Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (19)

* * *

Бе извадил отнякъде една книжна изрезка във формата на цигулка, но по-голяма. Изрезката трябва да е била много стара — краищата й бяха слепени един за друг и той внимателно ги разлепяше, за да не ги скъса. Сложи я върху дървото от Шпиндлеров млин и бавно прекара молив по контурите й. Вдигна го и дълго го разглежда под мътната светлина на прозорчето. Остави го на тезгяха, взе изрезката и бавно я скъса на четири. Подаде ми парчетата и каза да ги хвърля.

— Защо?

— Свършило. Не служи никому вече. Цял ден загуби да подреди инструментите си на тезгяха. Полагаше ги, отдръпваше се, разменяше местата им, все бе недоволен от нещо и си мърмореше. Накрая постигна онзи ред, който го задоволяваше: най-отгоре подреди пет-шест длета от различен вид и размер. Обясни ми, че едните са за издълбаване — другите — за вкопаване, трети — вдлъбнати и леко извити, за издълбаване на вътрешната страна на лицето на цигулката. Под тях подреди три ножа с тънки и остри върхове. Следваше цикла, остро и плоско трионче, пили. Повтаряше ми имената на инструментите и ме караше да ги уча наизуст: ренденца, копачи, щрайхмус, фуксшванц, швайциг, рашпили, стеги…

Следващите два-три дни седеше на миндера от сутрин до вечер, галеше дървото и от време на време тежко въздишаше. Прекарваше длан през челото си, обръщаше дъската от другата страна и пак въздишаше:

— Какво става?

— Не слуша ме. Двама много стари. Не знае как обясни къде отива.

— Кажи му, че отива при господ.

— Не знае кой той. Але и аз не знае.

— Как да не знаеш? Колко пъти си ми говорил! Нали ми казваше, че е по-голям от нас, че е татко на всички, че се грижи, дава храна…

— Казал. Ти малък инфант. Не така с дърво говори. Не слуша, сцепи се.

— Опитай! Вземи триона и режи.

— Ай! Това не прави! Свикне с дърво, влезе в него, мисли как дърво. Всичко каже, стане приятел…

— Че кажи!

— Але — как?…

Млъквахме и мислехме. Не можех да разбера. Малко ли цигулки е направил досега? С колко дърва е разговарял през живота си?

— Говори както с другите? Какво си им казвал?

— Каже къде иде, при какъв човек. Първо види човек, разговаря, мъчи се цигулка прави по калъп… Какъв човек, такова цигулка. Не разбира?

— Разбирам — искаш да кажеш, че не си виждал бог и не знаеш какъв човек е?

— Умен…

— Защо не си питал Боженка? Или баща си? Или брат си? Те нали са го виждали?

Старецът примляскваше, въсеше се, галеше дървото и не отговаряше.

— Е?

— Казали…

— Тогава?

— Мислим, не такъв. Видели, але не видели.

— Не им ли вярваш?

— Не, говори с тех за господ. Говори как било у нас, в Чехия.

— Как беше?

— Хора весело… Няма мъка. Няма куче. В голем дом живели… Идвал гост от Вийн, Германия, Москау. Уважава майстор. Прави голем маса, как мила госпожа, майка, пиело бира, вино… пушело ей такъв цигара — той разперваше ръце, — имало голем връх при наш дом. И вода, вода…

— Река?

— Река.

— Защо не си останал там?

— Приятели поканили. Казали майстори уважава у Булгарско, няма майстор. Прави школа, има ученици…

— Защо не си си отишъл после?

— Боженка болна била, пари немало. Брат умрел, баща, аз на гроб не отишел. Само седи тук, моли се…

— Сърдят ли се?

— Не сърди. Знае как било. Мълчи, не пита, молим.

Караше ме да му налея вода. Излизах на двора и наливах вода в каната. Пиеше жадно, непрекъснато беше жаден. Пушеше фас след фас. Когато ги свършеше, посягаше под кревата, вадеше „Бузлуджа“ и палеше цигара след цигара. Дишаше тежко, на пресекулки. Гърдите му свистяха. Давеше се и когато му давах чаша вода, поливаше цялото си лице с нея.

— Трябва бързо работи — оплакваше се, — време няма! А дърво не слуша.

— Виж какво — казах един ден, — защо не ме оставиш аз да поговоря с него?

— Ти говори с дърво?

— Нека опитам. Може да стане, а?

Той дълго мълча, разтрива очи и слепоочия, кашля, пуши.

— Але добре. Говори с дърво. Каже как може. Може теб чуе?

Легна на кревата и ми обърна гръб.

Мълчахме дълго. Изглежда заспа. Дишаше равномерно. Главата ми бе съвсем празна и аз вече се проклинах, защо му предложих да говоря с дървото. Галех го разсеяно, както правеше той, търсех думи, но думите бягаха от мен. Вместо тях в главата ми се въртяха объркани изречения в неправилен словоред — неговия. Дървото грееше под пръстите ми. Сякаш лесно се издуваше.

— Виж какво… — започнах неловко. То като че ли изтръпна.

— Виж какво, дърво — затворих очи и оставих думите сами да идват. — Дядо Георги трябва тебе направи! Май че трябва, не питай защо. — Дървото стана твърдо. — Чакай! Ще ти кажа — бързо продължих, — те го викат отдавна. Той не отиваше при тях, защото… ние тук правехме бюфет. Сега обаче трябва да направим цигулка. Вземе те със себе си и занесе на дядо господ. Ние не знаем кой е той, дядо Георги вече не знае. Преди знаеше, но сега мисли, че… — дървото сякаш настръхна — … чакай, чакай… Господ е… на господ трябва цигулка. Дядо Георги никога няма да направи цигулка за някой лош човек. Виж Франтишек — да. Ванда — също, само че това е друго. Трябва да знаеш, че дядо Георги те уважава и няма даде на никой… На никой, само на господ. Господ е най-добър от всички… ще свири на тебе, докато стане виртуоз. Виртуоз е човек, който най-добре свири. Когато свири виртуоз, залата е пълна, има много цветя, всички ръкопляскат, някои дори плачат не защото са тъжни, а защото им харесва. Там, където е господ, има зали по-големи оттук. Има ангели. Дядо Георги знае. Когато господ свири на теб, всички ангели ще слушат и ще пляскат с крила. Там ще бъде жената на дядо Георги Боженка, брат му Антон, баща му Йосиф, сигурно и жената на господ ще е там, тя е божията майка — така се казва. И техният син Исус — и той ще бъде там. Всички чакат само тебе! Дърво, разбираш ли? — То грееше под пръстите ми. — Толкова много хора наоколо и все добри! Няма куче, няма комисии, на първи ред седи дядо Георги и слуша как звучиш! Винаги когато господ свири, той ще е там. Яд ме е, че аз ще дойда по-късно. Дядо Георги казва, че първо трябва да стана цар. После, когато остарея, той ще дойде да ме вземе и тогава ще те чуя. Сигурен съм — продължавах разпалено, — че ще ти е приятно господ да свири на тебе. Да бях на твое място, щях да се радвам. Всичко бих дал да съм на твое място! Помисли само: господ те взима в ръка, слага възглавничката под брадата си, постила кърпичка върху тебе и започва да свири… Сигурно косите му са дълги и черни като на големите цигулари… аз съм виждал снимка на Паганини, той има такава коса. Да — първо гами и арпеджи. За разсвирване. После концерта на Конюс. Аз също го свиря и много бих искал да чуя как ще го изпълни. Моля, дърво, остави дядо Георги тебе направи цигулка! Аз ще уча, ще си поправя бележките, ще гледам бързо да стана цар… и когато дядо Георги дойде да ме вземе, пак ще се видим. И пак ще поговорим. Ще кажа: видя ли колко хубаво направило, че ме послуша? Ами ако беше попаднало при Франтишек и Ванда? Чуваш ме? Дърво?…

Дървото бе леко и топло под пръстите ми. Като пластилин. Като жива плът. Не смеех да отворя очи.

Стори ми се, че в стаята се разнесе нежен, мелодичен звън, който идваше под пръстите ми. И някакъв полъх идваше оттам — дървото въздишаше.