Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (21)

* * *

В стаята на Вангел се нанесе ново семейство: един едър, мълчалив и тъмен мъж, шофьор, жена му — снажна като него, с много бистри сини очи, чиито зеници бяха като точици, и техния син — щръклесто момче на моята възраст, което имаше дарбата да пада на земята, събрало ръце до бедрата, право като дъска, без да си счупи главата.

Още на втория ден жената на шофьора премете задния двор гола, само с един розов комбинезон върху себе си, чиято връзка бе скъсана на едното рамо и гърдата й непрекъснато се люлееше навън. На лицето й бе застинала кротка усмивка, която не се променяше — не ставаше нито по-широка, нито по-тясна, нито по-щастлива, нито по-нещастна. Усмивка-маска, която отричаше каквото и да е лице зад себе си.

Жената бе луда. Всеки ден точно в един на обяд тя започваше да мете двора, а като свършеше — започваше улицата. Минувачите правеха дъга, минавайки покрай нея, и съжалително клатеха глава. Мъжът й често се връщаше в къщи, за няколко минути само; спираше самосвала, скачаше от кабинката, по умореното и брадясало лице не можеше да се прочете какви чувства го вълнуват. Хващаше жена си внимателно за рамото и внимателно я отвеждаше в стаята.

Беше любезен, поздравяваше всички учтиво, дори и нас, децата. Не пиеше. Не се сприятели с никого.

Няколко седмици след като се настаниха, една болнична кола отведе жена му някъде. Тя не се върна повече в нашата къща. На другия ден върху стената до стълбището се появи некролог. Бе подписан „от съпруг и син“. В него се говореше за нейната доброта, майчина любов и трудолюбие. Ние никога няма да те забравим — пишеше отдолу.

Това бе втората смърт в махалата, въпреки че ние нямахме време да приемем жената като своя. А и едва ли щяхме да я приемем, дори да не беше умряла.