Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (29)

* * *

Георг Хених изчезна от нашия живот. Не мина много време и името му въобще не се споменаваше в къщи.

Грижите състаряваха майка ми и баща ми. Те вече са истински стари хора и аз често ги улавям да седят на кревата, вперили отсъстващ поглед в бюфета.

Моите коси също се прошариха. Всичко около нас се промени. Махалата вече не е същата. Махала не съществува.

Мирчо получи втори инфаркт. Малинка, която е станала една кротка бабичка, се грижи за него. Станка и Станко живеят някъде далече.

Стамен го сгази камион.

Една година по-късно почина и Врана. Техният син стана известен артист. Дъщеря им се парализира.

Йорде умря от пиене. Синът му Митко стана легационен шофьор и работи в Чехословакия. Любка се жени и развежда няколко пъти и роди куп деца. Ако се срещнем, едва ли ще се познаем.

От пиене умря и Манолчо. Той се поду, набъбна целият като гигантска буба и умря за три дни. Смъртта му била мъчителна. Пепи се състари и тежи сто и двадесет килограма. Тя е в непрекъснат конфликт с дъщеря си, която скита с чужденци и не работи.

Роленска и Роленски избягаха в Америка. Те също вече са покойници. Дъщеря им Силвия е американка и не знае нищо. Нищо за нашата улица и нашата къща.

Умря и Цанка. Малко преди да се побърка, тя се ожени за един човек от съседната махала, който я заведе в точно такава къща като нашата. По-късно умря в лудницата.

Йордан хлебарят отдавна е покойник.

Чичо Бръм — също.

Също и Сакатела.

Забравих ли някой? — дори и да съм забравил, няма голямо значение. Почти всички хора, за които ставаше дума тук, са влачили през целия си живот едно и също битие. Те тъй си приличат, че сещайки се за тях, сякаш виждам една и съща физиономия върху много — мъжки и женски — лица.

Тъжно ми е за тези хора. Тъжно ми е за годините, в които са живели. Понякога си мисля, че ако не беше проклетата стара къща, те щяха да са съвсем други, но… едва ли.

Франтов и Ванда? — спомням си, че бяха подали оплакване срещу баща ми заради инструментите на Георг Хених. Не стигнаха доникъде. Инструментите досега стоят в мазето у нас, в стария дървен сандък.

Понякога слизам там, отварям вратата и вдигам капака му. Лъхва ме мирисът на моето детство, когато исках да съм най-бедното момче на света, защото не знаех какво значи да си беден.

Издърпвам някоя стара форма за цигулки, повдигам това и онова длето, въртя го пред очите си в тъмното, вдъхвам мириса на дръжката, надявайки се дървото да е запазило нещо в себе си, което да ме приближи към стареца.

Много често слагам разочарован всичко обратно и се качвам горе в стаята.