Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (26)

* * *

Стигнахме до ъгъла и свихме по „Волов“. Отключихме вратата и влязохме в коридора. Отдавна го нямаше Барон да лае. Рижия и жена му не се чуваха.

Почукахме на вратата на Георг Хених и чухме бодрия му глас:

— Влиза!

Измил и сресал дългите си бели коси, облечен в старото си черно сако и с папийонка на шията, Георг Хених ни посрещна подпрян на тезгяха с една ръка. Под мишницата на другата държеше цигулката.

Когато затворихме вратата зад себе си, той я взе в две ръце, поднесе я към устните си, целуна я и протегна към нас.

Първи я взе баща ми. Внимателно, както се държи новородено. Тя действително бе голяма, много голяма, блестеше в утринния здрач с червеникавозлатисто сияние и хвърляше отблясъци по лицето му.

Изумен, той я държеше и не можеше още нищо да каже. Не бе цигулка като цигулките. На вид бе голяма колкото виола или може би малко повече. На широкия й гриф бяха опънати седем струни; още толкова минаваха под столчето и грифовата дъска и се настройваха с по-малки ключета. Женската глава нежно се извиваше в тънкия край на грифа. Баща ми я обърна по гръб и внимателно почука с кокалче по корпуса й, там, където предполагаше, че е душичката. В мазето се разнесе чуден звън, сякаш не бяхме в мазе, а в зала със съвършена акустика. Георг Хених дръпна чекмеджето на тезгяха и извади дълъг лък със седефена дръжка, чиито бели конски косми блестяха. Извади колофон и започна бавно да прекарва лъка върху смолата.

— Иска опита?

Баща ми завъртя глава и му подаде инструмента. Георг Хених го пое, седна на миндера и отново се смали. Цигулката изглеждаше грамадна в ръцете му. Заприлича на онзи гном-вълшебник, който видях тук, на същото място преди пет години.

Той дълго наместваше цигулката под брадата си, постави треперещите пръсти върху струните — те престанаха да треперят в мига, в който докоснаха черния абаносов гриф — и прекара лъка по тях.

Гръмна мощно мажорно тризвучие, сякаш в един и същи миг засвириха всички първи цигулки на филхармонията. Тонът бе тъй мек и кадифен, тъй топъл и страстен, какъвто нямаше нито един от познатите ми цигулари!

Той заглъхваше сребрист и ефирен, сякаш между заледените клонки на два зимни храста бе опъната тънка паяжина и вятърът я бе подухнал.

— Какво е това? Как го направи?

— Харесва тебе?

— Фантастично… но това не е цигулка.

— Прав. Може не съвсем цигулка. Почака, чуе какво каже майстор Франта и майстор Ванда. Поканил вчера тук. Иска цигулка види, дойде види. Стари майстор Георг Хених не крие.

 

 

Дойдоха след десетина минути. Първо влезе Франта, а след него, хихикайки, се вмъкна и Ванда.

— Ей, старо — избоботи Франтишек, — душата ни извади! — Той ни погледна отгоре и не ни поздрави. — Хайде показвай. Това ли е? Ама какво е това?

Старецът му подаде цигулката. Той я взе и започна да я преобръща в ръцете си, лицето му се удължаваше все повече и повече. Ванда любопитно надничаше зад гърба му.

— Това ли работи толкова време? — Франта я обръщаше, разглеждаше я от всички страни, доближаваше я до очите си, помирисваше я, свивайки ноздри, накрая я подаде на Ванда.

— Според теб какво е това?

— Хм, не знам… иначе прилича на виола, но… с тези струни?

— Кой ти поръча това?

— Никой не поръчал — отговори майстор Хених. — Работил за слава на занаят майсторски!

— Така — Франта присви очи. — А какво е това, ще кажеш ли? Как се свири на него — знаеш ли? И кой ще се съгласи да свири на тази глупост?

— Господ — отвърна сериозно Георг Хених.

— Кой?

— Да — казах аз. Господ!

— Ясно — Франтишек му върна цигулката. — Хахо. Както и предполагах — обърна се той към Ванда, — луд, какво ще кажеш?

— Абсолютно луд — отвърна той. — Като си помисля само…

— Франта и Ванда! — строго каза старият. — Слуша мен! Съжалява, де учил вас на добри стари занаят! Нищо вас не научил Георг Хених, много жално ми. Работи, кога нема нищо, кога сам, и стар, и болен. Кога знае — живот отива си — как работи майстор. Жал ми за вас! Учили, але не научили — занаят по-голем от най-големи майстор! Занаят най-велики на свет и майстор щастливо, защо работи… Нищо че нема пара, нищо че сам, стар, болен и гладен. Работи за занаят! Не знае цигулка каква е? — каже вас: виола д’аморе! Каже се на булгарски: цигулка за любов! Защо цигулка голема! — Защо любов на майстор голема! Никой виола д’аморе не свири? — Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.

 

 

— Стар глупак! — Франтов плю на пода. — Хайде, Ванко. Остави този… християнин. Цигулка за господ! — той се изсмя и си тръгна.

С него си тръгна и Ванда.

Останахме сами.

— Ти видел, Марин, какво беден?

— Да, дядо Георги.

— Малък цар Виктор видел?

— Да.

— Не забрави! Помни! Никога не беднее как Франта и Ванда. Чул мене?

— Дядо Георги — баща ми се изправи, — имам една хубава вест. Ще получаваш пенсия от Музикалния театър. Всичко е уредено. Ще останеш при нас!

— Много благодарим! — каза старецът. — Добро колега, златен колега! Але забравил тебе каже — била тук комисия вчера…

— И какво? Ти пусна ли ги?

— Пуснал. Подписал. Отиде в дом за стари човек.

— Какво? — той го загледа с невярващ поглед. — Ти подписа?

— Да. Не сърди се, Марин, молим. Много тебе благодарен за всичко, за храна, за малки мой приятел, але не остане тук. Иде си.

— Защо? Къде? Обидихме ли те?

— Молим, Марин, не обидил. Свършил всичко. Уморен. Иде си.

— Ти знаеш ли какво е старчески дом? Имаш ли представа?

— Не иска знае. Не важно где отиде. Свършил работа. Марин, просим, заведи на лекар за глава. Напише тапия. Иска знае се, стари Хених добро у глава. После нотар подпише. Не остави инструмент Франта. Нека спокоен за инструмент.

— Още сега отиваме при комисията и анулираме всичко, което си подписал. Ставай!

— Казал! Така иска. Молим, последно, заведи на лекар!

 

 

Нищо не можеше да се направи. Още дълго продължихме да го увещаваме, но той отказваше упорито. Баща ми се свърза с доктор Берберян. Той ги насочи към специалист психиатър.

Лекарят установи, че — казано на професионален жаргон — Георг Хених е в пълно притежание на умствените си и душевни сили. После отидоха при нотариус и направиха завещание.

Георг Хених завеща инструментите си на мен.

 

 

На другия ден баща ми, Робертович, Роберт Димов и Григор Аврамов дойдоха в мазето и вдигнаха двата тезгяха и сандъка с инструментите. Бяха нажалени и неразговорчиви. Рижия бе притворил вратата и ги наблюдаваше през процепа.

— Мръсник! — не се сдържа Григор Аврамов и изрита вратата. Рижия бързо превъртя ключа.

Пренесоха нещата в нашето мазе. Стаята се опразни. Остана само леглото, дървеното куфарче под него, иконите на стената и снимката на Боженка.

На другия ден щяха да дойдат и да го вземат.

 

 

Беше късна привечер. Седяхме на миндера и гледахме отсрещната стена. Отдавна не бяха идвали — Георг Хених ги бе помолил да го оставят да си свърши работата. Сега цигулката за господ лежеше на миндера до него, а ние ги чакахме.

Сенките се бавеха.

— Може би още вечерят? — шепнешком питах аз.

— Мисли — кон на брат тича по небе и брат не може го улови. Буен кон! Коса как у стари Хених и толкова очи — той правеше големи кръгове с палец и показалец. — Кога тича, искра хвърчи под нозе, от нос огън тече…

— Веднага ли ще те вземат?

— Мисли — не. Нема место за Хених на кон. Там Боженка седи. Каже брат — дойде сам мене вземе. Двама яха кон и иде си.

— А мен кога ще дойдеш да ме вземеш? Нали обеща?

— Ай! Глупости говори. Казал тебе — учи, стане цар. Георг Хених не забрави, идва, говорим си, златни мое приятел… Ти забрави Георг Хених?

— Никога!

— Добро, добро…

Когато пристигнаха, бяха много учудени, че ги няма двата тезгяха и другите неща. Въртяха се из голата стая, опираха се на стените, търсеха място да седнат.

Настаниха се криво-ляво на пода. Разположиха се срещу миндера на Георг Хених.

А ние двамата коленичихме и казахме за последен път нашето „Аве Мария, грация плена“.

После си отидох. Оставих ги да си говорят цяла нощ.