Виктор Пасков
Балада за Георг Хених (25)

* * *

И ето че той я свърши.

Една вечер ми каза да дойдем утре сутринта двамата. По-рано. Цигулката стоеше изправена в ъгъла, увита в дебело парче плат. Помолих го да ми я покаже, но той поклати глава: утре.

Не спах цяла нощ от вълнение. Бях виждал всичките й детайли поотделно — горно дъно, долно дъно, корпус, душичка, магаренце, шийка, гриф с женска глава (амор!), струнник — но не можех да си я представя като цяло. В съзнанието ми непрекъснато изникваше нещо грандиозно и дебело — като бюфета, или нещо съвсем ъгловато и неприемливо… В съня ми се появи странна комбинация между бюфет и цигулка — цигулка с чекмеджета или по-скоро — бюфет във формата на цигулка. Виждах ту баща си, ту Георг Хених да се опитват да изтръгнат музика от това чудо, но не им се удаваше. После идваше един трети, огромен, тъмен, на носа му блестяха златни очила и той боботеше с грубия глас на майстор Франтишек: „Аз господ! Дава мене това тука!“, цигулката се смаляваше в ръцете му, свиваше се до размерите на моята осминка и господ проплакваше:

„Ама какво направил стари Георг? Това срам за занаят!“ Спах неспокойно, събудих се изнервен и през цялото време, докато закусвахме, не пророних нито дума.

Отново тръгнахме както някога по улица „Искър“ в посока на улица „Волов“. Листата на дърветата бяха окапали. Те издигаха черни клони над главите ни, сякаш се отказваха от нещо, сякаш бяха загубили вяра, че някога ще се раззеленят отново. От време на време изтрополяваше каруца, влачена от унил кон, или профучаваше по някой „Москвич“ — започваше ерата на леките автомобили.

Срещаха ни съседи, кимваха и отминаваха. Разглеждах какво става наоколо. Не ставаше нищо особено.

Бедната махала се будеше за бедния си живот.

Хората бяха навъсени и изнервени. Два некролога белееха на стените на нашата къща. Единият по-стар, с издраскани очи на снимката и откъснато парче от единия ъгъл, другият — по-нов, без снимка.

Вероятно Вража и Стамен се будеха сега в разделената си от пердетата стая, вперваха очи в тавана, в отрязъка, който им бе определен, мълчаха, а пердетата се полюшваха; зад пердетата спяха техните деца.

Вероятно Фроса теглеше впиянчения си мъж за мишниците, мъчейки се да го отърве от пленничеството на стълбата, а трите й деца й помагаха. Тя оплакваше на висок глас орисията си. Този ден. Този живот. Както се оплаква мъртвец.

Вероятно Цанка вземаше сутрешните си прахове срещу главоболие, челото й бе увито с кърпа, натопена в оцет и вода, тя люшкаше глава наляво-надясно и проклинаше мръсната стара къща, която е виновна за всичко, защото който е влязъл тук, не е прокопсал. И от болка в главата нямаше сили да извика в представите си своята мечта — друга улица, друг квартал, друг живот…

Вероятно Роленска и Роленски крояха в леглото как да избягат в Америка.

Вероятно Манолчо просеше със сълзи на очи извинение от жена си и децата, че се е опитвал да ги разсече предишната вечер с брадва. Те плачеха и всичко прощаваха: до довечера.

Вероятно Сакатела подреждаше фунийки със слънчогледови семки на витрината на будката си, широка и дълга по един метър, по-тясна и от гроб, в която прекарваше от ранно утро до късна вечер. И беше сигурен, че няма да продаде повече от пет фунийки.

Вероятно чичо Бръм слагаше зелената лупа на окото си.

Вероятно Йордан си привързваше бялата престилка.

Бедност.

Бедност.