята коса внезапно се изпъна, съсредоточи се като ловджийско куче, надушило следа. Клеъри проследи траекторията на прикования му поглед и видя момичето с бялата рокля.

Е, добре, помисли си Клеъри, като се опитваше да не се чувства като издишащ балон. Предполагам, че това е търсел. Момичето беше изумително, от онзи тип момичета, които Клеъри с удоволствие би нарисувала, ако не я караха да се чувства толкова зле — високо и слабо като върлина, с дълга, разстилаща се черна коса. Дори от това разстояние тя успя да види червения медальон на шията й. Той пулсираше под светлините на дансинга като живо, безсмъртно сърце.

— Струва ми се — продължи Саймън, — че тази вечер диджеят е надминал себе си. Не си ли съгласна?

Клеъри завъртя очи и не отговори. Саймън мразеше транс музиката. Тя се съсредоточи върху момичето с бялата рокля. На фона на мрака, дима и изкуствената мъгла нейната белезникава рокля изпъкваше като фар. Нищо чудно, че момчето със синята коса тръгна след нея, сякаш омаян, незабелязващ всичко останало, което го заобикаляше — дори и двете тъмни фигури, които го следваха по петите, като се провираха след него през навалицата.

Клеъри забави танца си и се втренчи в тях. Не успя да види много, освен че фигурите бяха момчета, високи и облечени в черно. Не можеше да каже защо й се е сторило, че те преследват другото момче, но беше сигурна в това. Позна го по начина, по който те вървяха след него, по изострената им бдителност, по дебнещите им движения. В гърдите й бавно се надигна мрачно предчувствие.

— Между другото — добави Саймън. — Исках да ти кажа, че напоследък се обличам в женски дрехи. А също и че спя с майка ти. Мисля, че трябва да го знаеш.

Момичето беше отишло до стената и сега отваряше вратата с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН. Тя се обърна и кимна на момчето със синята коса, след което двамата се плъзнаха през вратата — не че видяното беше необичайно за Клеъри, усамотяване на двойки в тъмните ъгли на клуба. Подозрителното тук идваше от факта, че двойката биваше следена.

Тя се повдигна на пръсти, като се мъчеше да погледне над тълпата на дансинга. Двете момчета бяха спрели до вратата и сякаш се съвещаваха един с друг. Доколкото успя да види, единият от тях беше рус, а другият — тъмнокос. Русият бръкна в якето си и извади оттам нещо дълго и остро, което проблесна под мигащите светлини. Нож.

— Саймън! — извика Клеъри и сграбчи ръката му.

— Какво? — Саймън погледна стъписано. — Аз не спя наистина с майка ти, да знаеш. Просто исках да привлека вниманието ти. Не че майка ти не е изключително привлекателна жена за възрастта си.

— Виждаш ли ей онези момчета? — Тя рязко посочи с ръка, като за малко не блъсна едно чернокожо момиче, което танцуваше наблизо. Момичето я погледна унищожително. — Съжалявам, съжалявам! — Клеъри се обърна към Саймън. — Виждаш ли ей онези двете момчета там? До вратата?

Саймън хвърли бегъл поглед и сви рамене.

— Нищо не виждам.

— Онези двамата, те проследиха момчето със синята коса…

— Онова, което ти се стори симпатично ли?

— Да, но не това е най-важно сега. Русият извади нож.

— Сигурна ли си? — Саймън се взря по-внимателно, като клатеше глава. — Пак не виждам нищо.

— Сигурна съм.

Внезапно Саймън изправи рамене.

— Ще повикам някой от охраната. Ти стой тук. — Той се отдалечи, като си проправяше път през тълпата.

Клеъри се обърна точно навреме, за да види как русото момче се промъква през забранения вход, а приятелят му го следва по петите. Тя се огледа наоколо — Саймън все още се опитваше да прекоси дансинга, но май без особен успех. Дори и сега да извикаше, никой не би я чул, а докато Саймън се върне, вече можеше да се е случило нещо ужасно. Клеъри яростно захапа долната си устна и започна да се провира сред тълпата.

* * *

— Как се казваш?

Тя се обърна и се усмихна. В складовото помещение се спускаше бледа светлина през високите прозорци с решетки, покрити с мръсотия. Снопове електрически кабели бяха пръснати по пода покарай парчета от огледални топки и захвърлени кутии боя.

— Изабел — каза тя.

— Хубаво име. — Той тръгна към нея, като стъпваше внимателно сред жиците, да не би някоя от тях да е под напрежение. В мъждивата светлина тя изглеждаше полуневидима, прозрачна, увита в бяло като ангел. Би било удоволствие да превърнеш този ангел в паднал… — Никога се съм те виждал тук преди.

— Питаш ме дали идвам често тук? — Тя се изкиска, като закриваше устата си с ръка. На китката й имаше най-различни гривни, които стигаха чак до маншета на ръкава й — тогава, както се приближаваше към него, той видя, че това съвсем не бяха гривни, а шарки по кожата й, форми от виещи се линии.

Той се вцепени.

— Ти…

Не успя да довърши. Тя пристъпи с бързината на мълния и го удари в гърдите, като замахна към него с разперена ръка, което щеше да го убие на място, ако беше човек. Той залитна назад, а в ръката й се появи нещо като камшик, който се виеше и блестеше като злато и с който тя го удари ниско, като го уви около глезените му и така го накара да загуби равновесие. Той падна, гърчейки се на земята, острият метал се беше впил дълбоко в кожата му. Тя се засмя, изправена над него, и в този миг той разбра очевидното. Никое човешко момиче не би носило рокля като тази. Такава, че да покрива кожата й — цялата й кожа.

Изабел рязко издърпа камшика и го прибра. Усмивката й блестеше като отровно питие.

— Ваш е, момчета.

Зад него се чу тих смях, някакви ръце го сграбчиха, изправиха го, бутнаха го към една бетонна колона, той усети студа на камъка по гърба си. Ръцете му бяха издърпани назад, китките му бяха вързани с множество златни жици. Докато той се мъчеше да се освободи, някой заобиколи бетонната колона и застана в полезрението му. Едно момче, младо като Изабел и също толкова хубаво. Светлокафявите му очи блестяха като късчета кехлибар.

— Така — каза момчето. — Има ли и други с теб?

Усещаше как кръвта пулсира под твърде стегнатия метал и кара китките му да изтръпнат.

— Какви други?

— Хайде сега. — Момчето вдигна ръце, при което тъмните му ръкави се смъкнаха надолу и така разкриха руните, прогорени по китките, опакото на ръцете и дланите му. — Знаеш кой съм.

Навътре в черепа на завързания, вторият ред зъби започнаха да скърцат.

— Ловец на сенки — изсъска демонът.

Момчето се ухили широко.

— Хванах те! — каза то.

* * *

Клеъри открехна вратата на складовото помещение и влезе. В първия момент тя си помисли, че вътре няма никого. През прозорците, които бяха нависоко и с решетки, се процеждаше само шумът от улицата, клаксоните на колите и свистящите спирачки. Помещението миришеше на застояла боя, а подът беше покрит с дебел слой прах, в който имаше следи от стъпки.

Тук няма никой, установи тя, докато се оглеждаше в безпорядъка. В помещението беше хладно, въпреки августовската жега навън. Гърбът й лепнеше от студена пот. Тя пристъпи напред, като се спъна в жиците. Наведе се, за да освободи глезените си от кабелите и чу гласове. Смях на момиче и смъмряне от момче. Когато се изправи, тя ги видя.

Те сякаш бяха изскочили от нищото, ей така, между две премигвания с очи. Там беше момичето с дългата бяла рокля и черната коса, която се разстилаше по гърба й като сноп морски водорасли. С нея бяха и двете момчета — високото с черна като нейната коса и по-ниското, русото, чиято коса блестеше като месинг на мъждивата светлина, процеждаща се през прозореца отгоре. Русият стоеше с ръце в джобовете, с лице към пънкарчето със синята коса, което бе завързано за колоната с нещо приличащо на струна от пиано, ръцете му бяха извити назад, а краката му овързани около глезените. Лицето му беше изопнато от болка и уплаха.

С разтуптяно сърце Клеъри се промъкна зад най-близката бетонна колона и надникна иззад нея. Тя видя как русото момче снове напред-назад със скръстени на гърдите си ръце.

— Виж — каза той. — Само не ми казвай, че с теб няма никой от вашите.

Вашите? Клеъри недоумяваше за какво говори. Сигурно бе станала свидетел на нещо като гангстерска война.

— Не знам за какво говориш — каза момчето със сините коси. Звучеше измъчено, но грубо.

— Той говори за другите демони — рече тъмнокосото момче, което всъщност проговаряше за първи път. — Знаеш какво е това демон, нали?

Момчето, вързано за колоната, извърна лице, устните му се движеха.

— Демони — каза натъртено русият, като изписа с пръст думата във въздуха. — В контекста на религията това са обитатели на ада, слуги на Сатаната, но според Клейвът, това е всеки зъл и отмъстителен дух или сила, чийто произход не е от нашето измерение…

— Достатъчно, Джейс — каза момичето.

— Изабел е права — съгласи се момчето с анорака. — Тук няма нужда от уроци по семантика… или демонология.

Тези са откачили, помисли си Клеъри. Тотално откачили. Демони? Друго измерение? И за какъв ад става въпрос?

Джейс вдигна глава и се усмихна. Имаше нещо свирепо в жеста му, нещо, което напомни на Клеъри за документалните филми по „Дискавъри“, начина, по който големите котки — вдигат главите си и душат въздуха за плячка.

— Изабел и Алек мислят, че говоря твърде много — каза той заговорнически. — Ти също ли мислиш, че говоря много?

Момчето със синята коса не отговори. Устните му продължаваха да се движат.

— Мога да ти издам една информация — каза той. — Знам къде е Валънтайн.

Джейс хвърли поглед към Алек, който сви рамене.

— Валънтайн е под земята — каза той. — Този май нещо ни будалка.

Изабел отметна косите си.

— Убий го, Джейс — каза тя. — Той няма да ни каже нищо.

Джейс вдигна ръка и Клеъри видя как ножът, който той носеше, проблесна с матова светлина. Беше почти прозрачен, чист като кристал, остър като парче стъкло.

Вързаното момче задиша тежко.

— Валънтайн се върна! — каза бързо то, като се мяташе във въжетата, които стягаха ръцете зад гърба му. — Всички от света на сенките знаят… аз знам… мога да ви кажа къде е той…

В ледените очи на Джейс внезапно пламна ярост.

— Боже мой, всеки път когато хванем по някое копеле от вас, то ни обяснява как знаело къде е Валънтайн. Добре де, ние също знаем къде е той. Той е в ада. А ти… — той завъртя ножа в ръката си и острието му блесна като огнена линия, — ти ще го последваш там.

Клеъри не издържа. Тя излезе иззад колоната.

— Спрете! — извика тя. — Не можете да го направите…

Джейс се завъртя така стъписано, че ножът се изплъзна от ръката му и издрънча на бетонения под. Изабел и Алек го последваха, не по-малко учудени. Момчето със сините коси увисна на въжетата, и то зашеметено от почуда.

Алек първи се окопити.

— Какво е това? — той започна да мести поглед от Клеъри към другарите си, сякаш очакваше те да знаят какво прави тя тук.

— Това е момиче — каза Джейс, докато идваше на себе си. — Предполагам, че си виждал момичета и преди, Алек. Сестра ти Изабел например. — Той се приближи към Клеъри, като присвиваше очи, сякаш не можеше да повярва на това, което вижда. — Обикновено момиче — каза той донякъде на себе си. — А пък може да ни вижда.

— Разбира се, че мога да ви виждам — каза Клеъри. — Не съм сляпа.

— О, напротив — каза Джейс, докато се навеждаше да вземе ножа си. — Само че още не знаеш. — Той се изправи. — По-добре се омитай оттук, ако не искаш да пострадаш.

— Никъде няма да се омитам — каза Клеъри. — Ако го направя, вие ще го убиете. — Тя посочи към момчето със синята коса.

— Така е — съгласи се Джейс, като въртеше ножа между пръстите си. — Теб какво те е грижа дали ще го убия, или не?

— Ами аз… — запелтечи Клеъри. — Просто не може ей така да убивате хора.

— Права си — каза Джейс. — Не може ей така да се убиват хора. — Той посочи момчето със синята коса, чиито очи бяха притворени. Клеъри си помисли, че може да е припаднал. — Това не е човек, малката. Може и да прилича на човек и да говори като човек, а вероятно и да кърви като такъв. Но той е чудовище.

— Джейс — каза Изабел предупредително. — Достатъчно.

— Вие сте луди — каза Клеъри, като се извърна от него. — Повикала съм полиция, да знаете. Всеки момент ще пристигнат.

— Тя лъже — каза Алек, но по лицето му се изписа съмнение.

— Джейс, ти…

Той така и не довърши изречението си. В същия миг момчето със сините коси се откъсна от въжетата, с които бе вързано за колоната, и с пронизителен вик се нахвърли върху Джейс.

Двамата паднаха на земята и се затъркаляха, като момчето със сините коси посягаше към Джейс с ръце, които проблясваха, сякаш бяха обковани с метал. Клеъри понечи да избяга, но краката й се заплетоха в кабелите и тя падна така, че чак дъхът й спря. Чу как Изабел изпищя. Когато се обърна, видя момчето със сините коси да седи на гърдите на Джейс. По подобните на бръснач върхове на пръстите му проблясваше кръв.

Изабел и Алек се бяха втурнали към тях, Изабел размахваше камшик в ръка. Момчето със синята коса отчаяно дереше Джейс с подобните си на остриета пръсти. Джейс вдигна ръка, за да се защити, а пръстите я сграбчиха и от нея бликна кръв. Синекосото момче нанесе още един удар… и камшикът на Изабел изплющя по гърба му. Той изпищя — висок, подобен на вой писък — и падна настрани.

Когато камшикът на Изабел се вдигна, Джейс се изтърколи встрани с блестящото острие в ръка. Той заби ножа в гърдите на синекосото момче. Около дръжката му бликна черна течност. Момчето се изви като дъга на пода, започна да се гърчи и извива. Джейс стана и направи гримаса. Сега черната му риза беше станала още по-черна на местата, прогизнали с кръв. Той сведе поглед към извиващото се тяло в краката му, наведе се и със замах издърпа ножа. Дръжката му беше станала хлъзгава от черната течност.

Очите на момчето със сините коси трептяха отворени. Тези очи, впити в Джейс, сякаш горяха, когато процеди през зъби:

— Така да бъде. Бездушните ще убият всички ви.

Джейс изръмжа в отговор. Очите на момчето се подбелиха. Тялото му започна да се гърчи и да се извива, изведнъж започна да се смалява и да се свива в себе си, като ставаше все по-малко и по-малко, докато накрая изчезна съвсем.

Клеъри трескаво освободи краката си от кабелите и започна да отстъпва назад. Никой не й обръщаше внимание — Алек бе отишъл при Джейс, беше хванал ръката му и махаше ръкава, вероятно за да огледа по-добре раната. Клеъри хукна да бяга, но Изабел, с камшик в ръка, й препречи пътя. Златният камшик беше изцапан с черна течност. Тя замахна с него срещу Клеъри и краят му се уви около китката й, като я стегна здраво. Клеъри извика от болка и изненада.

— Глупава малка мунди — процеди Изабел през зъби. — Джейс можеше да умре заради теб.

— Той е луд — каза Клеъри, като се опитваше да освободи китката си. Камшикът се беше впил дълбоко в кожата й. — Всички вие сте луди. За какви се мислите, за пазители на реда? Полицията…

— Докато не покажеш тялото, полицията не би се занимавала с това — каза Джейс. Като придържаше ръката си, той си проправяше път през пръснатите по пода кабели към Клеъри. След него вървеше Алек с намръщено лице.

Клеъри хвърли поглед към мястото, където бе изчезнало момчето, и нищо не каза. Там нямаше и следа от кръв — нищо не подсказваше, че момчето някога е съществувало.

— Когато умрат, те се връщат в своето измерение — каза Джейс. — Виждам, че се чудиш.

— Джейс — процеди Алек. — Внимавай.

Джейс протегна ръка. Лицето му беше зловещо изпръскано с кръв. Той й напомняше на лъв — със същите раздалечени, кехлибарени очи и златистокестенява коса.

— Тя може да ни вижда, Алек — каза той. — Вече знае твърде много.

— В такъв случай какво искате да направя с нея? — попита Изабел.

— Пусни я да си върви — каза спокойно Джейс. Изабел го погледна смаяно, изглеждаше ядосана, но не възрази. Камшикът се разхлаби и освободи ръката на Клеъри. Тя потърка наранената си китка и се зачуди как, по дяволите, да се измъкне оттук.

— Защо да не я вземем с нас? — каза Алек. — Ще питам Ходж дали не иска да говори с нея.

— За нищо на света няма да я заведем в Института — каза Изабел. — Тя е мунди.

— Дали? — попита тихо Джейс. Неговият тих глас беше по-неприятен и от съскането на Изабел или гневния тон на Алек. — Имала ли си си вземане-даване с демони, малката? Разходки с върколаци, разговори с Децата на нощта? Правила ли си…

— Не се казвам малката — прекъсна го Клеъри. — И нямам представа за какво говориш. Сигурна ли си?, обади се някакъв дълбок вътрешен глас. Нали видя как момчето се стопи пред очите ти. Клеъри, Джейс не е луд — само така ти се иска. — Аз не вярвам… в демони или каквото там…

— Клеъри? — Беше гласът на Саймън. Тя се обърна. Той стоеше на вратата на склада, до него беше един от едрите охранители, който слагаше печати на входа по ръцете на влизащите. — Добре ли си? — Той се приближи към нея в мрака. — Защо си се усамотила тук? — попита той. — Какво стана с момчетата… онези, с ножовете?

Клеъри го погледна втренчено, после погледна зад себе си, където стояха Джейс, Изабел и Алек, като Джейс все още беше с кървавата си риза и ножа в ръка. Той й се ухили и сви рамене, полуизвинително-полуприсмехулно. Той не е изненадан, че Саймън или охранителят не могат да го видят, помисли си Клеъри.

Като че ли и самата Клеъри не беше. Тя бавно се обърна към Саймън, като съзнаваше как изглежда в очите му — сама в тъмното складово помещение, с крака, заплетени в някакви кабели.

— Мислех, че са влезли тук — каза тя смутено. — Но явно не са. Съжалявам. — Тя отмести поглед от Саймън, чиято тревога се смени с чувство на неудобство от охранителя, който изглеждаше раздразнен. — Наистина съжалявам, сър.

Зад нея Изабел се кикотеше.

* * *

— Не мога да повярвам — каза вироглаво Саймън, докато застаналата на тротоара Клеъри отчаяно се мъчеше да спре такси. Уличните чистачи бяха минали по „Орчард“, докато те бяха в клуба, и сега улицата блестеше в черно от водата.

— Знам — съгласи се тя. — Все пак логично е да има някакви таксита тук. Да не е понеделник вечерта? — Тя се обърна към него и сви рамене. — Мислиш ли, че ще имаме повече късмет на „Хюстън“?

— Нямах предвид такситата — каза Саймън. — Не мога да повярвам на това… на това, което каза. Не мога да повярвам, че онези момчета с ножовете са изчезнали.

Клеъри въздъхна.

— Може и да не е имало размахващи ножове момчета, Саймън. Може просто да съм си въобразила.

— Абсурд. — Саймън махна с ръка на едно такси, но то го подмина, като го опръска с мръсна вода. — Видях лицето ти, когато влязох в склада. Ти изглеждаше така зашеметена, сякаш си видяла дух.

Клеъри се сети за Джейс и лъвските му очи. Погледна китката си, по която имаше тънка червена следа, оставена от камшика на Изабел. Не, не беше дух, помисли си тя. Беше нещо много по-загадъчно.

— Просто се обърках — каза тя с досада. Чудеше се защо ли не му каза истината. Защото ще я помисли за луда. Това, което всъщност се беше случило — черната кръв, обливаща ножа на Джейс, гласът му, когато попита: „Говорила ли си с Децата на нощта?“ — това тя предпочиташе да запази за себе си.

— Е, хубаво объркване, няма що — рече Саймън. Той хвърли бегъл поглед към клуба, където изтънялата опашка все още се виеше пред вратата и стигаше почти до улицата. — Съмнявам се, че пак ще ни пуснат в „Пандемониум“.

— Какво ти пука? Нали мразиш „Пандемониум“. — Клеъри отново замаха с ръка, когато една жълта кола се насочи към тях през мъглата. Този път таксито спря почти до тях, като шофьорът така натискаше клаксона, сякаш иначе нямаше да привлече вниманието им.

— Най-после ни огря. — Саймън дръпна силно вратата на таксито и се плъзна върху задната седалка. Клеъри го последва, вдишвайки познатия мирис на цигарен дим, кожа и лак за коса, характерен за нюйоркските таксита. — Към Бруклин, моля — каза Саймън на таксиджията, след което се обърна към Клеъри. — Виж, знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен, нали?

Клеъри миг се поколеба, после кимна.

— Разбира се, Саймън — каза тя. — Знам, че мога.

Тя затвори вратата на колата зад себе си и таксито потъна в нощта.